Джон Сандфорд
Лесна жертва (26)

26.

Събота. Ден осми.

Той върна Джаил у тях около два часа през нощта. След това, разсънен и малко превъзбуден от секса, пое по I-394 на запад и тръгна да се прибира по заобиколния път, който му отне почти цял час. Караше и мислеше. За Джаил, за Уедър, за Катрин.

Чувстваше, че Уедър неудържимо го привлича — просто не можеше да се сдържа. Ако сутринта му се обадеше и му кажеше: „Хайде другата седмица да се оженим“, щеше да каже „да“, без изобщо да се замисли. От друга страна, докато тя предприемаше първите стъпки към нещо, което можеше да се нарече сдобряване, той спеше — по-точно не спеше — с Джаил. Рискуваше връзката с Уедър заради жена, която едва ли щеше да остане дълго при него. Знаеше, че Джаил не се задържа на едно място и Джаил знаеше, че той го знае, а когато не я виждаше, почти не се сещаше за нея, поне не и съзнателно.

Но колата му като че ли сама го отвеждаше пред къщата й и той сякаш някак неусетно се озоваваше в леглото, на дивана или във ваната с нея. На всичко отгоре му харесваше. Най-вече това, което бе Джаил: никакви угризения относно секса и неособено интересуваща се от факта, че на Лукас му е приятно. Тя просто си вземаше своето и го оставяше сам да се погрижи за себе си, което всъщност той и правеше. И на него точно това му харесваше. Беше сериозен, непринуден секс.

И така, щеше да обядва с Уедър и обядът започваше да му прилича на решаваща среща. Ако утре, тоест вече днес, не се случеше нищо, то в близко бъдеще едва ли изобщо щеше да се случи. Моментът бе сега. Можеше да го задържи или да го изпусне, а на него му се искаше непременно да го задържи, обаче ако имаше възможност така… да се повъргаля с Джаил още една седмица… Или по-добре две?

Той се сети за прочутия цитат от свети Августин, който често си повтаряха навремето в училище: „Моля те, Боже, направи ме непорочен… но не точно сега“.

Към всичко това се прибавяше и Катрин — проблем, може би по-сериозен и от Джаил. Не можеше да не си помисли, че ако с Уедър не стане нищо, с Катрин вероятно щеше да се получи. Изпитваше нещо като любопитство към нея: много я харесваше преди двайсет години и тогава може би работата щеше да стане съвсем сериозна, ако не се бяха разделили. И сега, мислейки си за това, той се запита дали една от причините да не се ожени не бе връзката, която бе имал с нея. Тя някак си го бе имунизирала срещу женитба. Тогава именно това е бил моментът и той го бе изпуснал.

Натисна поршето по I-94 — стъпи на газта така, че задмина един понтиак, все едно бе спрял — и накрая стигна до заключението, че главата му се е уморила от моменти, вероятности и всякакви умувания. Трябваше да вземе окончателно решение.

Обаче ако можеше да изкара още една седмица… или две… с Джаил, дали това щеше да го направи щастлив? И дали изобщо го искаше?

— Майната й! — изруга той на глас.

Но знаеше, че не го казва сериозно. Караше с около сто и шейсет по почти пустата магистрала, когато профуча покрай изхода за Снелинг авеню. Трийсет секунди по-късно се размина с полицейска кола, идваща срещу него по другото платно. Видя в огледалото блесналите сини буркани и се ухили. Подкара поршето по изхода за „Кретен-Вандалия“ и свърна наляво за вкъщи.

Онези нямат никакъв шанс, каза си той със задоволство.

 

 

В десет часа сутринта му позвъни един полицай, за да докладва, че Олсън е предприел нещо.

— Още не знаем какво е намислил. Излезе на междущатската и направи две обиколки около Сейнт Пол, като спря веднъж на една бензиностанция, за да зареди.

— Доближавал ли се е до Хайланд Парк?

— Пое по 35Е от 94 за 494, така че мина покрай изхода на Спунър при „Рандолф“ и Седма улица. Ако беше се отбил по някоя от тях, щяхме да вдигнем вой до бога, но той просто мина и замина.

— Дръжте ме в течение — нареди Лукас и затвори.

 

 

Докато беше в банята, се обади и Уедър.

— Имам проблем — каза тя.

— Няма да има обед ли? — попита той, шляпайки с мокри крака по пода.

Нямаше как да не усети разочарованието му.

— Съжалявам, но това… се появи изведнъж и трябва да се оправям.

— Като че ли не е свързано с медицината — забеляза той.

— Защото не е. Лукас, аз… по дяволите, трябва да седнем и да поговорим. Не съм имала сексуална връзка, откакто се разделихме.

— Защо тогава се обаждаш чак сега и…

— Би ли си затворил устата? Би ли млъкнал, мамка му, само за минутка?

— Добре де, добре — въздъхна той.

— Не съм правила секс, но имаше един лекар…

— Французинът ли?

— Знаеш за него? — учуди се тя.

— Знам, че излизаш с някакъв французин.

— Не излизам. Излизах. Три пъти само. Добре, хайде, четири. Или може би пет-шест, не помня. Дори не сме се разделяли. Или той все е зает, или аз, така че нещата някак се проточиха, после той трябваше да отскочи до Париж за малко.

— И сега се върна.

— Да. Снощи се обади и ме помоли днес да обядваме заедно. Беше много настоятелен, макар да му казах, че съм заета… И ми се струва, че трябва да поговоря с него…

— И?

— И… не си падам много по французи — отвърна тя.

— Е, ами тогава защо не му кажеш просто да си вдига жабарския задник и да изчезва от хоризонта?

— Няма да е много дипломатично точно така…

— Ама ти какво, да не си от Държавния департамент? Я му… — Той спря овреме, но гласът му прозвуча ядосано.

— … и ще се наложи да го обработя мирно и тихо. Доста важна клечка е тук, няма как.

Двамата поговориха още малко и той остави да му проличи, че е ядосан — усети как това й прави много силно впечатление и изпита тайничко задоволство. После се върна под душа, довърши къпането, излезе и се облече. Много добре. Вдигна телефона и набра номера на Джаил.

Тя отговори на третото позвъняване и Лукас каза:

— Проблемът ти е, че си викторианка.

— Точно така е — отвърна тя сънливо. — Чакай малко… — Той я чу как вика: „Спокойно, мен търсят“, после продължи: — Та…

— Закусвала ли си?

— Ама аз току-що се събудих. Няма още десет и половина.

— Ако искаш, мога да мина да те взема.

— Няма да мога. На обяд ще идват едни хора. Правим съвместна изложба с тях и ще трябва доста да поработим. Нямам нищо против и ти да дойдеш, но те няма да ти харесат, а не искам някой от тях да излети през прозореца.

— По дяволите! Няма с кого да си поговори човек тая сутрин.

— А довечера идва и татко. Всички ще отидем на летището да го посрещнем. Така че…

— Няма да има и вечеря. И среднощна закуска.

— Пробвал ли си някога телефонен секс? — попита го тя.

— Един път опитах, но нищо не стана. Почувствах се като тъп чекиджия.

— Е, то това е, кажи-речи, неизбежно — каза тя.

— Обаче много ме бива в подаването на реплики. Не бих искал да кажа, че съм превъзходен, но това е от вродената ми скромност.

— Вярно? Много интересно… И как би започнал?

— Още в леглото ли си?

— Да.

— Как си облечена?

— Блуза, гащички и чорапки — отвърна тя.

— Чорапки? Боже, няма да е лесно — изпъшка той.

— Ооо, хайде стига, Дейвънпорт.

— Добре. Над мивката ти има един индианец, нали?

— Да, и?

— Иди и го вземи — нареди Лукас.

— Да го взема ли? За какво ми е?

— Ама ти ще изпълняваш ли, или не?

— Добре, добре. Просто питам.

— Ще ти трябва орловото му перо — продължи той.

След секунда тя каза:

— Чакай малко.

— Чакай, все чакай. Ало?

Джаил се върна пак.

— Да?

— Дали не видях в банята и една електрическа самобръсначка за крака „Лейди Ремингтън“?

— Да?

— Вземи и нея — каза Лукас.

— Веднага искам да ти кажа, че няма да бръсна нищо — предупреди го тя.

— Тези неща не се използват за бръснене — натърти той. — Ти ги използваш за бръснене? Бедното ми, наивно и изостанало дете!

— Чакай малко, връщам се веднага — отвърна Джаил.

 

 

В Общината бе спокойно — навън броят на подвижните телевизионни станции бе намалял, а в отдел „Убийства“ нямаше почти никой. Мобилният му телефон иззвъня — обаждаше се Дел.

— Брей, ама ти си го включил? — изненада се той.

— Да. Какво става?

— Нищо, обаждам се да те питам същото.

— Хубаво. Това проклето нещо го изключвам веднага.

— Не… Недей. Слушай, днес с жена ми ще излизаме. Ще ходим при някаква нейна леля. После сигурно ще отидем да търсим мокет.

— Ти ще търсиш мокет?

— Ами… за хола вероятно…

— Добре. Добре. Довиждане.

 

 

Накрая Лукас се озова в кабинета си, зарови се в документацията по случая и колкото повече я прелистваше и четеше, толкова повече се засилваше увереността му, че в дъното на всичко стои Спунър.

По едно време се обади Лестър, за да каже, че приятелят на Джон Дюкълджин, който бе разпознал Спунър на партито с дамска чанта на рамо, си спомнил, че е видял мъж с дамска чанта, но не могъл да разпознае лицето му от снимките.

— Хубаво — отговори Дейвънпорт. — Някой друг?

— Още двама души мислят, че са го видели. Танцували на стробоскопична светлина… тия, дето мигат по дискотеките… и не са сигурни… Общо взето, това е.

 

 

Звънна му и Роузмари и каза:

— Имам гатанка за теб. Защо началникът на „Пътна полиция“ ми се обажда и вика: „Кажи на оня задник Дейвънпорт да престане с шибаните си истории!“?

Лукас помисли малко.

— Причината според мен е политическа — отвърна й най-сетне. — Той е републиканец.

— И аз помислих, че ще е нещо от този род — каза тя.

— Олсън ще идва ли днес следобед? — попита я той.

— Не. Казах му, че ще му се обадим, ако разберем нещо сериозно.

— Добре. Аз излизам.

— Ще се видим в понеделник… А, да… и престани с тези шибани истории, каквито и да са те.

 

 

Той се обади на Катрин у тях, готов да затвори, ако чуе мъжки глас.

— Какво правиш?

Не попита кой е — добър знак.

— Ами… Изнасям се.

— Кога?

— Довечера ще преспя у една приятелка. На Джак като че ли му е забавно. Мисли си, че преживявам нещо като моментна криза. Адски се дразня.

— Ако ти се хапва и говори, може да седнем някъде.

— Боже, Лукас, точно днес ли? — завайка се тя. — Не може ли утре? Днес ми е много натоварено. Ще си опаковам…

— Добре, добре. Не ми казвай. Имаш ли номера на мобилния ми телефон?

— Да, но ти не го включваш.

— Вече е постоянно включен… поне ще бъде, докато трае работата по случая на Алией.

— Ще ти се обадя.

 

 

Толкова да се тревожи и да си блъска главата как ще се оправи с тия три жени, а ето че с никоя от тях и най-обикновена среща не може да си уреди.

— Накрая винаги те пращат за зелен хайвер — каза той на стените.

После излезе и се запъти към „Сакс“.

— Лукас, как си? — посрещна го заместник-управителят на отдел „Мъжка мода“. — Имаме някои неща специално за теб. И ги пазим за теб. Два нови плата от Италия, няма да повярваш, че са вълнени.

Дейвънпорт уби два часа из „Сакс“, подписа чек за три хиляди долара и си тръгна. По пътя за паркинга му се обадиха ченгетата, следящи Олсън.

— Имаме сценарий — каза едното от тях.

— Да чуем.

— Току-що придружихме Олсън до мотела му. Ще държи проповед довечера в Уест Сейнт Пол… знаеш ли къде е „Саутвю Кънтри Клъб“?

— Да.

— Ще бъде в църквата, дето е близо до клуба. Той спря да обикаля с колата и се отби в паркинга, сякаш само за да види къде се намира. После отново започна да обикаля и накрая се прибра в мотела. И ние се запитахме дали не обикаля, за да засича някакво време. За колко време може да отиде от еди-къде си до еди-къде си.

— Хм.

— Ъхъ. Като си помислиш, къщата на Спунър в Хайланд Парк сякаш е далеч от Уест Сейнт Пол, но като погледнеш картата, се вижда, че не е чак толкова. Някъде около девет-десет километра и повечето от тях са магистрала. Може да отиде и да се върне за петнайсетина минути. Свършва си проповедта, после казва на пастора или там който и да е, че иска да остане за малко сам… да се съвземе или каквото там измисли… качва се на колата, изтичва до Хайланд Парк, очиства Спунър, връща се и… ето ти тебе сума ти свидетели, че той не е мърдал от църквата.

— Малко холивудски звучи.

— Е, както казах, това е нашият сценарий.

— Може да се окаже и негов. Колко души сте пратили при Спунър за довечера?

— Двама или четирима.

— Ще гледам да бъдат четирима. Помощ за Олсън трябва ли ви? — попита Лукас.

— Като отиде в църквата, може да ни потрябва още една кола. Поне за известно време.

— Добре, обадете ми се, сигурно ще дойда да поседя с вас. И бездруго няма какво да правя.

 

 

Останалата част от следобеда прекара в шляене: подстрига се, мина през магазин за игри, три барчета и най-накрая се застоя повечко в един оръжеен магазин, където продавачът се опита да му продаде ловна пушка „Щайер“ за две хиляди и шестстотин долара.

— Трябва да ударя елен, голям колкото слон, за да избия парите — забеляза Лукас, оглеждайки пушката.

— Тук не става въпрос за елена, а за естетиката в направата на пушката — каза продавачът. По-рано бе работил като учител по английски и бе напуснал, за да се хване с този бизнес. — Виж каква изработка…

— Затворът изглежда малко странно — промърмори детективът.

— Германско производство.

— Странно производство.

— Остави затвора за секунда, виж…

— И защо оптиката е сложена толкова на края?

— Ще ти кажа защо. — Продавачът махна с ръка към прозореца. — Насочи я към нещо от другата страна на улицата. Гледай в мерника с двете очи, после погледни с дясното през него.

Лукас се извъртя.

— Брей… супер. Стреляш право в това, което виждаш.

— По-добро от това едва ли може да се намери. Особено за нашите гори.

— Калибърът й е малък.

— Триста и осем е малък калибър? Ти какво, да не си слънчасал? С него можеш да…

— Да, ама не и ако еленът е колкото слон. Освен това дръжката на затвора е странна.

— Мислех те за артистична натура, Дейвънпорт — поклати глава продавачът. — А ти не си. Нямаш представа колко съм разочарован.

 

 

Около шест часа̀ той се спусна към Уест Сейнт Пол, намери църквата, после хапна в едно ресторантче и се върна пак при църквата малко преди седем и половина. Свърза се с едно ченге от групата за наблюдение и взе от него радио и бинокъл.

— Почна да ми писва от цялата тая работа — каза му полицаят.

— Може би нещо ще изскочи — успокои го Лукас. — Къде искате да застана?

— Виждаш ли оня хълм горе? Качи се там. Ще видиш редица къщи, чиито задни дворове гледат право към паркинга. Намери някоя и притесни стопаните й.

— А как ще разбера коя кола е на Олсън?

— Обади ни се, като се настаниш, и когато Олсън пристигне и влезе вътре, ще се приближа до колата му и ще ти я посоча с фенерче. Ще пратим наш човек и вътре в църквата. Най-много ни е страх, че може да намери начин да се измъкне, преди да сме го усетили. Възможно е и да е оставил предварително някоя друга кола… На приятелчетата му от Бърнт Ривър например.

— Добре. Отивам.

 

 

Дейвънпорт се насочи към първата къща, в която светеше, звънна, показа картата си и получи позволение да седне на задната веранда. Стопанинът измъкна отнякъде сгъваем стол, отупа го от паяжините и му го даде.

Олсън дойде малко по-рано — двайсетина минути преди да започне проповедта. Ченгетата долу му показаха колата и Лукас зачака. Радиото тихичко се включваше на всеки няколко минути: когато проповедта започна, когато идваше и си тръгваше някоя кола, когато изобщо нещо се случеше, колкото и обикновено да бе то.

Около къщата на Спунър дежуреха четирима души в две коли — едната отпред, другата — отзад. Спунър си беше вкъщи, но пердетата бяха спуснати. По едно време в гаража му светна и колата му излезе на заден ход навън. Зад волана бе самият Спунър. Той подкара към супермаркета на около пет пресечки от дома му, купи нещо оттам, после излезе, отиде пеш до близкия видеомагазин и си взе касета под наем. След това се прибра у дома. Вратата на гаража се спусна зад колата му. Дежурните отново зачакаха.

По радиото се чу гласът на полицая в църквата:

— Олсън изпада в транс. Хората се люлеят заедно с него.

Минута по-късно:

— Някакъв тип идва от северната страна, разкарва си кучето…

— Видях го.

После се чу гласът и на едно от ченгетата при Спунър:

— Спунър току-що излезе навън по риза. Спрял се е и гледа към покрива. Какво, по дяволите, гле… Спунър е ударен! Спунър е ударен! Господи боже, Дейв, Дейв! Виждаш ли…

За миг гласовете им заглъхнаха, после пак се чу:

— Запад, запад, запад. Исусе, върни се! Не, върни се! Повикай линейка, повикай линейка…

Лукас вече тичаше с все сили към колата. На всяка стъпка се чуваха гласовете на изпадналите в паника ченгета. Само за броени секунди се озова на Мендота Роуд, за две минути се добра до Робърт Стрийт, после подкара така бясно по 110, че се молеше само за едно: да не убие някого. Колата му се мяташе ту наляво, ту надясно, лъкатушейки в движението като слаломист, а през цялото време гласовете от радиото ставаха все по-панически:

— Мамка му, ще го изпуснем, изпускаме го! Помощ, помощ, трябва ни помощ… някой.

Дейвънпорт вече се носеше като стрела по I-35 и успя да намери време да се обади:

— Идвам към вас. Ако някой бяга, кажете ми накъде.

Веднага някой се обади:

— Не знаем. Не знаем!

— Нали викате, че ще го изпуснете.

— Спунър, ще изпуснем Спунър.

— А къде е стрелецът, къде е стрелецът?

— Не знам бе, не знам, мамка му! Нищо не видяхме. Дейв, къде си? Дейв, на запад ли си, къде си?

После се чу отговорът на Дейв:

— На запад съм бе, човек, на запад съм, но не виждам нищо подозрително. Лукас, ако идваш насам, излез от изхода за Седма улица, сложи буркана и гледай дали някой няма да се опита да се скрие.

Дейвънпорт си помисли: „Край, изчезнал е. Щом са опрели да блокират изходите от магистралата, значи стрелецът е изчезнал“.

И наистина бе изчезнал.

Спунър умря в двора си. Жена му пищеше над тялото му, а двама полицаи се мъчеха да спрат бликащата кръв с голи ръце. Беше ударен с 44-калибров куршум магнум на десет сантиметра вляво от гръдната кост. Умря две минути по-късно, но не можа да го разбере.