Джон Сандфорд
Лесна жертва (8)

8.

На път към полицейското управление Лукас извади мобилния си телефон, включи го и избра номера на Роузмари Роу. Тя веднага отговори и той рече:

— Работата с медиите е готова. Вътре намериха цял тон трева, наръч кокаин и малко хероин. Според мен всички се хванаха.

— Добре. Сега вече имаме нужда от второ действие.

— Сякаш манипулирането на медиите е станало по-важно от намирането на убиеца.

— Знаеш много добре как стоят нещата, Лукас — тросна се Роу. — Ние убиеца или ще го намерим, или няма да го намерим, независимо от това какво правят медиите. Но те могат да убият нас. Освен това в настоящия момент няма друго какво да правя.

 

 

През останалата част от деня Лукас се въртя из стаите за разпити и слушаше. Най-напред се изясни едно нещо: Алией нямаше никаква дрога, никакви прибори за приготвянето на хероина във вид, удобен за консумация, никакви спринцовки, нито игли. Някой друг й беше инжектирал дрогата, но никой от партито не признаваше нито че е употребявал наркотици, нито че е познавал някой, който да е употребявал.

Един от въпросите, които задаваха на всички, се отнасяше за написаното на китката на Санди Лансинг. Рано следобед получиха отговор.

— Някаква жена на име Пела — каза Суонсън на Лукас. — Щяла да пътува за Англия през декември и да остане там три седмици. Лансинг трябвало да й намери хотел и да й даде цена. Каза, че си записала името й на китката си, за да не забрави.

— Не може ли да се изтрие от вода?

Суонсън вдигна рамене.

— В училище навремето май се изтриваше. Пела каза, че един почтен хотел в Лондон щял да й излезе двеста долара на нощ, обаче с връзките на Лансинг можела да намери същата стая на три четвърти от тази цена. Така си спестявала около хиляда и петстотин долара.

— И тази Пела не знае нищо за дрогата?

— Казва, че снощи видяла Алией за първи път и разменила с нея само няколко думи. Но изглеждаше малко като отнесена… Няма да се изненадам, ако си носи някое шишенце в чантичката.

— Трябва да пречупим поне един от тях — каза Лукас. — Намери някой да притисне малко по-грубо приятеля й.

По едно време намина и Лестър.

— Взехме компютъра на Хансън, но по-голямата част вътре е пълен боклук.

— Вътре става дума за дрога — изгледа го Лукас.

— Да, ама тя разправя, че това били само слухове.

— Будалка ни.

— Разбира се, че ни будалка.

 

 

Две униформени ченгета от Сейнт Пол доведоха огромен мъж на име Кларк Бюканън, който — невероятно, но факт — им каза, че е фотомодел и между другото заварчик.

— И какво рекламирате? — попита иронично едно от ченгетата. — Електроди?

— Амиии… дрехи, такива неща — отвърна Кларк сериозно. — Снимах се заедно с Алией. Тя беше на преден план с роклята, а аз на заден пусках искри.

Кларк не знаеше нищо за наркотици на партито.

— Пийнах някое и друго питие и това е всичко, което видях.

— Колко питиета?

Той вдигна рамене:

— Може би шест-седем. А може и десет да са били. Водка с мартини. Мамка му! Да ви кажа, момчета, богаташите страшно ги бива да правят водка с мартини.

Стоял до един часа, после си повикал такси и си отишъл вкъщи. Беше запомнил името на фирмата и че името на шофьора било Арт. Зададоха му още два-три въпроса и го пуснаха да си върви.

 

 

Рано следобед пристигнаха родителите на Алией, придружени от група приятели. Въведоха ги най-напред при кмета, който поговори с тях, а след това лично ги придружи до кабинета на Роу. Тя на свой ред извика Лукас, който дойде в кабинета, и докато шефката им обясняваше докъде са стигнали, той и Лестър стояха зад нея и слушаха.

И Лин, и Лил Олсън бяха облечени в черно от глава до пети: Лин бе в черен костюм, купен вероятно от някой скъп магазин в Манхатън, а Лил — в черен дантелен сукман, падащ свободно върху тясна рокля от черна коприна. На главата си бе сложила черна шапка с черна мрежичка, падаща пред очите й. Веждите отиваха на цвета на шапката — строго изтеглени черни черти — за разлика от косите, които представляваха внимателно обработена медноруса прическа като на дъщеря й. Очите й — когато на Дейвънпорт му се удаде да ги види — бяха обрамчени от червени кръгове. „Алией е взела външния вид от баща си — помисли си Лукас, — скулите, чертите, зелените очи.“ Лин Олсън бе естествен блондин, но косата му бе започнала да побелява. В черния си костюм той приличаше на някой известен актьор.

Приятелите бяха облечени кой както му дойде — дънки, джинси, якета — и всички бяха от Минесота.

— Щеше да премине в киното — каза майка й с треперещ глас. — Тъкмо бяхме започнали работа по един проект. Вече говорехме с другите участници. Голяма стъпка щеше да бъде, но… ето на̀…

Роузмари я биваше да се оправя с родители — търпелива, съпричастна. Тя представи Дейвънпорт и Лестър и описа накратко как ще се работи по-нататък по случая.

Лукас изпита усещане за странно разминаване: родителите на Алией, които вероятно наближаваха петдесетте, с елегантните си черни одежди, приятно контрастиращи с белите лица и русите коси, приличаха на нюйоркчани. Думите, които използваха, бяха от Ню Йорк, дори отношението им към Алией беше по нюйоркски — само бизнес и нищо друго. Умряла бе не само дъщеря им, но и предприятието й.

В езика им обаче личеше акцентът на провинциална Минесота. И през изречение, през две, се промъкваха чисто минесотски изрази.

Роузмари беше пряма. Тя спомена за връзката на дъщеря им с Джаил — Лил само възкликна: „Но това са детски работи…“ — и вероятността от употреба на наркотици. Очите на Олсънови се отклониха встрани… и Роузмари вече завършваше, когато вратата се отвори, в стаята влезе едър мъж и се огледа.

Беше обут в дънки и черни кубинки, а нагоре бе облякъл тежко кожено яке с петна от масло на единия ръкав. Косата му бе подстригана неугледно — стърчаща във всички посоки туфа на темето, нула номер около ушите.

Лин Олсън се надигна и промълви: „Том“, а Лил спря да подсмърча и рязко вдигна глава. Едрият мъжага ги изгледа недружелюбно, кимна на хората от Бърнт Ривър, хвърли поглед на Лукас, Лестър и накрая на Роузмари.

— Аз съм Том Олсън — съобщи той. — Братът на Алией.

— Тъкмо обяснявахме на родителите ви какво правим — каза Роузмари.

— А вие знаете ли какво правите? — попита я той.

— Имаме за цел да…

— Имате за цел гнездо от пепелянки — прекъсна я Олсън. — Най-доброто, което можете да направите, е да ги избиете до една с тояга. Всички до един са грешници. Занимават се с наркотици, незаконен секс, кражби, а сега включиха и убийство. Всички са престъпници.

— Том — обади се Лил. — Том, моля те!

— Разпитваме всички, които са били с Алией през изминалия ден — каза Роузмари. — Уверени сме…

Том Олсън поклати глава и престана да й обръща внимание, извръщайки поглед към родителите си.

— И така. След двайсет и пет години насилие свърши по този начин. Мъртва в Минеаполис. Натъпкана с наркотици, вика радиото… хероин, „за идеята“, вика радиото… каквото и да означава това. Някакъв вид зло, за което са измислили специално име, а? Такива неща в Бърнт Ривър не сме чували.

Очите на Лестър се спряха на Лукас, а в същото време Лин Олсън се надигна и каза:

— Том, хайде успокой се, а?

Младият мъж впери нетрепващ поглед в баща си и отвърна:

— Няма да се успокоя. Още си спомням времето, когато всички й викахме Шарън.

— Искаме да поговорим с вас — каза Лестър на Том Олсън.

— Да ме разпитвате ли? Чудесно. Но нямам никаква представа какво е правила тя. От нея получавах по едно писмо на месец.

— Въпреки това… искаме да поговорим.

Без да му обръща повече внимание, Олсън отново се обърна към родителите си и им размаха пръст.

— Колко пъти съм ви казвал това? Колко пъти съм ви казвал, че правите пазарлъци със смъртта? Дори я обличахте както дяволът ви съветваше, със сатанински дрехи. Вижте се на какво приличате. Харчите повече пари за една риза, отколкото един почтен човек за цял гардероб. Това е зараза и вие сте целите пропити от нея…

Започваше вече да изпада в истерия, тресейки не само пръст, но и цялото си тяло. Лукас се отблъсна от стената, а Лин Олсън протегна ръка от мястото си и каза:

— Том, Томи! Томи…

— … хората живеят в този кошмар, хората насърчават този кошмар, с охота вършейки делата сатанински…

Той се извърна към Роузмари, която го гледаше с отворена уста, и за момент на всички се стори, че ей сега ще прескочи през бюрото и ще я хване за гушата.

Лукас бързо излезе иззад бюрото и застана пред него с думите:

— Хей, хей, хей, задръж малко топката, човече, по-спокойно, по-спокойно…

Том изведнъж млъкна, но продължи да се тресе, после се обърна, отиде до вратата и се облегна на нея. В настъпилата тишина помълча малко — сълзите се стичаха по бузите му — и попита:

— Мога ли да я видя?

 

 

Дел се бе заел с разни наркомани и дилъри, опитвайки се да установи източника на дрогата, озовала се в къщата на Сили Хансън предната вечер. Другият човек на Лукас — Лейн, се занимаваше с родословието на Алией.

— Трябва ми списък на всичките й роднини и искам родословно дърво, от което да е видно кой с кого се е сродил — обясни Лукас на Лейн. — Искам да видя всичките й бивши съпрузи…

— Няма такива.

— … всичките й бивши годеници, бивши приятели, с една дума всеки, който е искал да легне с нея. Същото важи и за другата жена…

— Лансинг.

— Да. Искам пълно родословно дърво.

— Слушай, мисля, че ако се разровим из хората, дето са били на партито снощи, и ги прекараме…

Лукас поклати глава:

— От „Убийства“ вече са преполовили списъка. Тази вечер или утре ще го получа, ако дотогава не излезе нещо.

— Но те ще наблегнат на опит за обир. А аз имам някои източници от това направление още от времето, когато патрулирах.

— Лейн… действай по родословието. „Убийства“ и „Имоти“ работят по въпроса. Трябват ни неща, до които от „Убийства“ няма вероятност скоро да се доберат. Защото ако убийството на Алией не е случайно, ако не е опит за обир, значи е извършено от някой, който я познава добре, има мотив и й е близък.

— Но…

Дейвънпорт насочи пръст към него.

— Родословието, мамка му!

 

 

Прекара един час в „Убийства“, изслушвайки докладите на работещите по случая ченгета, опитвайки се да извлече някаква полезна информация от тях. Такава обаче имаше съвсем малко.

Лестър се върна от разговора си с Том Олсън.

— Разправя, че родителите им я дресирали като куче. Това са негови думи. Като циркаджийско куче. Мъкнели я из цялата страна по конкурси за красота, млади таланти и рекламни клипове.

— Да, ама насилие?

— Нямал предвид сексуално насилие, то не влизало в сделката — отвърна Лестър. — И според него, родителите му нямат нищо общо със смъртта й. Вика, че те живеели чрез нея. Че й отнели личния живот още като дете и продължавали да го отнемат.

— Алией съпротивлявала ли се е? — попита Лукас.

Франк поклати глава:

— Според него — не. Вика, че не познавала никакъв друг живот.

— Хм. Малко побъркан като че ли си пада.

— Някакъв проповедник е — кимна Лестър. — Твърди, че всъщност обичал родителите си, само че не много.

 

 

После Дел се обади по телефона и каза:

— Дръж се сега.

— Какво има?

— Бу Макдоналд се обади. У тях съм в момента. — Макдоналд беше парализиран от кръста надолу инвалид, който следеше полицейския радиообмен за поне шест-седем телевизионни компании и понякога подаваше обратна информация и на полицията. — Сърфирал по Интернет и пуснал търсачката на името „Алией“. Така попаднал на една история оттук, от Двата града, озаглавена „Бал на лесбосливи с трупове“. Познай за какво става дума.

— Бал на лесбосливи с трупове? — повтори Лукас.

Веждите на Лестър отскочиха нагоре.

— Лошо.

Дел продължи:

— Да. Историята е публикувана в някакъв сайт, наречен „Плюнка“. И разполага с някои подробности, които няма начин да не излизат от нашето управление.

— Лошо.

— В сайта пише, че това е полудокументален материал, което означава, че почти всичко са си го изсмукали от пръстите, за да подсилят малко действителността.

— Да подсилят?

— Чакай да ти прочета една част. Бу, ела малко по-насам. — До Лукас достигна приглушен говор, после Дел зачете: — „Алией се опря в месинговите пречки на леглото, хвана се здраво за тях и стройното й изпънато тяло се понесе на вълните на удоволствието. Главата на Джаил се надигаше и снишаваше между бедрата й, дългият й розов език се плъзгаше между срамните й устни, достигайки до онова дребно човече в кануто, епицентъра на битието и съществованието на Алией…“

— Брей, да пукна! — изсмя се Лукас. — Щеше да приличаш на порнопосредник, ако за фон ти свиреше саксофон.

— Може би скоро и това ще стане, но няма да свири саксофон, а ще се прожектира филм. Обадих се на хлапето от „Плюнка“ и го попитах откъде е взело тоя боклук. То обаче ми отвърна, че няма да говори и се позовава на Първата поправка. Но каза, че има уговорени интервюта с канали Три, Четири и Единайсет.

— Задник — бе коментарът на Лукас.

— Всъщност ми хареса. Напомни ми за мен, когато бях на неговите години. Опитах се да го посплаша, но ми заяви, че е непълнолетен и да вървя на майната си.

— А ти какво му каза?

— Какво да му кажа? Рекох му: „Леглото нямаше месингови пречки, малко лайно такова“.

— На колко години е?

— Шестнайсет — отвърна Дел.

— Значи можем да вървим на майната си. Тъй или иначе лесбийската връзка излезе на бял свят.

— И още как.

 

 

Лукас се обади на Роузмари да я предупреди и след като затвори, слезе долу в кабинета си, в прашната тишина на малкото затворено пространство, почти легна в стола си и се загледа в тавана.

Таванът бе по-мръсен, отколкото би трябвало.

Това беше единственото заключение, до което стигна. Случаят не бе от леките — твърде много вероятни извършители и нито един от тях със сериозни възможности. Чисто извършеното убийство бе най-трудно за разкриване: някой е убит, всеки отрича всичко. Из Двата града се разкарваха на свобода половин дузина убийци, недосегаеми от закона — ченгетата знаеха всичко за убийствата, но без никакви доказателства. Най-често съпрузи пречукваха половинките си. Цапваш жена си по главата, хвърляш тръбата в реката, връщаш се вкъщи и намираш трупа.

Върви го разрешавай след това.

Съзнанието му продължаваше лениво да развива мисълта, когато телефонът иззвъня. Пак ли лоши новини?

Не. Катрин.

— Лукас — възкликна тя, — цяла сутрин мисля за теб. Божичко, беше ми много приятно да те видя. Мислех си за… Спомняш ли си Лани Мортън? Знаеш ли какво е станало с него?

— Да, май знам — отвърна той, успял да се посъвземе. — Премести се в Лос Анджелис с намерението да се захване с кино, а вместо това се захвана с недвижими имоти. Когато се видяхме за последен път, изглеждаше доста богат — беше с четвъртата си жена.

— Четвърта? А какво стана с Вирджиния?

Лукас се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Вирджиния почина. Не знаеше ли? По дяволите, само пет години след като се дипломирахме. Един ден получила инфаркт на Винъс Бийч. Беше на… колко? Двайсет и осем.

— Боже мой! А спомняш ли си онзи футболен мач с куклите? След това всеки трябваше да купи на момичето си кукла…

— Мачът „Айова“.

— Да. Вирджиния беше като… сякаш щеше да живее вечно.

Двамата говориха така цели двайсет минути, спомняйки си добрите стари времена. Катрин помнеше всичките им приятели от няколкото месеца, прекарани заедно, и лицата изплуваха в паметта на Лукас заедно с картините, звуците, че дори и с мириса от онези славни времена: сглобяемите павилиони по Биг Тен, пропити от миризмата на пуканки и прах, ледените пързалки и мириса на студ, кръв, мокри дрехи и пот, изпаренията от автобусите, мажоретките.

— Боже, как ми се иска и преди да бяхме намерили време да поговорим — каза по едно време Лукас. — Ти какво правиш сега? Още ли рисуваш?

— Не, не, занимавам се с фотография, обаче за рисуването… не знам. Просто спрях. Мъжът ми работи у дома. В началото, когато още започваше, му помагах в кабинета…

— Чух, че си се омъжила за лекар. Ти ми каза тази сутрин. Май Бил Уошингтън спомена веднъж, че си излизала с някакъв по-възрастен от теб.

— Уошингтън! Боже господи, не съм се сещала за него от години… Направо го виждам пред себе си… както сме седнали в кръг на пода у тях и предаваме тревата от ръка на ръка.

— Ти да не си станала фотограф? Виж ти, а случайно да познаваш един на име Амнон Плейн? Свързан е със случая „Алией“.

— Така ли? Той ли го е направил?

— Твърди, че не е той, и вероятно не е… но казва, че бил фотограф на модни списания, и аз си помислих…

— Еее, той е нещо много повече от това. Вярно, че прави снимки за много списания, така започна. Но той е автор на онези забележителни фотоси на прерията. Той е като Ейвидън, прави снимки за списания, но се занимава много и с изкуство.

— Ейвидън?

— Никога не си бил силен по интелектуалната част, нали? — Тя се засмя.

— Аз бях хокеист, за бога! Криминално право!

— Да бе, да… Плейн е фотограф. Голяма работа. Много голяма дори. Аз изобщо не мога даже да се доближа до него… Все пак през по-голямата част от времето трябва да гледам децата си. Или по-точно, да се опитвам да ги гледам: наближават вече онзи период, когато не искат повече да слушат. О, боже…

— Какво?

— Току-що се сетих нещо ужасно — каза тя.

— Какво?

— Дъщеря ми скоро ще постъпва в университета. Като нищо може да попадне на някой Лукас Дейвънпорт.

— Хей, че какво лошо има в това?

Но тя вече бе избухнала в смях.

— Чета за теб по вестниците. Понякога не мога да повярвам, че едно време съм те познавала. Известна личност.

— Аха. Както се казва, световноизвестен съм в Минеаполис. — Пауза. — Тогава ми позволи да те черпя един обяд.

Втора пауза, този път от другия край на линията.

— Ще ми издадеш ли някои секретни факти около случая „Алией“?

— Ако обещаеш да не казваш на никого.

Тя отново се засмя и попита:

— Кога?

 

 

Катрин. Още като затвори, му се прииска пак да й се обади.

И какво щеше да облече утре? Нещо наистина страхотно и скъпо или нещо по-мъжествено, подходящо за суперченге? Когато се запознаха с нея, той беше хокеист, но тя му бе признала, че не се интересува много от спорта — още по-малко пък от хокей. Говореше й за сблъсъци върху леда, понякога след мач си идваше с лека синина на бузата, одраскан лакът и тя се смущаваше и притесняваше от удоволствието, което той изпитваше от този груб спорт…

Развълнуван от обаждането на Катрин, той скочи от стола, обиколи един-два пъти кабинета и накрая изхвърча в коридора. Франк Лестър беше в кабинета си, вратата бе отворена, вътре непрекъснато влизаха и излизаха ченгета.

— Нещо ново? — попита Лукас.

— Нищо. Роузмари дава още една пресконференция за лесбитата.

— За бога… не им викай „лесбита“ пред камерите.

— Хей, ти за идиот ли ме вземаш?

Лукас вдигна глава към тавана, преструвайки се, че обмисля отговора си. Лестър се ухили и добави:

— Класифицираме всичко, до което се докопаме от разпитите, оглеждаме отвсякъде всяка личност, присъствала на партито, но ще ти кажа нещо. Момчетата започват да си мислят, че това е било най-обикновен опит за обир.

— Рано е да се каже — рече Лукас. — Още нямаме нищо.

— И нищо няма да имаме, освен ако някой не ни сервира убиеца на тепсия. С какви улики разполагаме? Та той дори с кръв не се е изцапал, защото такава просто е нямало… Вече си мислим дали да не предложим награда.

— Познаваш ли Джордж Шоу? — попита Дейвънпорт.

Франк кимна:

— Оттам нищо няма да излезе.

— Сигурно, но медиите май са останали с впечатление, че може и да излезе. Ако решите да организирате награда, защо не изчакате, докато се разбере със сигурност, че Джордж Шоу няма връзка със случая. Да предлагаме награда на този етап означава да признаем, че и ние не сме наясно със ситуацията. Затова гледай да задържиш проклетите телевизии колкото е възможно по-далеч от нас. И за колкото е възможно по-дълго време.

— Добре.

— Освен това от мен да знаеш — продължи Лукас, — отговорът е в партито. Не е имало никакъв опит за обир.

— Кой ти каза?

— Аз ти казвам. Тази сутрин говорих с Роузмари и според нея, Алией е убита от мъж и няма никаква лесбоистория, и, за бога, тя е права. Не е имало и опит за обир. На самия Господ Бог не би му харесало, ако е просто съвпадение: някакъв си случаен господин Никой, който едва ли ще повтори, обаче жертвата се е оказала именно Алией Мейзън.

Лестър изду бузи и бавно издиша. После кимна.

— Няма начин един обирджия да се промъкне през прозореца и случайно да се натъкне на проснатата на пода Алией, припаднала там без бельо — каза Лукас убедено. — Такова нещо не може да се случи и веднъж на милион години.

Лестър отново се ухили, мислейки.

— Може да е бил обирджия с адски късмет.

— Къде е Слоун? — попита Дейвънпорт.

— Още е долу на разпитите.

 

 

Лукас се насочи към стълбите. Слоун можеше да е попаднал на някоя нишка.

Запита се каква ли е Катрин сега. Ами ако се е превърнала в провинциална домакиня и предана мамичка? Нямаше вид на такава. На бензиностанцията му се бе сторила… интересна. Той се опита да си събере спомените от тазсутрешната среща. Изглеждаше по-възрастна, това бе очевидно, но той също бе остарял… Имаше малко бръчки. А два-три килограма отгоре? Може би. А може би и пет? Може би. Обаче с все същата прекрасна коса, елегантни движения. Смехът…

Спомените му го отнесоха в студентската му квартира. Живееше над един олющен магазин за резервни части на Юнивърсити авеню. Разполагаше с една стая, с разтегателен диван и имитация на ориенталски килим, баня, постоянно потънала в плесен или в някакви други гъбички, и кухня с евтина газова печка и хладилник без един крак, поради което винаги стоеше килнат наляво и правеше наклонени ледени кубчета. Освен това имаше миниатюрна спалня и в нея се намираше най-хубавата мебел в апартамента — легло, което бе донесъл от къщи. И добре че беше това легло, защото ако го нямаше, Катрин щеше да си счупи гърба. Обичаше секса тя. Много го обичаше. Не че водеше безразборен полов живот, просто бе ентусиастка. Двамата с нея бяха научили много неща и веднага ги прилагаха на практика. Спомняше си едно студено зимно утро. Студено, но слънчево. Лежаха до късно, слънцето се промъкваше през мръсните прозорци, правеше фигурки по леглото, а Катрин…

Потънал в спомена, той усети… как се възбужда.

Стълбите изведнъж свършиха и Лукас се огледа. Къде, по дяволите, беше тръг…

Ааа, да. Слоун.

 

 

Слоун тъкмо излизаше от стаята за разпити. Стискаше пет-шест листа в ръката и вървеше на половин крачка зад някакъв мъж на средна възраст с отчаяно изражение. Точно под тила на мъжа започваше гърбица, притискаща главата му напред, а оредяващата му сива коса бе сресана върху оплешивяващото теме. Бузите му бяха сухи, но по тях още личаха следите от сълзи.

— Лукас… това е господин Артър Лансинг. Санди Лансинг му е дъщеря.

— Моите съболезнования, господин Лансинг.

— Не мога да повярвам, че я няма — каза той. — Беше толкова щастлива. Кариерата й… — Гласът му заглъхна, после отново се надигна: — Кариерата й… — Погледна Лукас. — Когато беше малка, двамата с майка й я водехме в зоопарка. Много обичаше мечките. И маймуните, обичаше много и маймуните…

— Сигурен съм, че… — Лукас бе готов да изрецитира някое от възприетите за случая клишета, но Лансинг го прекъсна:

— Мислите ли, че ще го заловите?

— Да.

— Басирам се, че е бил някой негър — каза той.

— На партито снощи не е имало нито един чернокож.

Лансинг размаха треперещ пръст към Дейвънпорт.

— Може. Но внимавайте хубаво в картинката. Басирам се, че е бил негър. Качвате ли се горе в съдебната зала? Аз често се качвам. Да гледам. И там не виждам нищо друго освен негри. Искам да кажа, да, мярка се и по някой друг бял боклук, но деветдесет и девет процента от отрепките са негри. И повечето от белите имат негърска кръв.

Слоун, застанал зад мъжа, завъртя очи към тавана.

Лукас каза:

— Който и да го е направил, господин Лансинг, ще го хванем. Съжалявам много за дъщеря ви.

Лансинг извърна поглед встрани и промърмори безадресно:

— Дъщеря ми. Тя беше шеф.

И се отдалечи, говорейки сам на себе си.

— Обичал е дъщеря си — рече Слоун, загледан в гърба му.

— Да. За това беше и цялата тая расистка проповед. Всички бели обичат децата си.

— На никого няма да му е приятно да загуби дъщеря си — каза Слоун. Той имаше дъщеря, която учеше в колеж. — Едно от най-лошите неща, които може да си представи човек. Някак си не е честно… да умреш, преди да ти е дошъл редът.

Лукас въздъхна.

— Научи ли нещо?

— Не, но мисля, че разпитваме тези, които трябва. Убиецът е бил на партито. Много неща ме навеждат на тази мисъл: дрога, бивши приятели и приятелки, известни личности и каубойски изпълнения, а също и откачеността на тълпата като цяло.

— Току-що казах същото на Лестър — кимна Дейвънпорт. — И така, колко души са били на партито?

— Дотук имаме шейсет и няколко, но може да се покачат до сто. — Слоун вдигна листовете пред очите си. — Ето това е списъкът. По-голямата част от хората не си спомнят да са виждали Алией някъде след полунощ. Разпитах един заедно с приятелката му и те ми казаха, че са пристигнали около дванайсет и петнайсет, но отричат изобщо да са я зървали. А чули, че щяла да бъде там, затова очаквали да я видят. Джаил и Катерин Кинсли я оставили сама в спалнята преди един часа. Била жива и й се спяло, като си тръгвали.

— Говорил си с Кинсли?

— По телефона. Връща се заедно с мъжа си. Хижата им била чак в Ели, пет часа път имат. Някъде по обяд чула по радиото.

— А ти вярваш ли им, че Алией е била жива?

— Да. Имало е твърде много… И други хора са видели Лансинг жива, след като Джаил и Кинсли си тръгнали. Или това поне сме разбрали до момента.

— Добре тогава, колко души са могли да извършат убийството?

— Според Хансън, партито е било най-оживено между един и два, което означава, че повечето гости още не са си били тръгнали, когато Алией е била убита — каза Слоун. — Имаме няколко души, които са си тръгнали по-рано, и сме успели да потвърдим, че не лъжат. Доста други твърдят същото, но не можахме да установим дали лъжат или не.

— Ами ако убиецът е отворил оня прозорец и си е тръгнал така, че хората да го видят, че си тръгва: стиска ръка на тоя, целува по бузата оная, създавайки си по този начин алиби. После се връща, влиза през прозореца, убива я и отново се измъква през прозореца.

— Много влизания, много излизания, знам ли? — поклати глава Слоун.

— Обаче това обяснява незалостения прозорец — каза Лукас. — И може дори да обясни защо и Санди Лансинг е била убита. Представи си, че влиза през прозореца, пречуква Алией и хоп… Лансинг се появява в коридора. Трябва да я убие. Тя знае, че си е тръгнал, видяла го е да си тръгва демонстративно, а сега се е върнал.

Слоун погледна мрачно листовете в ръката си.

— Значи трябва да върнем всички обратно в списъка.