Джон Сандфорд
Лесна жертва (7)

7.

— … И се превърна в красива ефирнозелена, двайсет и пет хиляди доларова плащаница за мистериозната жена с изумруденозелените очи. Пак си ти, Хенри.

Първият мъж не бе спал — той крачеше из кабинета си, гледайки телевизия. Русата репортерка му се усмихваше от екрана. Ефирнозелена плащаница. Много горда беше с доброто си попадение. Ефирнозелена.

По връхчетата на пръстите си мъжът още усещаше нежната кожа по гърлото на Алией. Не бе имал никакъв избор с нея. Беше се появила в живота му в най-неподходящия момент, който някой може да си представи.

Санди Лансинг изпадна в паника, щеше да избяга. Трябваше да говори с нея, трябваше да я дисциплинира: не бива да се бяга, когато има работа за вършене. Той бе протегнал ръка, възнамерявайки да я притисне към стената. Обаче по някакъв начин дланта му попадна под брадичката й и когато натисна, главата й се отметна назад и се тресна в декоративната отливка до вратата. Той всъщност бе почувствал пукането на черепа й — дланта му усети вибрацията като спукване на яйчена черупка, чукната в ръба на чаша.

Очите й се обърнаха в орбитите, тя бавно се свлече по стената, а той хвърли поглед към другия край на коридора, откъдето долиташе шумът от партито. Ако в този момент вратата се отвореше…

— Ставай — изсъска й той. — Хайде, ставай бързо, мамка му!

Хвана я за ръката и я дръпна, но ръката й остана мъртвешки отпусната. И след няколко секунди той повярва. Беше се опитал да напипа пулс, да усети ударите на сърцето й, но не напипа и не усети нищо. Завладя го страх: Исусе Христе, тя бе мъртва. Той се надвеси над тялото й като чакал над плячката си и погледът му непрекъснато заснова между нея и все още затворената врата в другия край на коридора. Не беше възнамерявал да я убива.

Но никой не знаеше…

Тялото бе паднало до една от вратите. Той я отвори — гардероб, пълен с връхни дрехи за студено време. Вдигна я — петите й се провлачиха по пода — и я напъха вътре. Не можеше обаче да се задържи: непрекъснато се отпускаше, а трябваше да бъде права, за да се задържи. Беше я хванал с едната ръка за гърлото, а с другата се мъчеше да затвори вратата, когато само на няколко сантиметра зад ухото му прозвуча глас:

— Какво правиш тук?

Малко остана да получи удар. Извърна се и видя зелените очи — в същото време вратата на гардероба изщрака и се затвори. Алией го попита още веднъж:

— Защо я сложи в гардероба?

 

 

Вторият мъж чу за смъртта на Алией от радиото в колата си. Отначало помисли, че не е разбрал правилно, след това му мина през ума, че полудява, че изобщо не е чул това. Но радиото продължаваше да говори, да говори, да говори… и когато започна да сменя станциите, всички говореха, говореха…

Алией това, Алией онова.

Алией с лесбийки.

Алией гола на снимка.

Алией мъртва.

Вторият мъж отби на банкета, дръпна ръчната спирачка, облегна глава на волана и заплака. Не можеше да спре: раменете му се тресяха, устата бе отворена, дъхът — мъчително накъсан.

След пет дълги минути той избърса сълзите си с ръкава на ризата си, извърна се назад, намери някакъв бележник на задната седалка и откъсна лист от него.

После написа: Кой е направил това? И го подчерта.

И под тези думи написа първото име.

„Доста народ ще влезе в тоя списък“, каза си той.