Джон Сандфорд
Лесна жертва (29)

29.

Неделя. Ден девети.

Шест часът сутринта.

Олсън ги остави пред мотела и повтори:

— Обадете ми се, когато привършите с телата.

Лукас му обеща.

Докато сядаха в поршето, Дел предложи:

— Все пак може би има пръст в цялата тая работа.

— Не. Тук няма никаква конспирация, Дел. Някакво си наркоубийство и след това някакъв си откачалник.

— Къде според теб е Скот?

— Тук — отвърна Лукас.

— В предградията на ада?

— Точно. Някъде там.

 

 

В двора на Джаил имаше двама души.

— Горе-долу през всеки пет минути минава по една кола — докладва единият от тях. — Е, горе при Кинсли движението е малко по-голямо, обаче засега няма абсолютно нищо.

— Хубаво.

Двамата тихо влязоха вътре. В коридора, настанил се в кресло, седеше полицай и гледаше малък телевизор, поставен на пода.

— Ако го сложим в хола, проблясването на екрана може да се види отвън — обясни той.

— Джаил спи ли?

— Да.

— Докъде се охранява?

— Две пресечки в двете посоки. Всяка улица в тях е покрита. Ако дойде, ще му се наложи да скочи с парашут.

— Това, което ме притеснява, е, че ако дойде, ще предприеме атака тип камикадзе — каза Дейвънпорт. — Има и пушка.

— Дано да дойде — отвърна ченгето. — Че тук още малко ще пукнем от скука.

 

 

Двамата се върнаха в колата и Лукас предложи:

— Ще ми се да отскочим и до Кинсли, ако нямаш нищо против. Десетина минути само, да поогледаме малко.

— Нямам нищо против.

 

 

На две пресечки от дома на Джаил, на едно нерегулирано кръстовище, една кола почти спря, като видя идващото порше вляво от нея, после се сети, че е с предимство, и бавно зави пред спрелия детектив.

— „Понтиак GTO“. Антика — каза Дел.

— Аха — кимна Лукас разсеяно и продължи право напред, после се стресна: — Я чакай малко! — Бързо направи обратен завой и напрегнато продължи: — Ще проследим тая антика. Моментално намери отнякъде писалка и хартия и запиши номера му. После се обади да разберат кой е.

Двамата се върнаха на кръстовището, а в това време старата кола отпред бавно премина следващото по-нататък. Лукас пое подире й.

Понтиакът спря на един стоп — шофьорът сякаш не бе сигурен в коя посока да хване, защото се оглеждаше и в двете. Дейвънпорт се приближи, освети номера отзад и миг след това Дел каза:

— Готово.

— Обади се и им кажи, че е ужасно спешно!

— Какво?…

— Помниш ли, когато бяхме в мотела и се обадихме да проверят всички коли, регистрирани на името на Лин Олсън? Имаше волво, форд експлорър и един стар понтиак GTO от 66-а ли, от 68-а ли, там някъде. Готов съм да се обзаложа, че Скот е оставил пикапа при камиона, после е отишъл до къщата на Олсън и е взел понтиака. Колко GTO според теб има в момента из града… и то в шест сутринта, а?

Дел вече говореше по телефона, завладян от напрежението. Продиктува им номера, гледайки от ръката си, където го бе записал. Понтиакът продължи право напред. Лукас сви вляво, бързо направи обратен завой и загасил фаровете, бавно се приближи отново до ъгъла. На следващото кръстовище понтиакът зави наляво. С все още изгасени фарове, Дейвънпорт настъпи газта и се понесе към кръстовището, скачайки здраво на спирачките на двайсетина метра преди него. После предпазливо показа муцуната на поршето иззад ъгъла.

Понтиакът още не бе стигнал до следващото кръстовище. Когато се озова там, спря, постоя малко, после пое надясно.

— Тоя просто се мотае, без да знае накъде да поеме — каза Лукас, повтаряйки маневрата. — Трябва да е той.

Дел напрегнато слушаше какво му говореха по телефона.

— Добре. — Вдигна поглед към колегата си. — Той е.

— Вдигай всички… Вдигай всички да помагат.

 

 

Двамата започнаха да насочват полицейските коли към понтиака, полагайки усилия да не ги забележи. Обаче четири-пет минути след започналата игра на котка и мишка шофьорът на понтиака забеляза, че го следят. Дейвънпорт се прокрадна бавно до ъгъла на поредното кръстовище и двамата едва успяха да мярнат как старата кола вече завива в следващото. А когато стигнаха до него, онзи вече беше на две пресечки пред тях и скоростта му растеше.

— Мамка му, този ни видя! — изруга Лукас.

Той настъпи газта, поршето набра скорост и се понесе по тесните улици. Вече не можеше да се кара без светлини — някой можеше да не ги забележи — и Лукас ги пусна. Далеч пред тях понтиакът помете един стоп по пътя си и в следващия миг изчезна от погледа им. Притиснал телефона до ухото си, Дел не спираше да крещи имена на улици и ориентири, като внимаваше да не си блъсне главата в стъклото при острите завои и внезапните спирания. В следващия момент поршето стигна до ъгъла на кръстовището и двамата видяха понтиака да прави завой на светофарите по-нататък.

— На запад по Лейк — развика се Дел по телефона. — Тръгна на запад по Лейк Стрийт.

Той хвърли телефона на седалката и се хвана с две ръце, защото разбра какво ще направи Дейвънпорт: той мина на по-ниска предавка, двигателят на поршето писна на високи обороти, те влязоха в кръстовището, после Лукас отново смени предавката и натисна газта. Дел отново грабна телефона.

— Той е вече на Петнайсета… Четиринайсета… Тринайсета… Дванайсета… Къде сте бе, мамка му?

— Зад нас са — каза Лукас, забелязал проблясващите буркани в огледалото за обратно виждане.

Нямаше време за неговия буркан и изобщо не се бе сетил за него.

Дел изведнъж изкрещя:

— Прави завой под междущатската!

— Ха̀ се е качил на магистралата — каза Дейвънпорт, — ха сме го пипнали.

Дел отново се хвана с две ръце, виждайки, че Лукас се готви да завие на голяма скорост в отбивката: дистанцията между тях и понтиака вече се бе постопила и сега старата кола беше само на двеста-триста метра пред тях. Без да намалява, тя мина като вихър през следващото кръстовище, зави по отбивката за магистралата и отново изчезна от погледа им. Поднасяйки жестоко пред отбивката, поршето едва не я пропусна и губейки ценни секунди, се люшна един-два пъти наляво-надясно, след това захапа пътя и изхвърча по нанагорнището на отбивката. Излязъл на половината отбивка, Дейвънпорт видя понтиака в другия край, готов да се влее в магистралата. Дел спря да крещи по телефона и попита:

— А като го стигнем, какво ще правиш?

— Още не съм решил — отвърна Лукас. — Може би… Е, със сигурност няма да се изравнявам с него.

— Това никак не е добра идея — съгласи се Дел. — Освен ако и ти не си скрил някоя пушка из тая кола.

— Ще се залепим за задницата му и ще му играем по нервите — каза Дейвънпорт. — Накрая или ще изтърве управлението, или ние ще го побутнем да го направи.

На магистралата едва ли имаше повече от четири-пет коли: до сутрешния пиков час оставаше още цял час. След около петнайсет секунди понтиакът мина като вятър покрай бавнодвижещ се форд, кривна пред него — поршето повтори маневрата — и стъпи с десните си гуми на банкета. По предното стъкло и покрива на поршето моментално затракаха хиляди камъчета и прах. Лукас изстена:

— Ааах, ще ми платиш за това!

Той дръпна поршето в крайната лява лента, докато преследваната кола продължи още десетина секунди така, после изведнъж кривна към приближаващия изход.

Дел едва има време да ахне, когато Дейвънпорт рязко сви вдясно и отново на косъм успя да умери изхода. Горе понтиакът вече наближаваше края на изхода, но при тази скорост едва ли щеше да успее да направи завоя. Шофьорът се опита, но голямата кола се изплъзна от контрол, тресна се със задните гуми в бордюра, извъртя се на деветдесет градуса, с трясък мина през автобусната спирка, където за щастие нямаше никого, и накрая спря пред подстъпа на една бензиностанция. Лукас натисна едновременно и спирачката, и съединителя — лудо подскачайки, колата прелетя през кръстовището, едва избегна хвръкнало във въздуха парче от скамейката на спирката и накрая спря навреме, за да видят как от понтиака се измъква приведена фигура. Тя носеше пушка в ръка и се насочи право към бензиностанцията.

Дейвънпорт изгаси двигателя и двамата детективи изхвърчаха навън, като Дел не спираше да крещи по телефона. През витрината на бензиностанцията ясно се видя как шофьорът на понтиака насочи пушка към една жена, която вдигна ръце. Той обаче крещеше на някой друг и само секунда след това касиерът му отвори вратата на будката си.

Шофьорът бутна жената вътре и затвори вратата след себе си.

 

 

Само за десет минути половината полицаи от Минеаполис, намиращи се на смяна, се събраха там. Лукас се свърза с мъжа в будката по телефона:

— Знаем кой сте, господин Скот. Не можете да се измъкнете оттам. И мисля, че не искате да пострадате вие или невинните хора с вас, вашето намерение не е такова.

— Не искам да разговарям с теб — отвърна Скот.

— Мислим, че не бива да прекъсвате връзката… — започна Дейвънпорт.

— Искам да говоря с вашия парламентьор.

Лукас погледна телефона смаяно, сякаш невярващ на ушите си. Но го бе чул ясно.

— Както кажете, господин Скот.

 

 

Преговорите започнаха малко преди седем. Тъй като идеята фикс на Скот бе жена — Алией, някой реши, че трябва първо да опитат с парламентьорка. Отначало това като че ли даде резултат. Парламентьорката и Скот подхванаха дружелюбен разговор, за да установят взаимно доверие, след което Мартин изложи исканията си: самолет с достатъчно гориво, който да го чака на летището, за да го закара до Куба. В противен случай ще започне да убива заложници.

— Уф, боже! — въздъхна с досада Лукас.

Подвижните телевизионни станции започнаха да прииждат в 7:10, а в 7:12 се появи и Роузмари, само няколко секунди преди Лестър.

— Това ли е нашият човек? — попита Франк, загледан към бензиностанцията.

— Това е — кимна Дейвънпорт. — Между другото, дължиш ми някой и друг долар за оригинална боя на порше.

— А как ще го изкараме оттам? — попита Роу.

— Не знам — отвърна Лукас. — Затворил се е в бронирана будка с около шестстотин кашона ко̀ла, петдесет килограма чипс, пакетирани десертчета, цигари за около хиляда долара и телевизор.

— Уикенд мечта — обади се Лестър.

— Само да не убива заложници — промърмори Роузмари и погледна към телевизионните фургони. — А на тия дали можем да кажем нещо повече?

— Не знам — отговори Дейвънпорт. — Може да сме изпуснали нещо за руснаците или китайците, но горе-долу това е всичко.

Парламентьорката се потеше. По радиото звучеше гласът на Скот:

— Знам какво правите в момента. Протакате. И аз няма да го търпя. Виждал съм да вършите същото поне двайсет пъти. Наясно съм, че от вас се иска да протакате. Но ето какво ще ви кажа: знам, че оттук всеки ден излитат самолети за Лос Анджелис, Сан Франциско и Хаваите и че всеки от тях може да стигне и до Куба. Така че не ме будалкайте с глупости от рода „Трябва да препрограмираме компютрите, да вземем повече гориво“ и тям подобни. Просто ме закарайте до летището и ме качете на един самолет, преди да се е наложило да убия тази дама тук.

— Мисля, че имаме проблем — обърна се парламентьорката към Роузмари.

Дел, застанал до Лукас, се обади:

— То да е само един. Я виж кой идва.

По улицата, право към тях, крачеше Джаил Корбо, следвана от тримата полицаи с нещастни изражения. На края на отцепения периметър едно от ченгетата се опита да я спре, но тя му посочи Дейвънпорт, който промърмори:

— Ооо, не.

Но махна на ченгето да я пусне.

— Това той ли е? — попита го тя.

Беше облечена в черно от глава до пети: черно палто, черни панталони, черни ботуши и малки черни перлички на ушите. Около нея сякаш се излъчваше сияние.

— Той е — кимна Лукас. — От Бърнт Ривър е и се казва…

— Скот. Да, момчетата ми казаха. Мартин Скот. И как ще го изкараш оттам?

Парламентьорката се обади:

— Слушайте, той ще даде краен срок и няма да се изненадам, ако го направи. Ако убие заложниците, имам предвид. В случай че е склонен към самоубийство тип…

— Не мисля, че е склонен към самоубийство — каза Дейвънпорт. — Просто си пада малко откачен. При всяко от тези убийства се опита да прикрие следите си… Според мен не е искал да го хванем.

— Да, да, може и така да е — съгласи се парламентьорката. — От друга страна пък, възможно е да очисти онази жена там.

— Какво да правим сега? — попита Роузмари.

— Да помислим как да го закараме до летището и може би по пътя да го ликвидираме със снайпер, а? — предложи Лукас.

Тя се обърна към Лестър:

— Къде е оня от Айова? — „Оня от Айова“ беше снайперистът на управлението.

— На път за насам.

— Хайде тогава да помислим… Ако получи възможност за чист изстрел… — Отново се извърна към парламентьорката: — Трябва ни още време. Попитай го как иска да отиде до летището, как според него е най-безопасно.

— Уф, боже! — изпъшка Дейвънпорт.

— Какво?

— Не знам — вдигна рамене той. — Погледни тази бъркотия.

Лукас посочи към телевизионните фургони — вече бяха девет или десет. Отгоре се въртяха четири хеликоптера.

— Е, каквото — такова — заключи Роузмари и пак се обърна към парламентьорката. — Питай го!

Докато парламентьорката разговаряше, пристигна и кметът. Той огледа бензиностанцията, после се обърна към Дейвънпорт:

— Как ще го измъкнеш оттам?

 

 

Бронирана кола.

— Уф, боже! — изпъшка отново Лукас.

— Защо не млъкнеш? — обърна се към него Роузмари, готова да избухне.

— Не може ли аз да разговарям с тоя тип? Само за минутка.

Парламентьорката го погледна и каза:

— Двамата с него успяхме да изградим известен елемент на доверие помежду ни.

— Ооо, я стига глупости, той прави ходовете си, преди ние да направим нашите — избухна Лукас. — Ти му имаш доверие, но той на теб — не. Нека поговоря с него.

Роузмари погледна кмета, който вдигна рамене:

— Нищо не разбирам от тези работи.

— Хайде, давай — разреши му Роузмари.

Детективът взе телефона.

— Обажда се Лукас Дейвънпорт. Аз съм този, който те гони с поршето, и искам да ти кажа, че ми скапа боята.

— Кофти работа. Какво искаш?

— Да дойда до вратата на бензиностанцията и да си поговорим двамата с теб, без да ни пречи цялата тая тълпа. Намираш се в бронирана будка, не мога да ти направя нищо, ти не можеш да ми направиш нищо, а имаш и заложници. Просто искам да си поговорим насаме.

— За какво?

— За телевизия.

— Какво?

— За цялата тази телевизия, дето я виждаш. Само две минутки. Няма да влизам даже вътре, само ще си мушна главата през вратата.

Мълчание. После:

— Ако това е някакъв номер, ще убия жената.

— Никакъв номер. Просто ми писна от всички тия тъпотии — въздъхна Лукас.

 

 

Той тръгна към бензиностанцията, широко разперил ръце на височината на раменете, спря пред вратата, бутна я бавно с крак и промуши глава вътре.

— Как сме?

— Ти какво, правиш се на Хенри Фонда, а?

— Не. Просто не искам да виждам повече убити. Особено пък себе си.

— Какво искаш?

— Да уточним някои неща двамата с теб. Първото от тях е, че нямаш желание да ходиш до Куба. Знаеш ли какво ще стане с теб там? Ще те хвърлят в затвор. За цял живот. Последният тип, който отвлече самолет за Куба, повече не се е чул, ни видял от 1972 година насам. Може и да са комуняги, но не обичат престъпници. Ще те хвърлят в някое влажно подземие, пълно с плъхове колкото кучета, и накрая ще заприличаш на граф Монте Кристо. „Стилуотър“ е направо райска градина, ако го сравняваш с техните зандани.

— А може и да поема този риск — каза Скот.

„Прави се на твърд мъжага“, помисли си Лукас. Виждаше го ясно оттук — сплъстена сламеноруса коса, едро червендалесто лице, очила в пластмасови рамки и естествено работните дрехи на „Кока-Кола“.

— Слушай, виждаш ли ония камери там? Какво ще кажеш да докарам някоя от тях и ти да направиш изявление пред света какво вършиш за Алией? После забравяме всички тия тъпотии за Куба и за убиване на невинни хора пред камерите — нали не искаш да те видят всички какъв си задник — и след това ти просто си излизаш и ни казваш какво е станало с теб. Получаваш адвокат и всичко, както си му е редът. Няма да има никакви изстъпления.

— Кой канал? — попита Скот.

Дейвънпорт за миг си помисли: Пипнах те, а на глас каза:

— Който искаш. Лично аз ти препоръчвам Канал Двайсет и девет, защото те са вързани с „Фокс“, които пък са царе на новините. Но това сигурно и сам го знаеш.

— Не, не. Тъпотиите на „Фокс“ не искам да ги виждам и да ги чувам. Канал Три, това не беше ли към Си Би Ес?

— Да — кимна Лукас.

— Дай ги тук, да видим какво ще кажат — рече Скот.

Лукас се върна при групата.

— Какво става? — попита го напрегнато Роузмари.

— Говорим си — отвърна Дейвънпорт. — Трябва да ида за малко при кинаджиите.

Струваше му се, че гази в кал до колене. Забеляза отдалеч Джинджър Хаус от Канал Три, чийто оператор бе насочил камерата си към нея, и й махна. Тя млъкна на половин дума, посочи гърдите си с недоумение и Лукас енергично закима. После извика:

— Доведи и оператора.

Тя притича бързо, наведе се под жълтата лента, плътно следвана от оператора си, а в това време останалите репортери се развикаха сърдито подире й.

Дейвънпорт я посрещна с думите:

— Не мога да си представя как ще ми се отплатиш!

— Какво има? — попита тя задъхано.

Беше миловидно червенокосо момиче с тясно, напръскано с лунички носле.

— Отиваме с теб ей там, оня тип ще направи изявление, а след това може би нещата ще се оправят.

— Опасно ли е? — поколеба се тя.

— Не, според мен…

— Да ти кажа ли кое е опасно, Джинджър? — реагира веднага операторът. — Опасността се състои в това, че ако откажеш, заклевам се във Всевишния, ще се върна във фургона, ще си извадя пищова и ще те гръмна право в челото. Цял свят ще ни види бе, момиче! Ха̀ сме го направили, ха̀ сме станали кинозвезди!

— Или трупове — добави тя.

— Боже Всемогъщи, дай ми търпение! — изпъшка отчаяно операторът. — Та ти си второкласна репортерка в Минеаполис, което и без това е все едно да си труп!

Тя помисли малко, после кимна:

— Добре.

Докато вървяха към бензиностанцията, Джинджър се обърна към детектива:

— Какво трябва да направя за теб в отплата? Свирка или нещо от този род?

— Е, да, това наистина е част от сделката — отвърна усмихнато Лукас.

— А може би е по-добре да ти обясня с думи прости какво бих ти сторила и да те оставя да се оправиш сам, а? — Тя опита да се усмихне мило, но вече бе започнала да трепери. — Какво да му кажа?

— Почвай си с твоите клишета — посъветва я той.

 

 

Дейвънпорт бутна вратата и съобщи:

— Това е Джинджър Хаус от Канал Три.

Операторът насочи камерата към него, а Джинджър каза:

— Трябва да вляза вътре при вас, за да ви представя. Нямам никакво оръжие.

— Дано да не е номер. Тук имаме телевизор и съм го настроил на Канал Три. — Скот кимна към десетсантиметровото телевизорче на полицата в будката.

— Твърде нервна съм за номер — отвърна Джинджър и гласът й прозвуча много убедително.

Тя пристъпи през вратата, след това се обърна към камерата, докато Скот щръкна зад гърба й в бронираната будка. Операторът фокусира камерата в лицето на репортерката и прошепна:

— В ефир си.

Джинджър започна:

— Аз съм Джинджър Хаус. Намираме се в една бензиностанция на „Амоко“ край Минеаполис, където господин Мартин Скот държи двама заложници. Господин Скот е заподозрян от местната полиция, че е замесен в убийствата, извършени като отмъщение за смъртта на Алией Мейзън. Господин Скот се съгласи да даде ексклузивно интервю за предаването „Добро утро“ на Канал Три. Как сте, господин Скот?

Усмихната, тя се изви към него и поднесе микрофона към устата му, а той също се усмихна и каза:

— Здрасти, Джинджър, тази сутрин съм малко зает, както сама можеш да се убедиш…

— Уф, боже — промърмори под нос Лукас, извърна се и хвърли поглед към растящата навън тълпа. — Боже Господи и ти, пресвета Богородице!

Говориха около десетина минути и Дейвънпорт си каза, че Скот се представя съвсем нелошо. Обясни убийствата убедително и даде оправдание за всяко от тях. Плейн използвал смъртта й, като продавал нейни голи снимки през същата нощ, когато била убита. Родителите й я хвърлили в света на дрогата и бисексуалния живот. Спунър пък естествено, защото убил Алией.

В края на интервюто Джинджър попита:

— А мога ли да задам един-два въпроса и на заложниците?

— Разбира се, няма проблем.

Жената се казваше Мелъди.

— Отнесе се с нас добре, дори по-добре, отколкото очаквах. Господин Скот се държа като джентълмен — каза тя с лек, неопределим акцент и помаха слабо с пръст към камерата.

Другият заложник, тъмнокос младеж на име Ралф, рече:

— Просто искам да се махна оттук. Тази сутрин трябваше да съм на училище. Имаме контролна.

 

 

Докато Джинджър и операторът й се връщаха при останалите, воят сред тях като че ли отново набра сила. Лукас се надвеси към вратата:

— Ето, получи телевизионното си време. Сега, ако убиеш някого, всички ще разберат, че си вятър и мъгла и само си се правел на велик.

— Чакай да си помисля — каза Мартин.

Жената, Мелъди, се обърна към детектива:

— Моля ви, моля ви, измъкнете ме оттук! — После към Скот: — Моля ви, пуснете ме!

— Още не мога — отвърна й той и се обърна към Дейвънпорт: — Може би трябва да направим още нещо.

— Повече от това не мога да направя, Мартин — отвърна Лукас, обърна се и махна по посока на камерите. — Ти току-що говори с цял свят.

— Не знам — колебливо промърмори Скот. — Трябва да има още нещо, мисля аз.

Лукас въздъхна, огледа се наоколо, после кимна:

— Добре. Може би наистина има.

— Какво?

— Пак ще се върна.

 

 

С унила крачка той прекоси паркинга. Роузмари го пресрещна с неизменния напоследък въпрос:

— Какво става?

— Още малко. Все едно да се мъчиш да вадиш охлюв от черупката му. — Забеляза Джаил, остави Роу и се приближи до нея: — Искам да те помоля за една услуга.

 

 

Двамата тръгнаха към бензиностанцията и Джаил прошепна:

— Ще се подмокря, да знаеш.

— Чудесно — рече Лукас. — Шест милиарда зрители ще те видят подмокрена.

— Голяма веселба ще настане — каза тя.

 

 

Дейвънпорт отново се надвеси през вратата.

— Господин Скот, сигурно познавате тази млада дама. Опитали сте се да я убиете. Тя желае да ви се извини за всички лоши неща, които може би е сторила на Алией, и в замяна иска да й се извините за убийството на брат й, когото силно е обичала.

Джаил застана на прага. Лукас я бе предупредил да не влиза навътре, за да може да избяга бързо, ако Скот нещо побеснее.

Тя започна:

— Господин Скот, искрено съжалявам…

„Прави го без грешка — помисли си Лукас, — фиксирала го е с очи, давайки му възможност да се наслади на леко нашареното й с белези лице.“

— Аз също имах трудно детство. Вижте белезите ми. — Тя докосна лицето си. — Автомобилна катастрофа…

Двамата поговориха още няколко минути, после Скот разтърси глава като замаян.

— Е? Какъв е пазарлъкът сега? — попита той детектива.

— Пазарлъкът е следният — започна Лукас. — Връщаме се обратно и викаме още една камера по твой избор. После идваме пак при теб. Ти вадиш всички патрони от пушката си и я подпираш на стената. След това излизаш от будката и се предаваш на Джаил — говорим за най-голямата телевизионна публика в света, не забравяй — сетне излизаме от бензиностанцията и те арестуваме. С адвокат, с всичко.

— Кой канал?

— Три? Искаш ли да викна пак Джинджър?

— Не. Чудесна беше, но малко така… ъъъ… много гладко ги реди. Не е достатъчно емоционална. Да викнем… ъъъ… ти какво предлагаш?

— Шест. Има там една репортерка — жена с подценявана красота, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да не е Елън?

— Точно тя. Елън. Тя е там, Мартин.

Той дълго мисли, после кимна:

— Добре. Нека бъде Елън.

 

 

Дейвънпорт се върна и посочи към Елън Гудрич, която изхвръкна от тълпата като от катапулт, мъкнейки оператора след себе си.

— Лукас… какво да кажа? Какво ще правим?

— Ще отразиш как се предава.

— Божичко, Лукас… това е… това просто е…

Той си помисли, че ще се разплаче от благодарност, но не стана.

— Хайде — кимна й.

 

 

„Предаването мина добре, поне до известен етап“, каза си Лукас.

Джаил направи изявление — официално извинение за всички лоши неща, причинени от нея на Алией. Скот се извини за убийствата — каза, че още бил убеден, че са били необходими — но че Джаил, със своята постъпка, го накарала да погледне на нещата по друг начин.

После камерата даде пушката в едър план, Скот я взе и щракайки със затвора, извади всички патрони от нея.

— С настоящото си действие аз се предавам на Джаил Корбо, една храбра жена.

Той се пресегна да хване бравата на вратата. В момента, в който тя се отвори, Ралф, тъмнокосият младеж, изведнъж ревна:

— Тъпанар!

После сграбчи телевизора от полицата и тъкмо когато Скот извърна глава към него, го тресна с все сила в лицето му.

Мартин се срина на земята, все едно ударен от метеорит, Лукас викна: „Хей, хей!“ — и се опита да отвори вратата, обаче жената, Мелъди, зарита бясно падналия Скот с истерични писъци „копеле, копеле“, с внезапно ясен мексикански акцент. После грабна първата й попаднала кутия с някаква стока и го заблъска с нея по главата така, че се разхвърчаха кичури коса, примесени с кръв.

Скот се надигна, опита да се промъкне напред под градушката от удари, обаче на прага бе пресрещнат от Джаил. Дейвънпорт се опита да я бутне настрани, но тя вече риташе, блъскаше и крещеше в ритъм с всеки ритник:

— Ти… уби… брат… ми… мръсен… педераст… такъв…

Скот, замаян от ударите, вдигна потъналото си в кръв лице, Джаил го умери в окото и той отново се срути като подсечен.

Камерата не изпусна нито секунда от разигралия се екшън. Лукас най-накрая успя да избута Джаил настрани и се опита да стигне до тъмнокосия младеж, който продължаваше да налага падналия мъж с остатъците от телевизора. Протегна ръка, сграбчи го за ризата, дръпна го през тялото на Скот и го захвърли назад към оператора. Операторът, Ралф и Елън Гудрич се сринаха на земята в безформена купчина. Мелъди, все още истерично пищяща, изведнъж като че ли се уплаши и търти покрай него навън. За миг Дейвънпорт и загубилият ума и дума Скот се намериха на спокойствие зад вратата. Мартин се опита да се изправи на крака, но Лукас прошепна:

— А това е за Марси, скапаняк такъв!

И го тресна в носа с всичка сила.

С удоволствие чу хрущенето на костта и изгледа сриналия се отново Скот.

 

 

Един час по-късно кметът каза:

— Мисля, че всичко мина добре. Като се имат предвид обстоятелствата…

Вниманието на медиите не отслабна почти през целия ден, докато не започнаха футболните мачове. В девет часа същата вечер всичко вече утихна.

 

 

В понеделник Лукас, Роузмари, Франк Лестър и кметът се събраха в кабинета на Роу, която ги погледна и каза:

— Събрахме цял тон материали срещу Спунър. Затънал е бил до гуша. Освен това от окръг Рамзи се обади съдебномедицинският експерт и съобщи, че не е много сигурен дали Родригес се е самоубил. Спунър не само е убил Родригес според мен, ами също така е подхвърлил името му на „Плюнка“. Скроил му е номер, направил го е да изглежда лошо момче, после го е убил.

— Спунър е имал сейф в Хъдсън — каза Лестър. — Разполагаме с документи, според които той е дал персонален заем на фирмата на Родригес в Маями, възлизащ на половин милион долара. После, както твърдят от ФБР е имало регистриран запор върху фирмената собственост в окръг Дейд. Родригес не можел да продаде фирмата, без да уреди този запор, което обаче събудило подозренията на Спунър, че Ричи се мъчи да се измъкне. Но Спунър му бил заложил още един капан. Ако успеел да уреди заплащането, за да се освободи от запора, Бил, бидейки служител по заемите в Атиниъм Банк, е щял веднага да узнае.

— А откъде Спунър е взел тоя половин милион за персоналния заем? — попита кметът.

— Нямало е никакъв половин милион — продължи да обяснява Лестър. — Заемът е бил фиктивен. Това бил целият дял от участието на Спунър в тоя бизнес. Написали всичко на документ и го скрили. За петнайсет години, с лихвата, делът на Спунър набъбва някъде до около два милиона. Освен това по този начин той държал козовете на бизнеса, ако нещо примерно се сдърпат с Родригес. Можел е да подаде иск в окръг Дейд и никой нямало изобщо да се усети… и е щяло да се наложи Родригес да плати, за да вдигнат запора.

— И дори и Родригес да умре, нещата пак са щели да се уредят — пое Лукас инициативата. — Ако някой все пак се досети за заема, можело е просто да си помислят, че инвестицията на Спунър е малко странна, но нищо повече. Дреболия. Особено ако започне с тъпотиите си как помагал на малцинствата и тям подобни.

— Някой ще ни съди ли? — попита кметът.

— Не знам — отвърна Роузмари. — Съпругата на Спунър може. Тя знае, че името му е било споменато на информационните ни оперативки с Олсън, а това е индиректна причина за смъртта му.

— Няма да стигне доникъде по тоя начин — възрази кметът. — Работил съм по десетки подобни случаи и мога да ти кажа, че ще извади късмет, ако изкара два долара да си плати таксито до съда. Не ние сме убили мъжа й, убила го е неговата алчност.

— А Ал Бала? — попита Роузмари.

— Може да не му остане време да ни съди — каза Лукас. — Момчетата от „Наркотици“ викат, че още щом излязъл, се върнал на улицата, обаче неговата територия вече имала нов собственик, който не искал да я изпуска. Така че… може да последват неприятности.

— Е, това вече ще оправи нещата без грешка.

— Какво, една кокаинова война ли?

— Хей, момчета, ама на наркодилърите това им е работата. Да умират от време на време, а вие не можете да направите нищо, нали така? — обобщи кметът. — Разбира се, че е трагедия. Но никой не е безсмъртен в края на краищата.

Всички закимаха.

 

 

Когато кметът си отиде, Роузмари погледна Дейвънпорт и Лестър и каза:

— Добре се справихме.

— Не мога да повярвам, че взе всичко за чиста монета — поклати глава Лукас, имайки предвид кмета.

— Не е повярвал, бъди спокоен. Беше горе-долу в час. Но освен това е и много добър адвокат. Знае, че понякога не бива да се задават въпроси, чиито отговори са очевидни.

— Значи добре се справихме — кимна Дейвънпорт.

— На косъм — добави Франк.

— На косъм, ама добре — каза Роузмари. Изправи се и направи няколко танцови стъпки към прозореца. — Във всички градове, с всички тия тежки престъпления, медиите те притискат, луд полудяваш и работата се точи с месеци. А ние какво? Голямо престъпление и изведнъж — хоп — единият убиец е мъртъв, после пак хоп — и другият престъпник прави изповед пред националната телевизия. Една седмица. Кинаджиите ще си помислят, че слънцето огрява само нашите задници.

Лестър пристъпи от крак на крак и смотолеви:

— Е, да, ама нали…

— Не казвай нищо! — повиши глас Роу. — Даже не си го и помисляй!

— Няма как — поклати глава Лукас. — Този път доста неща се прецакаха и лично аз прецаках повечето от тях. Аз оплюх Родригес. Аз манипулирах Олсън. Ама и представа си нямах, че убиецът ще използва пушка, защото си беше най-обикновен четирийсет и четири калибров пищов. Не ми дойде наум, че в малък град клюките се разнасят бързо.

— Е, всеки обича да се прави по малко на велик — каза Роузмари.

— Да бе, да — закима Дейвънпорт.

— А ти най-много от всички — добави тя.

 

 

Том Блек им съобщи:

— Преместиха я в нормална стая.

— Значи е по-добре — зарадва се Лукас.

— Ще се оправи — кимна Блек.

— Вземи да дремнеш малко — каза Дел на Том.

 

 

Марси бе будна.

— Хайде стига си се правила на болна — каза й Дейвънпорт.

Тя не се усмихна. Вместо това прошепна:

— Боли.

— Знам, че боли, мамка му!

— Боли — повтори Марси.

Погледна Лукас, като че ли очаквайки помощ, но той стоеше безпомощно с ръце в скута.

— Знам, че боли…

 

 

Лукас не се бе виждал с Джаил от схватката в бензиностанцията, макар че тя му беше оставила съобщение. На бюрото си намери бележка, че го е търсила Катрин. Уедър също се бе обаждала: „да сте си говорели за някаква жаба“, пишеше в съобщението.

Нямаше представа откъде да започне. Вместо да помисли, той влезе в кабинета си, вдигна крака на бюрото, облегна се назад и се помъчи да стигне до някакво решение. Единственото нещо, което не му даваше мира, бе, че иска да остане още известно време с Джаил. Разбира се, Уедър… жената, която единствено бе обичал истински. Обаче пък, като си спомнеше колко хубаво бе навремето с Катрин… Уф. Това нещо с електрическата самобръсначка, което бе правил с Джаил по телефона, Катрин го бе измислила.

Той се усмихна на спомена и вече почти се унасяше, когато телефонът иззвъня.

Стресна се, отвори очи и вдигна слушалката.

— Лукас? — чу се женски глас отсреща.