Джон Сандфорд
Лесна жертва (22)

22.

Четвъртък. Ден шести от случая „Алией Мейзън“.

Франк Лестър тъкмо се качваше по стълбите на кметството, стиснал в ръка огромна кафява кесия за сандвичи, когато Лукас го настигна почти на бегом, издишвайки кълбета пара в студения утринен въздух.

— Пак ли тия сандвичи? — попита го той.

— Този път са с фъстъчено масло и желе — отвърна Лестър и повдигна кесията. На ръцете си имаше скиорски ръкавици. — Чувам, че снощи си излизал с Джаил Корбо.

— Да, помотахме се из града — уклончиво отвърна Лукас. — Не й се стоеше у тях.

— Все още нищо не се случва! Нито с Корбо, нито с Кинсли. Може би грешим. Може да не е Олсън. Всяка нощ се моли, всеки ден кръстосва по църквите. Момчетата, които го следят, го смятат за ненормалник, обаче хората от църквите го обичали. Снощи започнала да му тече кръв…

— Ооо, я стига, не ми се слушат такива неща — прекъсна го Дейвънпорт.

— Умът ми не побира как го прави. Мислех си дали в колана няма скрито някое бръснарско ножче или нещо от този род, ама момчетата разправят, че изпадал в нещо като транс, после си вдигал ръцете високо над главата и от дланите му потичала кръв, сетне по ризата му избивало червено петно, точно… е, сещаш се. Точно където го е проболо копието.

— Господи!

— Да, Него имах предвид… Какво става с Родригес?

— Снощи натиснах едно копче — довери му Лукас. — И днес може да стане нещо.

— Дай боже! — Погледът му се вдигна някъде над рамото на колегата му и той се извърна. Долу на улицата бе паркиран фургон на телевизията и двигателят му работеше. — Тия да не са ни закачили някой микрофон?

— Дано да не са — каза Дейвънпорт. — В противен случай ще им натикам задниците в затвора като нищо. Ще питаме съдията. Сигурно можем да им издействаме три години.

Двамата погледаха фургона още малко — никакви признаци на живот, само излизащата от ауспуха пара на изгорелите газове — после влязоха.

Десет минути след като Лукас бе влязъл в кабинета си, мина Лейн.

— Трябва ни счетоводител, за да хвърли един поглед на документите от банката — каза той. — Свел съм всичко само до няколко въпроса, но без специалист не мога да намеря отговорите.

— Какви са въпросите?

— Как е могъл Спунър да му даде заема? Това е основният въпрос. Ако бях получил заем за къща при същите условия, досега да съм се пренесъл край някое от езерата. Тези заеми вонят.

Лукас се облегна назад.

— Видя ли сега? Ето защо карам теб да четеш тия книжа.

— Предпочитам да пипна някого натясно. Както и да е, дай ми един счетоводител и отивам да сгащя Спунър.

— Нека питаме Роузмари.

 

 

Роу обаче имаше по-добра идея. Тя познаваше банковия пълномощник отпреди, обади се по телефона и след малко свърза Лейн с един банков експерт. Тъкмо му бе предала слушалката, когато секретарката я повика по интеркома. Роузмари вдигна слушалката, послуша, после каза: „Родригес е“, и натисна друг бутон.

— Роузмари Роу… Да, това е… — Слуша цяла минута, без да каже дума, после поклати шава: — Изобщо не знам за това. Следствието се води от заместник-началник Дейвънпорт и ние още не сме се виждали тази сутрин… Не, нищо не мога да ви кажа. Ако го е направил като част от следствието, предполагам, че е имал основание за това… Благодаря ви, господин Родригес, но повече наистина нищо не мога да ви съобщя. Когато господин Дейвънпорт дойде, ще му кажа да ви се обади… Разбира се, че ще се обади… Да, разбира се…

Последваха уверения, извинения, накрая Роузмари учтиво се сбогува и затвори.

— Беше доста нервиран — осведоми ги тя. — Някаква сделка за недвижими имоти била отменена… Надявам се, че наистина си имал основание?

— Разбира се. Искаме да го паникьосаме. Телефонът му се подслушва… — Той замълча, на лицето му се появи объркано изражение. — И как стана така, че са го видели да се среща с агента по недвижими имоти, а не са го чули да му се обажда по телефона? Няма начин да не го е извикал по телефона.

— Хей, ами че той е наркопласьор — каза Лейн. — Има си нерегистриран телефон.

Лукас скочи на крака и извика:

— Мамка му! Как сме могли да пропуснем? Значи той се е обаждал където си иска, а ние сме слушали само тъпотиите му, предназначени специално за нас.

Роузмари попита:

— А как можеш да намериш нерегистриран телефон, след като…

Лукас насочи пръст към нея.

— Трябва да се свържем с телефонната компания и да вземем номерата на всички, които са му се обаждали вчера следобед… Момент, кой следи линиите?

— Мисля, че някой от „Наркотици“ — отвърна Роузмари.

— Обади им се.

Две минути по-късно Дейвънпорт вече говореше с ченгето от „Наркотици“, което следеше телефоните на Родригес.

— Преди малко не му ли се обадиха от една фирма за недвижими имоти?

— Не. На два пъти му се обажда домоуправителят на един от блоковете му. Някакво електрическо табло се било подпалило миналата нощ. Той се обади и на другите домоуправители, след това на една фирма да го оправят и най-накрая на нашата шефка. Ама ти сигурно знаеш.

— От кой номер беше това?

Колегата му продиктува номера.

— Обаче никаква фирма за недвижими имоти, а?

— Никаква.

Лукас затвори, накара Роузмари да изрови един телефонен указател, а той през това време намери телефона на „Недвижими имоти Кофи“, позвъни и помоли да го свържат със Смоли. След минутка Кърк се обади и Дейвънпорт каза:

— Току-що ни се обади господин Родригес. Малко разтревожен ни се стори. Предполагам, че вие сте му се обаждали?

— Да, преди малко му звъннах. И на мен ми прозвуча доста мрачно.

— Бихте ли ми дали номера му?

— Да, защо не — отвърна Смоли.

— Нямам го тук, а искам да му се обадя — обясни Лукас.

— Секунда само, записал съм го тук някъде… ама къде… А, да, ето го.

Детективът записа номера и рече:

— Благодаря ви. Ако бях на ваше място, щях да стоя по-далечко от господин Родригес. Поне докато малко му мине.

— Смятам да стоя по-далечко от него цял живот — увери го Смоли.

Лукас затвори и Роузмари попита:

— Друг номер ли?

— Да. — Той набра номера на полицая, следящ телефоните на Родригес, и каза: — Родригес май има нерегистриран телефон, който ние не подслушваме. Искам да му позвъниш и да се престориш, че си сбъркал номера. И да видиш дали е той. Да го познаеш по гласа.

— Давай номера — отвърна ченгето.

— Може да има устройство, което да му покаже от кой номер идва обаждането — предупреди го Дейвънпорт.

— Няма да е оттук.

— После веднага ми се обади — довърши Лукас.

— По дяволите, за това трябваше да се сетим по-рано — каза Роузмари, когато той затвори. — Нерегистрираният телефон е почти задължителен при наркопласьорите.

Дейвънпорт се обърна към Лейн:

— Ти се върни в банката. Ако ситуацията е такава, каквато ми каза преди малко, обади ми се. След това ще отидем да сгащим Спунър.

— Хубаво. До обед сигурно ще ти звънна — каза Лейн.

— Ще се обаждаш ли на Родригес? — попита Роузмари.

— Ще извикам Слоун да говори с него — отвърна Лукас. — Искам да видя как ще се държи.

Телефонът на Роу изчурулика. Тя го вдигна, заслуша се, натисна едно копче и каза:

— Роузмари е. — После вдигна глава към Лукас. — Родригес е бил. Той е отговорил на оня номер.

— Отлично — рече Дейвънпорт. — Сега вече работата май потръгна. Обаче трябва да го накараме да говори.

Той се обади по мобилния си телефон на Слоун и му каза, че ще го чака в болницата.

— Ще идем да поговорим с Родригес.

 

 

Марси се бе облегнала на възглавниците, все още изглеждаше бяла като платно и като че ли с пет години по-стара — около очите й се бяха образували ситни бръчици. Но погледът й беше бистър и Блек, седнал на стола до леглото й, съобщи:

— Ще я местят в обикновена стая.

— Ето на това се казва напредък — каза Лукас, наведе се и я целуна по челото. — Ако знаеш колко се радвам, че те виждам добре. Тези мои предчувствия ме смазаха.

Тя го изгледа изпитателно, после попита:

— Какво си направил?

— Какво? — погледна я той с недоумение.

— Избръснал си се така гладко и имаш такъв невинен вид… А това става само когато си много доволен от себе си. Какво си правил?

Лукас се ухили.

— Още не съм пипнал оня, дето те рани, но мисля, че съм хванал онзи, който уби Алией. Двамата със Слоун отиваме да го притиснем до стената.

— Така ли? — попита тя със съмнение. — И кой е той?

Докато й разказваше историята с Родригес, забеляза как вниманието й на моменти се разсейваше. „Още не се е оправила напълно — каза си той. — Още малко.“ Когато приключи с обясненията, попита:

— Какво мислят лекарите? Кога ще се възстановиш? Примерно до сряда готова ли ще си?

— Сигурно не — поклати глава тя. — Казват, че ако всичко върви добре, ще трябва малко рехабилитация… Вероятно.

— Вероятно? Господи… Лошо те е нацелил оня.

— Може да се наложи пак да я отварят — намеси се Блек. — Вътре има още две-три костици, които трябва да излязат по естествен път. Но ще мине известно време.

— Боли ли те? — попита я Лукас.

Тя кимна:

— Да. Тази сутрин започна. И май няма намерение скоро да спира.

— Лекарствата ще ти помогнат — успокои я той.

Дойде Слоун и също се включи в разговора, поприказваха още малко, после двамата с Дейвънпорт излязоха. Вън на тротоара, по пътя към колата, Лукас сподели:

— Преди ме беше страх за нея, а сега ме е яд. Да я боли толкова, а ние да гледаме и да не можем да й помогнем.

— Хвани оня, който я рани — предложи Слоун.

— Онзи, дето го е направил, се мисли за месия — каза Лукас.

— Има разлика между мисли се и е — възрази Слоун. — За мен той е просто гаден ненормалник, поел уверено към някоя килия в „Стилуотър“.

 

 

По пътя за Сейнт Пол Лукас каза:

— Да спрем и да видим дали Спунър е в офиса си. Да се опитаме да го хванем натясно.

— Искаш ли да бъда добрият? — попита Слоун.

— Тоя номер сега не ни трябва. Достатъчно е само да го посплашим.

Спунър обаче го нямаше. Рийд, президентът на банката, ги посрещна и обясни:

— Помолих го да си вземе отпуск. Платен. Според мен няма вина, но не искам въпроси. Моля се на Господ двамата с Алиша да ме разберат.

— Коя е Алиша?

— Жена му — отвърна Рийд.

— Трябва да говорим с него… Дали ще си е у дома?

— Преди около час беше.

— Имате ли адреса му? — попита Лукас.

Рийд направи физиономия, хвърли поглед към секретарката и неохотно й нареди:

— Дай им адреса на Били. — После добави с лека нотка предизвикателство: — И му се обади да го предупредиш, че тези двама господа отиват да говорят с него.

 

 

Спунър живееше на една пресечка от Хайланд Парк в богаташки квартал, на десет минути път от банката. Къщата бе двуетажна, от бели плоскости, разположена доста навътре от улицата, с дъбове в предния двор. Слоун отби колата в алеята и двамата слязоха. В същото време Спунър се появи на панорамния прозорец на горния етаж и за секунда Лукас изпита странното чувство, че той е друг човек, но кой точно, не знаеше. Спунър ги видя и тръгна към вратата. На мястото му на прозореца застана изрусена жена с розова блуза и златен часовник.

Бил ги посрещна отпред на стълбите, навличайки връхна дреха и придърпвайки вратата зад себе си.

— Посъветвах се с адвоката си и той ми каза да не говоря с вас в негово отсъствие — започна той.

— Е… какво да се прави — вдигна рамене Дейвънпорт. После се обърна към колегата си: — Само дето се разкарвахме.

Слоун попита Спунър:

— А какво мисли адвокатът ви по въпроса дали може ние да говорим с вас, а вие да не ни отговаряте? Така става ли?

— Просто не трябва да разговарям с вас.

— Тогава кажете на адвоката си, че сме тук и искаме да уредим среща — продължи Слоун. — Документацията по кредита, която изискахме по канален ред, в момента се преглежда от банков експерт и счетоводител, така че трябва да поговорим за това.

— Кажете на адвоката си също така — намеси се и Лукас, — че в момента разследваме Родригес за трафик на наркотици и предумишлено убийство и колкото повече го проучваме, толкова повече неща излизат. Че случаят с Родригес е далеч по-сериозен, отколкото някакви скалъпени злоупотреби със заеми, и че като нищо може да ви се падне и част от присъдата му, ако не ни окажете някакво съдействие.

Спунър бе пъхнал ръцете си в джобовете на сакото и сега ги разпери като криле.

— Ей, ей, момчета… Чакайте малко. Никой не иска такива неща. Ама вие идвате така, сякаш ще ме водите в затвора, и на мен какво друго ми оставаше, освен да позвъня на адвоката си, а? Така че защо не му се обадите и да уредите нещата? Аз ще дойда. Ще ви кажа всичко, което знам за Ричард. Просто искам защита и от закона, това е всичко.

— Кога? — попита Дейвънпорт. — Кога ще дойдете?

— Когато кажете. Хей… Кога желаете? Днес следобед? Кога? Обаче искам и адвокатът ми да е там.

Русокосата жена продължаваше да стои на прозореца, скръстила ръце, без да отделя поглед от тях.

— Това съпругата ви ли е? — запита Лукас.

Спунър изви поглед натам, после кимна:

— Да, и тя се изплаши, горката. Господи, работата ми…

Дейвънпорт мислеше усилено: Лейн сигурно вече бе при експерта и на тях щеше да им бъде необходимо мнението му, преди да говорят със Спунър.

— Добре тогава, елате утре. Сутринта. Обадете се на адвоката, уредете среща със секретарката на шефа. За мен няма значение по кое време.

— Добре. — Бил се размърда неловко, отвори мрежата, сякаш се канеше да влезе вътре, после, тъкмо когато детективите се обръщаха да си тръгват, каза: — Знаете ли, не ви излъгах оня ден. Все още смятам, че Ричард няма нищо общо с това.

— Лъжете се.

— Вие сигурно го наблюдавате. И знаете, че го е направил?

— Наблюдаваме го отвсякъде — натърти Лукас — и няма никакво съмнение. Въпросът е вие колко знаете. Ако то е достатъчно…

— Ще ви кажа всичко, но то не е много. Искам да кажа, заемите му… малко рисковани бяха наистина, но досието му… И изведнъж викате: „наркопласьор“… Аз… — Устата му се отвори и затвори два-три пъти, сякаш не можа да намери точните думи. — Искам да кажа, не вярвам. Той просто е добър човек.

— Споменете ми само едно добро нещо, което е направил — рече Дейвънпорт.

— Ами… — Спунър се позамисли, после промърмори: — Е, не мога да се сетя за нещо конкретно, но е идвал у дома, държи се добре с жена ми, с другите хора… Искам да кажа, че просто е приятен човек и с него можеш да побъбриш, да пийнеш по чашка.

— Е — отвърна Лукас, — струва си човек да помисли за това.

 

 

В колата Слоун процеди:

— Добър човек.

— Той пласира дрога. Хората, които продават дрога, го познават. От цял топ снимки го сочат без грешка… А ако погледнеш и тия заеми… направо си е мошеник.

— Макар и добър човек — иронизира Слоун.

— Помниш ли Дан Маркс? — попита го Лукас.

— Е, на това викам аз добър човек — кимна колегата му.

— Всички бяха на това мнение, докато не започнаха неприятностите и разровиха боклука му.

— Не знаех, че с нокти могат да се правят такива неща — каза Слоун.

Двамата си мислеха за това, а Слоун караше към Сейнт Пол.

 

 

Родригес беше в кабинета си. Един полицай, облечен в спортно сако, го наглеждаше от отсрещната сграда. Двамата го намериха да пристъпва от крак на крак и да хапва пуканки от огромен пакет.

— Здрасти, момчета — каза той, като ги видя. После сведе поглед към огромния пакет пуканки и добави: — Подарък от момчетата от Сейнт Пол. Участъкът им е ей там.

— Какво прави нашето момче? — попита Лукас.

— Работи на компютъра. По едно време излезе за малко и го изгубих, но скоро се върна.

— С колата ли?

— Не, изчезна някъде из сградата. Виждате ли накъде излиза коридорът от неговия кабинет? Е, когато го видях да си навлича шлифера, изхвърчах долу, но той вече бе излязъл по коридора и го изгубих от поглед. Затова отидох до паркинга и го зачаках там, но той не дойде. Когато отново проверих, беше се върнал и пак работеше.

— Значи е ходил при някого в сградата.

— Да, но може да е ходил където си иска. Нямаше го около двайсет минути.

— Ама се е облякъл, викаш?

— Да.

Помислиха малко, но нищо не успяха да измислят, освен че явно не е ходил до тоалетната.

— Може би няма да е зле да пратим още едно-две момчета — предложи Дейвънпорт.

— Ако работата е сериозна — съгласи се ченгето. — Ето, колата ми е спряна долу на улицата, но ако той излезе и поеме в противоположната посока, аз ще трябва да правя обратен завой, за да го последвам, а това ще е, все едно да му викна: „Ей ме на̀“.

Лукас впери поглед в Слоун и каза:

— Още хора.

— И по-бързичко — добави ченгето, — че ме заболяха краката.

 

 

Родригес не беше точно такъв, какъвто Дейвънпорт бе очаквал. Не беше латиноамериканец, не приличаше на латиноамериканец и не говореше като латиноамериканец. Не му приличаше и на наркопласьор. Повечето пласьори на наркотици се държаха или като нахакани мъжкари, или като шефове със свойски обноски.

Родригес изглеждаше и звучеше като най-обикновен средностатистически бизнесмен, издрапал с пот на челото от работническата класа. Беше едър мъж с дебел врат, широка талия и закръглени рамене. Може би пийваше повечко, най-вероятно бира, а ако не бира, то тогава нещо по-твърдо — водка с мартини примерно. Лукас бе срещал този тип хора в лицето на продавачи на коли, бармани, профсъюзни дейци, както и на адвокати, произлезли също от работническата класа.

Родригес беше бесен:

— Вие какво се заяждате с мен бе? От къде на къде ще ми съсипвате репутацията и ще ми разваляте сделките? Знаете ли какво, ей сега ще повикам адвоката си — той грабна телефона — и двамата с него ще включим тоя малък тормоз в делото, което ще заведем срещу вас. Не ми трябват никакви тъпи апартаменти, защото ще забогатея от това, че ще дам Община Минеаполис под съд за един милиард долара, а на вас съвсем не ви е за първи път да тормозите…

— Ти се занимаваш с продажба на наркотици, Ричард — прекъсна го Дейвънпорт. — Можем да го докажем. Можем да докажем също, че Санди Лансинг е работела за теб. Имаме хора, които ще застанат пред съда и ще го потвърдят. Можем да докажем, че си взел заеми, които погасяваш с наркопари, и тогава данъчните ще ти разгонят фамилията. Това всичко е доказуемо. Въпросът сега е дали можем да ти прикачим и убийството на Алией. Знаем, че ти си го направил, само дето още не можем да го докажем.

— Пълни глупости! Тая кучка дори не съм я доближавал. — До този момент той яростно бе набирал някакъв номер на телефона си и бе чакал да му се обадят. Явно някой вдигна оттатък, защото Ричи се отказа от това, което се канеше да каже, и кресна в слушалката: — Дай ми Сам! Ченгетата са тук и ме тормозят. Дейвънпорт и още един. — Той послуша малко, после посегна да тикне слушалката в ръцете на детектива: — Говори с него.

Лукас обаче се дръпна.

— Не — поклати глава. — Ние си тръгваме. Искахме просто да проверим как си. Ще те пипнем, Ричард.

— Да го духате! — викна Родригес и отново вдигна слушалката до ухото си: — Не иска да говори. Тръгват си… Да, да.

Когато Лукас и Слоун излязоха в коридора, чуха тръшването на слушалката и само след секунда Родригес ги настигна.

— Чакайте, задници такива, да ви кажа нещо — викаше той. — Чакайте да ви кажа нещо. Само между мен и вас. Майка ми беше проклета курва в Детройт. Дори не знам кой е баща ми. Името ми даже е някаква шега. Старецът ми сигурно е бил я поляк, я латвиец, я от някоя друга скапана страна от Източна Европа. — Лицето му бе станало тъмночервено от ярост. — Със зъби и нокти се измъкнах от Детройт и си скапах задника от работа, за да стигна дотук. И изведнъж цъфват две шибани ченгета и викат, че съм убил някого… Сега ще ви кажа нещо! Не съм убивал никого! Ясно ли ви е? Не съм убивал никого! На никого дори шамар не съм удрял. Исках само да се измъкна от шибания Детройт и да стана някой, и ето че станах, а вие, задници такива…

— Стига с тия задници! — прекъсна го рязко Дейвънпорт.

— Ти си задник — убедено отвърна Родригес. — И двамата сте задници. Така че защо не вземеш да ме понапляскаш, а? — Наведе се към Лукас. — Хайде, светни ми един, няма да ти отвърна. Тъкмо да прибавим още една точка към обвинението към вас, копелета проклети! Вие ми съсипахте бизнеса…

Изведнъж лицето му се сгърчи и той с болка повтори:

— Бизнеса ми. Вие ми съсипвате бизнеса.

После се обърна и влезе в офиса си.

— Брей — със страхопочитание се обади Слоун. — Тоя беше… Това в очите му бяха истински сълзи.

— Аха. — Дейвънпорт се почеса по главата, после сви рамене: — Хайде.

— Сигурен ли си, че се занимава с продажба на наркотици? — попита го колегата му.

— Освен ако няма брат близнак.

 

 

Срещата с Родригес остави у тях тягостно чувство и по-голямата част от пътя до Минеаполис премина в мълчание.

— Да те оставя ли в болницата? — попита Слоун.

— Не… Ще… Не знам какво да правя.

— Ами ако грешим с тоя Родригес?

— Точно това си мисля — отвърна Лукас. — Но не грешим. Знаеш ли всъщност какво става? Стигнали сме до мястото, където изведнъж разбираме, че наркопласьорите също са хора и че като такива не са чак толкова лоши. Обичат жените, семействата си.

— Но не всички — възрази Слоун. — Повечето от тях са боклуци.

— Не всички, само някои. Просто са хора. Знаеш ли какво се сетих? Помниш ли, като говореше с бащата на Санди Лансинг, как той изведнъж започна да дрънка за „негри“ и други подобни?

— Е, и?

— Той е обратната страна на Родригес. Виждаш най-обикновен възрастен и кротък човечец, който спокойно може да мине за твой или мой баща, обаче като си отвори устата, се питаш откъде му идват наум такива тъпотии. Родригес пък е наркопласьор, обаче разказът му как се мъчел да се измъкне от калта на Детройт може да покърти всекиго… Ооо, вече не знам. — Той се замисли малко, после продължи: — Това, което знам обаче, е, че Родригес е наркопласьор, Санди Лансинг е била негов човек, той е бил на партито, където е убита тя, но отрича всичко и е единствената нишка, която имаме.

Обади се Дел. Слоун подаде на колегата си телефона и раздразнено попита:

— Защо не включиш собствения си телефон?

— Какво става? — попита Лукас.

— При Бу Макдоналд съм и имам адски лоши новини — отвърна Дел.

Макдоналд беше парализираният компютърен и радиоспециалист.

— Е?

— Сещаш ли се за онова хлапе, дето публикува онзи интернет-вестник „Плюнка“? Пуснал е нова статия и в нея се говори за Родригес.

— Какво?

— Да бе! Гаден пикльо. Сега ще го побъркам, ще побъркам и родителите му, ама каква полза? Името на Родригес вече е на светло.

 

 

Роу беше бясна.

— Искам да ми кажеш истината, Лукас! Това ли е малкият натиск, за който говореше?

— Не. Никой не е научил името му от мен или моите хора.

— Нито пък от мен или от някого, когото познавам — каза Лестър. — В целия отдел хората, които знаят имената, са петдесет-шейсет.

— През последния половин час ми се обадиха поне десет души и знаете ли какво им отговарям? — повиши глас Роузмари. — Не мога да кажа: „Не, не е Родригес“, защото е той. Затова отвърнах, че не мога да говоря по случай, по който се работи. А знаете ли какво означава това? Означава да. И всеки го знае.

— Хлапето от „Плюнка“ го е чуло отнякъде — каза Дейвънпорт. — Знаем, че от това проклето място изтича информация.

— Ако пипна тоя, дето се е раздрънкал, ще му изстине мястото, ще изхвърчи навън и ще посветя целия остатък от мандата си на грижата да му прецакам и пенсията — беснееше Роу. — Искам това да се разчуе! Че търся човека и че работата и пенсията му висят на косъм!

— Това е малко пресилено — забеляза Лестър. — Струва ми се, че няма да ти повярват.

— Да, но хубавичко ще се замислят — кресна тя. — Ей богу, ще накарам Вътрешен отдел да се намеси. Да понатиснат някого и да видим какво ще излезе. Такива работи няма да търпя. Няма да търпя, вярвайте ми!

Лукас се обади:

— Искам да ви кажа още нещо. Тази сутрин ви помолих да изпратите още хора за Родригес. Предлагам да затегнем още по-здраво примката около него. Искам да кажа, забравяте за Джаил Корбо, забравяте за Катерин Кинсли. Той става приоритет номер едно.

 

 

Дейвънпорт се върна в кабинета си и намери две бележки. На едната пишеше „Обади се на Джаил“, а на другата: „Обади се на Катрин“.

Позвъни на Джаил и тя каза:

— Дузината рози, които си ми изпратил у дома, още не са пристигнали.

— Съжалявам, мислех… ъъъ… такова, мислех, че ти трябва да ги изпратиш на мен. И ги чакам.

— Брей, какъв е остроумен! — засмя се тя. — Такива мъже ми трябват… може би. И така… какво става? Може ли да излизам вече?

— Още не. — Той набързо й разказа за изтичането на информация от отдела. — Ще го видиш по новините.

— Какво ще правиш довечера? — попита тя. — Не ти правя предложение. Искам просто да възвися радостта си в кръвта на агнеца.

— Какво, какво? — попита с недоумение той.

— Оня, който се е опитал да ме убие, довечера ще изнася проповед в някаква църква — поясни Джаил. — Ще ми се да го видя. Едно от твоите момчета тук го е видяло и казва, че бил голяма работа.

— Амии, не знам — поколеба се Лукас. — Идеята май не е много добра.

— Ооо, я не бъди толкова задръстен — каза тя. — Освен това можеш да си вземеш пистолета. Мятаме се на колата и отиваме, какво толкова.

— Ще ти се обадя. Тук се отваря доста работа. Ако успея да се измъкна… може би.

 

 

Той се обади на Катрин, но я нямаше вкъщи и разговорът бе прехвърлен на мобилния й телефон. Обаждането му я завари в колата и тя помоли:

— Изчакай малко да спра.

Гласът й звучеше леко притеснено, сякаш току-що бе плакала, затова Лукас попита:

— Какво става?

Но тя вече бе оставила телефона. Той изчака и след малко гласът й отново се чу:

— Казах му, че според мен имаме проблем и мисля да се махна, че може би трябва да остана малко сама. И знаеш ли какво ми отговори той?

— Какво?

— Каза: „Е, прави това, което сметнеш за необходимо. И ми се обади“. Все едно му съобщавам, че може да не успея да се прибера за обяд.

— Катрин, наистина не мога да ти дам съвет, просто не знам…

— Той просто се отдръпна от мен — прекъсна го тя. — Сега се питам дали си няма някоя или кой знае. Сякаш чакаше да кажа нещо.

— Ако той все още има някакви чувства към теб, ако изобщо те познава, нямало е начин да не се сети, че нещо става — рече Лукас. — Все едно да чакаш мечът да падне. И след като падне, няма какво особено да се коментира. Знаеш предварително всичко, което другият може да каже.

— Лукас, какво значи всичко това? Та ние сме женени повече от двайсет години!

— Когато си говорехме последния път… когато се чувстваше излъгана… искам да кажа, погледни го твоя човек. Ако ти се кара, значи иска да е доминиращият и не ти дава да живееш така, както искаш. Ако не ти се кара, а те подкрепя напълно във всичко и ти казва да правиш каквото намериш за добре, то тогава ще го сметнеш за снизходителност и ще се чувстваш така, сякаш животът ти е хоби, защото той има пари, можеш да ходиш на театър в Лондон и тям подобни. Така че… ако ще говорим за това кой е излъган… Защото каквото и да направи той, все няма да е правилно.

— Ама ти сякаш си на негова страна. — Прозвуча така, все едно не можеше да повярва на ушите си.

— Съвсем не. Виж какво, половината ми приятели са разведени, а другата половина — изработени. Аз самият съм изработен. Преживял съм го… Господи! На твоя страна съм, Катрин, защото сме стари приятели с теб. Ако бях приятел на мъжа ти, щях да съм на негова страна, защото тук няма прави и криви. И в този случай ти трябва да подкрепиш приятеля си и толкова.

— Е, говорих с една от приятелките ми… всъщност обядвах с трима от тях — най-добрата ми приятелка и едно семейство, с които винаги съм била в приятелски отношения — и по държането на едната от тях познах, че е на страната на Джак.

— Стават такива неща — каза Лукас. — Също както и някои от най-добрите приятели на Джак може да са на твоя страна. Това ще те изненада, ще видиш… Нали каза, че е член на някакъв голф клуб?

— Да.

— Това, което ще те изненада, е, че някои негови приятели ще започнат да се навъртат край теб…

— Жената, която се е отървала от мъжа си…

— Нямам предвид да легнат с теб… всъщност някой може и да се опита… но вероятно има такива, които те наблюдават отдавна и те харесват.

— Лукас…

— Хей, просто искам да ти кажа, че подобни неща се случват. Ако се махнеш…

— Май вече нямам друг избор — отрони тя.

— Виж какво, това, което сподели с мен… мислила ли си да го кажеш и на Джак? Да се поскарате малко? Да му покрещиш? Обичаш ли го още?

След дълго мълчание тя промълви:

— Не мисля.

— Уффф.

— Всъщност неговата реакция ме ядоса — продължи Катрин. — Здравата. Но се чувствам така… не знам. Сякаш съм малко развълнувана в порочния смисъл на думата. Сякаш току-що са ме пуснали от затвора.

— Уфф.

— Само това повтаряш. Какво искаш да кажеш?

— Боли те повече, отколкото си мислиш, и скоро ще го усетиш — рече той. — Така е и с Джак.

— Е, не знам. Може би. Но се махам.

Повече не се сети какво да й каже. Какво да измисли да каже на човек, който седи край пътя, който е към края на брака си и който на това отгоре не бе виждал от двайсет и пет години.

— Така че можеш да ме поздравиш — изхлипа тя и този път наистина плачеше.

— Уфф.

 

 

На вратата се почука и влезе Роузмари.

— Медиите са обградили Родригес отвсякъде. Неговият адвокат току-що се е обадил… Какво става с теб?

— Току-що говорих с една стара приятелка. Бракът й отива на кино.

— Ти имаш ли нещо общо с това?

— Не. Не пряко. Искам да кажа, не съм й се бъркал. Може би трябваше да й кажа нещо, което… да промени нещата… Не знам. Тя просто е стара приятелка.

— Хм. — Роузмари го изгледа скептично. — Не можеш да се грижиш за всички на този свят. Пък и никой не го иска от теб.

— Тя просто има нужда от малко помощ — поклати глава Лукас.

— Не мога да ти дам съвет — заключи Роу. — Слушай сега. Родригес, разбира се, ще ни съди. И Том Олсън се обажда на два пъти да пита за Родригес, обаче аз се правя, че ме няма. Трябва да измислим нещо.

— Кога ще идва? Имаш редовна среща ли?

— Да — кимна тя. — След половин час. И искам и ти да присъстваш.

— Дадено. Но не знам какво да кажа.

— Ако се опита да ме удуши, можеш да го треснеш по главата.

Още обсъждаха въпроса, когато ченгето, което подслушваше телефоните на Родригес, се обади:

— От нерегистрирания му телефон има три бързи обаждания.

— Докъде?

— Първото е до Маями, до някакъв невключен в указателя номер. По-точно, имаме номера, но когато се опитахме да се свържем, от телефонния клон се обадиха и казаха, че трябва да се легитимираме и чак тогава ще получим име.

— Пак е някой нерегистриран телефон, бас държа.

— И аз така мисля. Както и да е, нашето момче каза да не му пращат Джери, защото имал проблем. Според нас това е доставка. По дяволите, сигурен съм, че е доставка! Чувал съм такива неща поне двеста пъти, и то със същите думи. Нищо особено не се казва, сякаш всичко е законно. Например: „Оная доставка, дето говорихме. За Джери. Би ли я задържал за малко, че имам някои проблеми тук?“.

— Хубаво, дай ми тоя телефон в Маями — каза Лукас и надраска номера в бележника си. — Имам един човек във ФБР, който може би ще успее да помогне.

— Чудесно! След това се обади още веднъж, този път до една агенция за недвижими имоти. Помоли човека, който му отговори оттам, да види къде може да продаде апартаментите и му предложи да провери дали някой си Итни не иска да ги купи. Тоя Итни не знам кой е.

— Това е Инвестиционен тръст по недвижими имоти — обясни му Лукас. — Могат да му помогнат да ги продаде бързо.

— Е, човекът, с когото говори… беше повече от готов да се заеме. Искаш ли името му?

— Да. — Той записа името.

— Третия разговор проведе с един друг наркопласьор. Каза му следното: „Трябва за известно време да закрия бизнеса си. Предай на всички, че съжалявам“. Другият го попита: „Какъв е проблемът?“. Родригес му отговори: „Просто проблем. Ченгетата мислят, че имам нещо общо с убийството на Алией, и са по петите ми“. А оня вика: „Откъде се обаждаш?“. Родригес отвръща: „От добър телефон“. А другият: „Ако бях на твое място, щях да го хвърля в реката. Щом мислят, че имаш нещо общо с това, ще ти сложат подслушвател и на оная работа“. Родригес: „Добре, предай на всички. Ще ти се обадя, когато нещата се оправят“. И това беше всичко.

— Трябва ни този телефон, времето, когато се е обадил, и писмен запис на разговора — каза Лукас. Надраска номера, затвори, вдигна поглед към Роузмари и добави: — Ледът се пука.

 

 

Когато Роузмари си отиде, той се обади първо на Молард, даде му номера от Маями, а после на Дел, за да му даде местния номер. Дел му звънна след петнайсет минути и докладва:

— Този номер е на един друг нерегистриран абонат, обаче от „Наркотици“ го знаят. Преди около два месеца го открили по някакъв техен си начин и имат и име — някой си Хърб Скот. Това е всичко, което имат в компютъра — номер и име. Да ги накарам ли да се разровят по-надълбоко?

— Разбира се. Включи го в списъка. Ако до утре вечер не се случи нещо, всички ще ги приберем и ще видим какво можем да изстискаме от тях.

Молард се обади само няколко минути след Дел:

— Този номер е записан на името на човек с адрес „Гейбълс бай дъ Сий“. Засукано име. Сигурно е богаташки квартал. Накарах там един мой човек да се свърже с местните.

— Благодаря.

Ледът се пукаше.

За момент той се запита дали да не посети новата агенция за недвижими имоти, с която е разговарял Родригес, но после се отказа: щяха да се сетят, че телефонът се подслушва, а той можеше да се окаже полезен и по-нататък.

 

 

Обади му се Слоун:

— Слез долу в „Убийства“. Искам да ти покажа нещо.

Лукас бързо слезе и завари пет-шест ченгета да се кискат около малкия телевизор.

— Какво става?

— Това е апартаментът на Родригес — обясни Слоун.

— Мезонет — вметна някой.

Трептящата картина показваше прозорец, ограден от червеникава мазилка. После изведнъж, в забавен кадър, на прозореца се появи Родригес и дръпна пердето. Когато се скри, сцената се повтори — прозорецът, Родригес, пердето.

— Гузен, гузен, гузен — обади се един от полицаите.

Друг добави с иронична нотка в гласа:

— Ако не е гузен, защо ще дърпа пердето?

Включи се и трети:

— Ако бях на негово място, вместо да дърпам пердето, щях да насоча пушка през прозореца.

— Щяха да се побъркат от кеф.

— Да, докато на някоя от ония руси репортерки не цъфне дупчица на челцето.

 

 

Появи се Олсън, помъкнал след себе си Бентънови, Пакардови и Лестър Мор, редактора на вестника.

— Кой е тоя Родригес? — заповеднически поиска да узнае Том. — Всички казват, че той го е направил.

— Той е само заподозрян — отвърна Роузмари. — Дейвънпорт…

— Смятаме, че е наркопласьор — започна Лукас. — Всъщност сме сигурни, че е такъв. И имаме поне два източника, според които Санди Лансинг е работела за него. Тоест тя е продавала дрогата, която Родригес й е доставял.

— Значи е бил пласьор на едро, така ли?

— Дори нещо повече. Може би е собственик на местния наркокартел и Лансинг е била негова служителка.

— Смайващо — бе коментарът на Олсън. — Наркокартели, служители. А дали й е плащал социални осигуровки?

Мор го прекъсна:

— Можете ли да го арестувате?

— Още не — поклати глава Лукас. — Може би само за дрогата. Не можем да го свържем пряко с убийството, обаче знаем, че е бил на партито, че е познавал Лансинг, а отрича да я е познавал, можем сигурно да докажем, че двамата са продавали наркотици заедно. Можем да представим нещата като караница, взела фатален обрат. Той е убил Лансинг, вероятно без да иска, като е блъснал главата й в касата на вратата. Алией е излязла от спалнята точно в този момент и той я убива, за да премахне свидетел.

Олсън бавно се изправи, погледът му се плъзна към Бентънови, след това към Мор, накрая запелтечи:

— Искате да кажете… че тя е била убита като случаен свидетел? Че се е появила в неподходящо време?

— Това е една от възможностите — отвърна Дейвънпорт.

— Не вярвам — заяви Том. — Това не е обикновено убийство. Толкова народ избиха. Не може да бъде случайно. Просто не може да бъде!

— Не знаем със сигурност дали е така, или не — намеси се и Роузмари. — Лукас просто ви описа една от теориите.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Олсън.

Вдигна ръце, притисна ги до слепоочията си, както бе направил в деня на убийството на родителите си, и задърпа косата си по същия начин, както тогава, когато припадна пред очите на Лукас.

Дейвънпорт се изправи, приближи се до него и го хвана за ръката.

— Спокойно, спокойно.

— Не мога… не мога…

— Седнете.

Мъжът залитна и Лукас го настани внимателно на стола му. Том се огледа из стаята — всички очи бяха приковани в него — и отново изпъшка:

— Това не може да бъде! Не може.

 

 

Когато всички си отидоха, Франк Лестър подхвърли:

— И това ако не го подпали, не виждам какво друго би могло.

Лейн се върна.

— Цял ден си изгубих, но банковият експерт е на наша страна. Тя каза, че заемите смърдят.

— Това технически термин ли е: „смърдят“?

— Точно така — отвърна Лейн. — Но има проблем. И аз го създадох. Направих фундаментална следствена грешка. Зададох един въпрос в повече… не, два въпроса в повече.

— Нали ти казвах? — поклати глава Лукас.

— Да. Та хващам аз този банков експерт — между другото има хубави крака, макар че в лицето не е нещо особено — и й викам: „Какво бихте направили, ако го хванете да прави това? По време на ревизия“. А тя отговаря: „Ще му кажем, че заемът не е обоснован достатъчно, и в зависимост от статута на другите заеми ще го накараме да предприеме мерки“. А аз се чудя: „И това е всичко?“. Тя отвръща: „А ти какво си мислиш? Че ще го застреляме?“. И тогава направих втората грешка. Зададох още един въпрос.

— Че дотук станаха два.

— Неее, това беше въпрос първи и първи а. И сега съм вече на втори въпрос. Питам я: „Колко търговски заеми има в Минесота? Би трябвало да са стотици хиляди, а?“, А тя вика: „Е, най-малко десетки хиляди“. И аз пак питам — това е вече въпрос втори а: „Колко от тях не са редовни?“. Очаквах да каже нещо като един-два в годината, а тя знаеш ли какво отговори?

— Страх ме е да чуя — промърмори Лукас.

— Много трябва да те е страх — закима Лейн енергично. — Вика: „Може би са няколко хиляди“.

— Мамка му! — изруга Дейвънпорт.

— Да. Спунър май почна да се изплъзва от хватката ни. От друга страна… това ми хрумна, докато идвах насам…

— Какво?

— Спунър не знае тази статистика.

— Ти си голям гадняр — каза Лукас. — Това е качество, на което се възхищавам у един полицай.

 

 

Вече се стъмваше по-рано и когато уличното осветление светна, дойде Дел със сладолед в ръка.

— Отивам да видя Марси. Искаш ли да дойдеш?

— Да, изчакай да се облека.

По пътя за болницата Лукас разправи на Дел за Катрин. Той го слушаше, без да го прекъсва, ближеше сладоледа си в студената вечер и като го изяде, каза:

— Сигурно иска да си легнете. Да докаже на себе си, че е още желана и че още е добра, както едно време.

— А аз какво да правя?

— Е, не вярвам само в лягането да е отговорът. — Погледна Лукас. — Или е, а?

— Не. Искам да кажа… тя е наистина готина, но е и наистина прецакана.

— Тогава седни, поприказвайте си хубаво за това как е била прецакана… може би ще трябва да подбереш друга дума — и че не бива да прави нищо, докато отново не се оправи.

— Доколкото я познавам, няма много да си падне по такова нещо — поклати глава Лукас.

— Откъде, по дяволите, ги намираш такива жени? Все са някак объркани, с проблеми.

— Де да знам! Талант, братче.

— Трябва ти една мацка, която идва и ти казва: „Искаш ли да ми видиш рибката?“. Ти питаш: „Голяма ли е?“. А тя ти отговаря: „Каквато я искаш, такава ще бъде“.

— Често съм се питал защо нямаш никакво въображение — рече Лукас. — Мисля, че вече знам отговора.

— Да, и ако бях на твое място, щях да си ида вкъщи и дълго да мисля за Катрин. Особено ако още сте приятели. — Те повървяха малко в мълчание, после Дел продължи: — Обаче този проблем има и добра страна.

— Така ли?

— Да. Той е твой проблем, не мой.

 

 

Марси седеше, подпряна на възглавниците. Беше будна, но погледът й изглеждаше отнесен и замъглен.

— Докторите се страхуват да не е развила пневмония — каза Блек. — Смятат, че не би трябвало да има проблем… но ще се наложи лечение.

Лукас клекна до нея и я погледна отблизо в лицето.

— Как се чувстваш?

— Топло ми е.

— А още боли ли?

— Не е спирало.

— По дяволите! — Той се изправи. — Трябва да има по-добри медикаменти.

— Да, но те ме удрят в главата — отвърна Марси. — Предпочитам малко да ме боли… Как върви разследването? Разбрах, че се е разчуло за Родригес.

Поговориха си за Родригес и тя остана будна, но Лукас се притесни за състоянието й. Като че ли бе грипава. По едно време той каза на останалите, че отива да си вземе ко̀ла, и излезе навън. Още щом затвори вратата, се отправи към регистратурата и попита:

— Доктор Уедър Каркинен тук…

Сестрата кимна с глава през рамото му — Уедър идваше право към тях. Той тръгна към нея и попита:

— Чу ли за Марси? За пневмонията?

— Да, казаха ми — кимна тя. — Още няма нищо сериозно. Лекуват я.

— Стига, Уедър! Възможно ли е да стане сериозно?

Тя поклати глава:

— Не мога да ти кажа, Лукас. Тя е млада и здрава и не би трябвало да стане сериозно, освен това я лекуваме… но беше тежко ранена и белият й дроб доста пострада. Така че… опитваме се да се справим.

— Това ли е всичко?

— Лукас, не знам нищо повече — отчаяно каза тя. — Просто не знам.

— Добре, добре.

Двамата стояха неловко един срещу друг, после тя го докосна по лакътя и каза:

— Чух по телевизията да говорят за този Родригес. Той е от твоя случай, нали?

— Да. Той е нашият човек. Проблемът сега е как да го притиснем до стената. За нищо не можем да се хванем и се опитваме да го направим по косвен път.

Тръгнаха бавно, докато й разказваше за случая. По-рано, когато живееха заедно, Лукас често споделяше с нея някои по-заплетени случаи. Тези разговори сякаш му помагаха да сложи в ред мислите си, макар че Уедър не вземаше кой знае какво участие. Двамата постепенно се вместиха в стария модел на разговор: тя само от време на време го прекъсваше с въпроси от рода на „Защо мислиш така?“, „Това пък откъде го измисли?“, „Това как се връзва с другото?“.

Когато стигнаха до края на коридора, от стаята на Марси излезе Дел. Погледна към тях за момент, после отново се скри вътре. Двамата спряха и Уедър го попита:

— Какво ще правиш довечера? Ако искаш, да излезем да хапнем някъде.

— Не мога — поклати глава той. — Знаеш какъв огън гори на главата ми сега… Ще превъртя… А може ли да ти се обадя?

— Да. Мисля, че можеш. — Тя го хвана за ухото, дръпна главата му надолу, целуна го по бузата и каза: — Чао засега.