Джон Сандфорд
Лесна жертва (25)

25.

Петък. Ден седми от случая „Алией“.

Блокът на Родригес бе почистен и готов да поднови функциите си. Освен няколкото ченгета, работещи на компютъра му, нищо друго не напомняше за случилото се. Лукас мина през офиса на Родригес и бе представен на секретарката му — млада жена, понасяща загубата на шефа си със завидно хладнокръвие.

— Още утре вечер почвам работа — увери тя детектива.

— Мислите ли, че Ричард е способен на самоубийство?

— Не приличаше на такъв — отвърна тя. Притиснала с пръст устната си, помисли малко, после добави: — От друга страна, когато решеше нещо, го правеше така… импулсивно. И то бързо. Затова си мисля… тази реклама, дето му устроиха… Не знам. Може би смяташ, че познаваш даден човек, докато не извърши нещо такова. А след това, разбира се, не можеш да го опознаеш, защото е мъртъв. В този смисъл значи не можеш да опознаеш никого, нали? Така че, ако се замисли човек…

На излизане Лукас каза на ченгето в коридора:

— Не изглежда много разстроена.

— Да. Изобщо, ако питате мен. Няма да се изненадам, ако е пазила някой и друг долар за шефа си. Или стока.

— Някой и друг долар може би — кимна Дейвънпорт. — Но не и стока. Много е разсъдлива, за да й се повери дрога.

— Нищо чудно да разберем накрая, че тя е мозъкът на цялата операция.

Двамата замислено я загледаха през леко открехнатата врата на кабинета. Тя говореше с друг полицай, несъзнателно увивайки кичурче коса около пръста си. Лукас и ченгето се спогледаха и едновременно казаха:

— Едва ли.

— Знаеш ли какво всъщност ми трябва — каза Дейвънпорт. — Трябва да се видя с техник от поддръжката.

 

 

Техникът изглеждаше някак притеснен.

— Ще направя всичко, за да ви помогна.

— Искам да знам следното. Как мога да изляза от тази сграда, при положение че не мога да изляза от паркинга, от главния вход и от изхода към Скайуей.

— Искате да кажете, все едно е имало някой друг снощи, така ли?

— Точно така.

Техникът дълго мисли.

— Не може — отсече той накрая. — Ще му е нужен ключ. Обаче всички ключове са на две връзки и трябва да ги познаваш добре, за да избереш този, който ще ти свърши работа. Затова, макар че ти трябва само един, ще ти се наложи да откраднеш цялата връзка, което всъщност не е направено. Но дори и при това положение пак няма да знаеш точно кой ключ ти трябва, докато не ги пробваш всичките. А за това ще са ти нужни два дни.

— Тогава да допуснем, че този някой друг не е имал ключ.

— Е, тогава… има някои прозорци на втория етаж, които се отварят, затова може да се измъкне… но би било рисковано. Искам да кажа, по това време на нощта вън има коли и някой може да забележи.

— И освен това до долу има доста път — добави Лукас. — Ще му трябва дълго въже.

— Да. — Техникът отново се замисли, после лицето му светна. — Казахте, че не може да излезе през паркинга.

— Да.

— Е, ако бях на неговото място, щях да се скрия някъде, да изчакам ченгетата да си идат и тогава просто щях да си изляза. Има много места за криене.

— Полицията от Сейнт Пол е претърсила основно сградата и снощи, и тази сутрин.

— Вярно, изтормозиха ме да търча нагоре-надолу.

— А изходът към рампата?

— Няма да стане. Надземните врати се заключват с катинари и… Ооо, момент…

— Какво?

— Малката врата там. На нея има огромно резе, но…

— … то се отваря само отвътре — довърши вместо него Дейвънпорт.

— Да. Никога не го използвам. Когато има някаква голяма доставка, вдигаме надземните врати и разтоварваме на рампата.

— Хайде да отидем да видим — каза Лукас.

Техникът го поведе към другия край на сградата.

— Отвън се заключва само с ключ — продължи обясненията си той, докато вървяха.

— Значи не е достатъчно само да я дръпнеш зад себе си.

— Не е. Ако си отвън, трябва да я заключиш с ключ, а ако си отвътре — с резето.

Двамата слязоха в сутеренните помещения, минаха по дълъг, потънал в сумрак коридор и излязоха на товарната рампа. Дейвънпорт пристъпи към вратата. Беше метална, с малко прозорче, покрито отвътре с телена мрежа.

— Не пипай резето — каза той на техника. — Има ли осветление някъде тук?

— Да.

Човекът отиде до ключа на стената и светна. Двамата впериха погледи в резето и Лукас констатира:

— Резето е отворено.

— О, боже!

Дейвънпорт огледа товарната рампа и попита:

— Получавал ли е Родригес нещо оттук?

— Мебелите си най-вероятно.

— Някога да си го виждал да се мотае наоколо?

— Не. Тук не идва никой, освен когато има доставка. Или ако нещо е станало с климатичната инсталация.

— Хм — изхъмка Лукас. — Я по-добре да го съобщим на полицаите от Сейнт Пол.

 

 

— И какво ти отвърнаха от Сейнт Пол? — попита го Дел.

— Отначало почнаха да твърдят, че това били глупости, че нищо не променяло нещата. Нямало никакво друго доказателство, че в сградата е имало още някой. После започнаха да си прехвърлят топката един на друг.

— Пак добре. Ако бяхме ние, щяхме да почнем да се стреляме.

— Е, този град е по-кротък, по-тих — каза Лукас.

Двамата вървяха пеш през града. Дейвънпорт бе стиснал огромен кафяв плик в облечената си в ръкавица ръка. Денят бе студен и въпреки че небето бе синьо, из улиците фучеше леден, режещ вятър. Редките минувачи бяха облечени в дебели кожени палта и забързано отминаваха, сгушени в яките си, издишвайки кълбета пара.

— Ако не ми кажеш какво носиш в тоя плик, ще се получи доста конфузно положение, като стигнем там — рече Дел.

— Прави се, че знаеш.

— Заяждаш се с мен, защото си ядосан.

— Не е вярно — поклати глава Лукас. — Изобщо не съм ядосан. Даже точно обратното.

— И от това съм изненадан — кимна Дел. — Ти или си разрешил случая, или чукаш Джаил Корбо.

— А защо не и двете? — засмя се Дейвънпорт.

— Чак такъв голям късмет никой не може да изкара — възрази Дел. — Кажи сега какво има в плика.

— Нека Индия ти каже — рече Лукас. — Ей сега ще стигнем до хотел „Браун“.

 

 

Когато двамата детективи влязоха във фоайето на хотела, Индия, управителят Филип и другата жена, която се бе мъчила да разпознае Родригес на снимката, ги чакаха на рецепцията. Лукас измъкна от плика една снимка и им я подаде — бе правена тази сутрин с цифров фотоапарат и бе излязла от принтера само преди половин час.

— Познавате ли този човек? — попита ги той.

Дел се опита да мине отстрани, за да види и той, но Дейвънпорт застана на пътя му.

— Да, това е той — каза Индия.

Другото момиче само кимна, а Филип, забил нос в снимката, отвърна:

— Да, виждал съм го.

— Познаваше ли се с Дерик Дийл?

— Може и да се е познавал — отвърна Филип. — Вероятно. Май веднъж ги видях тримата заедно да си говорят. Да, поне веднъж съм ги виждал. Така че може би…

— Във всеки случай определено се навърташе насам — добави Индия.

Дел се пресегна, взе снимката, хвърли й поглед и след секунда рече:

— Казах ти още от самото начало, Лукас. Тоя скапаняк Спунър е.

 

 

— Сигурно си правите майтап — каза Роузмари Роу. Беше се облегнала назад, доколкото позволяваше пространството зад бюрото й, скрила очи с длани, сякаш да не се вижда излъчващият се от тях ужас. — Нали бяхме заложили здраво на Родригес.

— Той е бил убит — обясни Лукас. — Почти цяла нощ не съм спал, за да мисля. Спомни си как решихме, че ако Анджела Харис може да направи точно предвиждане за убийствата на Олсънови, значи трябва да се вгледаме по-внимателно.

— Спомням си.

— Затова не спах кажи-речи цяла нощ и мислих. И когато накрая приключих, се наложиха два извода. Първо. Трябва да разбера по какъв начин убиецът на Родригес се е измъкнал от сградата. И, второ, дали персоналът от „Браун“ ще разпознае Спунър. Правя и трети извод в момента. Знаем, че имаме списък само с половината хора, присъствали на партито. И в момента Франк им показва снимката на Спунър. Предвиждам, че някой от тях ще го познае.

— Майко мила! — въздъхна Роузмари.

— Това е. — Лукас продължи да отмята гледните си точки една по една:

● Разполагаме с човек, измъкнал се от бордеите на Детройт без никакво образование. Само две години по-късно той се появява в Маями и чрез една фирма купува съвсем легитимно апартаменти, които използва, за да пере наркопарите си.

● След като това е толкова трудно да се измисли, как се е сетил той да го направи? Дали някой банкер не му е помогнал?

● Какво печели банкерът от всичко това? Дрога, пари, жени?

● Какво получава Родригес? Финансиране, начин за пране на мръсни пари и легитимност. Той е бил наистина умен човек, макар да е нямал никакво образование.

● Какво се случва на партито? Кой знае? Обаче най-вероятно Спунър убива Санди Лансинг, може би без да иска. Алией става неволна свидетелка, значи трябва да очисти и нея. После се изпарява — може би се изнизва през прозореца. Не знам. Във всеки случай не попада в нашия списък с гостите на партито. Не е от този кръг, той е просто приятелят на Лансинг, а по-голямата част от гостите не познават дори нея.

— Чакай малко — каза Роузмари. — Тук правиш голям скок. Всичко друго се връзва, но това вече си е чиста догадка…

— Нека довърша, моля те — прекъсна я Лукас и продължи:

● Разбрахме, че Родригес е бил на партито, защото, за разлика от Спунър, той минава за богат ерген, затова останалите гости му обръщат повече внимание.

● Когато Ал Бала свърза Родригес с Лансинг, ние допускаме, че щом са наркодилъри, между тях възникват търкания. После допускаме, че Дерик Дийл ги познава, защото Родригес е бил шеф на Лансинг. Допускаме, че Дийл е отишъл при Родригес, опитал се е да го изнудва и си изпросва убийството. Обаче, когато занесох снимката на Родригес в „Браун“, никой не го позна. И когато за пръв път говорих с Дерик Дийл, аз си спомних, че той не бе напълно сигурен дали Санди Лансинг е наркопласьор. Той мислеше, че това е възможно, но не знаеше. И това ме навежда на мисълта, че той не е знаел кой е шефът й. Определено обаче е знаел кой й е приятел — това днес се потвърди, когато показахме снимката на Спунър. Затова е отишъл при Спунър, а не при Родригес, и е бил убит.

● От всички хора на партито онези, които са могли да потвърдят присъствието на Спунър там, са Лансинг, която е мъртва, и Родригес, който не може да го направи, защото цялата работа с апартаментите и наркопарите ще излезе на светло.

● Тогава аз отивам да говоря със Спунър. Опитвам се да го сплаша, като му казвам, че ще притиснем Родригес, и му давам да разбере, че следим Родригес и не му даваме мира.

● Спунър разбира, че ако ние наистина спипаме Родригес, работата му е спукана: Родригес ще се опита да остане чист докрай и в никакъв случай няма да се остави да го забъркат в предумишлено убийство. Ще пропее и първото нещо, което ще каже, е, че Спунър е бил на партито. На това отгоре Спунър е имал някаква връзка с Лансинг — секс, дрога, изобщо имал е нещо с нея. И става също така подходящ заподозрян — като Родригес. Обаче Родригес се самоубива…

● Спунър знае, че следим Родригес, и правилно предполага, че подслушваме и телефоните му. Затова отива до апартамента на Родригес и пъхва бележка под вратата му. Може би нещо анонимно или дори писано на компютър. В нея се казва нещо от рода на: „Ще те пипнат всеки момент. Затова изтрий всичко изобличаващо от компютъра си. Изгори тази бележка“.

— И ние намираме пепел в мивката у Родригес — вметна Дел. — Макар че е можел да я пусне в тоалетната.

— Нищо не може да изличи хартията така, както огънят — каза Лукас и продължи:

● И така. Спунър следи Родригес и вижда, че той си тръгва за вкъщи, после се скрива в сградата на офиса му, така че да може да наблюдава входа откъм паркинга. Родригес се прибира вкъщи, намира бележката, прочита я и си казва: „Мамка им, ако се доберат до компютъра, спукана ми е работата“. Минава през магазина, купува си дискове, защото смята да прехвърли всички файлове на тях, след което да прехвърли на харддиска безсмислици или просто да го извади и да го хвърли в реката. Евтин е.

● Спунър знае, че плътно следим Родригес, затова не може да го очисти и просто да си излезе от входа за Скайуей или от паркинга, или от главния вход, защото ще го видим. Той трябва да се измъкне скришом. Вратата за товарната рампа в сутерена. Точка.

— А откъде е разбрал за нея? — попита Дел.

— Откъде да знам? Може би от Родригес. Може преди това да е разузнавал. Но каквото и да е, ако Родригес е бил убит, убиецът се е измъкнал така, сякаш е знаел, че мястото е под наблюдение.

— А как го е убил? — попита Роузмари.

— Ударил го е с твърд и тъп предмет. Във всеки случай не е с бейзболна бухалка, защото ще се усетим лесно… После вдига Родригес, държи го с главата надолу и го пуска. Ричард удря бетона с главата си и работата приключва.

— Виж какво ще ти кажа — намеси се Роузмари. — Спомняш ли си онези, които се самоубиха, скачайки от сградата на окръжната управа? Аз ги видях. Те не скачаха с главата надолу. Просто се хвърлиха и паднаха на земята с телата си. А Родригес е трябвало да се насили да скочи с главата надолу. Дори онези, които искат да умрат, гледат, ако е възможно, да запазят лицето си.

— Не ми дойде наум за това, но си права — рече Лукас.

Дел само кимна.

 

 

Известно време всички седяха смълчани и мислеха. Роузмари се поклащаше напред-назад в стола си и накрая попита:

— А останалото измислихте ли?

— Измислихме, че никога няма да можем да се доберем до него, ако това имаш предвид — отвърна Дел.

Лукас заговори:

— Публично казахме — или поне дадохме да се разбере — че според нас има двама убийци. Единият е убил Лансинг и Алией, а другият отмъщава за тях. Ето защо най-подходящ кандидат за убиец на Родригес е вторият, особено пък след като името на Ричи изтече към пресата. Обаче ние знаем, че това не може да бъде, защото сме следели онзи, който вероятно е вторият — той беше далеч, в другия край на града. И вторият човек, дори той да не е Олсън, не е знаел как да подмами Родригес да се върне в офиса си, не е знаел също така, че над Ричард се води плътно, двайсет и четири часово полицейско наблюдение, не е знаел, че телефоните му се подслушват. Всичко това обаче няма да мине пред съдебните заседатели.

— Освен това вече прикачихме малко или много убийствата на Лансинг и Алией на Родригес — добави Дел. — Дори и самоубийството пасва… Късно е сега да променяме мнението си.

— Но дори и да го променим и да притиснем Спунър, защитата ще изтика напред Родригес и ще спечели — каза Роузмари. — Успяхте да ме убедите седемдесет и пет процента, че е Спунър, обаче ако го поднесете на съдебните заседатели, процентите ще станат осемдесет на двайсет за Родригес. Всичко, с което разполагаме срещу Спунър, е обърканата конспирация на Лукас Дейвънпорт.

— Обърканата констипация на Лукас Дейвънпорт — поправи я Дел.

— Не е точно така — възпротиви се Лукас. — Можем да го свържем и с Лансинг, и с Дийл. Обаче никой не може да свърже Дийл с Родригес. Ако успеем да докажем, че Спунър е бил на партито…

— Щеше да свърши работа, но само ако Родригес не е бил там — каза Роузмари. — Ти дори нямаш предположение защо му е нужно да убива Лансинг. А при Родригес спокойно можем да допуснем, че става въпрос за търкания между продавач на дребно и едро.

Минаха още десет секунди в мълчание и размисъл, после Роу заговори:

— И така. Какво да кажа на Олсън? След петнайсет минути ще дойде и мога да му съобщя официалното ни изявление за Родригес, като изразя радостта си от това, че убиецът на Алией е мъртъв. Какво да му кажа?

— Избудалкай го — посъветва я Дейвънпорт. — Кажи му, че има някои улики, които сочат Родригес като евентуален извършител, но все пак продължаваме да проверяваме и други възможности.

— Той ще иска някакво заключение — каза Роузмари.

— Майната му! — отсече Лукас. — Никой не получава заключения.

— И никой не ги заслужава, особено пък банда като тяхната — промърмори Дел.

 

 

Лукас помоли Дел да провери ченгетата, които бяха разпратени да показват снимката на Спунър на гостите на партито.

— Имам малко работа — продължи той. — Като свършиш с колегите, можеш да минеш през Марси. Кажи й, че веднага щом приключа, ще ида и аз да я видя.

Когато Дел тръгна, Дейвънпорт се върна в кабинета си, заключи вратата, погледна часовника си, облегна се на стола и затвори очи. Десет минути по-късно отново ги отвори. Време беше. Стана, отиде до кабинета на Роузмари и надникна — вратата й бе затворена. Той влезе и попита секретарката:

— Вътре ли е бандата на Олсън?

— Аха. Доста оклюмани ми се видяха.

Лукас излезе, взе си палтото, преметна го на ръка и отиде в дъното на коридора, откъдето спокойно можеше да наблюдава вратата на шефския кабинет, но и където всеки можеше да помисли, че чака някого да влезе в сградата. Улицата вън все още бе пълна с фургони на телевизиите — един водещ с квадратна челюст даже бе започнал предаването си, използвайки сградата на Общината за фон. Пак ефирно време за Алией.

Един полицай — Хампстад, мина покрай него, усмихна се и попита:

— Знаеш ли вица за оня, дето имал главоболие?

— О, боже! — въздъхна Лукас.

— Един тип отива при доктора и му вика: „Докторе, помагай. Имам ужасно главоболие. Все едно ми коват гвоздей в челото. Сякаш са ме стиснали с клещи от двете страни. Това е напрежение от работата. Не мога да си взема болнични, а болката направо ме убива. Помагай“. И докторът му казва: „Имам лек. Същото се случи и с мен — много работех и получих главоболие също като твоето. И една вечер правих на жената орален секс. Като ме стисна от двете страни с ония яки крака, ама много силно, и ми мина. Якото стискане ли направи нещо, не знам, но главоболието намаля. Затова го повторих на другата вечер, после на по-другата и така две седмици. В края на втората седмица болката изчезна напълно“. А оня тип му вика: „Нямам избор, докторе, готов съм на всичко“. „Добре тогава — казал му докторът, — ела пак при мен след две седмици.“ Отишъл си човекът и след две седмици идва пак — засмян, бодър, весел — и вика: „Докторе, ти си направо чудесен. Постъпих точно както ми каза и вече няма никаква болка. Изпари се. Изчезна. Чувствам се прекрасно. Мисля, че наистина става нещо от силното стискане с краката… О, между другото къщата ти е супер“.

— Този го знаех — каза Лукас, без дори да се усмихне.

— Знаел си го, ама друг път — отвърна Хампстад. — Вътрешно ще се скъсаш от смях.

— Казах ли ти за курсовете по чувствителност? Правим ги…

— Майната ти! — изръмжа Хампстад. — Брей, какво става с това място бе? Вече никой тук няма чувство за хумор.

Вратата на шефския кабинет в другия край на коридора се отвори и Олсън излезе. Дейвънпорт се отблъсна от стената.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Мина през вратата, излезе отпред на стълбите, преброи до двайсет и тръгна отново назад към кабинета на Роузмари. Чу ги как приближават от другата страна на ъгъла и едва не се сблъска лице в лице с Том Олсън. Двамата се изгледаха за секунда и Лукас каза:

— Извинете.

Олсън чак тогава се размърда и проговори:

— Господин Дейвънпорт… току-що разговаряхме с шефката ви.

— Да, знаех, че ще идвате.

— Не сте постигнали кой знае какво — продължи Том. — Началничката ви беше по-… не искам да кажа уклончива, но много по-малко сигурна, отколкото бях очаквал… За тоя Родригес, искам да кажа.

Няколко секунди Лукас го гледа, без да каже нищо, после премести поглед върху останалата част от групата от Бърнт Ривър.

— Може ли да поговоря с вас насаме за няколко минути? — попита той.

Олсън кимна, погледна съгражданите си и каза:

— Извинете ме само за минутка.

Двамата с Лукас тръгнаха към изхода.

— Началничката ни е… ъъъ… Знаете ли, че снощи бях на проповедта ви?

— Стори ми се, че ви видях някъде на задните редици, но не бях сигурен — отвърна Том.

— Впечатлен съм. Аз не съм от същото течение на… християнството като вас, католик съм, но… ми подейства. — Детективът се бавеше, подбирайки внимателно думите си. — Опитвам се да ви кажа, че според мен сте добър човек, убедих се в това снощи и никак не ми се иска да ви лъжа. Началничката не ви е излъгала, но истината всъщност е, че според повечето от нас Родригес е невинен. Че най-вероятно се е самоубил.

— Какво? — Олсън бе смаян, но гласът му се сниши: — Тогава кой…

— Един банков служител на име Уилям Спунър. Той е въвел Родригес в търговията с дрога, показал му е как да пере парите си… Имал е и роман със Санди Лансинг.

— Тогава защо не го…

— Наблюдаваме го под лупа, но честно да си призная… моля ви, не казвайте това на никого… ще ни бъде много трудно да докажем всичко това. Главните свидетели щяха да бъдат Лансинг и самият Родригес. Но и двамата са мъртви. Дори да го арестуваме, на защитата ще й е много лесно да прехвърли всичко на Родригес, тъй като, честно казано, той е много по-лесен за обвинение. Макар и да не го е направил.

— Искате да кажете, че Спунър никога няма да си получи наказанието, така ли? — попита Том.

— Не знам какво да ви кажа, наистина не знам — поклати глава Лукас.

— Аз също не знам какво да кажа — рече замислено Олсън. — Май трябва пак да поговоря с госпожа Роу.

— Не, не го правете, само ще й създадете проблеми. И бездруго прави всичко възможно за това… за медиите. Иска да задържи вниманието на медиите върху Родригес само за още няколко дни. Няма как да му навредим вече, а ние през това време ще се заемем необезпокоявани със Спунър.

— Това е… Не знам.

— Ще ви кажа какво да направите — предложи Лукас, полагайки всички усилия да се вживее в ролята си на искрен. — Можете да се помолите за нас. След това, което видях снощи, вярвам, че ще свърши работа.

Олсън го погледа няколко секунди, сякаш го преценяваше, после бавно кимна:

— Добре.

Дейвънпорт се сбогува с него, стисна му ръката, после се върна обратно, мина през групата от Бърнт Ривър и влезе в кабинета си, чувствайки се като гузен лицемер. В името на справедливостта, каза си той. Или на нещо друго. Победата може би.

 

 

Лукас поизчака в кабинета си и когато прецени, че Олсън вече трябва да е излязъл, слезе в „Убийства“, за да поговори с Лестър.

— Няма да е зле да пратим двама души при Уилям Спунър — каза той. — Не толкова да го следят, колкото да го пазят.

— Защо, какво е станало? — попита Франк.

— Току-що казах на Том Олсън за него. Не съм уведомил Роузмари. Да не я намесвам. Обаче ако Олсън поеме нанякъде с колата, а ние поизостанем… ще цъфне на вратата на Спунър и ще го очисти, преди да успеем да му попречим.

— Хм, не знам — поклати глава със съмнение Лестър.

— Е, как го направихме с Джаил и Катерин Кинсли? Как ги използвахме като примамки, а те дори не са сторили нищо.

— Да, ама те някак си доброволно… — продължи да се съмнява Франк.

— Но те нямаха избор. Имената им научи всеки, писаха ги във вестниците, показаха ги по телевизията — и всичко това изтече от нашето управление. Нямаше да бъдат доброволки, ако имената им вече не бяха станали известни на всички.

— Добре де, добре… Понякога си приказвам така…

— Ще му пратиш ли двама души?

— Да. И то веднага.

— И още нещо, ако нямаш нищо против — продължи Дейвънпорт. — Бях се уговорил със Спунър да дойде днес с адвоката си, но не искам да се виждам с тях точно сега. Кажи му, че след смъртта на Родригес правим цялостна преоценка на случая и може въобще да не му се налага да идва.

— Готово.

— Мога и аз да го направя, но не ми се иска да говоря с него — добави Лукас. — На този етап не искам да го лъжа.

 

 

След като излезе от „Убийства“, Лукас се отправи към болницата. Дел тъкмо си тръгваше.

— Пак я върнаха в Интензивното — каза той като че ли малко изплашено. — Пневмонията й се засилва.

— Може ли да говори?

— Спи. Казват, че всичко било под контрол, но на мен ми изглежда по-зле, отколкото вчера.

— Почакай и аз да я видя.

Дел се върна с него. Една сестра ги въведе при нея, но Марси, както бе казал Дел, спеше. Двамата излязоха и Лукас го поведе към кабинета на Уедър. Там обаче нямаше никой.

— Кой те осведоми за състоянието й? — попита го Дейвънпорт.

— Преди десетина минути Блек излезе да си купи нещо за ядене. Той ми каза, че лекарите били настроени оптимистично.

— А той как мисли?

— Той не е доктор.

— Знам, че не е, ама все пак какво мисли?

— Според него е загазила — сведе поглед към пода Дел.

Двамата се върнаха пред Интензивното, погледаха я няколко минути през вратата, после отидоха до Общината.

 

 

На вратата на Лукас имаше залепена бележка, на която пишеше: „Обади ми се веднага“. Беше от Лоринг. Двамата с Дел слязоха в „Убийства“ и завариха Лоринг да взема показания от бледорус мъж, облечен в черно. Ако беше по-възрастен, спокойно можеше да мине за погребален агент.

— Какво има? — попита Дейвънпорт.

— Ами ето какво — отвърна Лоринг. — Това е Джон Дюкълджин. Той също е бил на партито у Салънс Хансън. Разпозна Уилям Спунър от цяла купчина снимки и казва, че и той е бил на партито.

— Ооо, ама това е чудесно — възкликна Лукас.

— Почти съм сигурен — уточни Дюкълджин. — Той си тръгваше, а ние пристигахме. Видях го да върви срещу нас по пътеката. Сили бе осветила почти навсякъде отвън, видяхме го доста ясно и аз го показах на приятеля си. Той обаче стигна до края на пътеката преди нас и сви встрани.

— Какво ви е накарало да го покажете на приятеля си? — попита Дейвънпорт.

— Помислих си да не е гей — отвърна Джон.

— Господин Дюкълджин и приятелят му са гейове — уточни Лоринг.

— Защо?

— Носеше дамска чанта. Мъжете не обичат да носят дамски чанти и аз си помислих…

Лукас измери Лоринг с поглед.

— Не отричам, че понякога проявяваш признаци на интелигентност.

— Ти просто завиждаш — поклати глава Лоринг.

— За какво става въпрос? — попита Дел.

— Нали не намерихме чантата на Санди Лансинг — отвърна Лоринг. — Ако бяхме я намерили, вероятно веднага щяхме да разберем, че е наркопласьор.

Дейвънпорт премести поглед върху Дюкълджин.

— Според вас приятелят ви дали ще разпознае Спунър?

— Не успях да се свържа с него. Работи на един обект, инженер е. Но аз му го показах. Сигурен съм, че поне това ще си спомни. И чантата, защото беше малко необичайно. Обаче не знам дали ще разпознае лицето.

— Къде е обектът му? — попита Лукас.

— В Рочестър, правят май някаква клиника… Довечера обаче ще си дойде.

Докато говореха, влезе Лестър и заключи:

— Лоринг значи ти е казал.

— Да.

— Голям досадник си, Лукас. За всички щеше да е по-добре, ако беше Родригес. Приключваме всичко и си отиваме вкъщи.

— Не може така.

— Да, знам — кимна Лестър. — Току-що говорих с Роузмари и тя ми каза, че Спунър бил третото ти предположение. Ама ти вярва. Затова пратих четири момчета при Спунър. Следим и Олсън.

— Скоро ще изскочи нещо, налягането вече стана твърде голямо. И каквото и да е то, кажи им веднага да се свържат с мен.

 

 

Уедър му се обади:

— Разбрах, че си идвал да видиш Марси и си минал през моя кабинет.

— Да — отвърна Лукас. — Много се притеснихме.

— Говорих с колегите и според тях ще се оправи. Веднага взеха мерки. Преместиха я в Интензивното, за да са по-спокойни.

— Том Блек вероятно е там някъде. Би ли му казала това, което съобщи и на мен? Защото и той е на нокти.

— Дадено. Тъкмо слизам натам.

— И искам да се видим — добави той. — Да поприказваме. Ама нали знаеш как е…

— Чух за Родригес. С него не се ли разрешават много проблеми?

— Не. Не съвсем. Ще ти разкажа. Може ли да обядваме утре някъде?

— Разбира се. Но може би по-късно, защото имам два ангажимента и вторият е предвиден за десет.

— Няма нищо. Ще държа телефона си включен и когато си готова, обади ми се. Аз ще дойда.

 

 

Към края на работния ден Лукас мина да види Марси. Промяна нямаше. Той се върна, взе колата си от паркинга и подкара към ателието на Джаил Корбо. Тя работеше, а две нови ченгета седяха около нея и я гледаха. Когато Дейвънпорт влезе, жената вдигна глава и попита:

— На вечеря ли?

— Убеди ме от раз — отвърна той.

Единият полицай се обади:

— Това е най-страхотното нещо, което съм виждал. Трябва да я видиш как прави грънци. Голяма работа!

— Интересно, а? — усмихна се Джаил.

— Ако проявя интерес — попита ченгето, — ще мога ли да намеря някой да ми дава уроци?

— Да, поне стотина души — отвърна тя. — Това е един от големите керамични центрове в страната.

— Голяма работа е! — повтори мъжът.

Другият полицай повдигна вежди мързеливо и поклати глава:

— Да се плескаш с кал ли?

Джаил го изгледа и рече:

— Да се плескаш с кал понякога е много забавно. — И плъзна връхчето на езика по горната си устна.

— О, боже, вземи ме сега, готов съм да умра! — изстена ченгето престорено.

Джаил се засмя и се обърна към Лукас:

— Десет минути, за да се измия.

 

 

На няколко пресечки от къщата на Дейвънпорт имаше заведение за бързо хранене и двамата седнаха да хапнат там.

— Можем да идем на кино — предложи той.

— А защо не се поразходим? Нагоре покрай реката.

— Много е студено.

— Ще ми се отрази добре. По цял ден седя вкъщи и не ми се ще да стоя на едно място и като изляза. Още два-три дни и тръгвам за Ню Йорк. Да ме намери там, ако може.

Двамата оставиха поршето у Лукас и повървяха около километър нагоре покрай реката, разговаряйки за изминалия ден. Той сподели с нея съмненията си относно Родригес и вероятността да има замесен още някой. Тя пък му разказа за разговора си с полицаите и за онзи, който може би наистина се интересува от керамика.

— Или от теб — каза Лукас.

— Усещам разликата. Личи си, когато нечие лице светва от удовлетворение, щом види как се оформя някоя ваза например. Той наистина мисли, че е голяма работа.

— Е… може би наистина ще се заеме.

— Тъй като те гледам, от теб грънчар няма да излезе — подкачи го тя.

— Да, ама много обичам грънчарите.

— И наистина го показваш…

— Не исках да кажа това — прекъсна я той нетърпеливо. — Обичам хора, които имат някаква дарба. Майстори. Добри дърводелци. Добри зидари. Добри репортери. Добри ченгета. Такива хора.

Двамата стигнаха до „Кретен“ и тръгнаха обратно към къщата на Лукас.

— Странно име за улица — каза Джаил.

— Кръстена е на името на някакъв епископ — отвърна той. — Имам един приятел, който ходеше на училище в Нормал, Илинойс, и друг, който ходеше в „Кретен“, тук, в Сейнт Пол. Мислеха да си поръчат тениски — едната с надпис „Кретен“, а другата — с „Нормал“, и да ги носят, като излизат навън.

— Щеше да е смешно само около секунда — рече тя. — После би изглеждало тъпо.

Двамата влязоха в дома му и Джаил каза:

— След този студ сега тук ми стана горещо.

— Искаш ли бира? Завчера взех някакъв филм — „Горещи улици“, може да ти хареса.

— Хубаво.

Лукас отиде до хладилника, взе две бири и когато се върна, тя тъкмо слагаше диска в DVD плейъра. Той включи телевизора с дистанционното, подаде й едната бира и се настани на дивана. Филмът започна, Джаил отпи от бирата си, после я остави на масичката и си съблече пуловера. Под него носеше блузка, а под нея — сутиен. Всичко това само след секунда беше на пода, после тя си свали дънките и гащичките и отново взе бирата.

— Докато гледаме, май няма да е зле да извъртим един секс — каза тя.

— Ако подходиш правилно към въпроса — отвърна Лукас, натискайки копчетата на дистанционното. — Мръдни малко вляво, пречиш ми да гледам.

— Ще ти преча — рече Джаил, възседна крака му и задърпа катарамата на колана му. — Така ще ти попреча, че свят ще ти се завие.