Джон Сандфорд
Лесна жертва (24)

24.

Въпреки протестите на Джаил, Лукас я свали пред дома й и чак тогава подкара към Сейнт Пол. Мястото на събитието в Сейнт Пол бе кажи-речи точно повторение на мястото, където бе станало първото убийство у Сили Хансън. Приликата се подсилваше от няколкото полицейски коли, спрели покрай тротоара, и четирите големи подвижни телевизионни станции, паркирали неправилно малко по-нататък, заобиколени от щъкащи нагоре-надолу репортери и оператори.

Една репортерка забеляза приближаващото се порше, посочи го и колата в миг бе заляна от ярката светлина на прожекторите. Бавно пробивайки си път през събралата се мигом тълпа, Дейвънпорт изломоти нещо нецензурно под нос.

— Лукас, Лукас… — извика някакъв женски глас и веднага след това някой удари колата по тавана.

Детективът спря до някакъв джип, който му се стори, че е на Лестър, излезе от колата, показа картата си на полицая и попита:

— Къде е?

Ченгето посочи към входа и Лукас се насочи натам, мина през вратата и покрай групата полицаи във фоайето, после прекрачи в атриума. Родригес още лежеше непокрит на земята. Лицето му бе смазано като пластмасова бутилка кетчуп. Отнякъде се появи и Лестър.

— По дяволите! — изруга Дейвънпорт, отвратен. — Кой го следеше?

— Пат Стоун и Нанси Уинтър — отвърна Франк. — Ей ги къде са.

И Стоун, и Уинтър бяха полицаи, взети от патрулната служба, за да запълнят липсата на хора за следенето на Родригес.

Лукас се приближи до тях и попита:

— Какво стана?

Уинтър започна:

— Ами той се качи горе, влезе си у тях и след малко в хола му светна. Тъкмо се наместихме удобно в колата и той отново излезе. Качи се в колата, отиде в един магазин и си купи нещо, но не можахме да видим какво, защото беше далеч, после излезе, пак се метна в колата и се върна тук.

— Не можахте да видите какво е купил?

— Бях далече, но го видях да плаща на касата и това, което беше купил, не беше нещо голямо. Трябва да е още в него, ако някой не го е взел. В куфарчето му.

— После?

— Аз останах да пазя изхода, а Пат изтича до Скайуей да наглежда офиса му — отвърна Уинтър.

— Ако се появеше в офиса, щях да се обадя на Нанси — подзе Стоун. — Той обаче не се появи. Аз бях откъм Скайуей, значи не може да е излязъл оттам.

— Няма ли други изходи към Скайуей?

— Има, обаче по това време са затворени — отвърна Пат. — Сега са отворени само три. Можеш да излезеш в Скайуей покрай мен, през изхода на паркинга и през главния вход. Другите изходи на приземния етаж се заключват.

— Помислихме, че може да е спрял в барчето — продължи Уинтър. — Показах си картата на дамата, дето седеше в будката на изхода на паркинга, после извадих ключовете от джоба си, преструвайки се, че търся ключа от колата, и влязох навътре, докато не видях колата му. После пак излязох и Пат се обади да ми каже, че още го няма. Затова се приближих до главния вход, погледнах вътре — не можех да вляза все още на този етап — и видях тая купчина там. — Кимна към трупа. — Не можах да разбера какво е, но се върнах при дамата в будката, накарах я да ме пусне и… останалото го знаеш.

— Колко време мина между влизането му в паркинга и момента, когато си го видяла на земята? — попита Лукас.

— Тъкмо това се опитваме да установим — отвърна Нанси. — Говорихме по мобилните телефони, затова можеш да засечеш точното време оттам, но според мен бяха някъде към десет минути.

— Според мен пък май беше малко повече — каза Стоун. — Мисля, че вече бяха минали десетина минути, преди да отидеш до паркинга, после минаха още една-две, докато излезеш, и още може би една, докато отидеш до входа и погледнеш… Вероятно общо дванайсет-тринайсет минути.

— Както и да е, можеш да засечеш времето от телефоните — повтори Уинтър.

Лукас разбра, че ченгетата се тревожат. Чудеше се какво може да са изпуснали, но като че ли нищо такова нямаше.

— Добре — каза той. — Чудесно сте се справили.

Двамата облекчено се спогледаха. Дейвънпорт им кимна и се върна при полицаите, струпани около трупа на Родригес.

— Къде е куфарчето му?

— Ей там горе — посочи едно от ченгетата към втория етаж на атриума. — Сложил го е на пода, преди да скочи… или да го бутнат.

— Доста едър мъжага е, за да може някой да го бутне без борба — забеляза друго ченге.

— От телевизията не го оставяха на мира и може да е превъртял — добави трето.

— Искам да видя какво има в куфарчето — каза Лукас.

— Оперативната група е горе — уточни един полицай. — Ей къде е асансьорът.

Дейвънпорт се качи горе и завари един от оперативната група да преглежда съдържанието на куфарчето с найлонови ръкавици.

— Книжа — промърмори той. — И това.

Вдигна пластмасова кутия пред очите на детектива.

— Какво е това? — попита го Лукас.

Оперативният го повъртя в ръцете си.

— Зип-дискове. Два броя.

— А касова бележка? Има ли?

Ченгето бръкна в куфарчето, намери бележката и я вдигна нагоре към светлината.

— Магазин за компютърна техника. Зип-дискове. Два броя.

Лукас отново слезе долу. По коридора, на две крачки зад Дел, се зададе началникът на полицейското управление в Сейнт Пол. Дел вдигна ръка и началникът на полицията попита:

— Скочил ли е?

— Не знам — отвърна Дейвънпорт, — но ще изпратя някой да вземе компютъра му. Според мен е дошъл да изчисти твърдия си диск и да прехвърли данните си на дискове. И може да е променил намерението си, когато се е приближил до перилата.

Всички вдигнаха погледи към перилата. Началникът на управлението каза:

— В апартамента му вече има хора от участъка в Уудбъри. И казват, че няма никакво прощално писмо.

— Не е имал време да го напише. — Лукас се обърна към Дел: — Искаш ли да дойдеш до Уудбъри?

Дел погледна смазаното тяло на Родригес, после вдигна очи към перилата на втория етаж и каза:

— Може. И бездруго Елвис вече го няма.

Тримата се запътиха навън и началникът на полицията промърмори:

— Ако е скочил… отнесъл е много проблеми със себе си.

 

 

По пътя към Уудбъри Дел се обади на полицаите там и помоли да го упътят. Апартаментът на Родригес се намираше в един блок.

— Мезонетният апартамент — каза началникът на полицията. — Поне така ми бе докладвано.

— Виж кой е подслушвал телефоните му тази вечер — нареди Лукас. — И разбери обаждал ли се е.

Дел провери.

— Никой не се е обаждал, нито той е звънял.

— По дяволите!

Блокът на Родригес бе най-обикновена сграда с пръскана мазилка върху груб бетон, двойни стъклени врати и редица пощенски кутии със звънци между вратите. Ченгето на входа ги упъти към най-горния, четвърти етаж. Вратата на апартамента бе отворена и Лукас пристъпи вътре, следван от Дел.

— Я какви пари докарва дрогата — забеляза Дел още като влезе.

Стените бяха покрити с релефни тапети, мебелите бяха в скандинавски стил. Посрещна ги цивилен полицай.

— Господин Дейвънпорт. Аз съм Дейв Томпсън.

— Здравей. Това е Дел… Какво имаме?

— Нищо особено. Засега. В кабинета му намерихме много документи, повечето данъчни… Няма прощално писмо, нищо подобно. Прослушахме и телефонния му секретар. Нищо. Няма компютър.

— А със съседите говорихте ли?

— На този етаж съседи са му едно семейство — отвърна ченгето. — Но още не сме ги открили. Излезли са в шест. От долния етаж ми казаха, че били доста официално облечени. Може да се забавят.

— Добре… Може ли да поогледам?

— Да. Както вече ви казах, няма нищо особено за гледане.

Лукас и Дел направиха бърз оглед. Главната спалня бе в края на централния коридор — огледала до леглото, още две на тавана над него. Гардероби с метални дръжки. Следващата стая представляваше малък кабинет — вградено бюро с бележник върху него, шкаф за папки и телефон. Пред шкафа бе коленичил полицай и се ровеше в книжата вътре.

— Да не забравите бележника — напомни Дейвънпорт.

— Няма.

В хола имаше телевизор, а стената зад него бе цялата във видео- и стереоапаратура. Срещу видеостената бе сложен полукръгъл диван, тапициран с черна кожа, до който стоеше покрит със същата кожа малък хладилник. „Холът по-рано явно е бил две спални“, помисли си Лукас: по средата на пода и на тавана личеше къде е била разделителната стена.

— Парите от дрогата — каза Дел. — Мечтата на всеки наркодилър.

Дейвънпорт се обърна към едно от ченгетата, работещи вътре:

— Да сте намерили нещо като сейф?

— Не, нищо такова няма.

— Може да се наложи да претърсите по-обстойно — рече той. — Готов съм да се обзаложа пет към едно, че не може да не си е устроил скривалище някъде.

— Проверете контактите по стената и вижте кой не работи — посъветва ги Дел. — Много хора си падат по такива тайници.

Лукас бе спрял в кухнята. На плота до мивката се виждаше отворен кибрит.

— Според теб пушил ли е? — попита той.

Дел вдигна глава към тавана, после сведе поглед към завесите, дори ги помириса и отвърна:

— Май не. Защо?

— А този кибрит тук…

Дейвънпорт го взе и надникна в мивката. В сифона се виждаха някакви черни остатъци. Той бръкна с пръст в него, потърка малко, после го извади.

— Какво? — попита Дел и ченгето се надигна на пръсти да види.

— Прилича ми на пепел — каза Лукас.

— Да не е горил нещо?

— Може би — кимна той замислено.

И с това огледът приключи.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Дел.

— Според теб самоубийство ли е?

— Да, бих го повярвал… така се разрешават маса проблеми — каза Дел. — Все пак бих искал да хвърля едно око на медицинския му картон.

— На медицинския му картон?

— Да. Да видим дали не страда от някаква депресия, дали са го лекували от нещо. Може изведнъж стените да са почнали да го притискат, да се е приближил до перилата и… импулсивно така…

— От втория етаж? Исусе… — Лукас поклати глава.

— Този втори етаж е висок. Поглеждаш долу и веднага ти става ясно, че няма да отскочиш като топка. Виждам един откачил от страх тип, телевизията е по петите му, знае, че е загазил с дрогата, натрупал е прилично състояние, което започва да изчезва пред очите му… а може и Алией да му тежи на съвестта. Кой знае? Тъй или иначе, слага куфарчето на земята и прави лястовица през перилата.

Убедително звучеше.

— Може и така да е било.

— Не може, а съм почти сигурен — каза Дел. — Все пак си запазвам правото за промяна на мнението.

— Добре тогава, да видим какво ще каже съдебната медицина.

 

 

Лукас остави Дел в центъра, запита се дали да не отиде при Джаил, но се отказа. Помисли да се обади на Уедър, но точно с нея пък не биваше да говори за смърт и разрушения — нещата бавно вървяха към сдобряване и нямаше смисъл да ги спъва.

Но така ли беше наистина? Това ли е имала предвид, когато му каза, че може да й се обажда? Какво, по дяволите, искаше да каже? И защо е тръгнал да се занимава с Джаил? И, господи, даже не искаше да мисли за Катрин!

Така че накрая се прибра у дома, известно време се чуди дали да не се захване с играта, после взе душ и се пъхна в леглото. Прехвърляйки събитията от деня в главата си, постепенно се унесе и заспа.

На два пъти се събужда през нощта, лежа в тъмното по един час на всяко събуждане, размисляйки. Сутринта стана, избръсна се, взе душ и чувствайки се все още уморен, пое към центъра на Сейнт Пол. Докато пътуваше, извади телефона и набра фотографа на отдела.

— Искам да направиш една снимка — каза му той.