Джон Сандфорд
Лесна жертва (4)

4.

Роузмари Роу беше отслабнала петнайсетина килограма с новата си диета само на протеинова основа и сега мислеше за пластична операция на лицето.

— Само две дръпвания от двете страни — говореше тя на Лукас.

Роузмари беше началник на полицията. Тя докосна с пръсти бузите си точно под скулите и дръпна кожата назад, докато не задърпа и устните. В същия момент в кабинета влезе кметът, погледна я и попита:

— Какво?

Тя пусна кожата и лицето й прие обичайната си форма.

— Пластична операция — отвърна Лукас и се прозина; обичаше да се заседява до късно, но не и да става рано.

— Аз пък мисля как да се сдобия с още малко коса — каза кметът. Оплешивяваше, но все още имаше тук-там коса по главата си. — Мислите ли, че някой ще забележи разликата?

— Новата коса прилича на храстчета, разхвърляни както им дойде по тревясал хълм — рече Роузмари. — Трябва, като вървиш по стълби, да си пръв. Никой да не те вижда отгоре.

— Ааа, такива са старите методи — възрази кметът. — Аз ти говоря за микроимпланти. Казват, че изглеждали съвсем естествено.

Известно време двамата говориха за пластична хирургия и микроимпланти — застаряващи политици, занимаващи се с онова, което им се удаваше най-добре — празните приказки — докато Лукас отново се прозя. Кметът спря на половин дума и попита:

— Как е мъртвата?

— Съвсем мъртва — отвърна детективът, изправяйки гръб на стола. — Удушена. Може би и изнасилена. Роузмари каза ли ти за другата жена?

Кметът сепнато вдигна глава и погледна към Лукас като стреснат елен — доколкото един нисък, широкоплещест и оплешивяващ бивш адвокат можеше да прилича на стреснат елен.

— Друга жена ли?

Той се извърна към Роузмари, която само сви рамене и каза:

— Грешката не е моя. Открили са още един труп, натикан в гардероб. Самата аз току-що разбрах.

— Още един фотомодел? — Той се наклони към Лукас.

— Не — отвърна Дейвънпорт и описа на кмета накратко ситуацията с двойното убийство. — Твоята приятелка Салънс Хансън вика, че ако я притискаме много, щяла да ти се обади.

— Майната й! — отсече кметът. — Разпъни я на кръст, ако искаш.

— Така ли? — Веждите на Роузмари отскочиха нагоре.

— Тя ми даде двеста долара — каза кметът. — За толкова пари получава цветен автограф. Да не съм луд да се намесвам при убийство! — Отново насочи поглед към следователя: — Има ли нещо, за което да се хванем?

— Може би, но не знам какво е — отвърна Лукас. — Още обработваме данните от местопрестъплението. Мейзън си е инжектирала някакъв наркотик в ръката, вероятно хероин. На другата жена носът й бе червен като морков, та сигурно и тя е смъркала доста кока.

— От Търговската камара направо ще примрат от удоволствие… Кока и хероин — забеляза кметът. — Какво ще разправяме на кинаджиите?

Кинаджиите бяха хората от телевизията.

— Ще им кажем, че това вероятно е убийство, свързано с наркотици.

Кметът се намръщи.

— „Убийство, свързано с наркотици“ звучи лошо.

— Всичко звучи лошо — натърти Лукас. — Но като кажеш, че става дума за дрога, работата изглежда ясна и проста. А на нас точно това ни трябва. Нещо просто. Скучно. Разбираемо. Никаква екзотика. Никакви оргии, извратен секс, никакви огромни суми пари или ревниви любовници, с една дума, нищо скандално. Само някакъв си лош, извършил нещо лошо. Освен това кинаджиите ще повярват за хероина. В света на модата има толкова много хероин, че могат да ни удавят, ако рекат. И всички фотомодели имат такъв вид, сякаш са в някакъв друг свят. Никой няма да се изненада.

— Не искам да го предъвкват, не искам всеки представител от филмовата индустрия да се занимава с този случай като с някаква идея фикс.

— Точно това казвам и аз — наведе се напред Лукас. — Не искаме никакви мистерии или екзотика. „Убийство, свързано с наркотици“ се лепва без грешка.

— Кажи му за прозореца — обади се Роузмари.

— Какъв прозорец?

— В една от спалните, недалеч от стаята на убийството — тази, в която бе намерен трупът на Мейзън, ако наистина е била стаята на убийството, а тя вероятно е — имаше незалостен прозорец. Някой може да се е измъкнал оттам. Или по-точно, да се е вмъкнал. Обирджия може би.

— Макар че е било пълно с народ? Там всичко е светело.

— Светлините като че ли привличат обирджиите — каза Лукас. — Печелят репутация, ако оберат къща, пълна с народ. Щото са пълни откачалки. С една дума, щом имаме крадец, значи имаме човек, който може да почне да изнасилва жертвите. Или да ги избива. Много си падат по силните усещания.

— Ех, ама си и ти — поклати глава кметът.

— Най-добре е да се придържаме към версията с дрогата — рече Лукас. — Ако е била убита от дилър или заради дрога, всеки ще разбере. Освен това тя самата е хваната в крачка. Ако не е употребявала дрога, сега щеше да е жива. Припишем ли го обаче на обирджия, това означава, че имаме случай на сериен убиец, който на всичко отгоре е на свобода и който всеки момент може да се промъкне в спалнята ти и да те удуши, макар къщата ти да е пълна с народ.

— Като в ония филми на ужасите — каза Роузмари. — Хелоуин например или за онзи, дето имаше остриета вместо пръсти.

— О, не, не, това в никакъв случай — размаха ръце кметът, сякаш за да отпъди видението.

— Така си и мислехме — сухо отбеляза Роу.

— Значи остава дрога — продължи кметът. — Кой командва парада?

— Франк Лестър — отвърна Роузмари. — Лукас и групата му ще са на заден план, както сме го правили и преди. Така всички са доволни.

— Добре. Това е работа на „Стратегическо планиране“.

— „Стратегическо проучване и планиране“ — поправи го Дейвънпорт. — Освен това имам нужда от жена в групата. Марси Шерил от „Убийства“ иска да дойде при нас.

Роу поклати глава:

— В такъв случай трябва да пратя някой друг в „Убийства“. Всички са претоварени.

— Работата ни се изплаща двайсет пъти — търпеливо настоя Лукас. — А за да работя добре, ми трябва жена в групата.

— Политическият аспект…

— Убийствата са спаднали с четиринайсет процента и по-голямата част на тоя спад се дължи на моите момчета — трима, заедно с мен — прекъсна я следователят. — Ето на това викам аз политически аспект.

Кметът вдигна ръце да прекъсне спора. После се обърна към Роу:

— И бездруго половината ти хора от „Убийства“ ще работят по това, така че защо не му дадеш Марси само докато трае разследването по случая „Мейзън“, а? А когато приключи, ще видим какво ще измислим.

Роузмари въздъхна примирено:

— Добре. Но ми трябват още пари.

Кметът завъртя очи към тавана и изпъшка:

— А кому не трябват? — И веднага след това добави: — Ти ли ще се оправяш с медиите?

Роузмари кимна:

— Да, но и ти трябва да присъстваш. Поне първия път. Случаят е голям.

— Кои мислиш, че ще дойдат?

— Всички — отвърна тя. — Четирима местни и един от CNN са вече отпред. Всички останали са на път за насам. Повечето от тях клюкарски. Пийпъл, Дъ Стар…

— В такъв случай ще имаме нужда от нещо повече от „свързано с наркотици убийство“. — Той погледна Лукас. — Имаме ли някой, когото да им подхвърлим? Някой скапан наркоман, да се занимават с него един-два дни?

— Ще питам — отвърна Дейвънпорт.

— Добре. Колкото повече имат да се занимават с нещо, толкова по-малко ще им остане време да питат защо още нищо не е направено. — Кметът докосна с пръсти челото си. — Щеше ми се да имах коса. Като миналата година.

Роузмари опъна кожата около носа си.

— Никога не е късно.

 

 

Заседанието трая петнайсет минути. Докато Лукас излизаше, Роузмари подвикна след него:

— Хей, вземи си включи телефона, чу ли? Поне докато трае това.

Той кимна уклончиво. По пътя за кабинета си набра номера на Дел. Завари го по средата на разговора с хората от Вътрешен отдел и когато му предаде молбата на кмета, той каза:

— Веднага щом изляза оттук, ще видя какво мога да направя.

— Как върви?

— Идеално. Хората тук са направо душички.

Лукас затвори и пусна телефона в джоба на якето си. Дел можеше и сам да се оправи.

Влязъл в кабинета си, той се прозина, свали якето си и заключи вратата, без да светва лампите. Седна на стола, отвори най-горното чекмедже на бюрото си и вдигна крака на него. Още нямаше седем. Беше си легнал малко след два и обикновено не би станал преди десет.

Преди години — още преди да забогатее по случайност — за да допълни полицейската си заплата, той се занимаваше да измисля нови игри. Измисляше ги по време на нощни дежурства и сега му се струваше, че игрите като че ли са свързани с времето, прекарано от него по улиците. Междувременно игрите станаха компютърни — Лукас пишеше сценария и наемаше един програмист от университета в Минесота да съставя софтуера.

Така постепенно възникна „Симулатори Дейвънпорт“ — малка компания за софтуер, специализирана в производството на компютризирани симулатори на кризисни ситуации, предназначени да тренират полицейския комуникационен персонал за бързи и точни решения в условия на криза. Когато управата на компанията изкупи дела му, „Симулатори Дейвънпорт“ вече бяха включени към оборудването на повечето линии 911^[1] в страната.

Симулаторите обаче не го бяха заинтересували кой знае колко. Бяха просто очевиден и логичен начин да спечели пари, и то повече, отколкото бе очаквал. И макар че игрите го вълнуваха много по-силно, вече бе загубил мястото си в света им. Новите триизмерни екшън или стратегически игри бяха далеч над способностите му още преди пет години.

Когато забогатя, когато се забърка в политиката, той напусна улицата. Но през последните шест месеца животът му отново започна да се променя. Мотаеше се из Двата града по нощите. Надничаше там, където не бе влизал от години — кръчми, няколко боулинг зали, бръснарници, една сладкарница, на чиято витрина сега се виждаха книги. Квартални свърталища, вече представящи се за джентълменски клубове. Възобновяваше минали познанства.

Виждаше се със стари приятели от света на игрите. И постепенно в главата му започна да се оформя идея за една нова игра. Игра — с реалния живот за декор — в която се печелеха реални победи, с реално съкровище в края, в която може би щяха да се използват джобни компютри и мобилни телефони. Стоеше до късно през нощта, работеше по нея. Намираше се още в стадия на началните схеми, но на масата му вече бяха забодени няколко таблици. Една идея на нощ — само това му трябваше. Нещо, което да може да използва. Обаче една идея на нощ означаваше ужасно много идеи.

Той се облегна удобно на стола, отново се прозя и затвори очи. В главата му веднага изплува проснатата на пода Мейзън с подаващ се иззад леглото крак и жената, сгърчена на пода под гардероба. Мейзън и приятелката й бяха наркомани, а наркоманите често ги убиваха — това се случваше по четирийсет-петдесет пъти годишно в Минеаполис и по хиляда пъти на година в страната.

Що се отнасяше до него, наркоманите бяха боклук и ако умираха… е, в края на краищата това им бе работата, да умират. Фактът, че Алией бе известна, за Лукас нямаше никакво значение. Славата й бе случайна, краткотрайна — не беше резултат от упорит труд, бил той интелектуален или морален, а просто страничен продукт на външния й вид.

Не беше склонен към отмъстителност, обаче вече бе започнал да усеща първите тръпки на лова. Това беше нещо съвсем различно. То нямаше нищо общо с Алией, то беше единствено между неговите хора и хората на противника.

В съзнанието му отново изникна образът на Катрин като млада. Ех, когато я видя за последен път…

Очите на Лукас бяха затворени, но ъгълчетата на устата му се извиха леко нагоре. Усмивката бе слаба и неособено привлекателна. Чувстваше се умората, чувстваше се политическият натиск, чувстваше се присъствието на убиец някъде там, може би наблизо, може би надалеч. И една жена… Жена, за която си струва да мислиш.

Ето такъв трябваше да бъде животът. Да седиш облегнат на стола, да ти се иска да пропушиш отново, да се тревожиш едновременно за двайсет и четири неща. А не да лежиш с празни мисли в главата, с притъпени чувства.

Ето така.

Той вече спеше като бебе, когато телефонът започна да звъни.