Джон Сандфорд
Лесна жертва (21)

21.

Повикаха Дел от „Наркотици“ и той тръгна натам. Лукас извика един полицай от патрулните, облече го в цивилни дрехи и го прати да смени Лейн. После се свърза по телефона със самия Лейн и му каза:

— Като дойде при теб, инструктирай го, после иди в прокуратурата, обади се на Тим Лонг и прегледайте цялата документация на Спунър за кредита. Той е много важно звено: ако знае изобщо нещо за Родригес, значи вероятно знае всичко. Успеем ли да го пречупим, ще разполагаме с достатъчно материал.

— Документите много ли са? — попита Лейн.

— Около тон — отвърна Дейвънпорт.

— По дяволите, Лукас, как става така, че все на мен се пада да се ровя в бумаги?

— Защото можеш да четеш. За останалите не съм толкова сигурен. Но първо се отбий в управлението. От ФБР дойде един файл за Родригес и парите му. Ще го разпечатам и ще го оставя при Лестър. Вземи го със себе си, виж дали нещо там…

— Какво?

— Мамка му, откъде да знам? Дали нещо не съвпада, такива неща.

 

 

Като приключи с Лейн, той взе телефонния указател, намери телефона на хотел „Браун“, набра го и помоли да го свържат с Индия. След секунди го свързаха. Лукас се представи и попита:

— Докога сте на работа?

— До шест.

— Ще намина — каза й той.

После затвори и слезе до „Убийства“ с разпечатания файл, който остави при Лестър.

— Нали вие правите тия снимки на Родригес?

— Ъъъ, да… Мисля, че са долу при „Самоличности“. Те се занимават с тях.

Лукас слезе в отдела. Фотографът там се казваше Харолд Макнийл, бивше униформено ченге, на което бяха омръзнали студените патрулни коли и получи тая работа с лъжа, твърдейки, че фотографията му била хоби цял живот, макар да не можеше да различи обектив от трактор. Прочел някаква книжка, озаглавена „Да научим фотографията за един уикенд“, после започнал да бърника служебните фотоапарати и след около седмица — седмица и нещо станал по-добър от предшественика си, а когато оня напуснал, взел работата му.

При него имаше две добри снимки на Родригес — анфас и профил.

— Имаш ли снимки и на други — да ги показвам заедно с тези на Родригес?

— Да.

Макнийл се извърна, отвори най-долното чекмедже, бръкна вътре и извади купчина снимки. Двамата ги разгледаха, подбраха пет-шест комплекта и Лукас ги пъхна в джоба си.

— Ще ти ги върна — обеща той.

— Всички викат така и никой досега не ги е върнал — отвърна Макнийл.

Дейвънпорт се облече и тръгна пеш за „Браун“ — студеният въздух му подейства добре, разходката също. Индия беше на рецепцията и му се усмихна, когато той влезе.

— Виждала ли си някого от тези със Санди Лансинг? — побутна купчинката снимки към нея. — Има по две снимки на всеки.

Индия дълго разглежда снимките. По едно време дойде още едно момиче и попита:

— Какво става тук?

Лукас каза:

— Полиция. Опитваме се да открием някого, с когото Санди Лансинг да е излизала.

— Аз съм я виждала няколко пъти с мъж — рече момичето.

Облегна се до Индия и двете започнаха да преглеждат снимките заедно. Индия поклащаше глава.

— Не знам — обади се тя по едно време. — Тоя мъж… но май не беше той.

Другото момиче каза:

— И аз мисля, че не е той. Макар че малко прилича. Ако го облечеш в костюм…

— Не е той. Този изглежда по-грубоват.

— Права си — съгласи се другото момиче и вдигна поглед към Лукас. — Според мен не съм виждала никого от тях.

Лукас погледна снимката, която двете бяха обсъждали. Тъмнорус, бял, кръглолик, но нямаше нищо общо с Родригес. Помежду им не се забелязваше абсолютно никаква прилика.

— Благодаря — подхвърли той.

Задънена улица.

 

 

Като се върна в кабинета си, Лукас намери на бюрото си бележка да се обади на Тим Лонг от прокуратурата. Веднага вдигна телефона.

— Не разчитай на данъчните — каза му Лонг. — Говорих с един човек там и той ми каза да им изпратим копие, ако открием нещо, прилично на скрити доходи. Обаче и без нас си имали достатъчно проблеми с жалби от граждани, за да хукнат да проверяват някого, с когото никога не са имали проблеми. Преди около две години го привикали — всяка година правели такива прослушвания на принципа на случайния подбор — и всичко си му излязло точно до цент.

— Разбира се, че ще излезе, след като лично доплаща с мръсни пари.

— Да, така е, ама знаеш ли какво ми каза тоя от данъчното? „Вие хванете рибата, пък ние ще я опържим.“ В никакъв случай обаче няма да спрат инвестициите му и да допуснат някой конгресмен да им се развика по телефона. Не и при такова изрядно данъчно досие, според което човекът е чист като сълза.

Пак задънена улица.

 

 

Роузмари му каза:

— Олсън не предприема нищо.

— Нали се виждаш с него? На редовните семейни срещи.

— Да. — Тя погледна стенния часовник. — Днешната ще е след около петнайсет минути.

— Защо не му кажеш, под строг секрет, че вече имаме кандидат за убиец на сестра му. Ако наистина е откачалка и ако нещо може да го накара да се размърда, то ще е именно това.

— Лукас…

— Не му споменавай никакви имена — продължи той. — Кажи му, че не е редно, но че има възможност да научим повече след ден-два. Въпросът е да се опитаме да го предразположим отново, ако той е убиецът.

— Не знам…

— Другото предимство от това ще е, че ще спре да ни оплюва из вестниците.

 

 

След като си тръгна от кабинета на Роузмари, Лукас отиде да види Марси. До леглото й седеше Том Блек и тя бе обърнала глава към него. Когато влезе, Блек му каза:

— Ту е на себе си, ту пак се унася. Сега спи.

Лукас взе стол и го приближи до леглото на Марси. Две легла по-нататък един старец с щръкнал бял перчем, изпито лице и тънък орлов нос бе съсредоточил всичките си усилия в опитите си да диша.

— Какво мислиш за оня Олсън? — попита Том.

— Може да е луд — отвърна Дейвънпорт.

— Дали ще го тикнат в лудницата?

— Не знам. Щом някой убие родителите си, много е лесно да се каже, че е откачалка.

— Дааа… — Блек изпусна дълга въздишка и сведе поглед към пода.

— Какво? — попита Лукас.

— Не мога да си представя какво ще направя, ако видя тоя скапаняк да се измъква след това, което стори на Марси — поклати глава Том. — Никаква справедливост няма на тоя свят, след като можеш да я застреляш и да ти се размине.

Дейвънпорт го погледна. Блек беше най-добрият приятел на Марси в службата. На това отгоре беше гей, така че нямаха тези междуполови конфликти, които се бяха появили между нея и Лукас.

— Виж какво, Томас, приятелю, ако мислиш за това, за което смятам, че мислиш, спри!

— А ти не си мислил, така ли?

— Не съм. Когато се появи такъв тип, когото не можем да спрем… някакъв извратен маниак или сериен убиец, и чисто и просто не можем да го пипнем… е, тогава ми минават подобни мисли, но за нищо на света не бих ги споделил с никого. Ама с никого. И не бих посегнал на такъв, който стреля по ченгета. Знаеш, нали? Полицаите често си го отнасят, това е част от работата им. Марси знаеше, че това може да се случи… по дяволите, то дори веднъж вече й се случи. Все пак тя не е невинно агънце.

— Да, ама ако се измъкне…

— Господи, Том, чакай още малко! Ще го пипнем. Ще ти кажа даже, че сме някъде около петдесет процента за Олсън и петдесет процента за един друг. Как можеш да посегнеш на някого, който е петдесет процента невинен?

— Ама това ме съсипва бе, човек! — изпъшка Блек.

— Знам.

След малко Марси се събуди, позна и двамата и с усилие изхърка:

— Една бира ще ми дойде добре.

— Имах една, ама вече я изпих — каза Блек. — Ако успея да намеря някоя бутилка наоколо…

Тя се усмихна. „Изглежда почти добре“, помисли си Лукас.

— Как се чувстваш?

— Като простреляна.

— Наистина успяха да те прострелят — каза й той. — Нито ти си от Секретни служби, нито пък Джаил е президентът.

Тя отново затвори очи и като че ли пак се унесе, но изведнъж се сепна.

— Как е Джаил?

— Пазим я двайсет и четири часа в денонощието — отвърна Лукас. — Франклин я учи да готви разни гадости.

— Чувствам се празна — прошепна тя и облиза сухите си устни. — Не ме боли нищо.

Блек скочи на крака.

— Да извикам ли сестрата?

— Не, не… Просто се чувствам… празна.

Вътре се вмъкна Дел, поздрави, клекна до леглото и се загледа в Марси. След минута изхъмка и каза:

— Екстра си. Стига вече съм минавал през пет минути. Да ти донеса ли списания?

— Още не — отвърна тя с отслабващ глас.

После извърна глава встрани, затвори очи и вдъхна един-два пъти. Лукас помисли, че отново е заспала. Но главата й след миг се извърна и тя го потърси с разфокусиран поглед.

— Видя ли се с… онази стара приятелка?

Той кимна:

— Да.

— Внимаваш ли?

— Другата седмица ще поговорим за това.

— Нарочно ме държиш в напрежение.

— Ами тя е стигнала средата на живота си — каза той. — Не знам дали някой може да й помогне.

— Мммм — измънка Марси.

— Супер — възкликна Блек. — Офис клюки в Интензивно отделение.

— Какво ли друго ни остава — прошепна тя и отново затвори очи.

Този път заспа. След около две минути Дел се изправи, погледна Лукас и слагайки пръст на устните си, кимна към вратата.

— Тръгваме — прошепна Дейвънпорт на Блек. — Ти гледай да я караш по-спокойно.

После излезе подир Дел, който го изчака и заговори:

— Спомняш ли си оня тип Логан? Другият пласьор, дето ни даде Аутър заедно с Бий?

— Да, но не ни остана време…

— Преди три часа от „Наркотици“ го сритали, нали ме извикаха. Намерили у него почти кило кокаин и няколко торбички метамфетамин. Тъкмо сме го притиснали. Дадохме му един топ снимки и му казахме, че ако свърже две от тях, ще има с какво да се пазари. И оня измъкна от купа Родригес и Лансинг.

— Каза ли на Тим Лонг? — попита го Лукас.

— Още не.

— Свържи се с него, измислете сделката и след това минете през адвоката на Логан. Нужни ни са показания по най-бързия начин. Днес.

— Може да не стане толкова бързо, особено пък след като ще трябва адвокат — поклати глава със съмнение Дел.

— Знам. Ще кажете на адвоката му, че предложението е с много къс срок на действие. В момента Логан е единственият, който може да ни даде нещо. Ако хванем някаква друга връзка, неговият клиент няма да ни трябва. И ако стане така, Логан си отива в „Стилуотър“ като момченце.

— Тръгвам — каза Дел.

Лукас погледна часовника си и се отправи към службата, където отново се отби при Роузмари.

— Какво става с Олсън? Каза ли му?

Тя кимна:

— Че имаме кандидат.

— А аз ще понатисна Родригес да видя дали няма да се паникьоса — каза Лукас.

— Защо?

— Защото единствените обвинения, които можем да повдигнем срещу него, са косвени. Започнаха да се трупат някои неща едно по едно, но ако успеем да го накараме да направи нещо нерационално, например да събере куп пари и да се опита да изчезне с тях, ако, да речем, го пипнем с билет в ръката за Венесуела или нещо от този род… на съдебните заседатели това ще им се стори убедително.

— Добре. И бездруго трябва да демонстрираме някакви действия за пред кинаджиите. Откакто бе отложено погребението на Алией, са станали непоносими. Какво ще правиш сега?

— Зависи от Родригес. Той знае, че сме по петите му. Днес няма да го изпускаме от поглед. За утре не знам. Може да отида и да поговоря с него. Да го притисна за нещо друго, да го довлека тук и след това да го пусна. Да го постресна.

— Дръж ме в течение.

 

 

Лукас се върна в кабинета си, седна зад бюрото, вдигна крака върху него и отново обмисли ситуацията. Десет минути по-късно стана, слезе до „Убийства“ и намери Лестър.

— Когато претърсвахте дома на Санди Лансинг, намерихте ли някакви снимки? Албуми разни, изобщо такива неща?

— Няколко десетки снимки, но всички са правени отдавна. Семейни истории. Не открихме и фотоапарат. Е, вярно, в килера намерихме един стар „Полароид“, ама той беше толкова вехт, че от него едва ли може да излезе снимка.

— А видео?

— Видео имаше, имаше и няколко касети, но само с филми. А също и малко порно под наем. Видеокамера нямаше.

— Що за човек е била? Всеки има видеокамера.

— Ходила е по партита — отвърна Лестър. — И барове. Поне така предполагаме. Излизала е всяка вечер. Три пъти седмично е ходела на фитнес. Има всичко на всичко шест компактдиска и стереоуредба за около двеста долара, едно средно голямо телевизорче „Сони“ с кабелна. И това беше всичко.

— Трябва да я свържем по-убедително с Родригес.

— Ще се наложи да го направим по обратния път — поклати глава Лестър. — Тази жена е била доста странна птица. Доколкото успях да разбера, тя не е имала други интереси, освен да кисне навън. Стотици рокли, петдесет чифта обувки, страхотна колекция бижута. Лари Мартин проучи фитнесзалата и открил, че вътре пускат само с магнитни карти. Ходила е там в понеделник, сряда и петък и е правила само едно класическо четирийсет и пет минутно упражнение, за да се поддържа във форма. Не се е интересувала от музика, не се е интересувала от телевизия, имала е само шест книги.

— Нямала е и снимки.

— Е, поне не много — уточни Франк.

— Прегледа ли порното?

— Не, обаче Лари го гледа. Тя не е сред участниците. Филмите са снимани в Калифорния — стандартните порноистории. Във ваната, в басейна, свирки… такива работи.

— Хм. Някога задавал ли си си въпроса защо живеем в Минесота?

— За да не се налага да понасяме такъв боклук — отвърна Лестър.

— Брей, ти си бил голям отворко — каза Лукас, после стана и се протегна.

 

 

Малко преди мръкване, когато навън пиковият час започна да набира сили, Лукас се сети, че е време за вечеря. Вдигна телефона и се свърза с полицая, следящ Родригес.

— Големи емоции, ще знаеш — каза ченгето. — Като нищо ще хвърля униформата и по цял ден ще вися на Скайуей. Супер!

— Искаш да ми благодариш ли, или какво?

— Някакъв тип дойде в офиса на Родригес. Беше с куфарче, по-голямо от онази ми работа, и двамата седнаха на бюрото. После се загледаха в някакви книжа. Тоя тип непрекъснато ги вадеше от куфарчето и му ги показваше. Не знам какви бяха, защото виждах само ръкавите им. След около час онзи си прибра бумагите в куфарчето и излезе, а Родригес си включи компютъра. Аз си рекох, че няма да ходи никъде, та няма да е зле да проверя къде ще иде другият тип с куфарчето…

— И ти го проследи, а през това време Родригес ти се е измъкнал — довърши Лукас.

— Не бе, мамка му! В момента е пред очите ми. Родригес, имам предвид… Както и да е, проследих другия до паркинга и го видях да се качва в кола с надписи на вратите. „Недвижими имоти Кофи“. Записах телефона отдолу, записах и номера на колата. После изтичах обратно, за да видя дали Родригес не се е омел, ама той си беше на мястото. Та така, подхванал е някаква здрава работа с фирма за недвижими имоти.

— Ясно. Браво! Печелиш поничка или нещо такова.

— Две понички. Поръсени с нещо… Искаш ли номерата?

Лукас пусна номера на колата в компютъра и получи име и адрес. Когато се обади на „Недвижими имоти Кофи“ и попита за Кърк Смоли, човекът беше на работа.

— Трябва да поговоря с вас — каза Дейвънпорт, след като се представи. — Мога да мина преди пет.

„Недвижими имоти Кофи“ се намираше на Юнивърсити авеню, само на една пресечка от Атиниъм Банк. Докато паркираше навън в сгъстяващата се тъмнина, Лукас си напомни да провери за евентуална връзка между фирмата за недвижими имоти и банката, после се качи по стълбите и бутна вратата. Заключено. Вътре обаче светеше и той почука. След минута се показа оплешивяващ мъж с навити ръкави, взря се за миг в посетителя, после отвори.

— Полицай Дейвънпорт?

— Да.

— Заповядайте. Аз съм Кърк Смоли.

Мъжът заключи отново вратата и го поведе към офиса си.

— Просторно местенце — каза Лукас, оглеждайки се.

— Доста голяма фирма сме — кимна Смоли. — Специализирани сме в покупко-продажби на промишлени парцели, затова не се рекламираме много-много. Обаче бизнесът върви сравнително добре. — Двамата влязоха в офиса му, Кърк се настани във въртящия се стол зад бюрото и попита: — Какво мога да направя за вас?

— Вие ли осъществявате сделката с имота на Ричард Родригес?

Смоли се поклащаше бавно напред-назад в стола, обмисляйки въпроса, после попита:

— Може ли да ми кажете защо се интересувате?

— Мога да ви кажа някои неща… ако вие осъществявате сделката.

— Разговорът ни поверителен ли е?

— Ако ни трябваха официалните ви показания, щяхме да ви призовем по каналния ред и тогава нямаше да имате избор, освен да говорите… ако разбирате какво имам предвид.

— Какво, Ричард да не се е забъркал нещо с мафията? — ухили се мъжът.

— Работата е сериозна — охлади хумора му Дейвънпорт.

Кърк се облегна на бюрото.

— Разговорът ни трябва да е поверителен — каза той. — Иначе ще се наложи да ми пратите призовка.

— Дадено. — Но това, изглежда, се стори недостатъчно на Смоли, затова Лукас добави: — Разбира се, че ще е поверителен.

Кърк вдигна рамене:

— Той ми се обади днес, Ричард де, и ме попита трудно ли ще бъде да продаде недвижимите си имоти. Искаше да знае за колко пари и за колко време. Казах му, че цената зависи от времето, но ако бърза, може да свършим работата за около две седмици, като ги предложим на Инвестиционния тръст по недвижими имоти. Обаче ще се набута, освен ако не изкараме късмет.

— С колко ще се набута?

— Трудно е да се каже. Може би с около двеста хиляди долара. В момента, след като е изплатил ипотеките, Ричард може да вземе около два милиона долара. Ако махнем двеста хиляди, ще останат милион и осемстотин. От тях трябва да извадим данък печалба плюс нашата комисиона. И накрая ще му останат някъде около милион и триста.

— Доста пари са.

— Така е. Но тия двеста хиляди все едно че ги хвърляш на вятъра, освен това известна сума отива по данъци и комисиони, така че, най-общо казано, ще се набута някъде с около петнайсет процента само заради това, че иска сделката да стане бързо. Двеста хиляди, сравнени с милион и триста, са доста пари.

— И какво каза той? — попита Лукас.

Смоли отново реши да се върне на първоначалния си въпрос:

— Защо го разследвате?

— Предполагаме, че използва огромни суми от наркопродажби, за да допълва разликата между действителните наеми, от една страна, и да плаща ипотеката и поддръжката, от друга.

Кърк помисли малко, после каза:

— Да доплаща? Искате да кажете, да добавя от джоба си? За пръв път чувам за такова нещо.

— Да, така смятаме — кимна Дейвънпорт. — Това е един от начините за пране на пари. И разследването е част от следствието по убийството на Алией Мейзън.

— Боже господи! — Смоли бе впечатлен. Освен това беше и умен. — Смятате, че го е извършил той ли? Да е удушил Алией?

— Това не мога да ви кажа, следствена тайна е — поклати глава Лукас. — И така, отговорете на въпроса ми. Какво рече той, когато му съобщихте, че ще се набута?

— Каза само: „Продавай“. А аз му рекох: „Слушай, Ричард“ — той не обича да му викат Дик, та предлагам му аз: „Слушай, Ричард, защо не ни дадеш два месеца?“, а той ме прекъсва и вика: „Шиткай ги“.

Сега бе ред на Дейвънпорт да се замисли. След малко попита:

— Ако бяхте чули за това разследване неофициално, какво щяхте да направите?

— Какво щях да направя ли? — смаяно го изгледа мъжът. — Щях да избягам от сделката като от чума. Да не съм луд да се бутам между шамарите. На всичкото отгоре нямам абсолютно никаква сметка да продавам недвижими имоти за два милиона на Инвестиционния тръст и само след месец да дойдат и да ни кажат, че сме им продали купчина боклук с нечисти сметки. Никоя фирма не желае такава репутация.

— Тогава направете онова, което искате — каза Лукас.

— Да го зарежем? Искате да го зарежем?

— Не ме интересува какво ще сторите — отвърна детективът. — Зарежете го, ако това е най-доброто за фирмата. Считайте посещението ми за официално — утре или вдругиден ще ви призовем. Но ако искате да му се обадите и да му кажете, че се отказвате от сделката, ние не бихме имали нищо против.

Кърк се почеса по брадичката, хвърли поглед към телефона, после към Лукас и каза:

— Значи ме карате да тръгна да се заяждам с него.

— Аз само се старая да се придържам към закона, господин Смоли.

— А, да. Замалко да забравя. — Двамата поседяха, размишлявайки върху понятието „закон“, и накрая Смоли каза: — Утре сутринта ще му се обадя.

 

 

Лукас пое по Дейл Стрийт към шосе I-94 и се включи в междущатската магистрала в посока запад. Тъкмо бе стигнал разклонението, където трябваше да се отбие, когато в последния момент свърна наляво, прекоси моста над Мисисипи, влезе в Минеаполис и се насочи към дома на Джаил Корбо. Натисна звънеца и на пет метра зад гърба му прозвуча глас:

— Влизай направо, шефе.

Лукас подскочи.

— Боже, помислих те за храст!

— И се чувствам точно като храст. — После продължи с приглушен глас в уоки-токито: — Дейвънпорт е. — И докато Лукас влизаше, гласът отново се обади: — И кажи на оня смотаняк, че е негов ред.

В ателието имаше още две ченгета, вперили скучаещи физиономии в портативното телевизорче, включено към едно DVD. Когато детективът влезе, едно от тях го включи на пауза — гледаха „Мумията“.

— Кой от вас е смотаняк? — попита със сериозно лице Лукас. — Казаха ми да му предам, че е негов ред долу.

Единият полицай погледна часовника си.

— Глупости. Имам още петнайсет минути. Джаил ли търсиш?

— Да.

— Горе е. Чете.

— Как е тя?

— О, човече, не ме питай, че само като си помисля за нея, и ми става.

— Значи трябва да те пратя на курсове за самоконтрол. Провеждаме ги всяка събота от шест сутринта.

— Смятай, че съм там.

Ченгетата пуснаха отново филма, а Лукас тръгна нагоре. Още преди да изкачи стълбите, подвикна:

— Джаил?

Тя се появи горе и каза:

— Здрасти, Дейвънпорт. Какво става?

— Какво правиш? — попита я той.

— Чета една книга, наречена „Керамични изделия от природна пепел“. Защо, какво имаш предвид?

— Не знам. Мислех да те взема и да те поразходя из града.

Лицето й светна.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавала от седмици насам. Още малко — и щях да превъртя.

Лукас съобщи на останалите полицаи, че се канят да излизат. Единият от тях каза:

— Чакайте малко. — После взе работен гащеризон и продължи: — Излизам да сменя колегата си и ще се промъкна през гаража. Изчакайте ме две минути. Искам да видя дали нещо наоколо няма да се размърда, след като тръгнете.

Така че те седнаха и погледаха „Мумията“ още около две минути, след което Дейвънпорт рече:

— Хайде.

Вън на площадката Джаил го хвана под ръка и храстът до нея се обади:

— Ех, защо не мога да ходя!

Тя подскочи като ужилена.

Лукас се засмя:

— И аз така подскочих на идване.

Заслизаха по тротоара и жената го попита:

— Виждаш ли нещо?

— Не. Не се оглеждай.

— Ами ако ни проследи?

— Тогава ние ще проследим него.

— А ако той гледа отдалеч, без да можем да го видим, и пак ни проследи?

Лукас я настани в поршето и поклати глава:

— Това не е възможно.

Той отлепи колата от тротоара, загледан в огледалата за обратно виждане, а Джаил се бе извърнала назад и следеше за фарове.

— Много коли има, но никой не тръгна подир нас.

— Значи сигурно го няма.

— Ами ако…

— Бръкни под седалката, там има черна найлонова торбичка…

Тя намери торбичката, разтвори я, извади малката подвижна синя лампа и я загледа.

— Дай ми я — протегна ръка Дейвънпорт.

Той я пое и я залепи на таблото пред предното стъкло, а кабела пъхна в запалката. След минута се спуснаха по отбивката на I-35 Запад и Лукас настъпи газта.

Поршето бясно се понесе по неособено натоварената магистрала. Детективът щракна копчето на буркана и Джаил се засмя, усещайки нарастването на скоростта.

— Е, сега вече се правиш на велик — каза тя, като минаха сто и шейсетте километра в час.

Колата летеше по магистралата, автомобилите пред тях се пръскаха като пилци. По едно време, когато не останаха коли за задминаване, Лукас изгаси буркана и с думите: „Няма смисъл от реклама“, намали на сто и трийсет.

Минута по-късно двамата префучаха като светкавица покрай полицейска кола, скрита пред голям камион.

— Пфу, мамка му! — изръмжа Дейвънпорт.

— Пътна полиция — съобщи тя.

— Видях ги. Да спирам или да карам?

— Карай!

Той настъпи газта — стрелката на километража отново мина сто и шейсетте и доближи 170 и Джаил каза:

— Включиха бурканите… Наближават сякаш… А, не, почнаха да изостават.

Близо до разклона за Даймънд Лейк Роуд Лукас продължи напред, без да дава вид, че ще отбива, но в последната секунда кривна вдясно и хвана разклонението. Една кола горе завиваше вляво, затова той сви вдясно, мина покрай ъгъла със свирещи гуми, пое по дългата улица пред тях, свърна вляво, отново пришпори по улицата, накрая пак сви вляво, спря и свали стъклото. И двамата чуха сирената от полицейската кола, но тя идваше от север, а след малко прозвуча на запад от тях — обратно на тяхната посока.

— Когато изтърват някого, обикновено свиват в първата дясна пряка — обясни й той. — А ние ще поемем на юг.

Колата залъкатуши из квартала ту наляво, ту надясно, мина покрай гробището „Оук Хил“, пъхна се под някакъв надлез, а Джаил не спираше да дразни Лукас, докато той се промъкваше през разни затънтени улички.

— Стига, престани вече — не издържа той, а тя се засмя и подметна:

— Дадено, господин автомобилен маниак.

Накрая излязоха на I-694. Две отбивки по-нататък Дейвънпорт спря на паркинга пред една книжарница, част от голям търговски център.

— Какво ще правим тук? — попита Джаил.

— Ще се помотаем из книжарницата около час, после ще излезем, ще хапнем някъде, може би ще напазаруваме малко… Не бива да излизам на пътя поне два часа. Наоколо няма толкова много черни поршета.

— Ами ако ни бяха спрели? — попита тя.

— Тогава щях да почна да лъжа като дърт циганин — отвърна Лукас.

— Мислех, че ченгетата се измъкват безнаказано в такива ситуации.

— Не и когато се правят на велики пред някоя дама — поклати глава той. — Дано обичаш книги.

 

 

Тя наистина обичаше книги и се насочи към сектора „Изкуство“. Лукас поогледа „Литература“, поспря на „Поезия“, намери стихосбирка на Филип Ларкин и тъкмо се бе зачел, когато тя се промъкна зад него и дръпна книгата от ръцете му.

— Оръжие и боеприпаси — опита се да познае, после обърна корицата, погледна заглавието и пак вдигна очи към него. — Май отново се правиш на велик, а?

Той вдигна рамене:

— Не. Не си падам много по прозата, но чета поезия.

Тя примижа с едно око и го загледа изпитателно.

— Лъжеш като дърт циганин.

— Не.

— Едно от ченгетата ми каза, че преди време си имал компютърна фирма.

— Да, обаче други се занимаваха с компютрите — отвърна Лукас. — На мен просто ми хрумна добра идея в подходящо време.

— Значи номерът е в това, а? Да ти хрумват добри идеи в подходящо време. — Отново погледна корицата. — Мислиш ли, че ще го харесам?

Той помисли малко, после поклати глава:

— Едва ли. Малко е мъжки за теб.

— Какво тогава?

— Емили Дикинсън? Тя ми е любимка, може би най-добрата американска поетеса.

— Добре, ще пробвам — кимна тя. — Иначе се интересувам от такива неща.

Вдигна пред очите му книга с гърне на корицата, на която пишеше „Японски начин на гледжосване с пепел“.

— Аз също изпитвам дълбок интерес към пепелта — каза Лукас.

 

 

След книжарницата двамата седнаха в едно ресторантче. Докато хапваха, Джаил прелисти стихосбирката на Дикинсън, която си бе купила, и предложи отново да се върнат в книжарницата, за да си купи и някое криминале.

— Като вляза в книжарница, винаги си купувам книги за работа или нещо друго сериозно, но ако ще си седя у дома още не знам колко време, трябва да си взема нещо различно. Телевизията вече не я понасям.

— Ако искаш да си купиш криминале, на връщане ще минем през едно място, където продават само криминалета и нищо друго.

— Добре — кимна тя, облизвайки доматения сос от пръстите си. — Трябва да убием времето по някакъв начин.

Но като се качиха в колата, попита:

— У вас банята как е? С вана и душ или само с душ?

— И с двете.

— Тъй като имаме да убиваме още време, защо не отидем до вас и да вземем една вана? Отдавна не са ми сапунисвали гърба както трябва.

Бяха спрели на едно нанагорнище пред знак стоп. Лукас ту отпускаше, ту отново натискаше съединителя, при което колата се люшкаше напред-назад, и мислеше.

— Може би имам нужда от малко повече романтика — каза той най-накрая. — Освен това…

— … си предан на някоя друга — довърши тя вместо него.

— Не точно. Но… нещо като по малко от всичко.

— От начина, по който ме гледаш, виждам, че не си гей.

— Не в това е проблемът.

Все пак отдавна не го беше правил. Спомни си как съвсем скоро стоеше в нощта, загледан в Млечния път, и се чувстваше… не незначителен, но… самотен. Да, самотен.

— Най-обикновен секс, Лукас — каза тя. — Терапия.

— Може би се обажда католикът у мен. Освен това какво ще правят ония момчета от книжарницата? Какво ще ядат децата им, ако не купуваме книгите им?

— Спомняш ли си какво е? Да седиш във ваната, с жена между краката, хлъзгава и гладка, и със сапун в ръката…

Отново му се присмиваше.

Дейвънпорт отпусна колата назад, после я люшна напред, пак назад, пак напред и каза:

— Добре.

— Правилен избор — каза тя. — Ония в книжарницата да го духат.

Пак се смееше, но по-късно тази нощ му каза:

— За три часа почти бях забравила за Амнон.