Джон Сандфорд
Лесна жертва (28)

28.

На Лукас му се струваше, че е три през нощта — все едно не си бе лягал от сто години — но хеликоптерът се издигна в нощното небе малко преди десет, понесъл него, Олсън и Дел. Преди да тръгнат за летището, Дейвънпорт се обади на шерифа на окръг Хауъл и накратко го въведе в събитията. Накрая попита дали някой от отдела му може да ги посрещне с кола на летище „Шеридън“ — най-близкото до Бърнт Ривър. Шерифът отвърна, че ще им изпрати две коли и че лично ще дойде със своята.

— Струва ми се интересно — добави накрая той.

Полетът трая малко повече от час и не притесни Лукас. Иначе го беше страх да лети със самолети: при евентуална катастрофа хората вътре ставаха на кайма, докато при хеликоптера му се струваше, че има повече шансове за оцеляване.

Над Двата града бе облачно, обаче на „Шеридън“ кацнаха под кристалночисто небе, осеяно със същите блестящи и едри звезди, каквито Лукас бе видял на вилата си преди седмица.

Посрещнаха ги два полицейски форда с буркани на покривите. От тях излязоха шерифът и двамата му заместници и им стиснаха ръцете. Шерифът мина направо на въпроса:

— Кого искате най-напред да ви намерим? Фрайър?

— Да — отвърна Дейвънпорт. — Ако го няма, може да се срещнем с родителите му и да хвърлим едно око на дома му, за да видим дали няма да намерим нещо, което да го свързва с Алией.

— Ще срещнете трудности при изваждането на разрешително, ако за причина посочите, че просто искате да поогледате — забеляза шерифът. Беше мъж с квадратни рамене, квадратно лице и мустачки. Носеше дънки и каубойски ботуши, въпреки навалелия сняг. — Нашите магистрати не са много отзивчиви.

— Стеснихме броя на хората извън полицейското управление, които знаеха за човека, застрелян тази вечер — обясни му Лукас. — Те са петима души. В тази бройка влиза господин Олсън, който е с нас, но ние знаем къде е бил тази нощ, и двете семейства, които са си у дома, в Бърнт Ривър. Обаче Фрайър не би трябвало да си е вкъщи, ако има нещо общо с убийството тази вечер, освен ако не разполага със собствен хеликоптер. И затова вероятно си струва да хвърлим едно око в дома му. Навремето той е имал сексуална връзка с Алией.

— О, да, сега се сетих — обади се един от заместниците. — Познавам го. Ако той е забил Алией. Викат му Отчето.

— Според теб може ли да го е направил? — попита шерифът подчинения си.

— Доколкото знам, той просто е добро момче — отвърна заместникът. — Може да изкараме някоя дреболия за него, но освен младежки лудории, нищо друго сериозно.

— Ами ако родителите му са му казали за Спунър? — попита Лукас.

— За това може и да получите разрешение — кимна шерифът. — Особено пък ако е свързано с Алией.

— Тогава да вървим — подкани ги Дейвънпорт.

 

 

Дел и Лукас се качиха в колата на шерифа, а Олсън се настани при двамата заместници. Още щом влязоха вътре, Дел се обърна към шерифа:

— Казах на вашите момчета да понаглеждат Олсън. Той все още е сред заподозрените.

— Ще го наглеждат — кимна шерифът. Извади мобилния си телефон, потърси малко в указателя му и накрая натисна бутона за избиране. — Хей, Карл, аз съм, имаш ли нещо за Фрайър?… Така ли? Къде?… В „Маклийдс“?… Ъхъ… ъхъ… Добре, отиваме нататък. — Той затвори и се извърна към Лукас: — Май ще излезе, че напразно сте били път дотук. От полицията в Бърнт Ривър казват, че са видели Фрайър да играе билярд с приятели в „Маклийдс“. Една кръчма до езерото.

— По дяволите! — изруга Дейвънпорт.

— Какво ще правим сега? — попита шерифът.

— Така и така сме тук, нека да поговорим с него — отвърна Лукас. — След това може да събудим Бентънови и Пакардови и да видим какво ще ни кажат. Оттук е излязло, няма откъде другаде — от Олсън, от Бентънови или от Пакардови.

Но вече не беше толкова сигурен: ами ако все пак се окажеше, че има изтичане на информация от управлението? Или ако Том лъже и манипулира някой друг човек, някой от последователите си? Някой, смятащ Олсън за Христос?

— Както кажете — кимна шерифът.

Той се обади на другата кола и двата автомобила поеха към „Маклийдс“.

 

 

„Маклийдс“ изглеждаше точно както стотици кръчми като нея, разположени край езерата: затрупан със сняг паркинг, огромни купчини разчистен сняг в единия край, построена от имитация на дървени трупи основна постройка, мънички прозорчета под надвисналите стрехи, коледен венец на входната врата и паркинг за снегорини зад сградата.

— При нас още нямаме сняг — отбеляза Лукас, загледан в преспите.

— Защото на практика вие живеете в Маями — отвърна шерифът.

— Сигурно има предвид палмите пред Общината — обърна се Дел към колегата си.

Разговорите в кръчмата замряха, когато групата влезе вътре: без да се обръща, Лукас усещаше как главите една след друга се извръщат към тях. Те се насочиха към игралната зала, обгърнати от облаци дим от скарата. Заместникът, познаващ Отчето, посочи:

— Ей онзи там, с червената риза.

Луис Фрайър тъкмо си избираше позиция за стрелба, когато видя приближаващите се мъже. Той натърка щеката си с креда и поздрави:

— Добър вечер, шерифе. — Гласът и изражението му издаваха лека изненада. Видя Олсън и добави: — Здрасти, Том. Съболезнования за Алией.

Шерифът кимна вместо поздрав и каза:

— Би ли дошъл да поприказваме насаме?

— Разбира се… Да не съм направил нещо? — Фрайър подаде щеката на приятел.

— Не, нищо — поклати глава шерифът. — Искаме само да поговорим малко.

Групата се събра в единия ъгъл — по-далечко от бара — и Дейвънпорт набързо описа на Фрайър положението.

— Ами… ъъъ… да, нашите ми казаха — рече той колебливо. — В петък, като се прибраха. Спунър, нали? Банков служител.

— А ти казал ли си на някой друг? — попита го Лукас.

— Амиии… да. На ония там до масата.

Всички се извърнаха към тримата мъже, с които Фрайър играеше билярд.

— Кога им каза?

— Ами май още в петък. Нашите се прибраха около десет и тъкмо бе започнало да вали. Бях минал да почистя алеята им и те ми казаха. После наминах насам да поиграя и казах и на още двама-трима.

— Според теб… може ли те да са казали на някой друг? — попита Дейвънпорт.

— Виж какво — отвърна Луис. — Много се съмнявам дали ще намериш някой в Бърнт Ривър, който още да не е чул името на тоя тип. Бентънови казаха на нашите, а нашите са казали още поне на две семейства. Според мен Бентънови са направили същото. Всички в града се интересуват от Алией: тя е най-известният човек, роден тук, и единственият човек от окръга, а вероятно от всички околни окръзи, чийто лик е излизал по списанията.

— По дяволите! — каза Лукас.

Шерифът махна на тримата мъже около масата.

— Хей, момчета, ако обичате, елате насам за малко. — И когато те го заобиколиха, той продължи: — Искаме да знаем дали сте чули за банковия служител, заподозрян в убийството на Алией, от някой друг, освен от Луис. Никой няма да пострада, просто искаме да разберем доколко се е разчуло.

Двама от тях казаха, че са предали името по-нататък, а други двама чули името в случайни разговори в събота и в неделя.

— Значи всички знаят — заключи Дейвънпорт.

— Всички — съгласи се един от мъжете, облечен в зелена риза. — А какво всъщност е станало? Разбрахме, че някой е застрелял тоя задник, а?

Лукас премести поглед върху него.

— Точно така. Някой е застрелял този задник.

— Така ли?

Те поискаха още подробности, но детективът поклати глава:

— Не, момчета. Въпросът е дали някой от този град може да е свършил тая работа.

Един от мъжете — в тъмножълта риза — попита:

— С какво е бил застрелян?

— Според нас, с пушка. Този, който е стрелял, се е намирал на около петдесетина метра от него и го е уцелил в гърдите.

— Не е кой знае какво постижение от петдесет метра — поклати глава трети мъж, облечен в синя риза. — Ако бях аз, щях да му стрелям във врата.

— Ти винаги стреляш във врата и следващият ти елен ще е сигурно някой дядо — подметна Фрайър.

— Да не е било с четирийсет и четвърти калибър магнум? — попита Тъмножълтата риза.

Лукас и Дел извъртяха едновременно глави към него.

— Какво?

— Четирийсет и четвърти калибър магнум?

— Да. Точно така — кимна Дейвънпорт. И двамата не откъсваха очи от Тъмножълтата риза. — Кой тук има такъв?

Мъжът с тъмножълтата риза преглътна с усилие и погледна към приятелите си.

— Знаете ли кой? Оня откачалник Мартин Скот.

Фрайър се плесна по челото.

— Мамка му, Стив! — И се обърна към Лукас: — Мартин Скот е.

— Кой е той?

— Кара камион към представителството на „Кока-Кола“ в окръг Хауъл — отвърна Тъмножълтата риза. — Притежава „Ругър“ четирийсет и четвърти калибър магнум и има тръпка към Алией. И то голяма. Работеше безплатно за родителите й, косеше двора им, разчистваше снега и разни такива неща, защото си мислеше, че когато тя се върне, те ще му разрешават да излиза с нея.

— Той веднъж разправяше, че видял циците й, когато се къпел в басейна им — каза Зелената риза. — Нарекох го проклет лъжец и му казах, че никой от окръг Хауъл не е зървал циците й, освен Отчето, а и той ги е виждал само веднъж. Обаче Мартин твърдеше, че и той ги бил мярвал.

— Е, досега са ги видели само милиарди хора, ама… — каза Тъмножълтата риза, но се усети, че и Олсън е тук, затова спря на половин дума и добави: — Ооо, извинявай, Том.

— И е откачалка. Смята се за член на армията на „Кока-Кола“ и ходи с униформата й двайсет и четири часа в денонощието — обади се Синята риза.

— Да, ама да ви кажа ли още нещо? — рече Зелената риза. — Не може да е той.

— Дрънкаш глупости — възрази Фрайър. — Няма начин да не е той.

— Ама не е. Защото… познай защо. — Зелената риза кръстоса ръце на гърдите си.

Лукас го подкани:

— Защо?

— Защото всичките тия хора бяха застреляни в понеделник. Нали така?

Дейвънпорт се замисли — стори му се, че оттогава са минали сто години. Обаче Марси бе ранена именно в понеделник следобед, а останалите бяха убити същия ден.

— Да — кимна той. — В понеделник.

Зелената риза погледна приятелите си.

— В понеделниците Мартин работи.

— Ох, вярно! — изпъшка Фрайър.

— И шансовете оня кръвопиец Ранд Уотърс да го освободи от работа в понеделник са почти равни на нула — добави Зелената риза. — Той е като роб.

— Не бих работил за него — каза Синята риза. — Той е едно гадно копеле. И е як на това отгоре. Веднъж го видях да повдига задницата на един шевролет камаро.

— Колата е лека — обади се Тъмножълтата риза.

— Айде бе! — обърна се към него Зелената риза. — Дай да те видя тогава как ще я повдигнеш ти! Топките ти ще се пръснат като коледни балони.

Лукас побърза да се намеси:

— Тогава може ли някой от вас да се обади на тоя Уотърс и да разбере дали миналия понеделник Скот е бил тук? Добра работа ще свършите.

— Аз мога да му се обадя — каза шерифът.

— Ако не го намериш у дома, значи е заминал с жена си на вилата — рече Фрайър.

Всички се преместиха на бара и Тъмножълтата риза почерпи по едно питие. Шерифът взе телефонния указател на заведението, влезе в задната стаичка и се обади оттам. След малко излезе и съобщи на детективите:

— Я по-бързичко да изтичаме до къщата на Мартин.

— Какво става?

— Миналия понеделник помолил да го освободят от работа. Казал на Уотърс, че отива в Двата града, за да помогне на Олсънови за Алией. Рекъл му, че ако не му разреши, щял да напусне работа. Я колко сериозен е бил!

Лукас се обърна към Фрайър:

— Къде живее тоя тип?

— Трудно е за обяснение, но можем да ви заведем — отвърна Луис.

Всички излязоха от бара и в колона от четири автомобила — два пикапа и две полицейски коли — се отправиха към къщата на Скот. Влязоха в Бърнт Ривър, прекосиха го и излязоха от другата му страна, след което кривнаха по някакъв черен път, по който караха някъде около стотина метра.

Мартин Скот живееше в малка, направена от трупи къща, с гараж от летви отстрани и къса алея пред него. По снега се забелязваха следи от гуми, но не се виждаше никакъв камион. В ъгъла на покрива стърчеше малка сателитна чиния, насочена към спътника над Рино. От едната страна на алеята имаше резервоар за пропан-бутан, а до гаража се виждаше малък парапет от четири-пет летви. Всичко това бе осветено от синя външна лампа над вратата.

— Няма го — каза Фрайър, загледан в тъмната къща.

Всички бяха слезли от пикапите и се събраха около единия форд.

— Откъде знаеш? — попита Дел. — Може да си е легнал.

— Той гори дърва, а печката му в момента явно не гори — отвърна Луис. — А оня пушек там — посочи струйката дим, точеща се от една десетсантиметрова тръбичка — е от газовата горелка. Включва се само когато те няма у дома, за да държи топло.

— Момчета, защо не почакате тук — каза Лукас. — Дел…

Двамата извадиха пистолетите си и тръгнаха към къщата. Лукас първо почука, после заудря с юмрук, но вътре очевидно наистина нямаше никой. Той отвори външната предпазна врата и натисна дръжката на вътрешната. Заключено. Шерифът се приближи към тях и предложи:

— Дайте да видим отзад.

Къщата беше със задна веранда, но явно вратата бе малко използвана — снегът около нея не бе почистен и следи по него нямаше. Дейвънпорт се доближи до вратата и се опита да надникне през прозореца.

— Искаш ли фенерче? — попита шерифът и му го подаде.

Лукас го доближи до стъклото и светна. Успя да види, че стаята вътре е кухня. Нищо повече.

Тъмножълтата риза се приближи до гаража, дръпна вратите съвсем малко — колкото да надникне — и извика:

— Пикапа го няма.

Дейвънпорт тръгна към другия край на къщата. Шерифът и Дел го последваха. На единия прозорец пердетата не бяха събрани докрай и образуваха цепнатина, широка около петнайсетина сантиметра. Лукас се извърна към Дел и запита:

— Ако те повдигна, ще успееш ли да поогледаш?

— Сигурно.

Той сплете длани като стреме, Дел стъпи с единия крак на него и Лукас го вдигна нагоре. Шерифът му подаде фенерчето и Дел погледна вътре. Минута по-късно каза: „Стига толкова“, и Дейвънпорт го свали.

Дел върна фенерчето на шерифа и се обърна към Лукас:

— Това е нашето момче.

— Какво видя?

Четирите ризи и двамата заместници се събраха около тях с напрегнати лица.

— По-добре сами да видите — каза Дел. — Можете ли да докарате единия пикап тук?

Тъмножълтата риза изтича до своя пикап, изкара го бързо от алеята и го доближи на заден до къщата. Лукас взе фенерчето от шерифа и всички се покатериха на каросерията на пикапа.

Това, което видяха на светлината на фенерчето, ги накара да затаят дъх. Стаята, в която гледаха, някога трябва да е била спалня — сега обаче бе превърната в светилище. Стените бяха покрити с хилядите лица на Алией Мейзън, всички грижливо изрязани и внимателно залепени — от отсрещната стена ги гледаха хиляди зелени очи. В средата на стаята се виждаше самотен дървен стол, където явно се сядаше и се наблюдаваше.

Шерифът дълго гледа, после промърмори нещо под нос и се обърна към единия от заместниците:

— Отивай бързо да измъкнеш Суед от леглото и да искаш разрешително. Кажи му, че ми трябва веднага. Кажи му, че ми е трябвало преди десет минути, защото съм вече в къщата.

Дейвънпорт добави:

— Вземи номера и марката на пикапа на тоя тип и веднага ми се обади. Ама бързичко.

— „Додж Рам“, модел хиляда деветстотин деветдесет и седма, черен металик, тръбна противоударна решетка отпред и надпис с червени букви на двете врати „Мартин Скот“ — издекламира на един дъх Тъмножълтата риза.

Всички се събраха отпред пред къщата и Лукас се обади на Роузмари.

— Още не сме го пипнали, но знаем кой е — докладва накратко той. — След малко един от заместниците тук ще се обади на дежурния и ще даде описание, марка и номер на пикап, който трябва да се обяви за издирване.

 

 

Шерифът отвори вратата на къщата по стар и изпитан многократно начин — просто счупи стъклото на входната врата, бръкна с ръка и я отвори отвътре. Нареди на Четирите ризи да се навъртат наоколо, но не ги пусна вътре.

Шерифът, Лукас, Дел и другият заместник влязоха. Още като пристъпиха вътре, усетиха неприятна миризма — както се изрази шерифът, „сякаш е драл порове тук“. Отидоха до светилището и надникнаха вътре. Отвън се виждаше само отсрещната стена, а когато влязоха, видяха, че всичките четири стени, плюс тавана, са покрити със снимки на Алией.

Шерифът поклати глава:

— Тръпки ме побиват, като гледам. Дори да ми бе показал тези неща посред бял ден и Алией да търчеше навън жива и здрава, пак щяха да ме побият тръпки.

— Страховито е, вярно — съгласи се Дейвънпорт.

Зелената риза се показа на прага.

— Ако може, да влезем и да огледаме набързо. Иначе се връщаме в „Маклийдс“, защото вънка е адски студено.

Шерифът погледна Лукас, който вдигна рамене:

— Нямам нищо против… може да видят нещо, което ние не сме забелязали.

Шерифът ги пусна вътре, а детективите претърсиха кухнята и спалнята на Скот. В гардероба в спалнята намериха кутия патрони дванайсети калибър за ловна пушка, но самата ловна пушка липсваше. Намериха още .300 „Уинчестър магнум“ с оптичен мерник и една полуавтоматична карабина .22 „Ругър“.

— Значи пушката може да е с него — рече Дейвънпорт.

— Ще се обадя да ги предупредя — кимна Дел.

На прозорците в малкия хол висяха завеси от черно кадифе, за да не пропускат и лъч светлина вътре. До едната стена имаше удобно двойно кресло, а срещу него бе разположен телевизор „Сони“, чийто екран бе широк метър и половина. До него се виждаше стереоуредба, видео, тунери за телевизора и всякаква друга видео- и стереоапаратура. На пода до креслото бе оставен пулт за телевизионни игри „Нинтендо“ с най-малко дузина телевизионни игри, а до тях още един пулт за игри — „Дриймкаст“ — с дори още повече игри. Из стаята бяха пръснати пет малки тонколони, като до телевизора бе оставена една за басите, голяма колкото кошче за боклук.

— Има деветстотин деветдесет и девет телевизионни канала, от които да избира — каза Дел и на всички им се стори, че цитира някаква реклама.

В кухнята не намериха абсолютно нищо. Ризите бяха огледали светилището — Тъмножълтата дойде в кухнята, отвори хладилника, извади бутилка бира и я отвори.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита го шерифът.

— На него няма да му трябва — каза Тъмножълтата риза. — Ще се развали тук.

— Дай една и на мен — рече Фрайър.

Тъмножълтата риза отвори хладилника и му подаде една. Като отпи, Луис заговори:

— Работата с Мартин е там, че той винаги си е мислел, че някой ден ще стане известен. Всъщност само за това си мислеше. Според него можеше да стане такъв дори в подобно забутано градче като Бърнт Ривър и ако работи като роб и не си тика носа, където не му е работа, „Кока-Кола“ ще се погрижи за него. Така че десет години си скъса задника от бачкане с тоя камион и мога спокойно да кажа, че на служебната стълбица си остана на същото място, откъдето бе започнал. — Отново отпи от бирата, после добави: — Доколкото може да се говори за служебна стълбица тук.

— Мислиш ли, че може да убие човек? — попита го Лукас.

— Никой не излиза на лов с него — намеси се Синята риза. — Прекалено е влюбен в оръжията. Веднъж един познат се прибирал от гюмето за елени и…

Тъмножълтата риза веднага реагира:

— Рей Макдоналд.

Без да му обръща внимание, Синята риза продължи, сякаш не го бе чул:

— … гледа, срещу него върви Мартин. И Мартин му казал: „Ти пушиш цигари, а еленът надушва цигарата от два километра“. Рей му теглил една майна наум и си продължил по пътя. Прибрал се вкъщи, легнал си и си мислел за разни неща, когато изведнъж се сетил, че хвърлил фаса поне половин километър преди да срещне Мартин.

Синята риза погледна с очакване към Лукас, после към Дел и накрая към шерифа, давайки да се разбере, че трябва да се досетят за нещо. Дейвънпорт мисли цяла минута и накрая каза:

— Значи оня го е гледал през оптическия мерник на пушката.

— Точно така — кимна със задоволство Синята риза. — Рей вика, че замалко не напълнил гащите, като се сетил. Мартин го е видял как пуши през мерника ей на тоя тристакалибров магнум.

— Но не го е застрелял — отбеляза Дел.

— Обаче се обзалагам, че си го е мислел — настоя Синята риза. — Мартин си пада малко откачалка и трябва да ви кажа, че си е такъв още откакто се запознах с него в детската градина.

 

 

Късно същата нощ, когато Лукас, Дел и изпадналият в размисъл Том Олсън бяха на около сто километра от летище „Шеридън“ на път за Двата града, се обади шерифът.

— Имам лоши новини — каза той.

— О, не, хич не ми трябват — отвърна Дейвънпорт. — Изобщо нямам време за тях.

— Скот не можахме да го намерим, обаче открихме пикапа му — рече шерифът. — Паркиран е до камиона му в районния склад на „Кока-Кола“. Пак се свързахме с Ранди Уотърс и той ни каза, че Скот го паркирал там, понеже смятал, че през нощта щяло да стане извънредно студено, а в гаража му нямало отопление.

— Да, ама тази нощ изобщо не е толкова студено — възрази Лукас. — Колко е?

— Около минус десет градуса — отвърна шерифът.

— Това е нищо — каза детективът. — Нищо!

— Да, така е. Но не можем да намерим Скот и си мисля, че не е в града. Но дори и да е в Двата града, ако търсите пикапа му, няма да го намерите. Затова ви се обадих.

— Дръжте си все пак очите отворени — рече Лукас. — Ако не го намерим и ние, утре сутринта може да се яви на работа.

Лукас предаде информацията на Дел, който поклати глава и каза:

— Май наистина е той… Нали видя стаята му…

— Да, ама какво мислиш? Че е дошъл на стоп до Двата града?

— Не вярвам — отвърна Дел. — Обаче няма да е зле да разберем с каква кола е.

 

 

По едно време Дейвънпорт каза:

— Току-що се сетих за още нещо. Помниш ли онази азиатка? Тя е видяла кой е стрелял… Е, само за секунда-две наистина… но си помислила, че е механикът, който им поддържа автоматите. Освен това рече, че й се сторил шишкав. Джаил каза същото за някакъв тип, опитал се да й разбие вратата същата нощ. Когато обаче полицията от Сейнт Пол прибра техника, оказа се, че той изобщо не е шишкав. Напротив, беше слабо момче.

— Е, та?

— Обзалагам се, че тоя тъпанар Мартин Скот е бил облечен с работните дрехи на „Кока-Кола“. Ония нали разправяха, че ги носел двайсет и четири часа в денонощието. Обзалагам се, че затова азиатката го е сметнала за шишкав и го е сравнила с техника: защото и техникът, и Скот са носели работни дрехи.

— Слаба работа — поклати глава Дел.

— Но е вярна — каза Лукас.

 

 

— Скапан съм — промърмори Дел малко преди да кацнат. — Ще ме оставиш ли до къщи?

— Да. Преди това обаче ми се иска да се поразходим и да хвърлим един поглед у Джаил. Да видим как е положението.

— Ще го преживея някак — въздъхна Дел.

Бяха оставили колата на Лукас пред мотела, защото беше двуместна, и бяха отишли до летището с раздрънканото волво на Олсън.

— Аз се връщам в долината — каза Том на път за мотела. — Във Фаргоу. Още утре. Нека някой да ми се обади, когато освободите телата. Ще дойда и ще ги погреба, но тук повече няма да стоя. Това място е като предградие към ада.

— О, я стига с тия тъпотии! — раздразнено се обади Дел. — Много хубаво място си е даже.

— Помислете малко за миналата седмица — рече Олсън с мек и спокоен глас. — Преди десет дни аз имах семейство. Сега нямам никого. Но отделният индивид едва ли има нещо общо с това, той е една безпомощна душица, мъчеща се да си пробие път през живота. Културата е тази, която е виновна. Това е смъртоносна култура и тя е тук, сред нас. Бълва от телевизионния екран, от крещящите корици на списанията, залива ни от Интернет, от видеоигрите. Вижте само какъв телевизор си е купил оня нещастник Мартин Скот. Най-голямото и най-скъпото му притежание, с изключение на пикапа му. И всичките тия видеоигри. А явно е бил трудолюбив човек, работел е като роб. Културата обаче го е изгорила с поразяващия си огнен език, подаващ се от сателитната му чиния, изгорила го е и на негово място е сложила друг Мартин Скот. Злото личи и във Фаргоу, но там все още може да се води борба с него. Тук… тук вече нищо не може да се направи. Това място вече го няма. Твърде късно е. Твърде късно. Ще видите.

— Затваряй си шибаната уста! — изръмжа му Дел.