Джон Сандфорд
Лесна жертва (23)

23.

Лукас хапна сандвич в кухнята, пъхна се под душа за няколко минути, после се облече в дънки, спортна риза, пуловер, кожено яке и кубинки. Помисли дали да не излезе с пикапа: щеше по-добре да се слее с околната среда. Обаче Джаил харесваше повече поршето.

Той го изкара от гаража и потегли. Прекоси моста над Мисисипи и след малко спря пред ателието на Джаил. Тя се беше облякла почти като него — кожено яке и дънки, каубойски ботуши и сребристо-тюркоазена огърлица.

— Накиприли сме се като за селска вечеринка — каза тя, като го видя.

— Хайде да тръгваме — кимна към вратата Лукас.

Слязоха долу, но тя се спря:

— Забравих си ключовете за външната врата. Изчакай малко.

И изчезна в задната част на къщата. Дежурното ченге, което играеше някаква електронна игра на телевизора, вдигна престорено съкрушен поглед към него и каза:

— Ох, Дейвънпорт, ти караш сърцето ми да се облива в кръв!

— Стига си дрънкал глупости! Отиваме на черква, ако искаш да знаеш.

— Вярвам ти — кимна ченгето и отново впери поглед в екрана. — Уф, да му се не види, изпуснах го…

Джаил се върна с ключовете.

— Да потегляме.

Тя пое напред, ченгето отново вдигна поглед и смигна на Лукас, който само вдигна рамене и я последва.

 

 

Олсън държеше проповед в евангелистката църква „Христос Възвестител“, намираща се на час път от Минеаполис, в малкото градче Йънг Америка. Църквата представляваше дълга и тясна бяла дървена постройка, с камбанария, построена в новоанглийски стил, с почти претъпкан чакълен паркинг. Лукас успя да вмъкне поршето между два големи пикапа, единият от които бе с монтирано отпред гребло за сняг. Ако беше с неговото тахоу, изобщо нямаше да се различава от околните коли. А сега поршето изглеждаше като хлебарка между два хладилника. В края на паркинга той забеляза поочукана кола, сгушена зад един фургон.

На входа на църквата стоеше червендалест мъж в дълъг черен шлифер, изправил се до нещо като масичка, върху която се мъдреше кутия с надпис „Дарения“, а под него с по-малки букви бе добавено: „Препоръчително дарение — $2 на човек“.

Минавайки край него, Джаил подхвърли:

— Мислех, че преподобният Олсън не взима компенсации.

Мъжът до кутията отвърна:

— Това е за църквата, мадам. Преподобният Олсън не взима дори и цент.

Лукас тикна петдоларова банкнота в кутията и мъжът кимна признателно:

— Благодаря ви много… побързайте, за да си намерите места.

Вътрешната подредба на църквата беше от най-обикновените: белосани стени, дървен под, централна пътека между два реда пейки и груб дървен кръст в единия край. Около две трети от пейките вече бяха запълнени и още десетина души се мотаеха прави, търсейки места. Лукас и Джаил седнаха на един от задните редове. В църквата бе топло, затова и двамата се съблякоха. В отсрещния ъгъл две жени от „Наркотици“ тихо разговаряха помежду си. Само за пет минути всички редове се запълниха и хората започнаха да сядат на пътеката.

— Ако началникът на пожарната види това тук, ще получи удар — промърмори Дейвънпорт, гледайки как хората продължаваха да прииждат вътре.

Джаил се наклони към него и попита:

— Видя ли жените?

— Кои жени?

— Ония в тъмносините жилетки — посочи ги тя с брадичка.

Лукас дълго ги търси с поглед и накрая ги видя — в предната част на залата шетаха пет-шест жени, които раздаваха някакви листовки на хората, като от време на време се спираха, разговаряха и се смееха. Сред тях той забеляза и двама мъже, които вършеха същото.

— Има и две момчета. Виждаш ли онзи с наметалото?

— А, да. Не ги бях забелязала… Питам се…

— Какво? — прошепна Лукас. И двамата говореха шепнешком.

— Това да не е някаква секта?

Осветлението започна да намалява и той само вдигна рамене. После една от жените в сините жилетки мина покрай техния ред и им даде купчина листовки, за да ги пуснат нататък по реда. Лукас и Джаил си взеха по една и предадоха останалите. В сумрака Дейвънпорт се опита да различи написаното на тях — текстът на няколко песни от едната страна и някаква рисунка от другата. Той пусна листовката в скута си, вдигна поглед и видя Олсън да се качва на малкия подиум.

— Как се чувствате тази вечер? — започна той.

Някои отвърнаха: „Чудесно“, други „Добре“ — и Том продължи:

— А аз — не. Колко от вас знаеха, че Алией Мейзън ми беше сестра? Да вдигнат ръце.

Около две трети от залата вдигнаха ръце.

— Значи знаете, че сестра ми е убита, че майка ми и баща ми са убити, че е убит и един мъж на име Амнон Плейн. Искам да ви поговоря за това.

Около двайсет минути той говори за сестра си и родителите си: как той, Шарън Олсън и родителите им си живеели спокойно в Бърнт Ривър — тихо и мирно градче, уважаващо семейните традиции — живеели си весело и щастливо, докато външният вид и талантът на Алией не разрушили всичко това.

— Аз не знаех какво значи да се живее по друг начин. Не го знаех тогава, докато си живеехме в Бърнт Ривър, докато се гонехме покрай реката, докато ходехме с татко на риба, докато се замеряхме с ябълки с другите момчета, докато играехме на бой с фунийки — сигурен съм, че доста от жените тук също са участвали едно време в тези битки, а? — От публиката се надигна лек смях, потвърждаващ догадката му. — Нямах представа, че дори тогава, през тези невинни детски години на игри и безгрижие, злото протяга към нас дългите си пипала. Протяга към нас дългите си пипала от Ню Йорк, от Лос Анджелис — студени, хлъзгави и отровни пипала — и стяга мозъците ни в убийствената си прегръдка…

Лукас усети, че го побиват тръпки. Олсън имаше дълбок звучен глас и знаеше как да го използва — макар на моменти да се снишаваше до шепот и да изглеждаше така, сякаш приказва на всеки поотделно, гласът достигаше до всички. Освен това беше едър, набит мъж и цялото му телосложение внушаваше усещане за спотаена сила.

Говореше за злото, за всичките му разновидности — филмите, телевизията, заведенията за бързо хранене и Интернет.

— Аз също го видях с очите си. Навремето служех в морската пехота и работех като патрул в базата в Субик Бей^[1]. Така че познавам злините, които заразяват хората: секса, дрогата, алчността и желанието да имаш, да имаш… Знам, че злото живее във всекиго от нас, но знам също така, че зрелият човек може да се бори с него. Вероятно няма да победи, но може да си избере сам пътя на борбата. Обаче някой от вас надничал ли е с очите си да види най-новото зло, наречено Интернет, което всички училища и библиотеки се опитват да ни продадат? Надничали ли сте в Интернет? Аз надникнах — случи ми се да питам нещо една библиотекарка и тя ми показа — и това, което видях, беше извън всякаква мярка: такава ярка демонстрация на злото не може да се види нито в Субик Бей, нито където и да било другаде по света. И всичко това се излива с пълна сила право върху нашите деца и ги покварява.

След тези въвеждащи думи Олсън започна самата проповед — за злото по света изобщо, за предстоящата благодатна светлина, за Исус, който винаги е с нас и който всички ще видим през следващите няколко години. Краят наближава…

Проповедта трая около двайсет минути, емоциите се надигаха и отливаха на вълни, всяка по-силна от предната. Олсън слезе на централната пътека, говорейки и зовейки чадата Божии, протягайки ръце през редовете да докосне хората, които се люлееха заедно с неговия ритъм. Шумът на публиката, горещината вътре в църквата — всичко това комбинирано с гласа на Том, достигна кулминационната си точка, завършвайки с дълъг, протяжен и отчаян вопъл…

И когато вопълът затихна, по устните на Олсън заигра усмивка.

— Обаче ние ще бъдем добре, защото сме чада на Всевишния.

„Край на шоуто за тази вечер“, помисли Лукас. Том, с почти делови тон, започна да говори за Амнон Плейн:

— Амнон. Библейско име. Но в нашия случай Плейн^[2] е по-важното. Още като чух името, си казах, че това е послание. Още като чух, че е убит, разбрах, че съм бил прав. Веднъж говорих в тази църква за възхищението ми към непорочните люде, нашите менонитски^[3] и амнийски^[4] братя, и макар вярата ни да е различна, ние сме обединени от вярата си в непорочното. То ще ви спаси. Вече сигурно сте видели някои хора тук, облечени в сини жилетки. Това са домашно изплетени сини жилетки, всички те са си ги направили сами. Ако приемате непорочните, направете си такава жилетка. Облечете я. После изхвърлете телевизора. Прекъснете вашата Интернет връзка. Извърнете взора си от списанията, пропити и преливащи от злото.

Множеството изведнъж отново изпадна в психозата отпреди малко, този път предизвикана от просветлението около смисъла на името Плейн, на смъртта на Амнон Плейн и ясното послание, която тя носи на чадата Божии.

Докато безумието набираше сила, пръстите на Джаил се забиха в бедрото на Лукас като куки и не помръднаха оттам, а Олсън продължи да говори в постепенно помръкващата светлина, докато накрая в залата стана почти тъмно — единственото осветено място бе петното, откъдето Том проповядваше. Изведнъж тялото му се затресе със страстта на всяка изричана от него дума. Хората започнаха да стават и да викат и след миг цялото паство беше на крака, а вопълът отново започна да се извисява…

И Олсън, както стоеше в центъра на светлото петно, внезапно се срина на колене с изпънати нагоре ръце, обърнал длани към публиката. По ръцете му, от рани в центъра на дланите, се стичаше кръв и воят нарасна до такава степен, че Лукас едва го понасяше.

После Олсън припадна и воят секна така рязко, сякаш някой бе щракнал ключ — хората започнаха да се споглеждат с изумени лица. Един мъж от предните редове притича и коленичи до проснатия на земята проповедник, после към него се присъедини още един — скоро около преподобния се събра малка групичка, която го вдигна на ръце и го отнесе някъде извън залата.

Слабоватият мъж, който събираше даренията на вратата, пристъпи в осветеното място и каза в настъпилата тишина:

— Преподобният Олсън ще се върне след малко. За тези от вас, които идват за пръв път в нашата църква и се интересуват от концепцията на преподобния Олсън за Плейн, бих искал да кажа няколко думи… Няма църква за непорочни. Не се събират пари, няма никаква организация. Ако чувствате, че можете да бъдете непорочни, и искате да бъдете такива, направете си жилетка. Или не си правете, ако не искате. Някои от нас си направиха, за да ни напомня за това, което сме решили да бъдем. Но не карайте друг да я прави вместо вас, например съпругата да изплете за мъжа си. Те сами трябва да си я направят и ако не стане хубава… покажете им как става, но нека сами да свършат работата. Тази жилетка няма да ви спаси, това е просто обикновена дреха, нищо повече. Но ще се убедите колко много топли… На гърба на листовката сме нарисували малка схема, модел на тази жилетка.

Зашумя хартия, всички заобръщаха листовките, а мъжът продължи:

— Ако искате да пеете, пейте. Ако на някого му е топло, спокойно може да излезе навън да глътне малко чист въздух. Така че защо не започнем с Ти си моето слънце, а всички, на които им се пее, да направят място на онези, на които им е горещо и искат да поизлязат.

Хората се размърдаха. Лукас стана, стисна Джаил за ръката, прекрачи през няколкото души на края на реда и след малко двамата бяха навън.

— Може да се каже, че парите ни не отидоха на вятъра — каза тя, кимайки към църквата зад гърба им, откъдето се раздадоха първите куплети на Ти си моето слънце.

Дейвънпорт бе забил поглед в листовката.

— Нито една от тия песни не е религиозна — промърмори той. — Всички са нещо като хитове от доброто старо време.

— Какво, да не искаш да се върнеш и да пееш? — попита го Джаил.

— Не. Писна ми.

— И на мен. Когато започна да говори за Плейн, тръпки ме побиха. — Двамата се приближиха до колата и се качиха. Седнала вътре, Джаил продължи: — Знам, че думите му звучаха банално — за злото, което идва от Холивуд, и всичко останало, но… е добър. Много добър. Има нещо във вида му — такъв един голям, едър, побойник сякаш… а и гласът му…

— Ще си правиш ли жилетка? — полита я Лукас.

— Има някакъв смисъл в това, което каза — рече Джаил, пропускайки подмятането покрай ушите си. — Особено ако не трябва да се включиш към протестния християнски марш до Пърли Гейтс. Сякаш те кара да повярваш, че всеки може да бъде непорочен.

— Само дето е малко късно — каза Лукас. — На настоящия етап да си непорочен е лукс, който повечето от нас не могат да си позволят.

 

 

Като потеглиха, Джаил попита:

— Кръвта дали беше истинска? Дали просто не се е порязал?

— Не, освен ако не е най-големият артист на земята, а не ми прилича на такъв.

— Но ако е най-големият артист на земята, тогава наистина няма да ти прилича.

— Не знам. Обаче знам едно. Виждал съм го с очите си да пада… в смисъл да припада… или поне да получава нещо като пристъп, когато намери родителите си мъртви, и мога да ти кажа, че не се преструваше. Тази вечер беше същото, стори ми се съвсем истинско.

— Значи е откачалка, а?

— Зависи какво разбираш под откачалка — отвърна Лукас. — Съществуват много екстрасенси, изпадащи в транс, в екстаз… Може и те да са откачалки, знам ли.

— Мислиш, че не е той, нали? Че не той е убил Амнон, нали?

— Някои улики обаче сочат, че е той.

— Всъщност не ти зададох въпрос — каза Джаил. — Знам, има такива улики, но ми се струва, ти не мислиш, че е той.

— Грешиш. Смятам, че е възможно да е той. Но… съществото, което го е направило, не е онова, което виждаме. Тази вечер пред нас застана светец, но у него сигурно има и сатана. Само дето още не сме го видели.

Бяха на половината път до Минеаполис, когато телефонът на Дейвънпорт иззвъня.

— Ти си с включен телефон? — изненадано го погледна Джаил. — А се носят легенди, че не го включваш.

— На финалната права сме — отвърна Лукас, бъркайки в джоба си. — И затова трябва да научавам всичко на секундата. — Натисна копчето и доближи апарата до ухото си: — Да?

— Франк се обажда. Къде си?

— Току-що минах „Франс“ по 494. Какво има?

— Твоят човек Родригес е мъртъв — изтърси Лестър.

— Какво?!

— Май се е самоубил. Така поне казват.

— Какви ги дрънкаш, как?…

— Скочил. Във вътрешния двор на сградата… как му викаше ти… а, да, атриум. Скочил в атриума на сградата. И се размазал.

— Кой е там?

— Две от нашите момчета, а след малко ще пристигне и оперативна група от Сейнт Пол. Ще се обадя на Роузмари и после отивам и аз.

— Добре, ще се видим там.