Джон Сандфорд
Лесна жертва (27)

27.

Лестър пристигна от Минеаполис тъкмо навреме, за да види как покриват трупа. Двамата с Лукас стояха в двора на Спунър и гледаха как съдебномедицинският експерт от окръг Рамзи си върши работата. По едно време Франк промърмори:

— Ще ни разкатаят. Персонално, искам да кажа. Трябва веднага да се свържем с Роузмари и да й кажем, преди пресата да я е провокирала.

— Знам — кимна Лукас. — Преди да направим това обаче, трябва да притиснем Олсън. Необходимо е също така да кажем на Сейнт Пол с какво се занимаваме и да ги накараме да приберат компютъра и книжата на Спунър, както и да запечатат сейфовете му. Утре рано сутринта да уведомиш всички банки в диаметър два часа път с кола за сейфовете. Може би и да извадиш разрешително за обиск на къщата и да прибереш всички ключове, които намериш в нея.

— Господи, Лукас, ще се получи така, все едно ние сме го пречукали, а след това започваме да тормозим и жена му.

— Тормозът над жена му няма да промени нищо, ако ни обесят за това, че сме убили мъжа й — каза Дейвънпорт. — Обаче ако се окаже, че Спунър е бил забъркан, ние може да се измъкнем от примката. Именно сега трябва да го притиснем по-здраво от всеки друг път.

— Ох, мамка му!…

Погледът на Лестър непрекъснато отскачаше към трупа и работещия над него експерт.

— Спокойно, ти нямаш никаква вина — рече Лукас. — Аз съм виновен. Не ти, а аз казах на Олсън за Спунър. Възможностите са две. Олсън е казал на убиеца, когото манипулира по някакъв начин. Това е едната. Или някой друг е пратил убиеца при Спунър. Според мен никой друг не е казвал името му на никого. Така че това трябва да е работа на Олсън.

— Какво ще правим в такъв случай?

— Ще отида да поговоря с Роузмари. Ти не се бъркай в това. Няма да споменавам името ти. Просто ще й кажа, че съм те помолил да пратиш двама души да следят Спунър. Както всъщност и стана.

— Само дето аз приех да го направя — промърмори Лестър.

— Глупости! Аз първо казах на него, после те питах. А пред свършен факт какво можеш да направиш? Да кажеш на Олсън да забрави името? А и по този начин ти помагаше на Роузмари да не се намесва в това.

— Уф, човече…

— Просто си мълчи. — Дейвънпорт извади телефона, обади се на Дел и го информира за развитието на нещата, завършвайки с думите: — Сега искам да посдрусам Олсън. Искаш ли да ми правиш компания?

— Идвам — отвърна Дел. — Знаеш ли къде е?

— Ще накарам момчетата при църквата да ни се обадят, когато тръгне да се прибира към мотела. Искам да го заваря сам.

 

 

Едно от ченгетата от Сейнт Пол в къщата от другата страна на улицата — точно срещу Спунър — извика нещо и двама цивилни полицаи изтичаха при него.

— Май намериха нещо — каза Лестър.

Лукас затвори телефона, хвана радиото и се обади на ченгетата, следящи Олсън:

— Обадете ми се, като тръгне към мотела. На минутата!

— Дадено, шефе.

После отново вдигна телефона и позвъни на полицаите при Джаил:

— Може да дойде някой. Не й разрешавайте да стои до прозорци и до врати. Ако нещо мръдне, стреляйте на месо.

Двамата с Лестър прекосиха улицата и се приближиха до отсрещната къща. Едно от цивилните ченгета ги посрещна с думите:

— Намерихме гилза.

— От какво е?

— Четирийсет и четири, магнум.

— Тоя е стрелял с пушка — каза Лукас. — С някоя от онези карабини „Ругър“, бас ловя. Гилзата е изхвръкнала и той не е могъл да я намери.

— Какво ни помага това? — попита Лестър.

— Да пукна, ако знам — отвърна Дейвънпорт и отново вдигна телефона, за да се обади на Роузмари: — Има проблем. Трябва да се видим.

 

 

Роузмари живееше в добре уреден квартал в южната част на Минеаполис, на около петнайсет минути път с кола от дома на Спунър. Лукас не мислеше какво ще й каже, като се видят, с изключение на това, че каквото и да е то, трябва да прикрие Лестър и другите ченгета.

Когато пристигна пред дома й мъжът й тъкмо извеждаше техния кокер шпаньол на разходка.

— Само да не е пак някое убийство — каза му той сърдечно, като го видя да слиза от колата.

— Съжалявам, но май ще ти разваля настроението — мрачно отвърна Лукас.

— Леле, боже! Тук, в града?

— В Сейнт Пол.

— Пак бива.

 

 

Роузмари четеше. Когато чу Лукас да влиза, тя пусна книгата на пода и подвикна:

— Насам… — И когато се появи, напрегнато попита: — Какво има?

— Застреляха Уилям Спунър. Мъртъв е. Преди половин час в Сейнт Пол.

— Боже господи! — прошепна Роузмари ужасено.

— Има и по-лошо — продължи той.

Разправи й всичко, стараейки се да прозвучи сухо и делово. Тя го изслуша, без да променя изражението си, и накрая каза:

— Чакай да помисля. — Мисли цяла минута, после продължи: — Трябва да кажем на кмета. Мога да го отложа най-много до утре на обяд.

— Тогава?

— Не знам. Спасил си толкова много хора, обаче това е наистина натегнато положение. Особено ако не докажем, че Спунър е човекът, убил Родригес и останалите.

— Не ми звучиш толкова вкисната, колкото очаквах — забеляза Лукас.

— Ами… — Тя сви рамене. — Не съм. Знаех какво правиш. Работата е там, че името на Спунър щеше да се разчуе рано или късно — точно както стана и с Родригес. А така ние избрахме как да стане.

— Аз избрах как да стане — поправи я той. — Мисля, че с оглед ограничаване на вредата, трябва да наблягате на мен. Особено ще ми е неприятно, ако пострада някой друг.

Роузмари поклати глава.

— И двамата сме вътре според мен. Ако обесят теб, ще окачат и мен на въжето поради липса на контрол от моя страна.

— Което е пълна глупост.

— Това е политика, Лукас — отново поклати глава тя. — Както и да е. Мога да го отложа най-много до обед. Казваш, че искаш да посдрусаш Олсън. Добре. Аз ще се свържа с шефа на полицията в Сейнт Пол, за да извади разрешително за обиск у госпожа Спунър, Бог да й е на помощ. Ако утре до обед или най-късно до един часа извадим нещо интересно, кметът ще си помисли хубавичко, преди да ни хвърли на кучетата.

— Ако намерим някой, някое име, да предприемем издирване…

— Значи сме разкрили престъпленията. Особено пък ако успеем да повдигнем обвинения срещу Спунър. Тогава разкриваме престъпленията и цялата работа заспива.

Лукас погледна часовника си.

— Петнайсет ча̀са.

 

 

Той излезе от дома на Роузмари в много по-добро настроение, отколкото когато влезе, обаче издаването на името на Спунър изглеждаше — откъдето и да го погледнеш — непростимо глупава постъпка. От друга страна, ако пък дадеше резултат, щеше да изглежда брилянтно изпълнение. А сега бе също като Наполеон при Ватерло — победен на косъм, но победен.

Обадиха се полицаите от църквата. Олсън карал по 494, посока запад, към мотела. Лукас набра Дел, уговориха си среща и когато седнаха в колата, той му обясни за ситуацията със Спунър.

— По този начин ставаш един от четиримата, който знае какво се е случило в действителност — заключи той.

— Можеше и да се получи — каза Дел.

— Може би, но още от самото начало сбъркахме — продължи Лукас. — Мислехме, че убиецът се приближава и стреля от упор, както беше при Плейн. Тоест — с пистолет. Обаче това е станало само при Плейн, защото е нямал избор. Бил е вътре в сградата. А сега е било с пушка, човече, скапана, тъпа пушка. Ако тогава бяхме намерили гилза, щях да заобиколя къщата на Спунър в диаметър най-малко две пресечки. Обаче с четирийсет и четвърти калибър? Просто мислех, че е с пистолет.

— Всички смятахме така — отвърна Дел. — Питам се защо оная мадама в неговия блок…

— Да, да, сещам се. Азиатката.

— … защо не е видяла никаква пушка. Ако, разбира се, е бил той.

— Пушката все пак не е голяма, Дел. Можеш да я пуснеш да виси надолу в крачола и да накуцваш леко.

Дел помисли малко, хвърли поглед навън, после отново се обърна към Лукас:

— А как е накарал Спунър да излезе от къщата?

— Хм — изхъмка Лукас. — Забравих да ги питам. Момчетата, дето го следяха, викат, че излязъл навън и се загледал към комина. Телефонът у теб ли е?

— Да.

— Обади се в управлението в Сейнт Пол и попитай дали преди това някой не се е обаждал на Спунър.

В Сейнт Пол вече работеха по това. Някой наистина се бе обадил на Спунър по телефона — вероятно някой съсед — за да му каже, че коминът му се е запалил. Спунър изтичал навън да види, казала им жена му. В момента ченгетата от Сейнт Пол проследяваха от кой номер е дошло обаждането.

— Оттук може да излезе нещо — промърмори Дейвънпорт замислено.

— Залагам долар, че ще се окаже номерът на някой уличен автомат — поклати глава Дел.

 

 

Олсън се прибра в мотела десет минути преди тях. Лукас и Дел се обадиха на групата за наблюдение, после се отправиха към стаята му.

— Искам да стоиш зад ъгъла в дъното на коридора — каза Дейвънпорт. — Ще пипам твърдичко. Ако ми потрябваш, ще ти се обадя по телефона и ще те питам за новини, все едно че се обаждам на дежурния. Изчакваш една минута и чукаш на вратата.

— С гръм и трясък ли да вляза?

— Не, тихо и мирно. Може да иска да потърси все пак съчувствие от някого.

Дел остана зад ъгъла, а Лукас отиде, почука на вратата и отвътре се чу мъжки глас:

— Момент.

След няколко секунди на вратата се появи Том Олсън, закопчавайки колана си. Надникна през веригата и веждите му се вдигнаха изненадано.

— Господин Дейвънпорт?

— Трябва да поговорим — каза Лукас.

— Разбира се.

Олсън откачи веригата, Лукас тресна вратата с коляно, после хвана смаяния мъж за гушата и го тласна назад към леглото. Том се просна по гръб на него, детективът ритна вратата, тя се затръшна гръмко и той кресна:

— Казвай бързо как го направи, мамка ти! С кого работиш?

Олсън, отворил широко очи, се опита да седне в леглото, но Лукас не му позволи, извади четирийсет и петака си от кобура и отпусна ръка до бедрото си.

— Какво… какво да…

— Не ми се прави на невинен и не ме будалкай — прекъсна го Дейвънпорт. — Ти го нагласи, знаеш, че ти го нагласи. Ти уби майка си и баща си и повече не искам да слушам тъпотии, ясно?

— Какво… какво…

Лукас пое дъх.

— Казах само на един човек за Бил Спунър. Само на един. На теб. И тази вечер Спунър бе застрелян в собствения си двор, пред очите на жена си. Хладнокръвно убийство. Убит е с пушка.

— Не съм аз… О, не, не. Не, не… — започна да заеква Том. — Казах, казах, казах… о, не. Казах на четирима души. Казах на четирима души. Боже господи, казах на четирима души!

— На кого?

Въпросът обаче потъна в звука от почукването на вратата. Дел би трябвало да спира всеки, тръгнал насам. Дейвънпорт отстъпи, отвори вратата и надникна. Отпред стоеше Дел.

— Изникнаха някои неща. — Той погледна към Олсън, който през това време се изправи и седна в леглото. Лукас се отдръпна назад и го пусна вътре. — Каза ли му за Спунър?

— Да.

Дел се извърна към Том и обясни:

— Спунър бил подмамен да излезе навън с едно телефонно обаждане. Някой позвънил и му казал, че коминът му се е запалил. Полицейското управление в Сейнт Пол проследило обаждането. То дошло от телефонен номер, регистриран на името на майка ти.

— Какво?

— На майка ти — повтори Дел.

Олсън го гледаше с недоумение, после премести поглед върху Лукас.

— Божичко, съжалявам — промълви накрая той. — Не знаех, че си има собствен телефон.

— И нямаш нищо общо с това? — подхвърли Дейвънпорт иронично.

— Казах на четирима души — отвърна Том. — На вечеря в петък им казах. На Бентънови и на Пакардови.

— Къде са те сега?

— Върнаха се у тях за събота и неделя — каза Олсън.

— На какво разстояние е Бърнт Ривър оттук? — попита го Лукас.

— На пет часа път. С кола.

— Имаш ли телефоните им?

— Да, разбира се.

— Обади им се — заповяда Дейвънпорт. — Ако някой от двамата отговори, например госпожа Бентън, искам да намериш причина да говориш със съпруга й, и обратно. Измисли нещо, да речем, да благодариш за съдействието им.

— Така имам чувството, че ги предавам — оплака се Том.

— Ако са вкъщи, няма да ги предадеш — успокои го Лукас.

— Да, ама аз ще знам, че…

— Умират хора — напомни му Дел.

Олсън се обади от телефона в стаята, а Дейвънпорт слушаше от деривата в другата стая. И двете семейства си бяха у дома.

Том затвори и заключи:

— Не може да са те.

— Казал си само на тях, така ли? — погледна го подозрително Лукас.

— Само на тях. Седнахме да вечеряме отсреща в ресторанта в петък, точно преди да си тръгнат, и им казах.

Дейвънпорт усилено мислеше. Бърнт Ривър, Бърнт Ривър. Ами ако още в началото са хванали погрешна следа? Или пък дори някъде от средата? Дълбока, стара и здрава връзка, но не семейна… Някой, който да я познава от малка, някой, който би бил… Той вдигна телефона и се обади на Лейн:

— Нали бях ти дал да изготвяш родословието на Алией. Как се казваше оня, дето оправил Алией на първа база?

— Чакай малко, да не го помня наизуст — отвърна Лейн и след малко съобщи: — Луис Фрайър. Дето му викали Отчето, а той дори не знаел защо.

— Благодаря. Ще тичам. Утре ще се чуем — избърбори набързо Лукас и се обърна към Олсън: — Кой е тоя Луис Фрайър?

— Едно момче от Бърнт Ривър.

— А Бентънови или Пакардови дали го познават?

— Разбира се — кимна Том. — Най-вече майка му и баща му. Родителите на Луис, моите, Бентънови, Пакардови, заедно с още едно-две семейства, сме от една компания. Събираме се, ходим си на гости, играем карти, изобщо такива неща.

— Той едно време е имал сексуална връзка с Алией.

— Просто слух.

— Да, но всички в Бърнт Ривър го вярват. Според тях май е било така.

— Да — кимна Олсън. — Знам, че е така.

— Дали е възможно той да се чувства като защитник спрямо нея? Мислиш ли, че би могъл да…

— Не, не… той е… най-обикновено момче. Обслужва дворовете на хората. Ходи по курортите, подстригва ливадите, аранжира подредбата на дворовете.

— Ерген ли е? — попита Дел.

— Да.

— Ловджия?

— Сигурно. Не го познавам чак толкова добре. В училище бе два класа след мен.

Лукас отново вдигна телефона и се свърза с Роузмари:

— Обади се на летището и нареди да ни осигурят големия хеликоптер. Трябва веднага да отидем в Бърнт Ривър. Сега. Тази вечер. Трима души.

— Мислиш ли, че ще се справиш за петнайсет часа? — попита го тя.

— Стискам палци — отвърна той.

— Тръгвай за летището. Аз през това време ще им се обадя.