Джон Сандфорд
Лесна жертва (18)

18.

Вторник. Ден четвърти от разследването на случая.

Макар да бе като пребит от умора, не можа да заспи. Не спираше да мисли за Марси, за Уедър, за Катрин. Джаил Корбо също се бе наместила в едно ъгълче на съзнанието му и гледаше оттам. Мислеше също така и за това как бе стоял на двора с госпожа Клей вечерта, когато им докара лодката, и какво би станало с тях двамата, ако животът им се бе развил по друг начин.

Мислеше за Олсънови, проснати мъртви в мотела, за сина им, тичащ като луд през паркинга, хванал се за косите с ръце, сякаш се мъчеше да изхвърли дявола, загнездил се в главата му.

Не можеше да заспи, но по някое време сигурно се бе унесъл за малко, защото се стресна, когато будилникът изведнъж запищя и го накара да скочи. Беше една от онези нощи, в които не можеше да разбере дали е буден, или сънува, че е буден. Смътно си спомни как бе видял зелените цифри да се сменят в два, в три, в четири и в пет. Но не си спомняше шестица и ето че в седем звънецът на будилника го вдигна.

Марси. Той се обади в болницата, представи се. Положението й още било смятано за критично и още била в Интензивното. Още била жива, спяла.

Лукас стоя под душа десетина минути, докато се събуди напълно. Метна се в колата и се отби в един супер за чаша горещо кафе. Остави колата на служебния паркинг малко след осем.

Лоринг го очакваше в „Убийства“ заедно с Трик Бентоан.

— Дел се обади току-що — посрещна го Лоринг. — Всеки момент ще дойде. Каза да си включиш телефона.

— Да, да.

Дел изглеждаше ужасно — точно както се чувстваше и Дейвънпорт — но се усмихна, като влезе, и каза:

— Приличаш на привидение.

— Значи ставаме две — кимна Лукас.

— Мина ли през болницата? — попита го Дел.

— Не. Но се обадих. Спяла.

— Хайде да минем да я видим — предложи Дел.

Излязоха навън в студената сутрин, издишвайки бели кълбета пара. Улиците бяха пълни с бодри и забързани, отиващи на работа хора. „До Деня на благодарността остава още малко — помисли си Лукас. — После идва Коледа.“

— Наближава Коледа — каза Дел, улавяйки сякаш мислите му.

В болницата не можаха да научат почти нищо от сестрите, защото самите те не знаеха почти нищо.

— Да видим дали Уедър е още тук — предложи Дейвънпорт.

— Уедър ли? — впери учуден поглед в него Дел.

Уедър не можеше да го гледа. Поне миналата година беше така. Да не би нещо да се бе променило?

— Да. Хайде.

Уедър беше в дамската съблекалня. Една от сестрите влезе и й съобщи, че я чакат. Тя излезе, облечена в зелената си лекарска престилка, и спря пред тях.

— Здрасти, Дел — каза. — Изглеждаш… уморен.

— Благодаря — отвърна той сухо.

— Говорила ли си с някого от колегите за Марси? — попита я Дейвънпорт. — Долу нищо не знаят.

— Кръвното й малко пада — отвърна Уедър. — Може да е от шока, но Хършфелд се опасява да не е получила някакъв кръвоизлив. Под наблюдение е.

— Кръвоизлив ли? — изпадна в паника Лукас. — Какво значи това?

Тя го докосна по ръката.

— Лукас, понякога стават такива неща. В състоянието, в което беше, е направо чудо, че успяха да я спасят. Ако е кръвоизлив, той няма да е голям.

— Боже господи, Уедър…

Жената се обърна към Дел:

— Ще се наложи да се погрижиш за нашето момче. С нищо не може да помогне, но започва да се държи както винаги.

Дейвънпорт още изглеждаше силно разтревожен, когато излизаха от болницата, а Дел бе по-любопитен от всякога.

— С Уедър си говорите?

— Снощи я срещнах случайно тук. За първи път от толкова години.

— Изглежда ми малко различна… сякаш… — опита се да опипа почвата Дел, но не довърши мисълта си, която всъщност беше: вече не те мрази.

— Времето си минава — отвърна кратко Лукас.

 

 

На път за затвора разработиха тактиката с Бентоан.

— Според твоя блестящ план — обобщи Трик, — аз мирувам, докато не ми кажеш да вляза. И тогава влизам.

— Да, но като влезеш, искам да сияеш от щастие като слънцето на небето — добави Дел.

— Да светя като слънцето на небето заради Ал Бала — с отвращение процеди Трик. — Ако тоя проклетник пукне днес следобед, трябва да изтичаме веднага до църквата и да запалим по една свещ за благодарност, че светът се е отървал от него.

— Ти католик ли си? — попита го Лукас.

— Мамка му, не! — отвърна Бентоан. — Не ги понасям тия скапаняци.

— Двамата с Дейвънпорт сме католици — съобщи му Дел. — И тъй като името ти е малко френско…

— Грешиш — пресече го Бентоан.

— Какъв си тогава?

Трик обърна глава към царевичните нивя навън и навъсено процеди:

— Бивш католик.

Лукас се закиска и след малко Дел го последва — за първи път, откакто Марси бе ранена.

 

 

Стаята за разпити бе боядисана в някакъв неопределен пастелен цвят, сякаш бояджиите са разполагали с няколко цвята, никой от които не е бил достатъчен, и след като са ги смесили, се е получил настоящият синкаво-кафеникаво-жълто-зеленикав оттенък. Адвокатът на Ал Бала, много добър играч на билярд на име Лейзиърд, седеше на скамейката с куфарче до краката и четеше правилника, забраняващ на затворниците да получават еди-какви си неща като подаръци. Той вдигна глава, когато детективите влязоха.

— Брей, цял заместник-шеф — промърмори Лейзиърд. — Нещо май здравата сте се притеснили. Здрасти, Дел.

— Мислехме дали няма да ни съдиш за един милиард долара — каза Лукас.

— Уцелили сте цифрата без грешка — отвърна добронамерено адвокатът, докато те си избираха места на пейката.

— Затова решихме да се покажем малко загрижени, в случай че отново намерим Трик — рече Дейвънпорт.

— Да го намерите? — сбърчи учудено вежди Лейзиърд. — Мислех, че е с Дел.

Дел вдигна рамене:

— Говорих с него, но не го арестувах. Нямаше за какво да се хвана. Каза ми, че е отседнал в „Дейс Ин“ и когато проверих, разбрах, че е вярно. Обаче на другия ден, като отидох да го взема, бе напуснал хотела. Изтървахме го на косъм.

Лукас каза:

— Проблемът е там, че може отново да се е върнал в Панама. От прокуратурата изобщо не искат и да чуят, че Дел го бил видял. Искат те да го видят.

— Какво се опитвате да ми кажете? — повиши тон Лейзиърд. — Какво…

Вратата в отсрещната стена се отвори и всички насочиха погледи натам. В стаята влезе Рашид ал Бала, плътно следван от надзирател. Ал Бала беше чернокож мъж с бръсната глава, месесто лице и двудневна брада. Святкащият му от омраза поглед се спря на Дейвънпорт, после отдаде част от този огън и жупел и на Дел. Надзирателят му посочи къде да седне. Рашид седна и се обърна към адвоката си:

— Още колко?

— Точно това се опитваме да установим — отвърна Лейзиърд.

— Какво? Какво се опитвате да установите? — Тонът му се повишаваше с всяка изречена дума. — Трябва да ме измъкнеш оттук веднага!

— Има обаче един проблем — намеси се Лукас. — Трик пак изчезна и от прокуратурата се ослушват. Искат първо да го видят с очите си и тогава да правят каквото трябва. Сигурен съм, че рано или късно ще го намерим.

— Рано или късно? — ревна Ал Бала. — Тази сутрин си стегнах проклетия багаж и съм готов да се чупя оттук. Веднага, скапаняко!

— Работата не отива на добре — промърмори полугласно Дел на Лукас.

— Какво? — скочи като побеснял Рашид. — Какво каза тоя?

— Стой мирно! — Надзирателят натисна затворника на мястото му. Ал Бала се обърна към него и го изгледа кръвнишки, но надзирателят не трепна, а се наклони към него и добави: — Ясен ли съм? Няма да мърдаш от мястото си.

Затворникът се отпусна на пейката и отново се обърна към Дейвънпорт:

— Стегнах си багажа. Ти трябваше да ме измъкнеш оттук. Аз вече се бях приготвил да си ходя бе, човек.

— Правим всичко възможно — увери го Дел. — И ако искаш да знаеш, аз съм този, който започна всичко това.

Лукас бързо се намеси:

— Аз пък изобщо не съм дошъл тук да приказвам с теб за излизането ти. Всъщност дойдох да ти задам един въпрос. — Погледна към Лейзиърд. — Имам въпрос към клиента ти.

— Въпрос?

— Знаеш за случая с Алией — обърна се отново детективът към Ал Бала. — Същата нощ и на същото място беше убита още една жена.

— Да, да, гледах по телевизията — каза Рашид.

— Та тази жена, Санди Лансинг се казва, била пласьор. Обаче дребен и ние не знаем кой я снабдява. Искаме да разберем и помислихме, че може би ти знаеш. Ти си в час.

Ал Бала поклати глава:

— Майната ви!

— Хубаво — изправи се Лукас. — И аз не залагах кой знае колко на това.

— Кога ще ме измъкнете оттук? — попита пак затворникът.

— Веднага щом намерим Трик. Напоследък не ни достигат хора, понеже всички работят по случая с Алией, но все ще гледаме да намерим време и за теб. Разбира се, след като приключим с Алией. И ако Трик не е отишъл пак в Панама. Искам да кажа, до пролетта си вън. До лятото най-късно.

Малко остана Ал Бала да скочи пак от стола и надзирателят се надигна, но оня се сдържа.

— Пролетта ли? Пролетта ли, мамка ти?

Дейвънпорт сви рамене:

— Заради този случай с Алией не можем дъх да си поемем. Денонощно работим по него.

— Ричи Родригес — изстреля веднага Ал Бала.

Адвокатът му се надигна и кресна: „Млъквай!“, но той не му обърна внимание и продължи:

— Тая кучка я снабдяваше Ричи Родригес, който има едно място в Уудбъри. Притежава цял жилищен блок или нещо такова.

Дел погледна Лукас и съобщи:

— Има един Ричи Родригес в списъка с гостите на партито.

— Това е той — развълнувано продължи Ал Бала. — Ричард. Ако искаш да го ядосаш, викай му Дик.

— По дяволите — промърмори Лейзиърд.

Дейвънпорт погледна към Рашид и каза:

— Благодаря. Ще ускорим малко работата с Трик. Задължени сме ти.

— Задължени сте ми и трябва да ме измъкнете оттук. Аз съм невинен. — Гласът на Ал Бала вече звучеше умолително.

— Да… ъъъ… малко или много си прав — призна Лукас и направи крачка след Дел, който бе тръгнал да излиза.

— Ще се чуем ли с вас днес следобед? — подвикна Лейзиърд след тях.

Преди Дейвънпорт да отговори, Дел, който тъкмо бе отворил вратата, възкликна удивено:

— Гледай ти!

После посегна напред и хванал Трик Бентоан за ръкава, го дръпна в стаята.

— Здрасти, момчета — каза Трик, сияейки като слънцето на небето.

— Мошеници такива! — промърмори Лейзиърд.

Ал Бала стоеше, без да помръдне, зяпнал и забравил даже да диша. Стоя цели пет секунди така, после внезапно избухна в смях и след минута се хилеше вече така неистово, че трябваше да се подпре на адвоката си, за да не падне. Така неистово, че към смеха му се присъединиха и Лукас, и Дел, и Бентоан, и Лейзиърд, че накрая дори и надзирателят.

 

 

По обратния път за града телефонът на Дел иззвъня. Той го доближи до ухото си, послуша секунда и отвърна:

— Да, тук е… Защото, както винаги, не си е включил скапания телефон. — Подаде телефона на Лукас. — Франк.

Лестър го търсеше да му съобщи някои новини:

— Работим по идеята за раздвояването на личността. Лин и Лил определено са били убити. Психоложката позна. Оказа се, че кръвта по лицето на госпожа Олсън е на мъжа й и по начина, по който е опръскана, съдим, че тя е гледала към него, когато са я застреляли. Обаче, когато намерихме трупа й, лицето й гледаше към тавана.

— Значи мъжът й е бил убит първи — заключи Дейвънпорт.

— Определено. Обаче пищовът беше до него.

— Добре — кимна Лукас. — Какво стана с тоя Блум, дето трябваше да го проверим?

— Блек го проверява, но не е стигнал доникъде.

— Ние обаче имаме по-добра следа. Някой си Ричард Родригес. В списъка е.

— Колко по-добра?

— Много по-добра… Виждал ли си Лейн? Трябва вече да се е върнал от Фаргоу.

— Да — отвърна Лестър. — Тук е.

— Дай му Родригес. Да изготви пълна биография. След половин час се връщаме.

— Ще се видим тогава.

— Как е Марси? — попита Лукас.

— Все така. Проверих тази сутрин и не ми казаха нищо ново.

— След половин час ще се видим — повтори Дейвънпорт и затвори.

 

 

Нещата се раздвижваха също като заледена река напролет, когато ледът изведнъж се напуква и реката тръгва.

Като се върнаха, най-напред минаха през прокуратурата, за да оставят Трик, после поеха към кметството. Лейн стоеше пред кабинета на Лукас, пъхнал пачка листове под мишница. Видя ги да идват по коридора и се запъти към тях, размахвайки листовете.

— Това е нашият човек. Че е пласьор, пласьор е. Преди единайсет години дошъл тук от Детройт и два пъти са го арестували за скитничество. Сега притежава няколко малки жилищни сгради в Сейнт Пол и в окръг Вашингтон чрез агенция за недвижими имоти в Маями. — Лейн говореше като картечница, като току изваждаше по някой лист и им го даваше да го погледнат. — Данъчно е зарегистриран като наемодател на апартаменти. Проследих данъчните му декларации. Преди девет години е имал двайсет и две хиляди годишен доход, а сега — близо деветдесет хиляди, обаче никъде не фигурира като собственик. Няма нужда да го прави.

— Дявол да го вземе, добре звучи — бе коментарът на Лукас.

Дел кимна:

— Крие пари. Обаче ми е чудно защо се занимава с продажба на дрога, след като притежава толкова апартаменти.

— Действа с натрупване според мен — каза Лейн. — И още не може да спре. Сигурно има свой човек в банката, който знае, че той има и други приходи, защото, както изглежда, е купил първия блок с отстъпка за плащане в брой… при това никой не го е питал нищо… сетне е използвал актива на този, за да финансира следващия, плащал го е известно време, после използвал актива на първите два, за да купи третия, след това актива на трите, за да купи следващия, и така до положението, до което се намира днес. Общата оценка на дванайсетте блока е девет милиона и половина, а те реално струват дванайсет-тринайсет. От тях обаче около един милион са вложени лично от него.

— Наемът не покрива ли вноските?

— О, покрива ги, но едва-едва, и то ако няма празни апартаменти. Обаче те рядко са сто процента пълни. Какво прави той? Когато някой от наемателите освободи апартамент, той продължава да му плаща наема от парите, получени от дрогата, докато не си намери друг наемател. Освен това съм готов да се обзаложа, че за ремонта и поддръжката им плаща в брой на черно. Така че парите от дрогата са невидими. Просто се изпаряват.

— На него му плащат от Маями и никой не се интересува какво става тук — заключи Дел.

— Точно така — кимна Лейн. — Попълва си човекът най-добросъвестно декларациите, чист като сълза. Още няколко години така и ще продаде всичко, ще си плати данъка върху печалбата и пак ще си бъде милионер.

— А какво ще стане, ако спре да се занимава с дрога? — попита Лукас.

— Не може да спре — поклати глава Лейн. — За да си плаща вноските, на него му трябва стопроцентова заетост на апартаментите. А единственият начин да има стопроцентова заетост е да плаща вноските на незаетите апартаменти от собствения си джоб.

— Странно как никой не е забелязал — промърмори Дейвънпорт.

— Как да забележат? — попита Лейн.

Двамата детективи се спогледаха, помислиха малко, после Лукас вдигна рамене:

— Откъде да знам?

— Говорих с един от оценителите в данъчното и той ми каза, че просто няма начин — обясни Лейн.

Дел замислено каза:

— Знаеш ли на какво ми напомня това? На порносалоните на „Намаями Ентъртейнмънт“.

„Намаями Ентъртейнмънт“ беше свързана с мафията компания от Неапол, Флорида, която закупи три порносалона около Двата града. Градската управа ги хареса, защото се бяха съгласили с условия, с които никой от предишните кандидати не би се съгласил. „Намаями“ спря продажбите на порносписания в киносалоните, бе свалила рекламите отвън и макар че вътре продължаваха да въртят порнофилми, на външен вид те по нищо не се отличаваха от най-обикновен киносалон. И така караха години наред, докато данъчните най-накрая си зададоха въпроса как така успяват да осигуряват седемдесет-осемдесет процента посещаемост и на трите салона. Една малка проверка им показа, че в действителност процентът на посещаемост е някъде около десет. Както се оказа по-късно, киносалоните били отлична пералня за огромни количества дребни банкноти.

— Значи това, с което разполагаме — обобщи Лукас, — е мъртва жена, пласирала наркотици на богаташи. Убита е на партито, където е бил и нейният снабдител, който твърди, че не я познава. Друг никой като че ли няма мотив: останалите я познават бегло. Но единственият, който наистина я познава — Дерик Дийл, се замисля и разбира кой е убиецът. Трябва да е познавал Родригес.

— И се е досетил дори без да е сигурен, че Родригес е бил сред поканените — забеляза Дел. — Той не е разполагал с нашия списък.

— Точно така — кимна Дейвънпорт. — И на Дерик нищо не му струва да го поизнуди. За което го убиват.

— Трябва да е тоя тип — рече Лейн. — Нищо друго не пасва.

— Какво ти каза, когато говори с него?

— Обясни, че е отишъл на партито късно, не видял Алией, не познавал Лансинг. Доскучало му и си тръгнал към два.

— Значи признава, че е отишъл на партито късно.

— Да.

— Хайде да поговорим със Салънс Хансън за това — каза Лукас на Дел. — Да идем да видим Марси и оттам ще отскочим до Хансън. Трябва да разберем какво знае за Родригес.

— Добре.

После Лукас се обърна към Лейн:

— Намери тоя Родригес. Не го безпокой, само го намери и стой около него. Започни да го следиш.

 

 

Когато влязоха в болницата, една сестра ги видя и тръгна да ги пресрещне.

— Възникна проблем. Наложи се да закарат Шерил обратно в операционната.

— Какво?

Тя погледна часовника си.

— Преди около петнайсет минути решиха да я върнат обратно на масата.

— О, господи! — изстена Лукас. — Зле ли е?

Сестрата поклати глава:

— Не знам. Знаех, че следят кръвното й и че нещо се притесняваха за него. Доктор Хършфелд се обади преди около половин час. Обаче беше доста добре, като влизаше в операционната.

— Беше ли будна?

— Не.

— Колко време ще бъде в операционната? — попита Дейвънпорт и хвърли поглед към далечния край на коридора, където беше Спешно отделение.

— Не знам. Докато я оправят.

Лукас впери поглед в Дел.

— Казах ли ти аз, че имам лошо предчувствие!

Дел не му обърна внимание и запита сестрата:

— А виждали ли сте доктор Уедър Каркинен?

— Да. Само преди няколко минути и тя попита за Шерил. Мисля, че в момента е на визитация.

— Хайде да вървим — рече Лукас.

Двамата я намериха в хирургическото отделение, където разговаряше с родителите на едно хлапе, пострадало при автомобилна катастрофа. Като видя показалия се на вратата Лукас, тя кимна:

— Ей сега идвам.

Двамата зачакаха в коридора, заслушани в тихото мърморене, долитащо от стаята. Накрая Уедър излезе.

— Според мен не е чак толкова зле — обясни тя. — Мисля, че е заради кръвоизлива.

— Казаха, че била добре, като влизала в операционната — рече Дел.

— Ами… — Погледът й се отклони встрани. — Състоянието й беше по-добро от това на повечето хора, влизащи там.

— Искаш да кажеш, че не е била толкова добре все пак.

— Лукас, това трябваше да се направи. Ако бяха чакали, тя щеше да отслабва все повече и повече и накрая състоянието й щеше да се влоши. Хършфелд прецени, че трябва да я оперира.

— Ще се оправи ли?

Уедър кимна бързо и този път погледът й не помръдна от очите на Лукас.

— Да.

 

 

Салънс Хансън познаваше Родригес слабо.

— Уважаван собственик и инвеститор в недвижими имоти, но не от обичайната… ъъъ… група. Тоест групата, събираща се на партитата ми. Мислите, че е той ли? Той ли е убил Алией?

— Просто отново оглеждаме хората от списъка — излъга я Дейвънпорт и продължи да приказва за Родригес: — Интересува ме инвеститорската му дейност. Предварителното ни проучване показа, че е управител на апартаменти под наем, а не инвеститор.

— Ами, както вече ви казах, не го познавам добре, но не се държи и не говори като такъв. И не се облича като такъв. Недодялан на вид е, но има изтънчен вкус по отношение на дрехите… Между другото, вие също. — Тя вдигна ръка, обърна яката на сакото на Лукас и прочете етикета. — Откъде сте купили това?

— „Барнис“.

— Наистина — хубав плат. Ходите до Ню Йорк?

— Имам приятел там и понякога му ходя на гости — отвърна детективът и отново върна темата към Родригес: — Защо казвате, че е недодялан? Какво ви кара да мислите така?

— Просто е… От време на време се изтърва. Например каже „пичка“ или нещо от този род. Много мъже казват така, когато… знаете… искат да се направят на интересни или да те ядосат. Дори познавам един, който се опита да ме убеди, че тази дума произлизала от „птичка“.

Лукас се ухили широко:

— Трябва да е бил пълен глупак.

— Да, наистина… да. Обаче при Ричи чух, тоест дочух, че я казвал като нещо обикновено. Все едно в средата, в която се движи, употребата на тази дума е всекидневие и не се забелязва, а ако казва вместо това „жена“, то е, защото иска да изглежда учтив. Недодялан е, но се опитва да проявява учтивост, която е усвоил отнякъде. Може би от книга или отнякъде другаде.

— Знаете ли нещо за финансовите му операции?

— Не, не. Абсолютно нищо. Макар че, когато съм приказвала с него, винаги се е опитвал да говори за тях. Все се оплакваше от наемателите си… Закъснявали с наема, измъквали се без следа… Изобщо такива работи.

— Виждали ли сте го със Санди Лансинг? — намеси се и Дел.

— Не мога да си спомня.

— Знаете, че Лансинг е била наркопласьор.

Тя гледа Дел известно време, после премести поглед върху Лукас и накрая отново го върна върху Дел.

— Вижте сега, знам… Говорих вече с адвоката си и той ме увери, че ако ви кажа, няма страшно… Знам, че някои от гостите ми употребяват дрога. И съм чувала, че понякога са си я набавяли от Санди. Но не ми се искаше да хвърлям кал по мъртвец.

Дел се облегна на дивана. Бе облечен с черно яке, дънки и доста вехта тениска с някакъв избелял и нечетлив надпис отпред. Той се ухили, показвайки жълтите си зъби:

— Трябваше да кажете това на Дерик Дийл.

— Дерик?… — изгледа ги учудено тя.

— Един познат — отвърна нехайно Дел. — Понастоящем се намира в хладилник в моргата.

 

 

— Опитвах се да се държа учтиво и да я предразположа, а ти… — промърмори Лукас, когато излязоха вън на тротоара.

— Зарежи я тая кучка. Такива като нея могат да ти разкажат играта и няма да се усетиш — отвърна Дел и си потърка брадата. Не се бе бръснал поне два дни. — След като видим как е Марси, може би няма да е зле да поприказваш с приятеля си Боун.

— Няма да е зле — съгласи се Дейвънпорт. — Но първо… — Извади телефона от джоба си, включи го и набра някакъв номер.

Лейн веднага отговори:

— Да.

— Лукас се обажда. Намери ли го?

— Видях го. Взех и Хендрикс с мен. Той е говорил с него първия път… Има офис в Сейнт Пол на улицата под големия надлез и в момента е вътре.

— Виждаш ли го?

— Не, но виждам вратата, откъдето може да излезе. С него съм.

— Направи му една-две снимки. Може да се наложи да ги показваме на някои хора.

— Добре.

— И ако тръгне към Минеаполис, обади ми се. Ще си оставя телефона включен. Може да ми се прииска да поговоря с него днес следобед… където и да се намира.

 

 

Марси бе излязла от операционната и отново се намираше в Интензивното. Пред вратите на Спешно отделение стоеше Том Блек заедно с една от сестрите и когато видя Дел и Лукас да влизат, пристъпи към тях.

— Операцията мина успешно. Доста голям кръвоизлив, но го овладяха и всичко останало е окей.

— Обаче не е будна?

— Приспиват я. Искат всичко да заздравее, преди да започне да се движи.

Поговориха още малко на тая тема и споделиха опита си. Дейвънпорт разказа, че когато бил ранен в гърлото, не можел да си движи главата три дни, а когато краката на Дел веднъж били сериозно пострадали, стоял два дни, без да помръдне. Накрая Дел каза:

— Ще отида да видя дали няма някакви повдигнати обвинения срещу Родригес. А ти какво ще правиш?

Лукас погледна часовника на ръката си.

— Аз имам среща. Господ да ми е на помощ!

 

 

Катрин седеше и го чакаше в едно от сепаретата, гледащи към вратата. Лукас влезе вътре и се усмихна, тя кимна и след това насочи цялото си внимание към кафето.

— Здрасти. — Настани се срещу нея и махна на една от сервитьорките.

— Надявам се, че не съм объркала плановете ти — каза тя. Този път бе облечена по-семпло. Дънки и синя спортна блуза с дълбоко деколте и без копчета. — Гледах Алией по телевизията и ми се стори, че хората сякаш са полудели.

Той кимна, полагайки неимоверни усилия да я гледа в очите.

— Никога не е било толкова зле. И друг път сме имали откачалки, но чак пък толкова…

— Напредвате ли? Или не бива да ми казваш?

— Ако напредвахме, може би нямаше да мога да ти кажа, но тъй като не напредваме, може. Не напредваме.

Сервитьорката дойде и двамата си поръчаха салата и кафе.

После размениха няколко общи приказки и накрая Катрин каза:

— Обадих ти се, защото си единственият човек, с когото мога да поговоря. Нещо напоследък хич ме няма.

— Изглеждаш… страхотно. Дори изглеждаш щастлива.

— По-скоро като под упойка — сви рамене тя и поклати глава. — Не трябва да съм тук сега.

— Защо?

— Дори и това не мога да ти кажа. Имам предвид, щях да ти кажа, ако знаех.

— Да нямаш проблеми със съня? Не можеш да спреш да мислиш за какво ли не, не знаеш дали си будна или не, нали?

Тя наклони глава встрани и го изгледа учудено.

— Не страдам от депресия, ако това имаш предвид. Но ти май си я изпитвал, а? Много, точно го описваш.

— Да.

— Имам една приятелка със същите проблеми. Много се притеснявахме за нея, но тя се оправи.

— С лекарства?

— Разбира се. А ти с какво?

— Имам предубеждение към лекарствата, затова просто… изчаках да ми мине. Знаех какво става с мен, чел бях, затова просто изчаках. Дано господ да не даде пак да ми се случи, но ако се случи, този път ще посегна към хапчетата. Няма да мога да издържа.

— Правилно — кимна тя. — Но моят проблем… това е добрата стара криза на всички хора на средна възраст, Лукас.

— Моята още всъщност не е минала — отвърна той.

— Като те знам, май никога няма да дойде при теб. Поне до шейсет и петата ти годишнина, искам да кажа. Когато изведнъж ще установиш, че не си женен, нямаш внуци и ще се чудиш как е станало така.

— Може да имам внуци — малко засегнато каза той. — Имам дете.

— Което не виждаш кой знае колко.

— За какво всъщност си говорим? — попита той, изведнъж почувствал раздразнение.

— Може би искам да те повлека с мен в кризата на средната възраст — рече тя.

Сервитьорката дойде с поръчката и докато им сервираше, никой не проговори, но като си отиде, Катрин продължи:

— Едно време, когато те оставих и ти не се обади…

— Обаждах се.

— Да. Два пъти. Ако обаче се бе обадил четири пъти, щях да се върна. След това те видях на улицата с една кльощава блондинка със страхотно дупе и тесни панталонки. Спряхте се на ъгъла и тя се опита да ти извади сливиците с език.

Лукас се изчерви и смотолеви:

— Не си спомням.

С ловки движения тя нави един лист от маруля на вилицата си и го задъвка, вперила замислен поглед в него. Той бутна салатата си настрани, облегна се назад и зачака.

— Както и да е — продължи Катрин. — Два дни след като те видях с тая блондинка, се запознах с Джак, започнахме да излизаме, харесах го много, харесах родителите му, и те ме харесаха, моите също се радваха… На него му оставаше още само една година до дипломирането. Затова… просто се оженихме, той отби военната си служба, после се преместихме в Лейк Сити, купихме къща, родихме си деца, завъдихме си кучета, накупихме коли, яхти и… по дяволите! Виж ме сега, двайсет и пет години по-късно. Какво стана с мен?! Готвех се да постигна толкова неща, да стана звезда, а изведнъж се оказа, че съм жената с второстепенна роля в нечий чужд филм. — Замисли се за момент над последните си думи, после насочи вилицата към него и продължи: — Ето за това говорим. Метафори. Оня ден, когато се видяхме, аз пак употребих тази филмова метафора. Просто ми дойде изведнъж в главата и оттогава непрекъснато мисля за нея. Кога ще дойде моят филм?

Лукас седеше, без да помръдне, и дълго я гледа безмълвно.

— Кажи нещо — не издържа най-сетне Катрин.

Той въздъхна и без да отделя поглед от нея, промълви:

— Ако можех да измисля начин да хукна навън, без да изплаша хората наоколо…

Тя се облегна назад и почти изръмжа:

— Да хукнеш навън?

— Катрин… Познавам жени с бизнес, които печелят десетки милиони долари на година, карат мерцедеси и всяка вечер се прибират вкъщи, чудейки се какво е станало, как така са забравили да си родят деца. Те са на четирийсет и пет и имат абсолютно всичко, с изключение на деца, и за нищо друго не мислят, освен за това — нямам деца и толкоз. Но познавам и жени, които като теб имат прекрасни деца, обаче се тюхкат и проклинат защо е станало така, че не ръководят „Дженеръл Мотърс“.

Докато Лукас говореше, тя си бе избърсала устата със салфетка и сега я хвърли в недовършената си салата. Очите й блестяха, леко се бяха разширили, той си спомни за избухливия й нрав и си каза леле-мале! По гласа й личеше, че е бясна:

— Значи според теб това, което ми се случва, са най-обикновени женски тъпотии, които в края на краищата ще ми минат?

Той поклати глава:

— Не. Просто знам, че има жени, които си мислят такива неща и за половината от тях всичко свършва с пълен провал. Зарязват мъжа и децата си, получават мечтаната свобода и накрая се оказва, че това, което са постигнали, е да живеят в някой мръсен апартамент и да продават банички на местните алкохолици. Ако ги попиташ дали са готови да се върнат, ще мислят половин час и накрая ще кажат: „Няма начин да се върна“, но ако има начин да се измисли изход, се връщат.

— А останалата половина? Ония, дето не зарязват мъжа и децата си?

— Стигат накрая до някакъв компромисен вариант, но не съм сигурен дали се радват, че не са решили да опитат.

— Искаш да ми кажеш, че във всички случаи съм прецакана, така ли?

— Е, наистина имаш проблем. Трябва доста да си помислиш.

Тя отклони поглед и рече:

— Мисля да се изнасям. Онзи ден не ти го казах. Исках да ти направя впечатление колко страхотна съм след всички тези години.

— Мъжът ти знае ли? — попита я Лукас.

— До известна степен… може би, но не му се вярва. Искам да кажа, той е щастлив посвоему. Има престижна професия, пациентите го харесват, израждал е половината деца в града, членуваме в яхтклуб, имаме ловна хижа от другата страна на реката в Уисконсин, има си приятели…

— А ти нямаш ли приятелки?

— Домакини, чакащи смъртта. И три-четири вече отлетяха.

— Какво стана с тях?

— Продават банички на алкохолиците в кварталната кръчма — отвърна тя и се усмихна.

— Не, сериозно.

— Една се занимава с недвижими имоти и не е много добре. Друга работи като декоратор, но не печели кой знае колко. Трета се върна в училище, стана социален работник, намери си работа в Сейнт Пол и е добре. И една е сервитьорка, която се опитва да рисува.

— А ти ще правиш снимки. Фотография.

— Може би. Мислиш, че няма да мога ли?

— Нямам представа.

— Не че ще бъда напълно разорена. Както ти казах миналия път, имаме пари.

— Тогава защо не започнеш да правиш това, което искаш, без да се изнасяш? Кажи му просто: „Виж какво, една-две години ще съм много заета. Напомняй ми от време на време да се отбивам вкъщи“.

— Не мога, защото просто ще ми пречи — възрази тя. — Защото каквото и да правя, докато съм с него, то ще се нарича хоби. Трябва да се мъкна с него до Лондон например по разни медицински конференции, да готвя за Деня на благодарността, за Коледа, да си ходим на гости с приятелите… Няма да мога да мисля. А аз искам просто да си помисля.

— И какво ще стане с Джак?

— Знаеш ли какво смятам? — Тя го загледа с нетрепващ поглед. — Почти съм сигурна, че ако се разведем през януари, до декември той вече ще е женен.

— Има ли си някоя? — попита я Лукас.

— Не. Не се занимава с такива работи. Но му трябва жена, за да му поддържа самочувствието, и ако се махна, ще се появят много кандидатки.

Дейвънпорт поклати глава.

— Да ти кажа ли какво ще стане? Обзалагам се, че направо ще го съсипеш. Обзалагам се, че няма да се ожени и след пет години. Трудно е човек да… те забрави.

Тя му се усмихна тъжно:

— Благодаря.

— Трябва да си помислиш хубаво — каза Лукас, — защото това ще е най-важното нещо, за което си мислила, откакто си се омъжила или забременяла.

— Изобщо не съм мислила за тия неща. Просто ги направих и толкова.

— Е, тогава помисли за това.

Катрин кимна.

— Хайде да се махаме оттук.

 

 

Вън, на тротоара, тя каза:

— Този разговор взе малко непредвидена насока. Обаче все едно съм била на психотерапевт… Не очаквах от теб да разсъждаваш толкова разумно.

— Аз самият имах жена, за която исках да се оженя, но не го направих — обясни Лукас. — Тя също не пожела. И още ми е криво. Като се огледам из Общината или из Окръжния съд, виждам само наранени хора. Нямам представа какво се случва. Не си спомням това да е ставало с поколението на бащите ни.

— Може да е ставало, само че те не са ни казвали — уточни Катрин.

— Да — кимна той и отстъпи назад. — Така че си помисли.

— Едно от нещата, за които си мисля — каза тя, — е да легна с теб. Но трябва първо да реша дали да го направя, преди да се махна… просто да проверя дали е останало нещо… или първо да се махна, а после да легна с теб.

Лукас се престори на обиден:

— Аз като че ли нямам думата.

Катрин го погледа известно време, после каза:

— Има нещо вярно. Ти вече нямаш търпение да легнеш с мен. Ако наистина исках да ускоря нещата, щях да се притисна към теб, ти щеше да поемеш цялата вина за това прегрешение върху себе си и после щеше да го направиш.

— Господи, аз да не съм парче месо?

— Не, не е това — рече тя, протегна пръст и го мушна в гърдите му. — Ти си един от ония мъже, които обичат да си лягат с жени. Става им приятно и удобно. А и в момента не ходиш с никоя. Така че можех да го направя, ако исках… просто трябва да помисля.

Той отстъпи още една крачка назад.

— Е, като го измислиш, обади ми се.

Тя се засмя и за миг отново заприлича на деветнайсетгодишната Катрин.

— Ще ти се обадя.

 

 

В колата Лукас извади мобилния си телефон и позвъни на своя приятел Боун. Петнайсет минути по-късно секретарката го въведе в офиса му в банката.

Боун седеше вътре и гледаше едновременно в два монитора. Когато Лукас влезе, той се обърна към него и каза:

— Понякога си мисля, че през главата ми минава толкова много радиация, че ако сложа фотохартия зад нея, ще стане рентгенова снимка.

— Как е глезенът ти?

— Боли. До другата седмица ще се оправи. — Двамата играеха баскетбол два пъти седмично. Преди време Боун бе заподозрян по един случай, воден от Лукас. Сега му беше не само приятел, но и личен финансов съветник. — Събрах всичко за твоя човек.

— Конфиденциално?

— Разбира се. Но не е кой знае какво.

— Би ли му дал заем?

Боун се облегна на стола си.

— Преди да дадеш заем на когото и да било, се гледат две неща: минало и сигурност. Сигурността му не е кой знае каква, обаче какво минало има само!

— Много добро ли?

— Такова нещо като много добро няма — поклати глава Боун. — Просто се казва, че не е много лошо.

— А да зависиш от стопроцентова заетост на даваните под наем апартаменти, за да си посрещаш разходите, какво е? Той така прави. Това не е ли много добро?

— Не може да прави така — възрази Боун.

После се наведе напред, поразрови се из книжата на бюрото, погледна една-две от тях, натрака няколко цифри на клавиатурата и чукна за последен път. След това погледна екрана и каза:

— Брей, грешка няма, ама не му е много лесно, не смяташ ли?

— Изкарва останалите си пари от дрога — обясни Лукас.

— Аха.

— Всъщност аз искам да разбера едно — и от мен то няма да излезе — възможно ли е онзи, дето му е дал заема, да знае за това? За дрогата.

Боун се завъртя на стола с гръб към Дейвънпорт. Беше се обърнал към библиотека от орехово дърво, пълна с финансови справочници, няколко упътвания за работа с компютър, пълен комплект от изданията на Джоузеф Конрад, поохлузените томове на „По следите на изгубеното време“ на Пруст, а върху тях се мъдреше оксфордско издание на Библията. След около минута, без да се обръща, рече:

— Няма начин да не знае нещо.

— Искаш да кажеш, че може да не знае за дрогата? — попита Лукас гърба му.

Боун отново се завъртя на стола. Лицето му бе слабовато, изпито. Той се ухили, показвайки белите си зъби.

— Може да не знае, защото има още една добра възможност — банкерите не обичат да говорят много за нея… Та тази друга възможност е твоят човек да е хванал някого от банката и или да го е подкупил да одобри заема, или да му е отстъпил част от самия заем.

— Но какъвто и да е случаят, онзи от банката би трябвало да знае.

— Не виждам защо не, ако коефициентът му на интелигентност е над осемдесет — каза Боун замислено и добави: — Дано да не съм натопил някого напразно.

— Може скоро да прочетеш — рече Лукас. — Този Родригес…

Боун беше умно момче. Знаеше, че Дейвънпорт не е дошъл просто за да си побъбрят.

— Алией?

— Може скоро да прочетеш — повтори детективът.

 

 

Дел му се обади и предложи да се видят в Сейнт Пол. Лукас звънна в болницата да провери как е Марси, после се качи в колата и я подкара към другия бряг на реката. Офисът на Родригес се намираше в Уиндшатъл Билдинг, разположена под един надлез до площад „Галтиър Плаза“. Дейвънпорт остави поршето на паркинга на площада, забеляза Лейн и Дел и отиде при тях.

— В момента е вътре, приказва със секретарката. Ей оня офис. Левия прозорец. Онзи с розовата риза. Той е нашето момче.

Лейн подаде на Лукас малък бинокъл и той го насочи към човека с розовата риза.

Родригес изглеждаше съвсем обикновено. Висок около метър и осемдесет и пет, той бе с оредяваща коса и орлов нос. Не приличаше на латиноамериканец, а на най-обикновен бял жител на Минесота. Беше се навел съсредоточено над монитора на секретарката, каза й нещо, сочейки екрана, след това се обърна назад към принтера, от който се подаде лист хартия.

Докато се обръщаше напред-назад, Лукас го огледа добре.

— Сигурни ли сте, че е той?

— Да, той е — отвърна Лейн.

— Прилича на общински съветник. — Дейвънпорт се обърна към Дел: — Ти какво разбра?

— Има доста сериозно младежко досие от Детройт, най-вече кражби с взлом. Според тях се е занимавал и с дрога — първо само изпълнявал доставки с колелото си, но постепенно навлязъл навътре в бизнеса. Само че не прокопсал кой знае колко… После изведнъж изчезнал. И те изобщо не са си правили труда да разберат къде е, просто се радвали, че го няма. Докато е бил под наблюдение от отдела, занимаващ се с малолетни престъпници, са му направили оценка и казват, че бил умен, но доколкото знаят, по-нагоре от пети клас не е стигнал.

— Хубаво — кимна Лукас, върна бинокъла на Лейн и му каза: — Можеш да си ходиш, да пийнеш две бири, да се видиш с приятелката си и изобщо прави каквото щеш. Обаче утре искам в девет сутринта отново да го поемеш, независимо от това къде се намира, и си планирай нещата така, че да си с него всеки божи ден, докато не решим да го приберем.

— Добре — кимна Лейн. — А вие къде отивате?

Дейвънпорт погледна Дел.

— Май няма да е зле да поговорим малко с Роузмари.

 

 

Роузмари току-що се бе измъкнала от пресконференция. През стъклената врата на кабинета й Лукас и Дел я видяха как се разхожда и размахва развълнувано ръце, а секретарката й съчувствено клати глава. Дейвънпорт бутна вратата и влезе. Роузмари им кимна, извърна се пак към секретарката да си довърши приказката, но явно си бе изгубила мисълта, защото само след секунда отново се обърна към тях:

— Какво?

— Трябва да поговорим.

Тримата влязоха във вътрешния офис и след като затвори вратата, Лукас рече:

— Мисля, че пипнахме убиеца на Алией. Почти е сигурно — бих казал, около осемдесет и пет процента.

Роу го погледа малко, после прехвърли поглед върху Дел, задържа го известно време и върху него, сетне пак го върна на Лукас.

— Кой е?

— Един тип на име Родригес.

Допълвайки се един друг, двамата й обясниха ситуацията и накрая тя заключи:

— Значи знаем кой е, но не можем да го осъдим.

— Горе-долу е така — призна неохотно Дейвънпорт. — Когато се занимаваш с някой случай и си проследил всички възможни нишки, можеш да се убедиш, че си прав… обаче съдебните заседатели едва ли ще се убедят лесно. Например той изобщо не прилича на наркопласьор. Изглежда като продавач на перални.

— Ами ако не е той?

— Започваме работа по него — каза Лукас. — Ако успеем да сглобим солидно обвинение, което да убеди и самите нас… може и да имаме късмет. Или ако нещо допълнително изникне изведнъж… Искам да кажа, как осъдихме Ал Бала, а той дори не беше го направил.

— Тогава… да притиснем оня от банката, дето му е дал заема.

— Още щом приключим, той ще се изниже през задната врата, ще му врътне един телефон и Родригес ще разбере, че сме по петите му — обади се Дел.

— Добра идея. Трябва да подслушваме телефона на Родригес — рече Дейвънпорт. — Ако го хванем да говори за това…

— Имаме ли достатъчно основания за заповед за подслушване? — попита Роузмари.

— Сигурно ще съберем — кимна Лукас. — Може да започнем още днес следобед. Най-хубавото, което може да се случи днес на прокуратурата, е да им отвлечем с нещо вниманието от историята с Ал Бала… когато гръмне. Защото ако обесим Родригес за Алией, Ал Бала отива на последна страница.

— Ал Бала вече гръмна — съобщи му Роузмари. — Момчетата от прокуратурата решиха и аз да отида там да им помогна.

— И…

Тя кимна:

— Ще ги притисна за заповед.

След това Роу им обясни ситуацията с Том Олсън. Изписали го от болницата, но от „Убийства“ и „Разузнаване“ го държали под денонощно наблюдение. Погребението на Алией се отлагало, докато не освободели телата на родителите й, за да ги погребат заедно.

— Ако е Олсън, ако той е подгонил всички останали, за да отмъщава за сестра си, според нас може отново да опита с Джаил Корбо или с другата, Катерин Кинсли.

— Или с оня… как се казваше… Джакс.

— Джакс си е тръгнал — каза Роузмари. — Отишъл си в Ню Йорк, но казал, че ще се върне за погребението. Сигурно си търси подходящи дрехи, за да може да се хвърли в гроба с тях.

— Значи ние само седим и гледаме? — попита Лукас.

— Не. Всеки ден провеждаме срещи с приятелските семейства и трябва да ги продължим. Всъщност Олсън трябва да бъде тук след… — Тя погледна часовника си. — … двайсет и пет минути. Ще се опитаме да го насочим към Кинсли. Ще поговорим за връзката й с Алией. Кинсли и мъжът й пак ще се качват в хижата си, която се намира вдън гори тилилейски. Дори и с карта в ръка не можеш да я намериш. Ще пратим наши хора там, в случай че Олсън реши да се завърти натам.

— А Джаил? — продължи да пита Лукас.

— Според нас възможността да й посегне е по-малка, защото вече веднъж се опита и тя му се изплъзна — каза Роузмари. — Но там също сме изпратили хора. Ще се радвам, ако минеш оттам и говориш с нея. Изплашена е и обича да те вижда около себе си.

— Добре — кимна той. — Виж какво, знам, че Анджела Харис е много добра психоложка, но аз видях Олсън със собствените си очи да тича към мен като луд, за да ни каже за родителите си. И не разбирам много от тия раздвоявания на личността, обаче онова, което видях, беше… истинско. Моментът беше толкова силен, че ако двете личности са се… разпаднали ли, какво беше там… то това трябваше да стане точно тогава. Искам да кажа… Никога не съм виждал подобно нещо. Никога.

— Ще го имаме предвид, разбира се — кимна Роузмари. — До този момент обаче имаме само това.

— Значи се разбрахме, така ли? — попита Дел, тръгвайки към вратата.

— Ако всичко мине точно, ама съвсем точно както трябва, можем да приберем и двамата за двайсет и четири часа — каза Роу. — Ако банковият чиновник се обади на Родригес, ако Олсън хукне подир Кинсли…

— В живота поне веднъж трябва да има момент, в който всичко да се нареди както трябва — рече Дел. — Поне веднъж.

— Глупости! — изръмжа Лукас. Като излязоха в коридора, добави: — Щели да имат предвид, че някой друг може да е убиецът, но всъщност не го мислят. Заложили са всички чипове на Олсън.

— А ние — на Родригес — забеляза Дел.

— Да, но има съществена разлика — стрелна го с поглед Дейвънпорт.

— И каква е тя?

— Ние сме прави, а те — не.