Джон Сандфорд
Лесна жертва (13)

13.

Лукас отиде в кабинета на Роузмари. Секретарката й му махна да влиза и той я завари да разговаря със строен мъж с червеникава брада и скъп черен костюм.

— Това е Хауърд Бенет, уредник на художествения център „Уокър“ — представи Роузмари червенобрадия.

— Да, бил съм няколко пъти там — каза Дейвънпорт.

— Вътре? — попита Роузмари със съмнение и едната й вежда отскочи нагоре.

— Не точно вътре — отвърна Лукас. — Когато бях униформен, пазачите често ни викаха там да гоним хората, които искаха да… ъъъ…

— … се чукат в лъжицата — довърши вместо него Бенет.

— Точно тия думи търсех — кимна детективът.

В центъра „Уокър“ имаше скулптура на лъжица с череша от Клайс Олдънбърг^[1]. Да направиш чукане в лъжицата за Двата града бе все едно да кацнеш с „Чесна 185“ на Червения площад.

— Е, както и да е. Хауърд е специалист фотограф. Според него убийството на Амнон Плейн ще вдигне по-голям шум, отколкото това на Алией.

— Не се изразих точно така — възрази Бенет. — Но в известни среди наистина ще вдигне по-голям шум. — Усмихна се насмешливо. — Пресата ще ви притисне. Ще се надигнат като буреносен облак и ще искат от вас дела.

— О, това е чудесно — каза Роузмари. — Тъкмо се притеснявахме, че не ни обръщат внимание. — Насочи поглед към Лукас: — Лоша ли е работата с Плейн?

— Лоша. Не знам какво са ти казали от Сейнт Пол, но според мен това е различен убиец. Може би някой използва ситуацията, надявайки се да ни накара да си помислим, че оня, дето е убил Алией и Лансинг, е очистил и Плейн. Но аз си мисля, че убиецът е друг.

— Значи според теб не е директно свързан.

— Може би не. Но може и да е. Има вероятност двама души да са го видели. Казват, че бил „шишкав“, „едър“ и „селяк“.

Роузмари го гледа известно време, после премести поглед върху Бенет.

— Хауърд, много съм ти благодарна за това, което ми разказа за Плейн. Мога ли да ти се обадя?

Бенет разбра, че го гонят. Отново се поусмихна и каза:

— Поздрави приятелите си от прокуратурата.

— Разбира се — отвърна Роузмари. Изпрати го до вратата, отвори я, здрависа се с него, после затвори отново и се върна. — Мислиш, че е бил Том Олсън, а?

— Мина ми през ума — кимна Лукас. — Той е едър. Знаем, че бързо се пали. Знаем, че е объркан. Знаем, че дъската му май малко хлопа.

— А може би не малко — предположи Роузмари.

— Навярно поместването на снимката във вестника го е вбесило. Такова нещо не съм виждал никога.

— Освен в списанията за мъже — добави тя.

— Дори и в тях. В сравнение с техните тъпотии това е произведение на изкуството. И малко декадентско.

— И какво ще правим сега?

— Ще го проучим. Ще изпратя Марси да прави компания на Джаил Корбо. Предната нощ някой се опитал да разбие вратата й и бил малко шишкав.

— Добре. Прати Шерил да стои, докато й писне, но ако й се доще да си почине, нека някой да я замести при Корбо. Не искам да я убиват в Минеаполис. Трябва да пратим някого и при Катерин Кинсли.

— Проблемът е там, че никой не се сеща за Трик — отбеляза Лукас.

— Не се безпокой за Трик.

— Трябва да изкараме Ал Бала — продължи Дейвънпорт. — Ще има процес и ние трябва да си измием ръцете по възможно най-бързия начин.

— Естествено. Ако случайно се сблъскаш някъде с Трик, ще е чудесно. Но задача номер едно е Алией, както и да запазим останалите живи. Убийството в Сейнт Пол ни дойде като кратка почивка. Ще можем известно време да поработим, без някой да ни диша във вратовете.

— Утре сутринта всички ще са отново тук.

— Това са все пак двайсет и четири часа.

 

 

Завърнал се в кабинета си, Лукас позвъни на Марси Шерил на мобилния й телефон. Тя вече бе чула за Плейн. Дейвънпорт й каза да отива при Корбо.

— Какво? — писна тя. — Телохранител ли да ставам? Защо не пратиш някой друг?

— Виж какво, в момента това е задача с висока степен на опасност. Все още нямаме сигурна следа, но някой е убил Плейн и сега сигурно се промъква и към Джаил Корбо. Искам ти да си с нея. Не желая да приличаш на ченге. Искам просто да й погостуваш малко като приятелка. Брат й е мъртъв, но ако я изведеш навън и й помогнеш да уреди погребението…

— Искаш да кажеш, да послужа като стръв? — попита тя.

— Не бих употребил точно тази дума — отвърна Лукас.

— Ммм. — Явно обмисляше ситуацията. — Както го описваш, не ми звучи лошо. Може оня да скочи с двата крака вътре.

— Да. Така че направо тръгвай. Тя те очаква.

Когато затвори, слезе долу до „Убийства“, намери Франк Лестър и му каза, че шефката искала някой да отиде при Катерин Кинсли.

— Тъкмо да им намерим малко работа — мрачно кимна Лестър. — И без това няма абсолютно нищо ново.

— Абсолютно нищо?

— Съвсем нищо.

 

 

Лукас се обади на Дел.

— Звънях ти няколко пъти в кабинета — каза Дел. — Мисля, че ще ми трябват едно-две разрешения за обиск.

— Какво е станало?

— Оня тип, Къртис Логан, е излязъл в отпуск и е заминал нанякъде… Може би във Вегас. Затова снощи се позавъртях около Джеймс Бий и по едно време той се появи с Лари Аутър. Помниш ли Аутър?

— Смътно. Не беше ли замесен с оная банда от Чикаго?

— Да. Мислех, че е изчезнал, но проследих Бий до едно място на Гранд авеню и познай до кого ме отведе. Естествено до стария Аутър. След малко двамата излязоха, отидоха до колата на Лари, поговориха, после Бий се върна при своята кола. Тази на Аутър бе с илинойски номера, които пуснах да се проучват, а те ме отведоха в един апартамент в Евънстън. Готов съм да се обзаложа, че Лари работи с Бий и ако го спрем за някое измислено нарушение, ще намерим в колата му кока. А ако намерим там кока, макар и съвсем малко, можем да се сдобием с разрешение за обиск на апартамента му, а ако и там намерят каквото и да било, това ще са три углавни престъпления в Илинойс. А в този щат на третото изгаряш.

— Какво умно копеле си!

— И не е само това. Когато ми дадоха разпечатката от досието му, видях, че на негово име е издадена заповед за издирване. За неплащане издръжката на едно дете и майка му в Кливланд. Оставил ги и се чупил.

— Откачалка.

— Без съмнение. Така че можем да прилапаме Аутър, без да си даваме труда да мислим сценарии за разрешение за обиск. Пипнем ли го, даваме му мат с пешката и му казваме, че можем да върнем хода, освен ако не иска някой да претърси апартамента му в Илинойс. Той ни изпява Бий и това ще ни даде повод за разрешение за обиск — претърсваме апартамента му, а може би и офиса му и намираме списък. И този списък може би ще води и към Алией. — Той въздъхна. — Завързано колкото си искаш, но това е положението.

— А Логан трябва да го чакаме да се върне от Вегас.

— Освен ако Аутър не ни го даде заедно с Бий.

— Значи всичко зависи от Аутър — заключи Лукас.

— Аха.

— А случайно да имаш представа къде е в момента?

— В мотел в Плимът. Намирам се пред един „Макдоналдс“, колата му е пред очите ми, а в това време задникът ми замръзва.

— Цяла нощ ли си бил там?

— Тази нощ бях навсякъде, а тук дойдох преди десетина минути… Което ми напомня да те питам ти пък какво правиш по това време.

— Амнон Плейн — отвърна Лукас.

— Ааа. Какво е направил?

— Още ли не си чул? Снощи го застреляли.

— А стига бе!

— В Сейнт Пол. Напълно мъртъв е.

След кратка пауза Дел промърмори:

— Мамка му!

— Аха.

— Макар че това придава малко frisson на случая.

— Какво придава?

— Frisson. Тръпка. Френска дума… Така че изпрати някого насам.

— Няма кого да ти пратя — каза Лукас. — Тук всички са затънали до шията.

— А ти какво правиш? — попита Дел.

 

 

Дел седеше до прозореца в „Макдоналдс“, ядеше „Биг Мак“ от кесия и не сваляше очи от мотела от другата страна на улицата.

— Оня син олдс е негов — каза той, когато Лукас седна насреща му. — Какво стана с разрешителното?

— Няма проблем — кимна Дейвънпорт. — Малко е старичко: на кливландските ченгета им трябваха петнайсет минути, докато загреят за какво става въпрос.

— Щом е валидно… — рече уморено Дел и разтърка зачервените си очи.

— Малко скапан ми изглеждаш.

— Как няма да съм… На кофеин съм не помня откога. И до такава степен съм се натъпкал с него, че преди малко не знам какво точно съм казал на момичето зад щанда. Подплаших го май.

— Хм.

Момичето зад щанда непрекъснато поглеждаше към тях.

Лукас впери поглед в синия олдс, спрян с муцуната към една от вратите на мотела. Всичко изглеждаше толкова спокойно и делнично… Но поне петдесет пъти в годината някъде из страната някое ченге риташе вратата на някой такъв спокоен и делничен мотел само за да получи куршум в гърдите.

— Значи искаш да действаш, а?

— Аха. — Дел смачка кесията с половината сандвич вътре. — Хайде!

Двамата излязоха един след друг и заобиколиха мотела отзад: ако минеха отпред, Аутър можеше да ги види през прозореца. На рецепцията показаха на управителя разрешителното и картите си. Той поиска да звънне в управлението на веригата в Рококо, Флорида, за да разбере какво да прави, но те взеха ключа от стаята на Аутър и Лукас му каза да не мърда оттук — каквото и да му кажат от Рококо.

— Ще я ритна, а ти врътни ключа — каза Дел на Дейвънпорт, докато вървяха към стаята. — Толкова съм натъпкан с кофеин, че не знам дали ще улуча ключалката.

— Добре.

Двамата спряха пред вратата и се ослушаха. Вътре телевизорът работеше. Това беше добре: щеше да заглуши шума от ключалката. Лукас извади ключа, а Дел се отдръпна, подготвяйки се за ритника. Спогледаха се и Дел кимна. Номерът беше ключът да се пъхне бързо в ключалката, да се завърти и вратата да се бутне навътре. Щом опреше на веригата, ако изобщо бе сложена, Дел щеше да я ритне. Нямаше да се пробват да се промъкват безшумно, защото това беше почти невъзможно: и най-малкият шум би събудил дори труп, особено пък ако този труп бе наркопласьор, седящ непрекъснато на тръни. Докато с ключа и ритника се озоваваш вътре още преди обектът да е успял да реагира, независимо от това дали е чул нещо, или не.

Лукас се прицели за миг, после мушна ключа в дупката и завъртя топката. В същия миг Дел нанесе жесток ритник на вратата и влетя вътре с гръм и трясък, крещейки:

— Полиция! Никой да не мърда!

Дейвънпорт бе вече плътно зад него, прикривайки го отзад.

Аутър бе седнал на тоалетната, стиснал топка хартия в ръка, с гащи, свлечени около глезените. Вратата на тоалетната бе отворена — гледаше телевизия човекът. Когато Дел се приземи на мокета пред леглото с насочен напред пистолет, а веднага след него се показа и Лукас, Аутър се надигна от тоалетната, вдигна ръце и в последвалата гробна тишина каза:

— Брей, мамка му… Може ли сега да се избърша?

 

 

Още преди да са успели да му сложат белезниците, Лари изръмжа:

— И копче няма да кажа. Искам адвокат.

— Седни на леглото — нареди Дел.

Аутър седна, а Лукас започна да вади съдържанието на чантата му. Бе извадил половината, когато се натъкна на скъсана тениска. Разтърси я и оттам изпадна един „Смит и Уесън 649“.

— Пищов — съобщи той.

— Ммм, кофти положение — съкрушено произнесе Дел. — С тия углавни присъди…

— Адвокат — повтори Аутър.

Дрога нямаше. Лукас се огледа. Провери в тоалетната, но водата се пускаше под налягане — казанче нямаше. Върна се в стаята и Дел каза:

— Няма да я остави в колата.

Аутър видимо се отпусна и се облегна на таблата на леглото.

— Единственото, което имам, е пищовът, който е за самозащита и на всичкото отгоре не е мой.

— Стани от леглото — заповяда Дейвънпорт.

— Какво? — Самодоволството изчезна от лицето на Лари.

— Стани от скапаното легло!

Дел го дръпна и Аутър промърмори:

— Шибани ченгета!

Лукас заобиколи леглото откъм страната на вратата, клекна, сграбчи матрака и го свали долу. Точно по средата на касата, върху пружините, се мъдреха четири найлонови торбички с кокаин, подредени акуратно една зад друга.

— Това не е мое — каза Лари. — Вие сте ги сложили там.

— Значи върху тях сигурно ще намерят нашите отпечатъци — кимна Дейвънпорт.

— Адвокат — отвърна Аутър.

— Седни на стола — покани го с жест детективът.

Дел блъсна Лари към стола, а Лукас се настани на ръба на леглото.

— Ще ти направя предложение. Обаче е невъзможно да го направя, след като си говорил с адвокат. Мога само преди това. Можем да уредим да получиш минимална присъда за дрогата и за пищова — значи три години. Това е всичко, което можем да направим за теб.

— Адвокат.

— Или да се обадим на илинойските ченгета, да им кажем къде се намира апартаментът ти и да добавим, че сме те пипнали с голямо количество дрога — обясни му Дейвънпорт, после погледна кокаина и вдигна очи към Дел. — Мисля, че това може да се нарече „голямо количество“, а?

— И аз така мисля — кимна колегата му. — Голямо и още как.

Лукас отново впери поглед в Аутър.

— Ще ги помолим да претърсят апартамента ти. Ако там има дрога, ако има и пищов… — Той разпери ръце и сви рамене. — Е, тогава имаме още едно углавно престъпление. А ти колко такива имаш в Илинойс, Лари? Две? Ооо, лошо! В Илинойс на третото гориш, нали така беше? Какъв срам. — Наведе се и по устните му пробяга злорада усмивчица. — Знаеш ли какво означава вечно? Това е адски дълъг период от време, Лари.

— Исусе…

— Но тази сделка не можем да ти я предложим, след като говориш с адвокат, защото адвокатът ти може да се обади на някой твой приятел в Илинойс и той да очисти апартамента — обясни му Дел. — Ако не сключим сделката сега, ще се наложи да се обадим на илинойските ченгета. И, разбира се, ще извикаме адвоката ти.

Аутър сведе глава.

— Големи сте гадини!

— Е, това си върви с работата, Лари — съгласи се Дел. — Затова понякога предлагаме сделки на нашите скъпи съграждани. Да се почувстваме по-добре.

— Какво трябва да направя?

— Имаме две имена. Знаем, че познаваш и двамата, защото сме те виждали с тях. Искаме потвърждение.

— Кои са те?

— Джеймс Бий — отвърна Дел. — И Къртис Логан.

— Това ли е всичко? — попита Аутър. — Изпявам ги тия двамата и си тръгвам?

— Е, тръгваш си право за „Стилуотър“ за две-три годинки — уточни Лукас. — А ние няма да се обаждаме в Евънстън. Ще изчакаме известно време.

Лари се оживи.

— Е, какво толкова… по дяволите… Може, защо не?

Двамата полицаи се спогледаха, Дел погледна към Аутър и каза:

— Знаех си аз, че ще станем приятели.

— Приятели… — изхъмка Лари. — Обаче, преди да си отворя устата, искам нещо черно на бяло.

 

 

Двамата повикаха оперативна група и пратиха Аутър в полицията с уговорката да не му дават да се обажда по телефона, без да предупредят Лукас.

— Ха си се обадил, ха съм звъннал в Евънстън. Обзалагам се, че ченгетата ще бъдат в апартамента ти, преди някой да го е почистил.

Дел отиде до Окръжната прокуратура, за да намери някой, който да оформи сделката официално и да им издаде разрешения за обиск на Джеймс Бий и Къртис Логан.

Дейвънпорт се заизкачва по стълбите към кабинета си, но една секретарка го спря:

— Показват репортаж от Сейнт Пол. Задържали са някого.

— Какво?

— Дават го по телевизията — каза му тя и продължи нататък забързано.

В „Убийства“ имаха телевизор и Лукас се отби — около него се бяха събрали шест-седем ченгета и напрегнато гледаха. Шефът на полицията на Сейнт Пол тъкмо обясняваше:

— Не, не, не, ние само искаме да поговорим с него. Нямаме никакви основания да смятаме, че има нещо общо с убийството на господин Плейн…

— Кого са задържали? — попита Дейвънпорт.

— Някакъв техник, поддържащ автоматите в блока — отвърна едно от ченгетата, без да се обръща.

В същия момент показаха част от репортажа: двама полицаи въвеждаха някакъв мъж в работни дрехи в управлението в Сейнт Пол. Беше с кестенява коса, слабовато лице и кокалеста фигура.

— Ама той изобщо не е шишкав! — възкликна Лукас. — А трябваше да е.

В кабинета си видя, че на секретаря му има съобщение да се обади на Шерил. Освен това имаше бележка от Лейн, в която той му казваше, че родословието на Олсънови и приятели е готово и дискетата го чака при секретарката на шефката.

Дейвънпорт набра телефона на Марси.

— Току-що разбих вратата в един мотел и арестувах спотаилия се там наркодилър — каза той. — А ти какво правиш?

— Току-що купих ковчег — отвърна Шерил. — Ама вече не ми прави впечатление. Сигурно помниш кога за последен път бях тук…

— Да. Не мисли за това сега. — В погребалната агенция тя бе за последен път, когато купуваше ковчег за мъжа си. — Как е Корбо?

— В тоалетната е. Сама, вече проверих. Мисля, че тази сутрин си й направил впечатление, и то не бащинско. Лично аз смятам, че е твърде млада за теб.

— Не е по-млада от теб във всеки случай.

— И аз бях млада за теб — каза тя.

— Аз пък бях къде-къде по-млад, когато тръгнах с теб — възрази Лукас, — отколкото като приключихме.

— Глупости! — изсмя се Марси. — Ти се подмлади с мен… Та така, в момента пазаруваме. И непрекъснато се оглеждаме за психари.

— От Сейнт Пол са задържали един тип — рече Лукас, обясни й за какво става дума и добави: — Мисля, че нищо няма да излезе.

— А аз какво да правя тогава? Да продължавам да пазя Корбо?

— Да. Ако нещо стане, ще ти се обадя.

 

 

Той слизаше надолу по стълбите, за да вземе дискетата от секретарката на шефката, когато Лейн се върна. Лицето му бе напрегнато, а крачката — бърза.

— Какво има? — попита Лукас.

— Родословието. Извинявай, имах предвид шибаното родословие. Исках да събера всичко за приятелите на Санди Лансинг, затова отидох до хотела да разбера с кого си е имала вземане-даване там. И когато пристигнах, целият хотел търсеше Дерик Дийл.

— Дийл? Няма ли го?

— Не са го виждали, откакто е разговарял с теб. Или поне горе-долу оттогава. Звънели у тях, нямало никой.

— Хм… Тъкмо няма какво да правя, ще отида да почукам на вратата му.