Джон Сандфорд
Лесна жертва (3)

3.

Събота. Ден първи по случая „Алией Мейзън“.

Утрото бе студено дори за средата на ноември. Езерото, на около сто и петдесетина километра на север оттук, сигурно е замръзнало, помисли Лукас. Беше спрял на бензиностанция и се готвеше да налее шейсет литра високооктанов бензин в резервоара на поршето. На две пресечки от дома, хукнал да огледа местопрестъплението, той се бе сетил за бензина — в резервоара нямаше и капка. И затова сега, когато бързаше най-много, се наложи да спре.

Той се прозя и се огледа. Бензинджията седеше в кабинката си от бронирано стъкло, трескаво натискайки копчетата на електронна игра. Лукас не виждаше коя точно е и вместо това лениво се запита защо колонките вече не дрънкат. Едно време издрънчаваха на всеки литър, мислеше си той разсеяно, а сега се появяваха само електронни цифри, литри и пари — тихи и безшумни като призраци.

Още една кола, малък линкълн — от ония, дето приличаха на ягуар; Лукас се сети за ягуара, но не можа да си спомни модела на линкълна — спря до другия ред колонки. Дейвънпорт отново се прозя и бегло огледа слизащата от колата жена.

Прозявката му рязко секна. В тази жена имаше нещо познато, да, да, нещо познато, но от много, много отдавна. Не виждаше лицето й — но не лицето разбуди спомените му, а походката й, движенията, фигурата, косата…

Докато жената отваряше капака на резервоара, отвиваше капачката и мушкаше пистолета в отвора, лицето й бе извърнато встрани. Носеше костюм, тъмни обувки с ниски токове и тъмна блуза. Тя се извърна към него, за да мушне кредитната си карта в четящото устройство на колонката, но лицето й се мярна само за секунда. Деликатна брадичка, тъмноруса коса. Той се сети за Уедър, жената, за която едва не се ожени — за която трябваше да се ожени и за която все още често мислеше — но това не беше тя. Уедър бе по-дребна, нея той би познал от километър, независимо дали е с гръб към него, или не.

Пистолетът в ръката му трепна и изтрака. Резервоарът бе пълен догоре. Изключи помпата, влезе в бензиностанцията, извади диетична кока-кола от фризера и бутна две банкноти — една двайсетачка и една десетачка — през гишето. Бензинджията с неохота се откъсна от играта, но само с едната ръка, за да му върне рестото. На плота до него се виждаше сборник със задачи по алгебра.

— За „Сейнт Томас“ ли се готвиш? — попита го Лукас.

— Аха.

— Мъка.

— Такъв е животът — отвърна хлапето без усмивка, говорейки явно сериозно, и хвърли поглед през рамото му.

В същия миг отзад меко сопрано попита:

— Лукас? Това ти ли си?

Той се извърна рязко, но вече нямаше нужда да се напъва да познае коя е. Гласът бе направил всичко необходимо да му помогне.

— Катрин — каза още преди да се бе извърнал докрай.

Тя се усмихваше и усмивката й едва не го нокаутира.

Жената беше на четирийсет и четири години, с пет килограма по-тежка, отколкото в колежа, с малко по-закръглено лице, но със същата фина уелска кожа и пищна червеникаворуса грива. За последен път я бе видял преди…

— Трябва да има двайсет и пет години — рече тя. Протегна пръсти, хвана го за ръката, после вдигна поглед към бензинджията и продължи: — Платих вън.

Двамата тръгнаха към вратата, излязоха отвън и Катрин каза:

— Видях те по телевизията.

Лукас полагаше усилия да се съвземе, но трудно му се удаваше. За последен път я бе видял…

— Какво… ъъъ… какво правиш? И-искам да кажа, изобщо?

— Живея в Лейк Сити — отвърна тя. — Сещаш се, нали, на Лейк Пепин…

— Омъжена, с деца?

Тя му се усмихна широко.

— Разбира се. За лекар. Две деца. Момче и момиче. Джеймс е втора година в „Сейнт Олаф“, а Мария още е в гимназията.

— А аз имам едно. Дъщеря — каза Лукас. — Още е в началното училище. Двамата с майка й… не живеем вече заедно.

Всъщност никога не се бяха женили, но нямаше нужда да го подчертава. Сети се нещо и погледна часовника си.

— Няма още четири. Какво правиш тук по това време?

— Една приятелка почина тази сутрин — отвърна тя. Усмивката й стана тъжна и той за миг си помисли, че ще се разплаче. — Знаех, че си отива. Снощи. Дори се облякох за случая.

— Господи!

— Рак — добави тя. — Не можа да ги остави тези цигари. Толкова съм… толкова…

Той я потупа лекичко по гърба.

— Разбирам те.

— А ти какво правиш? Не те помня като ранобудник.

— Имам убийство — отвърна той.

Усети, че я гледа втренчено, че тя вижда това и то й е приятно. Преди много години Катрин добре знаеше как му въздейства. Ефектът явно работеше с пълна сила, защото никак не се бе променил за двайсет и пет години.

— Аха.

— Познаваш сигурно Алией Мейзън, фотомодела?

Ръката й хвръкна нагоре и притисна ужасено устата.

— Нея ли са убили?

— Удушена е.

— О, божичко! Тук ли?

— В Минеаполис.

Катрин огледа пустата бензиностанция.

— Не може да се каже, че бързаш за местопрестъплението.

— Няма никаква разлика дали ще пристигна пет минути по-рано или по-късно — поклати глава Лукас. — Тя е мъртва.

Катрин като че ли отстъпи малко назад, макар че не помръдна от мястото си. Вдигна глава към него и каза:

— Винаги си излъчвал някаква суровост. Ледения дъх на действителността.

„Тя току-що е гледала как приятелката й умира“, мина му през ума.

— Съжалявам. Не исках…

— Не, не, всичко е наред. Ти си просто… Лукас. — Катрин се усмихна, взе ръката му в своите и я потупа. — Май трябва да тръгваш. Да се погрижиш за нея.

— Да. — Той заотстъпва назад, но се спря. — Изглеждаш страхотно. Ти си от ония жени, които ще изглеждат страхотно дори и на деветдесет години.

— Приятно е да мислиш така, когато усещаш как годините се трупат — отвърна тя, скръсти ръце и обхвана лактите си. — Когато приятелите ти умират и ти усещаш как годините се трупат.

 

 

Той тръгна неохотно, обръщайки глава да я види как върви към колата. Линкълна. Консервативна, висша класа. Добре поддържана.

Господи! За последен път я бе видял…

Ръцете и краката му управляваха поршето, изведоха го на входа за магистралата, подкараха го към далечните светлини на Минеаполис, очите внимателно следяха пътя и движението, а съзнанието му бе заето изцяло от Катрин.

За последен път я бе видял ядосана и полугола, току-що излязла изпод душа, търкайки косата си с грубата кафява кърпа, която бе откраднал от гардероба на майка си. Неприятностите бяха започнали две седмици преди това, на един махленски хокеен мач на откритата пързалка. Лукас бе получил преднамерен удар с лакът в лицето и с рукнала от носа кръв се бе спуснал подир оня, дето го бе ударил… но не можа да се спре навреме. Приятелите на другия го наредиха така, че се наложи да го откарат до болницата за спешна зъболекарска намеса.

Скоро след това бе получил стик в главата по време на редовен мач срещу „Дълут“. Нищо сериозно — просто цепнат скалп и няколко шева. След мача, на партито, което решиха предвидливо да направят извън студентското градче, между двама от играчите и защитниците от футболния отбор на колежа избухна свада. Тя бързо утихна, не стана никакъв побой, обаче Лукас веднага скочи, готов да се включи, а Катрин увисна на ръката му, мъчейки се да го спре.

И ето че започна да му опява: „Ти обичаш да се биеш, приятно ти е да се биеш, виж се на какво приличаш, стресни се малко. Според теб побоят хубаво нещо ли е? Защо се влачиш с тия тъпи, шибани хокеисти, които, ако въобще стигнат до изпитите, веднага след това ще почнат работа на някоя автомивка?“. Бил по-умен от тях, защо трябвало да…

Няколко пъти се бяха разправяли на тази тема и тя я подхвана още като излезе от банята. На него най-накрая му писна и тогава й кресна: „Затваряй си шибаната човка!“. Тя се дръпна стреснато — за миг бе помислила, че ще я удари. Това беше истински шок: той никога не би я ударил. Сам й го бе казвал. След това отново го заяде.

Лукас излезе. Постоя малко навън. Дори се разходи, за да му мине. И когато се върна, на кухненския плот намери бележка. На нея набързо бе надраскано: „Върви на майната си!“.

Опита да й се обади, но съквартирантката й му каза, че тя не искала да чува за него. Той не настоя — цялото му време отиваше в тренировки и учене. Повече не я потърси. Но не я забрави. Бяха ходили от октомври до февруари, когато той бе втора година. Беше спал с половин дузина жени до този момент, но тя като че ли бе първата, с която интересите им в секса съвпадаха. Двамата заедно го изучаваха…

Още си спомняше…

Усмихна се при мисълта… и видя, че очертанията на бетонната ограда от двете страни на магистралата са се слели в някаква неясна черта. Сведе поглед към спидометъра — сто и шейсет. Намали малко.

Катрин…

 

 

Сили Хансън живееше в измазана в бяло къща с оранжеви керемиди на покрива, точно срещу Лейк ъф ди Айлс — богаташки квартал с професионално поддържани дворове и паркове и проектирани от видни архитекти къщи.

Пред дома й бяха спрели половин дузина полицейски коли. Ранобуден любител на ролерите, изглеждащ твърде стар, плешив и дебел, а и прекалено богат, за да се занимава с такива дреболии като ролери, мина по алеята за пешеходци, зяпайки към групата полицаи. Лукас намери празно място до един пожарен кран, паркира и кимна на ченгето, вперило намръщен поглед в него.

— Чудесна сутрин — каза той.

— К’во й е чудесното? — изръмжа ченгето.

— Ако ще ми съставяш акт…

— Няма да ти съставям акт.

Лукас се качи по стълбите. На площадката пред входа го чакаше отпуснато ченге от отдел „Убийства“ с наднормено тегло, в бейзболно яке и бяла риза с вратовръзка. Лицето му бе уморено, но човекът се усмихна облекчено, като видя Дейвънпорт.

— Човече, радвам се, че дойде.

— Какво е станало? — попита Лукас.

Вътре в коридора имаше още двама полицаи, които просто стояха и ги гледаха.

— Няма да повярваш.

Дебелото ченге се казваше Суонсън.

— Алией Мейзън е убита — отвърна Лукас. — Вярвам го. Къде е трупът?

— По-лошо стана — каза Суонсън. — Опитахме се да ти се обадим пак, но ти вече беше излязъл.

Лукас бе понечил да тръгне навътре, но се спря.

— Какво има?

— Кога ще започнеш да си включваш мобилния телефон? — Суонсън май нещо бавеше топката.

— Ако си го включа, ще започнат да ми се обаждат — търпеливо възрази Дейвънпорт. — Казвай сега какво има?

— Тъкмо претърсвахме къщата, ровехме в гардеробите, оглеждахме стаите, с една дума, рутинна проверка. Знаеш как е.

И двамата прекрасно го знаеха. Лукас бе присъствал на повече местопрестъпления, отколкото можеше да запомни, а Суонсън — на още повече.

— Знам. И?

— Намерихме още един труп — каза Суонсън. — Натъпкан в един гардероб. Пак на жена.

Лукас дълго го гледа, после поклати глава:

— Много, много лошо.

— Аха. И аз така си помислих.

Колкото и да беше лошо, все пак бе нещо ново. И двамата бяха виждали серийни убийства, но не и такова, при което ченгетата вече са се успокоили, пратили са някого за кафе и сандвичи, почнали са рутинната проверка и изведнъж от някой от гардеробите се изсипва още един труп.

— Защо сте го намерили толкова късно? — попита го Лукас.

— Беше в гардероб, а вратата беше заключена. И никой не се е сетил да го отключи по-рано.

— Божичко, дано вестниците не го надушат! — възкликна Дейвънпорт. — Или май ще е по-добре ние да им го кажем. Така, както искаме.

— Тази жена, дето живее в къщата, Хансън… тя беше тука, като намерихме втория труп, и ще се разприказва. Медиите са животът й. Знаеш ли какво ми каза, когато й съобщих?

Лукас поклати глава.

— Каза, че единствената й черна рокля била твърде къса за случая. Има предвид убийствата. Приема ги като своего рода реклама и вече си мисли как ще изглежда пред камерите.

— Хубаво.

Ставаха такива работи.

— Има и още нещо. — Суонсън погледна към униформените ченгета. Лукас схвана намека, двамата се обърнаха гърбом към тях и Суонсън сниши глас: — Хансън разправя, че тук се мотаел някакъв странен тип. Горе-долу съвпада с времето, когато Мейзън изчезнала. Според Хансън, той го е направил. Тя не го познавала, но той си говорел с всички. Казва, че приличал на скитник. Много слаб, с жълти зъби и с тениска с надпис „Тук съм“ и стрелка надолу, сочеща към оная му работа. И бил облечен в някакво спортно сако с цвят на кучешко лайно.

Лукас дълго гледа колегата си втренчено, после отрони:

— Хм.

— И аз така си помислих — бодро откликна Суонсън. — Искаш ли да му се обадиш?

— Да, ще му се обадя. Нека първо да огледам обстановката.

 

 

Домът на Хансън бе елегантен, но лишен от уют. Лукас си спомни за друг случай, само преди няколко месеца, когато влезе в един апартамент и се сблъска с тази стилна безупречност. Като картинка от списание „Наш дом“ — прекрасна подредба, но без човешко присъствие. Блестящи от белота стени със съвременни графики, изобразяващи нещо подобно на гаечни ключове и чукове; после, веднага зад ъгъла, преплитащ се с тях английски селски пейзаж — картини с крави, нарисувани по такъв начин, че да се впишат с графиките. Нечие чувство за хумор, чийто ефект се разваляше от фоновата миризма на алкохол и тютюн — миризма, каквато има във всеки добре поддържан мотел.

Къщата сякаш бе разделена на две части — едната бе за гости, а другата представляваше стандартната поредица от спални в задния край на къщата. В дългия централен коридор стояха две цивилни ченгета, вперили погледи в главата на сивокосия съдебномедицински експерт, клекнал до един труп на пода. Мъртвата жена бе просната по корем и бе облечена с червеникавокафява рокля. Експертът тъкмо попиваше със специална салфетка нещо около устата й.

— Името й е Санди Лансинг — обясни Суонсън, докато двамата се приближаваха. — Работи в управата на хотел „Браун“.

„Браун“ бе скъп хотел, където самоуверени млади русокоси жени в перленосиви костюми развеждаха гостите по апартаментите им, докато пиколата в червено-черни униформи мъкнеха багажа им и си държаха устите затворени.

Лукас клекна до тялото и коляното му изпука.

— Разбра ли как е станало? — попита той съдебномедицинския експерт.

Мъжът бе по-възрастен от него, приблизително на възрастта на Суонсън и с горе-долу същите тъжни очи на уморена хрътка. В джоба на ризата му имаше пакет марлборо, а черната медицинска чанта бе отворена зад него на пода.

— Мисля, че черепът й е спукан — отвърна той. — Това е единствената травма, която виждам засега, но вероятно е била достатъчна. Има малка вдлъбнатина с формата на V. Може да е била ударена с нещо ръбесто и твърдо, с дъска например. Може би дори с края на бастун. Но не с тръба или с нещо обло.

— Бастун? Имал ли е някой бастун? — попита Лукас, вдигайки поглед към колегата си.

Суонсън сви рамене.

— Но може да е станало в касата на вратата или в нещо от този род — продължи експертът. — Ето, виж…

Повдигна главата на жената много внимателно, сякаш самият той имаше дъщеря, и я обърна. В задната част на главата, близо до темето, наистина се виждаше малка вдлъбнатина. Имаше и размазана кръв, но тъкмо толкова, колкото да покаже посоката на вдлъбнатината.

— Според нас тя случайно е видяла убийството и убиецът я е нападнал — каза Суонсън. — Ударил я е с каквото е имал подръка. Може да е треснал главата й в стената.

— Тогава защо я е набутал в гардероба? — възрази Лукас, но в това време експертът ги прекъсна:

— Я вижте тук.

— Какво?

Той се бе навел плътно над трупа и разглеждаше нещо на скалпа, после се пресегна назад, без да се обръща, бръкна в чантата и почти веднага извади лупа.

— Според мен това в косата й е… ъъъ… люспа от боя… — Вдигна глава към Суонсън. — Нареди никой да не пипа касите и дограмата. И изобщо нищо, в което може да си е треснала главата. Няма начин да не е останала следа, а сигурно ще има и един-два косъма.

Това би могло да хвърли съвсем нова светлина върху случая; убийството можеше да се окаже непредумишлено, а нищо чудно да излезе и нещастен случай.

— Добре — отвърна Суонсън и огледа коридора в двете посоки.

Касите бяха като че ли десетки.

Лукас се върна към предишната си мисъл:

— Какво те кара да смяташ, че първо не е убил тази, а след това…

— Понеже Мейзън е била удушена и не е имала никакво бельо. Освен това състоянието на влагалището й предполага, че малко по-рано е правила секс — отвърна Суонсън. — Ако първо е убил Лансинг, според нас е малко вероятно след това да се спре, да изчука Мейзън и накрая да я удуши.

— Добре.

Звучеше логично.

— На китката й има нещо написано с химикалка, но е много размазано, затова сигурно не е било писано по време на убийството — обади се съдебномедицинският експерт.

Той обърна китката й и Лукас се наведе над синьото петно.

— Прилича на… Ела? Фела? Дела?

— Едва ли е Фела — каза Суонсън. — Защо ще седне да пише „Фела“ на китката си?

— Може да е име — предположи експертът.

— Странно име — отбеляза Суонсън.

— Опитай да разбереш какво е — рече Лукас. — Прати някоя и друга снимка в „Убийства“.

— Добре.

Дейвънпорт се изправи.

— Дай да видим другия труп.

Вратата към гостната спалня беше само на три метра по-нататък. Лукас прекрачи трупа на Лансинг и Суонсън го последва. Когато влязоха, двама специалисти от оперативната група тъкмо излизаха.

— Видео — каза единият от тях.

— Срамота — добави другият.

Вътре фотографът освети интериора и започна да снима, докато един от групата играеше осветител и местеше прожекторите. От тялото на Алией Лукас виждаше само един бос крак, стърчащ иззад леглото — трупът се намираше между леглото и стената.

Той изчака оператора да си свърши работата, после надникна над ръба на леглото. Мейзън лежеше по гръб — едната й ръка беше над главата й, а другата бе заклещена под гърба й. Зелената й рокля бе вдигната до кръста, откривайки тялото й от пъпа надолу. Бедрата й бяха извити към стената, краката й бяха кръстосани в глезените, но кракът, който трябваше да е отдолу, беше отгоре.

— Сякаш е била захвърлена тук — забеляза Лукас.

Едно от ченгетата кимна:

— И ние мислим така. Опитал се е да я скрие.

— Но не се е старал кой знае колко. Краката й се виждат.

— Да, но ако само надникнеш от вратата, може и да не ги видиш.

— Кой я е намерил? — попита Лукас.

— Една от гостенките на партито. — Ченгето прелисти бележника си. — Жена на име Роуина Купър. Знаела, че Мейзън е тук, и мислела, че сигурно спи и затова не излиза. После отишла да види дали не е будна. Вика, че отворила вратата, но не видяла нищо и светнала лампите. Тъкмо се канела да се връща, когато забелязала на пода бикините. Приближила се да ги вдигне и тогава видяла краката. Започнала да пищи.

— Къде е тази Купър сега?

Ченгето кимна към другия край на къщата:

— В библиотеката. Викнахме Слоун да дойде да поговори с нея.

— Добре.

Слоун беше спец по разпитите — най-добрият в отдела. Лукас огледа стаята за последен път. Покривката на леглото съответстваше на цвета на дограмата и килима.

— Прозорците затворени ли са били?

— В тази стая да — отвърна едно от ченгетата. — В коридора обаче имаше един отворен.

— Покажи ми.

— Първо виж това — каза ченгето, наведе се и посочи с пръст сгъвката на левия лакът на Алией.

Лукас разбра какво е още преди да види лекия оток. Боцкала се е. Въздъхна, кимна на полицая, каза: „Суонсън“ — и отново излезе в коридора. Колегата му го последва.

— Слушай сега, знаеш какво ще стане, затова не искам да пропускам нито една подробност — започна Лукас. — Всичко искам всичко да се събере, класифицира, номерира. Ако трябва, да се обере с прахосмукачка. Искам да се вземат всички възможни проби и от двете жени. Искам всеки от гостите на партито да се разпита поотделно. Направете подробен списък и гледайте да не изпуснете нито едно име.

— Дадено.

— Кой ще те замести, като свърши смяната ти?

— Май… Томпсън.

— Инструктирай го. Направи всичко. Парите, дето ги даваме за оборудване, ще ги вкараме в употреба до последния цент. — Погледна към стаята, откъдето току-що бе излязъл. — Огледахте ли ноктите й?

— Да. Чисти са. Ще вземем проба от вагината за сперма.

— И кръв, трябва ни кръв. Трябва веднага да разбера с какви боклуци се е дупчила.

— Хероин.

— Да, сигурно, обаче искам да знам.

— Ще се обадиш ли на Дел?

— След минутка.

— Телефон има в кабинета — продължи Суонсън. — Обадих се да не звънят отвън на него.

— Покажи ми сега отворения прозорец… Това място не ми изглежда такова, дето да забравят прозорците отворени.

— Хансън твърди, че никога не ги забравят — каза Суонсън. — Обаче преди две седмици накарала да ги измият и тогава всички били отворени. Можели да се отварят така, че да миеш и двете им страни отвътре.

— Не ги разбирам тия работи.

— Е, искам да кажа, че прозорецът може да е бил отворен тогава. Хансън казва, че не ги е проверявала. Предположила, че всички са затворени.

Въпросният прозорец бе в друга спалня за гости — една врата по-нататък по коридора. Тази стая беше с друга аранжировка на покривките, дограмата на прозорците и мокета. Лукас погледна навън. Нищо особено — зелена ливада и храсти.

— А да намерихте следи под прозореца? Следа с името на рядко срещана фирма, отпечатано в калта?

— Каква ти кал? Не е валяло от две седмици.

— Шегувам се — промърмори Лукас.

— Аз пък не — сериозно отвърна Суонсън. — Излязох навън и проверих. Тревата дори не е смачкана.

— Добре, добре… Къде е тоя телефон?

Кабинетът на Хансън представляваше малко, специално проектирано за целта помещение с рафтове от черешово дърво за телефонни указатели, справочници и компактна стереоуредба в единия край. Бюрото — също от черешово дърво — имаше четири чекмеджета. По две от всяка страна. Вдясно върху бюрото бе сложен дървен моливник, а вляво бе телефонът. На издърпания навън подвижен плот лежеше лаптоп „Дел“ — кабелите му не се виждаха изобщо, само един от тях се подаваше отстрани, за да влезе в лазерния принтер, сложен на малко шкафче с две чекмеджета до бюрото.

— Хансън още ли е в хола? — попита Лукас колегата си.

— Аха.

— Иди тогава да поговориш с нея. Разсей я… Задавай й въпроси, почни да попълваш формуляра за свидетелски показания.

— Нямаш проблеми.

Суонсън погледна лаптопа, кимна и тръгна към хола.

 

 

Като остана сам, Лукас затвори вратата на кабинета и включи компютъра. След няколко секунди екранът се зареди и той избра файла с адресника. Адресникът обаче беше празен. Тогава той провери електронната поща на Хансън — всички получени и изпратени съобщения — и установи, че имейл кореспонденцията й е доста малка.

Вдигна телефона, набра номера на Дел по памет и докато звънеше, набра в прозорчето на търсачката „Алией“.

Още тракаше по клавишите, когато жената на Дел отговори. Всъщност отговорът й приличаше повече на стон, отколкото на членоразделна дума:

— Ало?

— Черил, Лукас се обажда. Дел вкъщи ли си е?

— Той спи, Лукас. Цяла нощ се опитва да се свърже с теб, но не можа да те намери. — Звучеше кисело. — Колко е часът?

— Извинявай. Събуди го, трябва да говоря с него.

— Минутка…

Няколко секунди се чуваше приглушено мърморене, след което Дел взе слушалката.

— Разбра ли?

— Да, преди малко. Какво си правил тук?

След кратка пауза Дел попита:

— Какво? — Май още не се бе събудил напълно. После: — Къде е това тук?

— У Салънс Хансън. Снощи си бил на партито, нали? — попита го Лукас.

— Да, ами ти какво правиш там?

— Случаят „Мейзън“.

— Какво?

Лукас сведе поглед към телефона, огледа го с подозрение и рече:

— Не знаеш ли?

— Да, обаждах се — каза Дел. — Счупих телефоните да те издирвам. Накарах даже съседа ти на езерото да отиде да те потърси в бунгалото, но вече бе тръгнал.

— Търсил си ме да ми кажеш, че някой е удушил Алией Мейзън?

Този път тишината от другия край се проточи повече. Накрая:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Някой е удушил Алией Мейзън и е захвърлил тялото зад леглото в една от спалните за гости — изтърси Лукас. — Има още една убита жена. Тя пък е била набутана в един гардероб. Хансън казва, че някакъв уличник го направил. Вика, че бил облечен с тениска с надпис „Тук съм“.

След нова кратка пауза Дел каза:

— Не се шегуваш?

— Не се шегувам.

— Исусе Христе! — Беше се събудил напълно. — Исусе Христе!

Зад гърба му се чу гласът на Черил:

— Какво е станало?

— Аз бях, грешка няма — рече Дел. — Стоях докъм един часа. След полунощ Мейзън повече не се появи.

— А ти какво правеше?

— Дрога, човече. През това проклето място минава цял океан от тия лайна.

— На ръката си Мейзън имаше съвсем пресни убождания.

— Да, всички те вземаха по малко от нещо — каза Дел. — Опитвах се да разбера откъде идва.

— И разбра ли?

— Не.

— Я по-добре ела тук. Трябва веднага да разговарям с Хансън.

— Идвам.

 

 

След като Дел затвори, Лукас щракна върху бутона „Търси“. Компютърът помисли малко и след това изкара към петнайсет-двайсет съобщения. Той ги прегледа бързо — повечето от тях започваха с „Чу ли…“ или „Видя ли…“. Две като че ли имаха отношение към въпроса: преди три месеца — според датата, посочена от компютъра — изпратилата съобщението до Хансън, някоя си Марта Картър, била видяла Алией на някакво парти и тя била друсана с к., тоест кокаин.

Лукас се върна на папката „Изпратено“ и я прегледа цялата, докато накрая намери името на Картър и датата. Хансън бе отговорила на коментара за кокаина с поправката, че една приятелка й казала, че Алией била минала на хероин.

Разпечата и двете писма, после отново се върна на папката „Получено“ в прозорчето до „Търси“ и натрака „Мейзън“. Компютърът му показа писмата, които вече бе разпечатал. Опита с „Алий“, но намери само едно писмо, в което ставаше въпрос за някаква рокля.

След това бързо натрака „Санди Лансинг“ и откри единствено писмо, в което за Лансинг се споменаваше мимоходом. Опита „Санди“ и „Лансинг“ поотделно, но пак намери само едно писмо. Върна се обратно на „Изпратено“ и повтори същото. Компютърът му изкара девет препратки към Алией и нито една към Лансинг. В едно от писмата си Хансън доверяваше на жена на име Ардис — фамилно име нямаше — че Алией определено си имала нещо с някой си на име Джаил и че един друг, някой си Амнон, умирал от ревност.

Според мен Амнон би убил Джаил, ако Алией му каже каквото трябва…

Лукас разпечата и това писмо, отбелязвайки на него електронния адрес.

 

 

Салънс Хансън седеше на дивана в хола, облечена в черна рокля и сложила чинно черна шапка до себе си, когато Лукас влезе с небрежна походка. Суонсън, седнал в кресло срещу нея, се изправи и каза:

— Госпожице Хансън, това е заместник-началник Дейвънпорт.

Хансън се извърна към него и протегна ръка, без да става. Беше хубава руса жена към четирийсетте, със стегнати, волеви устни и упорити сини очи. Долните клепачи бяха очертани с черен молив, а горните — съвсем леко докоснати със сив. От комбинацията човек добиваше впечатление, че вижда пред себе си уморен, увяхващ мак.

— Кога тръгваме към града?

— Моля? — не разбра Лукас.

— Да дам показания.

— О, да. Детектив Суонсън ще го уреди. Всъщност вероятно може да се уреди да ги дадете тук… Но аз исках да поговоря с вас за друго.

— Намерихте ли онзи скитник? — прекъсна го тя безцеремонно. — Аз ви го посочих.

— Точно за него исках да поговорим.

Веждите й отскочиха нагоре.

— Вие сте го намерили? Никой не ме е уведомил. Защо никой не ме е уведомил?

Суонсън се обади неуверено:

— Ъъъ, вие сте по-скоро… свидетел или страничен човек, госпожице Хансън. Не сте включена в следствието.

— Според мен не е така — рязко отвърна тя.

— Обаче е точно така — каза Лукас.

— Бих могла да поговоря с кмета и той ще ви увери, че не сте прави — рече тя. — Кметът ми е приятел.

— Той е и мой приятел — продължи Лукас. — Именно той ме назначи на тази работа. И ще ви каже точно същото, което чувате от нас. Вие не сте включена в следствието. Вие самата сте под следствие.

— Какво?

— Във вашата къща са извършени две убийства, госпожице Хансън. Били сте тук, когато са били извършени. Ние нямаме никаква представа за отношението ви към убитите жени. — Той й се усмихна, смекчавайки малко сухите факти. — Нито един политик, и кметът в това число, не би защитил човек, който по-късно може да се окаже обвинен в убийството на Алией Мейзън. Убеден съм, че го разбирате.

Тя изпусна едно „О!“, завъртя глава на една страна, после на друга, поразмърда се на дивана, после лицето й изведнъж просветна.

— Е, не е чак толкова лошо… да си заподозрян. Но не съм го направила аз. Нито едното, нито другото. Тоя скитник… той в затвора ли, тук ли ще го карате или какво?

Лукас се почувства неловко да я гледа от горе на долу, затова направи крачка встрани, седна в кожено кресло и допря връхчетата на пръстите си, оформяйки нещо като покрив пред лицето си.

— Името на този скитник е Дел Капслок — каза той. — Той е таен агент. Един от нашите най-добри тайни агенти.

— Ооо — проточи тя, местейки поглед от Лукас към Суонсън и обратно. — Това може да ви създаде някои проблеми. — После изведнъж се намръщи. — А какво всъщност е правил в къщата ми?

— Това е другото нещо, за което исках да поговорим — кимна Лукас. — Дел работи по… наркотиците. Мейзън е употребявала хероин. На ръката си имаше следи от инжекции.

— Не. — Жената изигра пълна изненада, нещо, в което сигурно бе добра, помисли си Лукас. Едната й ръка, като на истинска актриса, литна към устните й. — Употребявала е наркотици?

В стаята влезе ченге и докладва:

— Телевизията е тук.

Лукас кимна и каза:

— Добре, не ги пускай. — После отново към Салънс: — Госпожице Хансън, всички на партито ви са употребявали наркотици.

— Аз не съм — отвърна тя и лицето й помръкна. — Това, което чувам, е направо невероятно.

— Госпожице Хансън, въпросният полицай е специалист по наркотиците — обясни търпеливо Лукас. — Според него, през вашата къща минава цял океан от дрога. А той знае какво говори. Работата е там, че ако оттук се върти такова голямо количество дрога, вие няма начин да не знаете.

— Това са тъпотии — каза тя. Вече започваше да се гневи и в гласа й прозвуча и нотка страх. — Нямам представа за какво става дума. Може би няма да е зле адвокатът ми също да го чуе.

Лукас не искаше да споменава за имейлите, преди да вземат компютъра с разрешение. Той вдигна ръце успокоително.

— Разбира се, извикайте вашия адвокат и ще говорим. Работата обаче е там, че ще навредим много на следствието, ако само сричка от този разговор се разчуе. Ако от телевизията или пресата ви интервюират и вие им кажете за тайния ни агент, присъствал на вашето парти… ще се наложи да дадем обяснение с каква цел е бил тук.

— Вие ме изнудвате — студено изрече тя.

„Бързо схваща“, помисли си Лукас.

— О, не, не! Вие можете да казвате всичко, което си поискате, на когото си поискате. Вашият адвокат ще го потвърди. Първата поправка ви дава това право и Полицейското управление на Минеаполис изцяло я подкрепя. — Той хвърли кос поглед към Суонсън. — Нали?

— Абсолютно — смирено отвърна Суонсън. — Затова едно време служих в морската пехота.

Дейвънпорт продължи:

— Предлагам ви да… схванете последиците, преди да предприемете действия, които могат адски да ви навредят. Разбирате ме, надявам се?

— Искате да мълча — каза тя.

— За нашия човек. Той е таен агент. Ако лицето му стане публично достояние, той ще изгуби ефективността си, а може би дори живота си.

— Ами ако той го е направил? — попита Хансън. — Ченгетата вършат такива неща от време на време. Корумпираните особено. Чела съм.

— Този не ги прави — каза Лукас. — Освен това със случая ще се занимае нашият Вътрешен отдел. Ще проследят действията му от снощи минута по минута. И когато свършат, ще знаем какво е правил.

— Ами тогава… мисля, че може да не го спомена в показанията си — рече тя. — Пред пресата.

— Отлично — заключи Лукас. — Още един въпрос. Ще ви го зададат при официалните ви показания, но все пак съм любопитен да узная. Алией е много известна. Може би най-известната личност на партито ви?

Хансън подбели очи към тавана и отново заклати тава ту на една, ту на друга страна, претегляйки сякаш възможностите, и накрая даде отговора:

— Може би. В този свят. Защото бяха дошли и някои много известни финансисти, но те са от друг свят.

— След като е била толкова известна, как е могла да се скрие в някоя стая и никой да не попита за нея, да не полюбопитства какво й се е случило? — запита Лукас.

— Ами… това вече го споменах пред полицай Суонсън… много й се спеше и й се прииска да подремне. Затова я настанихме и отклонявахме хората, които питаха за нея. Графикът й беше много натоварен, рано сутринта снимки и тъй нататък. Беше скапана.

— Значи никой не я е наглеждал.

— О, не знам. Навярно някой от приятелите й. — Очите й се отклониха от Лукас. „Може и да не лъже — помисли си той, — но явно нещо го усуква.“ — Може някой от приятелите й да е ходил да я види. Гледахме просто да не пускаме нататък обикновени зяпачи.

— Нека ви кажа нещо — рече Лукас. — Не мога да позная дали лъжете, но ако лъжете, вършите престъпление. — Извърна се към Суонсън: — Прочете ли й правата?

— Още не.

— Прочети й ги тогава. — Отново се обърна към Хансън: — Ако искате, можете да не ни казвате нищо или пък можете да извикате адвоката си, но ако решите да ни кажете нещо, гледайте да е истината. Може много да се ядосаме, ако някой се опита да възпрепятства работата ни по разследване на двойно убийство.

Някъде откъм коридора долетя мъжки глас:

— Ехо!

Лукас го позна.

— Слоун, насам.

Секунда след това на вратата се появи Слоун — бръснат, свеж, готов за работа, в безупречен кафяв костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и златни ивици.

— Лукас…

— Това е госпожица Хансън, собственичка на къщата — каза Лукас. — Трябва да вземем показанията й, както и на още една дама, която е намерила трупа на Мейзън.

— Мога да взема показанията на госпожица Хансън веднага — каза Слоун. Вдигна малко касетофонче пред себе си и погледна въпросително към жената: — Сега, ако има някое по-удобно и спокойно място…

Тя махна с ръка — с една дума, все едно ми е — и се обърна към Лукас:

— Преди да си тръгнете, нека изясним едно нещо. Вие не ми казахте, че не мога да говоря с медиите, казахте ми просто, че…

— Че трябва да внимавате какво говорите. Много да внимавате. Абсолютно нищо против нямам да ви видя по телевизията, всъщност дори очаквам да ви видя. Почти няма начин да се избегне това, но в следствието има някои аспекти, които предпочитаме да не се разчуват.

— Като например този таен агент.

— Кой? — попита Слоун, гледайки към Лукас.

— Снощи и Дел е бил тук — отвърна Лукас.

— Аха. Търсил е дрога.

Хансън премести поглед от единия на другия, позадържа го малко, после отново го върна върху Слоун и поклати глава:

— Нямаше никаква дрога.

 

 

Суонсън и Лукас бързо въведоха Слоун в ситуацията. Докато говореха, Хансън по едно време се изправи и каза:

— След малко ще се върна. Трябва да се изпишкам.

— Ще се видим в кухнята — кимна Слоун.

— У кого е списъкът със снощните гости на партито? — обърна се Лукас към Суонсън.

Следователят измъкна бележник от джоба си.

— По-голямата част е тук.

— Имаш ли някой на име Амнон? Или Джаил?

— Да, срещнах ги някъде — промърмори Суонсън, прелиствайки бележника. — Брат и сестра са… Ето ги. Амнон Плейн и Джаил Корбо. Защо?

— Носи се слух, че Алией ритнала Амнон и тръгнала с Джаил, а този Амнон побеснял. Трябва да ги заведем в града. — Насочи поглед към Слоун. — Защо не го уредиш? Обади ми се, като ги извикаш. Искам да присъствам.

— Добре.

— И двете имена са библейски — каза Суонсън. — И Амнон, и Джаил^[1].

— Така ли? И каква роля играят в Библията?

— Да пукна, ако знам — отвърна Суонсън. — Запомнил съм ги от неделното училище.

— Да ги заведем в управлението — рече Лукас. — Там ще ги питаме.

 

 

Лукас потърси Роуина Купър — жената, намерила трупа на Алией. Беше слабичка навъсена жена с тъмна коса и червени кръгове около очите и бе седнала с червендалеста полицайка на име Дороти Шоу.

— Просто исках да й кажа „здрасти“ — обясни Купър. — Когато миналия път мина през града, двете ходихме на кино. Просто исках да видя как я кара.

— Не можахте ли да се видите по-рано? — попита я Лукас.

— Не, не успях да се добера дотук преди полунощ. А когато дойдох, тя вече беше отишла да подремне.

Тя наистина не знаеше нищо повече — висяла над два часа, и то най-вече защото искала да се види с Алией, макар и само за минутка.

— Имахме някои общи възгледи върху съвременната мода и относно това накъде е тръгнала…

Изглеждаше истински разтърсена от убийството, не преиграваше като Хансън. Лукас се опита да я успокои — без особен успех наистина — и накрая я остави на грижите на Шоу.

— Дел чака отпред — каза Суонсън, когато Дейвънпорт влезе в хола.

Дел си бе дал труда да се пооблече — беше с чисти дънки, с маратонки без дупки и със сива фланела с навити до лактите ръкави. Ухаеше съвсем леко на мускусен дезодорант, а дългата му коса бе още влажна.

— Ще трябва да се видиш с ония от Вътрешен отдел — каза Лукас. — Няма как, нужно е. Просто за да спазим процедурата.

Дел кимна:

— Няма проблем. Разбрах за това парти вчера следобед и казах на Лейн къде отивам. Така че няма нищо страшно.

— Добре.

Лейн беше другият член от двучленната група на Лукас за „Стратегически проучвания и планиране“.

— Обаче още не съм ти казал защо счупих телефоните да те търся — рече Дел. — Някой каза ли ти за Трик? Някой да ти е звънял от управлението?

— Не. Какъв трик?

— Трик Бентоан — натърти Дел. — Снощи и той беше на партито. Току-що се бил върнал от Панама.

Лукас дълго го гледа и накрая на устните му заигра лека усмивка.

— Ти май ме бъзикаш нещо.

— Честна дума, не — възбудено отвърна Дел, с окръглени от усилието да го убеди очи. — Лично говорих с него. Намери го за адски смешно. Той изобщо няма навика да се смее, а снощи едва не почна да се търкаля по пода.

— А стига бе! — беше само коментарът на Лукас.

Миг след това той вече се тресеше от смях и след малко Дел го последва. Един униформен полицай подаде гробовната си физиономия иззад ъгъла, но видя кой се смее и се отдръпна.

— Малко трудничко ще бъде за обяснение — каза Лукас най-накрая.

Над четири месеца двата отдела — „Наркотици“ и „Убийства“, в сътрудничество с хората на областния прокурор — полагаха всички усилия да съберат доказателства срещу Рашид ал Бала и да го изправят пред съда за убийство. Ал Бала бе убил Трик Бентоан и бе захвърлил трупа му в парка „Карлос Ейвъри“ — традиционното място за изхвърляне на трупове в Двата града, по думите на щатските власти. Делото представляваше разноцветна мозайка от събрани откъде ли не улики: семена от някакъв плевел на задната седалка на кадилака, определен от вещото лице от университета на Минесота като растящ само в парка „Карлос Ейвъри“; следи от кръв в багажника на колата, чиято кръвна група съвпадала с тази на Бентоан; цяла серия заплахи за смъртна разправа на Ал Бала с Бентоан; липсата на алиби…

Ал Бала вече лежеше в затвора малко повече от месец, очаквайки доживотна присъда за предумишлено убийство.

— Ами кръвта в колата? — попита Лукас.

— Трик не е чувал за никаква кръв — отвърна Дел. — Вика, че в Панама се заформила някаква здрава игра, не можел да я изпусне, затова се качил на самолета и заминал. Изобщо не е чувал за процеса.

Дейвънпорт се почеса по главата.

— Ега ти историята! Ще се обадя на областния прокурор. Хич няма да му хареса. Доста точки набра с тоя процес.

— А знаеш ли кое е най-лошото? Че тоя задник Ал Бала моментално излиза на свобода.

— Какво мисли Трик за това?

— Вика: „Оставете го вътре бе. Знаете, че все някого е утрепал“.

— Е, тук вече е прав — кимна Лукас.

 

 

Малко по-нататък по улицата телевизионните екипи запалиха осветлението и Дейвънпорт се надигна на пръсти да погледне. Сили Хансън вече даваше първото си интервю на фона на обширния двор, позирайки в черната си рокля. След секунда лампите изгаснаха и няколко оператори се изтеглиха по-назад, понесли преносимите осветителни тела. За броени минути щяха да си направят подвижно студио.

— По дяволите! — промърмори Лукас.

— Голям цирк — кимна Дел.

— И още как… Хансън ми каза, че не знае нищо за никакви наркотици.

— А ти какво очакваш? — изненада се Дел. — Единствените, които не си бутаха нищо в носа или в ръката, бяха твърде пияни, за да могат да го направят.

— Познаваше ли някои от гостите?

— Само по физиономия. Никой от тях не ме познаваше, разбира се.

Суонсън промуши глава през входната врата и се огледа за Лукас.

— Роузмари се обади — съобщи. — В шест и половина да си в нейния кабинет на заседание.

— Добре. — Лукас отново се обърна към Дел: — Първата ти работа е да минеш през Вътрешен отдел. Като свършиш, свържи се с приятелчетата си и хвани всеки дилър, който може да е продавал на Мейзън или обкръжението й. Разбери откъде е намерила лайната, дето си ги е била снощи в ръката. Тук ли ги е купила, или си ги е донесла?

Дел кимна:

— Добре.

— Истинският проблем за нас е, че ако медиите разберат, че снощи си бил на партито, ще ти скъсат задника — продължи Лукас. — Ха сме ти видели физиономията по вечерните новини, ха си тръгнал да си търсиш нова работа. Примерно да раздаваш фишове за неправилно престрояване.

— Не, не, не! — възрази енергично Дел. — Няма да се показвам. И изобщо ще гледам да съм по-далеч от телевизията.

— Ще гледам и аз да направя каквото мога, но ако изтече информация, ще спрат да ни обръщат внимание само ако стане някоя голяма самолетна катастрофа. А ти знаеш как проклетият ни отдел тече отвсякъде.

— И пак няма да спрат — мрачно каза Дел, загледан към светлините. — Защото не друг, а Алией е мъртва. Красива, богата, известна и… удушена. Това за CNN е мечта на мечтите. Ще побъркат всеки, който е имал работа с нея. Чуят ли нещо за мен… По дяволите! Трябва да го намерим тоя тип. — Той кимна към къщата, имайки предвид убиеца. — И то бързо!