Джон Сандфорд
Лесна жертва (6)

6.

Дел търпеливо го чакаше, облегнал се на стената до кабинета му. Като го видя да се приближава, отлепи рамо от стената, приближи се към него и каза:

— Приключих с Вътрешния отдел.

— А откри ли кого да хвърлим на медиите?

— Не мога да намеря връзка. Тук нямаме работа с улични наркодилъри. Обаче от отдел „Наркотици“ са готови да щурмуват Джордж Шоу…

— Шоу е уличен наркодилър — прекъсна го Лукас. — Не е доставчик на Алией.

— Знам, но само с него разполагаме — каза Дел. — Снощи получихме информация, че има на разположение доста голямо количество кокаин и може би малко хероин. Затова се канят да го плеснат и си помислих защо и ние да не вземем участие. Няма да казваме нищо, но снимките ще ги имаш.

— Къде?

— Една къща на Трийсет и пета. Шоу спи там обикновено до три-три и нещо. В момента е там. Ще го цапнем малко след обяда. Ако си свършим работата както трябва, телевизиите сами ще си направят заключение. Можем да отричаме колкото си искаме, но и за секунда няма да ни повярват.

— Не е точно това, което искаме.

— Така е, но друго няма — каза Дел.

Лукас помисли малко. Кинаджиите изобщо не бяха глупав народ и ако разберяха, че ги манипулират, положението ставаше много лошо. Но пък ако не им хвърлят малко мърша, щяха да започнат да обикалят наоколо като гладни хиени и сред политиците щеше да настане паника. Тогава щеше да се надигне министърът на правосъдието — а никой не би желал да застава между министъра на правосъдието и телевизионните камери — и щеше да подхване някоя любима тема, например за полицейска небрежност…

— Добре. Щом няма друго.

— Вече подхвърлих на TV3 да са готови между дванайсет и един — каза Дел. — Роузмари и кметът казаха на пресконференцията, че ти ще следиш как протича следствието. Така че, след като те видят на операцията по залавянето на Шоу, ще съберат две и две, ако не ги домързи и…

— Тази операция да не е някоя скалъпена набързо работа, а? Искам да кажа, всичко е законно, нали?

— Абсолютно. Шоу е получил цял тон дрога преди седмица, но вече си е размърдал задника и я е пръснал на едро сред по-малките лайнари. Тогава не можахме да го намерим. Сега обаче е сгащен у снаха си и му е останало още малко.

Лукас кимна:

— Защото ако е скалъпена работа и някой пострада, ще се разчуе и няма да можем да си намерим място в тоя град.

— Всичко е наред — увери го Дел. — Чух нашите момчета от „Наркотици“ да говорят, преди да отида у Алией, че Шоу бил видян да се прибира вкъщи и че трябвало веднага да го пипнат.

 

 

Дванайсетчленният отряд за бързо реагиране се събра в един от южните полицейски участъци и бе информиран за задачата си от човек от отдел „Разузнаване“ на име Лапстрейк. Беше приятен мъж на двайсет и няколко години, късо подстриган, със сини работни панталони и синя риза с надпис „Стъклени изделия Кеърн“ на гърба. С помощта на илюстрации, рисувани върху листове, които той обръщаше един след друг, младият мъж разясняваше начина на провеждане на щурма. Лукас и Дел седнаха на сгъваеми столове отзад и се заслушаха.

— Ще трябва да се движим много бързо — тъкмо говореше Лапстрейк, сочейки с лазерна показалка. — Джордж има роднини из цялата махала и всеки от тях има телефона му, въведен в паметта за бързо избиране. Четирима идват откъм Трийсет и четвърта и влизат отзад. Разделят се, заобикалят тази къща… — Показа с лазерното петно къщата зад тази на Шоу. — … прехвърлят се през оградата и покриват задната врата и прозорците. Оградата е ниска, няма да имате проблеми.

— Куче? — попита някой.

— Имало е, но е умряло — отвърна Лапстрейк.

— А, да — пак промърмори някой. — Знам какви питбули има в оная махала.

— Няма да има куче, честна дума — ухили се Лапстрейк. — Обещавам.

Той докосна с червеното петънце мястото пред къщата.

— Група Две идва отпред и блокира всичко, като държи под наблюдение и двете страни на къщата. Група Три щурмува входната врата. Според информацията, Джордж спи в стая, която по-рано е била столова. Щом влезете вътре, ще се озовете в хола. Право пред вас ще видите коридор, а вдясно — вход с арка. Столовата е точно зад тази арка и там трябва да намерите Джордж, но не забравяйте, че между тази стая и кухнята също има врата.

Лапстрейк показа всичко на скицата и се увери, че щурмовата група е схванала положението.

— От времето, когато се появим на тротоара пред къщата, докато му скочим вътре, трябва да мине не повече от една минута. Може да хукне нагоре по стълбите. Горе обаче няма тоалетна и никакъв изход, затова мислим, че едва ли ще бъде там. Стълбите започват от хола — ще ги видите вляво от себе си още като влезете.

— Кой друг ще бъде в къщата? — попита някой. — И точно какво трябва да търсим?

— Според нас, у тях има някъде от четвърт до цял килограм кокаин, плюс малки количества хероин — отвърна Лапстрейк. — Точните количества не ги знаем. Обикновено ги носи в малки пластмасови шишенца. Миналата седмица пристигна информация, че седмица преди това е получил доставка и я разнася по улицата, но не можахме да го открием, така че кой знае колко му е останало. Може да има цял тон, а може и да е продал всичко. Кока обаче със сигурност има. Едно от нашите момчета снощи я е видяло. Колкото до това кой още е в къщата, тя е притежание на снаха му — Мери-Лу Картър. Работата е там, че трябва да държите Мери-Лу под око. Просвате я на пода. Има навика да избухва.

— Има ли оръжие? — попита някой.

— Не е в неин стил, но в къщата сигурно има. Много е избухлива, при това е доста силна и едра. Ако ви се нахвърли, не си играйте с нея. Просвате я веднага на пода. Преди две години Дик Хардести й налетя и тя го спука от бой.

— А Шоу? Ще се бие ли? Побойник си пада.

— Да, но е професионалист и освен това вече е остарял и е по-бавен — отвърна Лапстрейк. — Мисля, че няма да окаже съпротива. — Замълча, огледа хората и попита: — Още въпроси? Няма ли? Тогава началник Дейвънпорт иска да ви каже няколко думи. Двамата с Дел ще ни правят компания.

Лукас се изправи и започна:

— Първо, не искам никой да пострада. Второ, ще има медии. Момчетата от „Убийства“ смятат, че част от хероина на Шоу може би е стигнала до Алией Мейзън, а всички вие сте чули за убийството. От отдела смятат, че то е свързано с наркотици. Така че… вършете си работата, но все пак не искаме да се покажем излишно груби.

Лукас се огледа — няколко души кимнаха.

Лапстрейк метна на рамо бронираната си жилетка и каза:

— Хайде тогава да вървим.

 

 

Излязъл вън на тротоара, Дел се дръпна встрани, извади телефона си, набра някакъв номер, каза няколко думи и затвори.

— Готово — рече. На път за къщата двамата с Лукас изостанаха след отряда и Дел продължи: — Спомняш ли си Джордж Шоу?

— Да. Но не го познавам добре.

— Чу ли Лапстрейк как разправи, че бил остарял, станал бил по-бавен и нямало да окаже съпротива?

— Е, и?

— Шоу е горе-долу на нашата възраст.

— Лапстрейк да го духа — каза Лукас.

 

 

Свиха зад ъгъла на Трийсет и пета улица тъкмо навреме, за да видят как част от отряда за бързо реагиране — в брони и каски — заема позиция пред входната врата. Щурмовата група вече устремно бе нахлула вътре, когато Лукас спря колата до тротоара; в същото време по цялото протежение на улицата започнаха да се отварят врати и няколко деца се запътиха към тях. Две минути по-късно Лапстрейк се появи на входната врата, огледа се, забеляза ги и им махна. Лукас и Дел тръгнаха към къщата и тогава от ъгъла изскочи кола на телевизията.

— Сигурно са били наблизо — промърмори Дел. — Трябва да се покрия някъде.

Той избърза напред, изтича по стъпалата и хлътна вътре, а Лукас бавно продължи да върви към къщата. Лапстрейк го пресрещна отпред.

— Пипнахме го.

— Кока?

— Да — кимна Лапстрейк. — Доста при това… и малко хероин.

— Прекрасно. Ще…

На вратата се появи друго ченге.

— Момчета, елате да ви покажа нещо.

— Какво?

— Елате, елате.

„Каквото и да е, май е хубаво“, предположи Лукас. Гласът на ченгето звучеше радостно.

— Горе има малко, шефе — каза един от отряда, когато Дейвънпорт се вмъкна вътре.

Къщата беше стара, с тавани, които изглеждаха с два-три сантиметра по-ниски, а стаите — по-тесни. Тапетите на места се бяха разлепили и тук-там по тях личаха влажни петна. Пред огромния телевизор имаше няколко килимчета, чиито навремето ярки цветове сега бяха помръкнали и изсивели. Миришеше на прегоряла манджа и гранясало олио.

По-голямата част ченгета се бяха струпали в столовата. Лукас се насочи натам и видя едър чернокож мъж в масленозелено бельо, с отнесен израз на лицето, прикован с белезници към кревата. До него бе клекнал Дел и нещо му говореше.

— Къде е Мери-Лу? — попита Лукас.

— Тръгна нанякъде само минутка преди да почнем тук — отвърна Лапстрейк. — Качи се на автобус към центъра и ние я оставихме.

— Горе, горе — подкани го нетърпеливо ченгето с бронята.

Горе, струпана върху найлон в средата на стаята, веднага се набиваше в очи купчина, прилична на зидария от кафяви калъпчета марихуана. И вероятно беше точно това.

— Добре — каза Лапстрейк. — Ето за това говорим.

Лукас взе едно калъпче, поднесе го до носа си, помириса го и го пусна. Малкият прозорец бе отворен, двете перденца потрепваха от лекия полъх на вятъра, а навън се виждаше как едно хлапе си играе в ограден от огромна тракторна гума пясъчник. Десетина метра по-нататък едно момиченце, може би няколко години по-голямо от момченцето, се бе изправило и гледаше към отсрещния ъгъл на двора, където вероятно бяха ченгетата. Стоеше неподвижно и наблюдаваше с всепоглъщащо внимание, а може би със страх или гняв. Лукас бе поразен от приликата на картината, която виждаше, с кадъра от един филм за войната, който бе гледал миналата седмица по телевизията. Обаче в него мъжете, облечени в черни бойни униформи, с каски и автомати, изкарващи с бой хората от домовете им, бяха нацисти.

Просто кадър от някакъв филм.

Лукас се обърна към Лапстрейк:

— Ще кажа на телевизията да поизчака малко тук. Когато опишете всичко, пуснете ги, дайте им да снимат как хората изнасят тоя боклук навън… А, да, не забравяйте и кокаина.

— Няма проблем — увери го Лапстрейк.

— Набележи един човек за снимките. Ако искаш, извикай Джоунс от „Наркотици“, него го бива в тия неща.

Дейвънпорт отново слезе долу и Дел се приближи към него.

— Трябва да се махам оттук. Ще се прибера с някоя от колите на отряда. Открихме някъде около кило и половина кокаин и шишенце хероин, плюс оная трева горе.

— Какво мислиш за Шоу?

— Свършено е с него — отвърна Дел.

— Има ли някаква, макар и малка възможност, част от този боклук наистина да е стигнала до Алией?

— Той не е чак толкова нависоко в тоя занаят — каза замислено Дел. — Ама кой знае. Като го заведем в управлението, пак ще поговоря с него.

 

 

Дел и Лапстрейк гледаха да не попадат пред очите на хората, докато щурмовата група отвеждаше Джордж Шоу. Ченгетата го натикаха в колата и когато камерите проследиха сведената зад стъклото фигура на Шоу, облечен вече в тъмни панталони и тениска, Дел се измъкна през задния вход. Лукас взе дейно участие в представлението отпред. Веднага щом полицейската кола се отдалечи, един от журналистите извика името му и той се приближи към тях. Репортерите бяха придружени от трима оператори, които бързо насочиха камерите от отдалечаващата се кола към детектива.

— Господин Дейвънпорт, доколкото разбрахме, този щурм е пряко следствие от смъртта на Алией Мейзън. Така ли е?

Лукас поклати глава:

— За съжаление не мога да правя коментар в процеса на следствието. Но мога да ви кажа, че намерихме значително количество наркотици.

— Какви по-точно?

— Кокаин, хероин и голямо количество марихуана — отвърна той, загледан право в камерите. — Марихуаната прилича на купчина дърва за огрев.

— Доколкото разбрахме, смъртта на Мейзън е свързана с кокаин и хероин.

— Чух вече за това, но моят източник на информация сигурно не е по-добър от вашия — отвърна Лукас меко.

— Не бяхте ли на местопрестъплението рано тази сутрин?

— Бях — отговори неохотно.

— И сега сте тук, разследвайки същите тези наркотици, които бяха намерени.

— Вижте какво — каза следователят, вдигайки ръка. — Не искам да говоря за разследването по случая „Мейзън“. Началникът на полицията — госпожа Роу, е поела прякото ръководство на това следствие и всички изявления трябва да минават през нея.

— Но доколкото разбрахме, вие координирате…

— Наистина не мога да коментирам, съжалявам — прекъсна ги Лукас. — Извинете ме.

Той си проби път през групата и закрачи към колите. Репортажът от мястото на събитието бе приключил, операторите сваляха камерите от раменете си, но репортерите го последваха.

— Сигурно има още нещо, Лукас — подвикна му една репортерка.

Беше сериозна млада жена с късо подстригана тъмна коса и деликатни, приятни черти на лицето.

— Ще ми се да можех да ви кажа още нещо, но не мога — отвърна Дейвънпорт. — Просто не мога… Но ето какво мога. Ако изчакате още малко, ще поговоря с Джим Джоунс, лейтенант Джоунс от „Наркотици“, да ви пусне вътре в къщата. Марихуаната не е кой знае колко голяма работа, но когато спипате цяла планина от нея, става. А вътре наистина има цяла планина. Ще ги помоля да ви покажат и кокаина, и хероина.

— Алией е употребявала хероин… поне в Ню Йорк — обади се друга репортерка.

Тази беше медноруса и с толкова правилен нос, че можеше да се обясни само с хирургическа намеса.

— Чуйте ме — каза Лукас, снишавайки глас. — Заклевам ви това да остане само между нас. Сериозно ви говоря.

Трите репортерки се спогледаха и кимнаха.

— По време на убийството й Алией е била под въздействието на малка доза, така наречената „за идеята“. Нямам представа какво ще ви кажат в управлението, но това е истината. Ако ги понатиснете малко, ще си признаят. — Той погледна към къщата на Шоу многозначително, поне така се надяваше. — Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Един момент, един момент — помоли го русата. — Споменахте „за идеята“, така ли се казва?

— Да, „за идеята“.

— Чудесно — зарадва се тя. — Звучи малко така… като в гето. И още един въпрос, на никого няма да навреди. Когато видяхте Алией тази сутрин… в зелена рокля ди беше?

— Зелена рокля ли?

— Да, в зелена рокля с тясно, дълбоко деколте и…

— Отново само между нас. — Не виждаше кому и как би могло да навреди това.

— Дадено! Разбира се. Просто искаме да знаем.

— Зелена беше. От някаква полупрозрачна материя.

— Отлично.

Операторите, понесли камерите в ръце — щом уговорката беше „между нас“, значи нямаше да снимат, знаеха правилата — се приближаваха бавно, заслушани в разговора. Русата се обърна към своя оператор, вдигна ръка и каза:

— Роклята е била зелена.

Двамата си плеснаха дланите и Лукас запита учудено:

— За какво става въпрос?

Останалите репортери ги гледаха със същото недоумение.

— Роклята, в която е издъхнала — каза тържествуващо репортерката. — Вчера я получихме на видеокасета. Двайсет и пет хиляди доларова плащаница и ние я имаме на касета с Алией, облечена в нея. Не сме ли номер едно, а?