Лукас я погледна. Марси винаги бе най-действената личност в службата, винаги правеше нещо, бързаше нанякъде. И сега, като я виждаше легнала, без да помръдва, му се струваше, че не е тя. Изглеждаше отслабнала, изпита, изцедена. Той потупа Блек по рамото и каза:

— Няма страшно.

Централните офиси на Атиниъм Стейт Банк се намираха недалеч от Юнивърсити авеню, на три пресечки от щатската управа в Сейнт Пол, в тухлена сграда с четири бели дървени колони отпред. Кварталът бе започнал да добива елитен облик, когато махнаха порнокината оттук и изгониха проститутките на запад, по-далеч от законодателната власт. Елитният облик обаче не се бе запазил и сега в квартала цареше атмосфера на запуснатост и ненужност, каквато навява захвърлената и смачкана пластмасова чаша пред някое кафене.

Четирите телефона на Родригес — един вкъщи, два в офиса и един мобилен — вече се подслушваха. Същото се отнасяше за домашния и мобилния телефон на Бил Спунър — вицепрезидента на кредитния отдел.

Лукас и Дел отидоха до банката с най-обикновена раздрънкана кола, следвани от служителя на прокуратурата Тим Лонг. Когато спря на паркинга, Дейвънпорт се обади на Роузмари. Тя на свой ред телефонира на президента на банката и го помоли да отдели няколко минути на детектива. После се свърза отново с Лукас и съобщи:

— Очаква те. И внимавай в картинката. Той е от ония, дето винаги са готови да помогнат на полицията и след това никога не забравят за помощта.

Дейвънпорт затвори и се обърна към Дел:

— Виж дали ще намериш някъде колата на Спунър.

Дел кимна и рече:

— Виж му сметката.

Лукас и Лонг влязоха вътре и размениха няколко думи със секретарката на президента. Тя влезе в кабинета му и само след секунда излезе, следвана от самия президент.

— Много сте бързи. Току-що говорих с Роузмари.

— Нямаше движение — отвърна Дейвънпорт.

Президентът на банката се казваше Рийд. Беше общителен човек с наднормено тегло, типичен американец — червенолик, белокос, синеок, с червена вратовръзка, бяла риза и син костюм. В ъгъла бе подпряно американското знаме с пластмасов златист орел на върха.

Когато Лукас му обясни в общи линии какво ги интересува, Рийд се облегна назад в коженото си кресло и каза:

— С Бил се познаваме от деца. Заедно ходехме на училище, само че той шест години след мен. Родителите му — мир на праха им, и двамата са починали — играеха канаста с моите. Сметките му винаги са били изрядни и е един от най-добрите ни служители. Кръстник съм на по-големия му син.

— Сигурен съм, че все още няма нищо нередно — каза Лукас. — Искаме просто да го поразпитаме за господин Родригес. В какви отношения са. И изобщо всичко, което би подпомогнало разследването ни.

— Не знам дали ще можем да ви помогнем. Финансовите ни отчети са поверителни…

Лош го прекъсна:

— Господин Рийд, наясно сме с вашите изисквания за поверителност и тъкмо затова се стараем да разрешим този проблем с максимална дискретност. Ако желаете, можем да извадим заповед за ревизия на кредитната ви документация, можем да представим и призовка за господин Спунър и да изпратим кола да го докара в управлението, за да бъде разпитан. Но сметнахме, че така е по-добре. Началничката, госпожа Роу, сметна, че така е по-добре.

— Високо ценя това — закима Рийд. — Сенатор Роу беше добър приятел.

После помълча малко, оглеждайки Лукас изпитателно, и накрая добави:

— Добре, хайде да отидем при Били да видим какво ще ни каже.

Били също беше типичен янки — русокос, на младини явно строен, но сега вече понатрупал малко излишни килограми. Бе облечен в сив костюм и черни обувки с връзки. И като че ли с чувство за някаква вина, помисли Лукас: очите му сякаш изгубиха блясъка си, щом чу имената и длъжностите. Когато всички се настаниха и детективът обясни целта на посещението им, Спунър отвърна:

— Доколкото ми е известно, Родригес е абсолютно легитимен. Спазва задълженията си към банката стриктно и точно.

— Всъщност в това е проблемът — каза Дейвънпорт. — Прекалено стриктно и точно. Нашите проучвания сочат, че за да посреща тези задължения, на него му е нужна стопроцентова заетост на апартаментите. И се запитахме какво ви е накарало да му дадете кредит при тези условия.

— Поради няколко дребни причини и една голяма — отвърна Спунър. — Голямата причина беше, че повдигна нивото на бройката кредити, отпускани на малцинствените групи. В квартал като този трябва много да внимаваме и като отговорен, трудолюбив и интелигентен представител на малцинствена група, ние решихме да му окажем доверие дотолкова, доколкото рискът не е много голям. Първата сграда, която той искаше да купи, беше на такава добра цена, че бихме му заели едва ли не всичките пари дори и да не участваше със свои лични. А той участваше. Не бяха много, но бяха всичките му спестявания, което гарантираше, че трябва на всяка цена да се задържи в бизнеса. И, разбира се, беше от малцинствата. Това всъщност изигра най-важната роля. После, след тежка и упорита работа, той успя да си запази отчетите при нас съвършени и ние винаги бяхме готови да му помогнем, когато решеше да разшири дейността си.

— Значи е получил чудесна цена за първата сграда — вметна Лонг. — Каква е възможността да е бутнал нещо под масата на продавача, за да обяви по-ниска продажна цена?

— Не мога да знам — сковано отвърна Спунър.

— А каква е възможността да използва наркопари, за да допълва разликата до стопроцентова заетост? — попита направо Лукас.

— Дрога? Родригес? Не вярвам.

Дейвънпорт се облегна на бюрото.

— Ако имам заповед за ревизия на кредитната ви документация и доведа някой експерт от щатската управа, за да я прегледа, ще открие ли, че кредитът е в рамките на стандартите, определени от щата?

— Разбира се. Само малцинствената обосновка ще накара финансовия отдел на щатската управа да изръкопляска.

Спунър се облегна назад с едва доловима самоувереност — това се получаваше винаги когато разпитваният усетеше, че ченгето срещу него всъщност не разполага с почти нищо.

Лукас погледна към Лонг и вдигна рамене. Тим се порови в куфарчето си, измъкна лист хартия и го подаде на Рийд.

Лицето му почервеня.

— Мислех, че това е среща на приятелски начала.

— Искахме да стане така — въздъхна Дейвънпорт. — Но тук Били ни баламосва, така че ще се наложи да му направим ревизия.

— Не ви баламосвам — повиши глас Спунър.

— Да, Били, баламосваш ни и още как — поклати глава Лукас. — И да ти кажа ли още нещо? Това тук е част от следствието по убийството на Алией. Ако се окаже, че Родригес пласира дрога и че ти го прикриваш… ами да, означава, че и ти си замесен. В телевизионните новини на това му викат предумишлено убийство. В Минесота означава минимум трийсет години в килия колкото бюрото ти. А ти ми изглеждаш още млад и трийсетака може да го изкараш като нищо.

— Чакай малко, чакай малко! — викна Спунър. — Нямам абсолютно нищо общо с това. Искам адвокат. Веднага!

— Ей това са вълшебните думички — каза Лонг. — Стига повече въпроси, прочети му правата.

Когато привършиха с четенето на правата, Рийд се съгласи да им направи разпечатки от кредитната документация и Тим изпрати Дейвънпорт до паркинга.

— Именно четенето на правата ги кара да се подмокрят от страх — каза Лонг.

Лукас кимна:

— Въпросът сега е дали Спунър ще се обади по телефона.

Той се обади.

Лонг се върна в банката, а Дейвънпорт се настани на дясната седалка на раздрънканата кола.

— Кара ей оня лексус в ъгъла — съобщи му Дел.

Лукас огледа сребристата кола, спряна с предницата към трафопоста в ъгъла.

— Значи все пак харчи някой и друг долар.

— Ами че той е банкер! Трябва с нещо да прави впечатление на съседите.

Дел закара колата до ъгъла на пресечката и я паркира така, че да могат да виждат колата на Спунър. Двайсет минути по-късно телефонът на Дел иззвъня. Обаждаше се Лонг.

— Няма да успея да дойда за обяд — каза той. — Има тук една призовка…

— Размърда ли се?

— И още как, скъпа — отвърна Тим.

Дел прошепна на Лукас: „Размърдал се е“ — и само минута по-късно двамата видяха Спунър да излиза с куфарче в ръка, навличайки в движение шлифера си. Отиде до лексуса, хвърли куфарчето на дясната седалка и изкара колата от паркинга. Те го последваха на една пресечка разстояние и на около пет-шест коли дистанция, минаха покрай една сграда в класически стил и се спуснаха към центъра на Сейнт Пол, където Дел скъси дистанцията и Лукас се смъкна надолу, за да не се вижда.

Малко преди да стигне центъра, Спунър отби в един паркинг. Дел отмина, спря до тротоара и каза:

— Ще го причакам на излизане от Скайуей. Включи си телефона.

После излезе. Когато Спунър се скри зад ъгъла, Дейвънпорт седна на шофьорското място и спря колата пред един паркинг апарат.

Дел се обади след десетина минути:

— Виждам го. Влезе в една адвокатска кантора.

— По дяволите!

— Какво ще правим сега?

— Ще ти се обадя след две минути — отвърна Лукас, затвори и набра телефона на Лейн. — Къде е Родригес?

— В кабинета си — отвърна веднага Лейн. — Виждам ръката му.

— Нещо ново?

— Няколко неща. Краката ме заболяха адски, чета си от бележника протокол от разпит, гладен съм и…

— Някакви проблеми със Сейнт Пол?

— Не. Само минаха да проверят защо стоя тук вече два часа и си чета.

— Добре. Нашето момче е в една адвокатска кантора. На около две пресечки от теб.

— Обади ми се, ако стане нещо.

— Добре. — Дейвънпорт затвори и отново се свърза с Дел. — Родригес си е в кабинета.

— Значи…

— Значи ще трябва да повисим още малко. Примерно час.

Двайсет и пет минути по-късно Дел пак се обади:

— Тръгна.

— Накъде?

— Ами май към паркинга.

— По дяволите!… Не го изпускай. Ако тръгне към колата, тичай към него. Аз ще мина да те взема.

След пет минути Дел вече беше в колата. Лукас заобиколи, подкара към изхода на паркинга и тъкмо когато видяха колата на Спунър да излиза, телефонът на Дел иззвъня. Той го извади, доближи го до ухото си, слуша две-три секунди и каза:

— Телефонът му вече е включен. — Подаде го на Лукас. — И на секретарка се превърнах, мамка му!

— Вашето момче се обади — каза Лестър от другата страна на линията.

— Така ли? Кога?

— Преди шест-седем минути. От една адвокатска кантора.

— Да, видях го. Излезе оттам и сега го следим. Какво каза?

— Звучеше така, сякаш чете по предварително подготвен сценарий. Каза следното: „Господин Родригес, Полицейското управление на Минеаполис повдига срещу вас обвинения. Повече няма да ми бъде разрешено да се занимавам пряко с ипотеките на вашите сгради и искам да ви уведомя, че за в бъдеще с тях ще се занимава госпожа Елън Фелдман“. Родригес отвърна: „Какво, какво? Полицията?“. Спунър: „Нямам право да обсъждам това с вас. Ако ви трябва повече информация, обадете се на заместник-началника на Полицейското управление в Минеаполис Лукас Дейвънпорт или на представителя от прокуратурата господин Тим Лонг“. Родригес: „За партито ли става въпрос?“. Спунър: „Нямам право да обсъждам с вас това. Предлагам ви да се обадите на господин Дейвънпорт или на господин Лонг. Съжалявам. С вас имахме чудесни бизнесотношения. Сега трябва да затварям. Надявам се, че всичко ще има успешен край“. Родригес: „Добре. Е, благодаря ви за всичко“. Това беше.

— Благодаря за всичко, а? — иронизира Лукас. — Има предвид обаждането му.

— Много стегнато обаждане и право в целта — промърмори Лестър. — Предупреждава го, обаче за нищо не можем да се хванем. За никого от двамата.

После Дейвънпорт затвори и двамата с Дел изпроводиха Спунър обратно до банката. Видяха го как влиза вътре, изчакаха няколко минути и Лукас каза:

— Майната му! Дай да отидем да видим Марси.

Пред вратата на Интензивното завариха Уедър да разговаря с Блек. Като видя приближаващите се детективи, тя се усмихна и каза:

— Случи се нещо хубаво.

— Какво? — попита Лукас.

— Горе-долу е будна. Състоянието й почти се стабилизира. Още е критично, но изглежда доста добре. За първи път.

Дейвънпорт се приближи до остъклените врати на отделението и надникна вътре.

— Може ли да влезем?

— Чакайте първо да повикам някоя сестра.

Сестрата дойде и каза строго:

— Само една минута. Поздравявате я и се махате.

Даде им да си сложат маски на лицето и ги пусна вътре.

Марси лежеше с полуотворени клепачи, които потрепнаха, когато Лукас, Дел и Блек се събраха около нея, и устните й се разтегнаха в слаба усмивка.

— Спиш на работа, а? — пошегува се Блек.

— Няма да ти разпиша никакви извънредни — кимна Лукас. — Ти си на заплата към „Убийства“.

— Ако умреш, може ли да ти взема пищова? — попита Дел.

Тя се опита да каже нещо, но беше още много слаба, затова Дейвънпорт се наведе към нея. Устните й бяха напукани и сякаш горяха.

— Какво?

— Да го духате! — прошепна Марси и помръдна с глава едва-едва.

— По-добре е — изправи се Лукас. — Вика да го духаме.

Уедър се обади:

— Не мога да ви разбера вас, ченгетата. И никога не съм ви разбирала. Тъпотиите сякаш са ви вродени.

Каза го обаче с усмивка.

Лукас клекна до възглавницата на Марси и заговори с приглушен от маската глас:

— Знам, че те боли, но ще се оправиш. Издирваме оня, който те рани.

Главата й отново се килна настрани и клепачите се затвориха.

— Всички вън! — заповяда сестрата.

Вече в коридора Дейвънпорт каза:

— Изглежда доста добре, а? Изглежда доста добре.

— Доста добре — откликна като ехо Блек.

— А аз съм направо смаян — включи се и Дел. — Ами че това е 44-и калибър бе, хора! Та тя изглежда много по-добре!

Всички закимаха в съгласие.

— Още не е напълно вън от опасност — каза Уедър. — Имайте го предвид. Ще мине много време, преди да се възстанови.

Излизайки навън с Дел, Лукас изведнъж спря и рече:

— Чакай малко! — После се върна и подвикна след отдалечаващата се лекарка: — Хей, Уедър.

Тя спря и го изчака. Той се приближи, извади своя визитка, надраска отзад мобилния си телефон и й я подаде с думите:

— Хвърляй й по едно око, моля те. Познаваш се с докторите. Ако има някаква промяна…

— Ще ти се обадя — кимна тя, пое визитката и тръгна.

Вън на тротоара Дел го попита:

— Какво?

— Дадох й номера на мобилния, в случай че стане нещо с Марси — излъга Лукас.

Тя можеше да се свърже с него чрез телефонната централа и имаше вече номера. Беше се върнал поради съвсем друга причина — да погледне ушите й. Беше си сложила обици с еднокаратови тъмносини сапфири. Позна ги, защото сам й ги бе подарил навремето.

На връщане към службата той се усмихваше и Дел каза:

— Нашето момиче ще се оправи.

— Да — отвърна Лукас.

От кабинета си Дейвънпорт се обади на Луис Молард в централата на ФБР във Вашингтон. Молард имаше достатъчно влияние, за да се добере до всякакви данни от всяко място и до всеки правителствен компютър. Съгласи се да му предостави всичко, което намери за компанията на Родригес в Маями. Когато се разбраха, Лукас затвори и отиде в кабинета на Роузмари.

— Трябва да направим съвещание — каза й той.

— Марси е в съзнание.

— Знам. Ще се оправи.

Тя сложи пръст на устните си:

— Шшшшт! Не го споменавай на глас да не я урочасаш.

Докато чакаха да дойдат другите, се обади Лейн:

— Доскуча ми и взех, че минах покрай прозореца на офиса му. На Родригес, искам да кажа. Работеше нещо на компютъра си.

— Колко хора те видяха? Секретарката?

— Може би. Обаче аз се бях престорил на готин тип, което при мен се получава без усилие, и я ослепих с усмивката си.

— Лейн, шибан…

— Родригес беше в електронната борса.

— Електронна борса?

— Аха. Басирам се, че е уплашен и продава като луд.

— Тъкмо се канех да кажа, че си шибан гений.

Лукас отново се обади на Молард:

— Можеш ли да влезеш в електронната борса?

— Ако поискам — отвърна Луис.

Дел дойде на съвещанието заедно с Франк Лестър, Таусън — окръжния прокурор, и Лонг, помощника му, който тъкмо се бе върнал от банката с един топ листове и разпечатки. На съвещанието не присъстваше никой от отдела за връзки с обществеността.

— Исках да се уверя, че всеки знае какво прави — започна Лукас. — Така. В момента се занимаваме с тоя тип Родригес и искам да ви кажа, че интуицията и опитът, както и още няколко неща, които знаем за него, ми подсказват следното: той е убил Алией и Санди Лансинг.

— Много си сигурен — отбеляза Таусън.

— Да, сигурен съм. Лансинг е пласирала няколко вида дрога на богаташи и е работила за Родригес. Той отива на партито. Двамата се скарват за нещо и Ричи я убива на място, в коридора. Дори е възможно да е било нещастен случай: съдебномедицинският експерт казва, че главата й може да е била разбита в касата на някоя врата. После Родригес се опитва да я напъха в гардероба и е изненадан от Алией, която е била в спалнята. Може да е чула блъскането на главата на Лансинг в касата, може просто да се е събудила точно когато не трябва. Тъй или иначе тя вижда нещо и Родригес я премахва. След това си тръгва. Вероятно през прозореца, а може би си минава най-спокойно през гостите и си излиза.

— Какво от всичко това е сигурно? — попита Таусън.

— Разполагаме с факта, че Родригес е бил дребна риба сред детройтските наркопласьори, идва тук без пукнат цент и забогатява много бързо. Имаме човек, който ще свидетелства, че той е наркопласьор на едро и че Санди Лансинг е работела за него. Не се съмнявам, че ако започнем работа от тази гледна точка — сега, след като вече знаем името му — ще намерим и други връзки между тях. Знаем, че Родригес е бил на партито. Имаме още един — Дерик Дийл, който е познавал Лансинг доста добре, досещал се е, че тя е наркопласьор, и беше човек, който не би се отказал от изнудване, стига да му донесе някой и друг долар. Почти със сигурност е знаел и кой е шефът й, защото на другия ден, след като говорих с него, той бе убит по начин, напомнящ на този, по който бяха убити Алией и Лансинг — никакви емоции, просто брутална ефективност.

— Не разбирам как връзваш Дийл за Родригес — обади се Роузмари.

— Не го връзвам… пряко. Казвам само, че Дийл не се е познавал с Алией. Така че, ако е искал да изнудва някого за убийство, трябвало е да бъде някой, който да има връзка с Лансинг. Единствената личност на партито, имаща връзка с нея, доколкото знаем, е Родригес.

Лонг хвърли поглед към Таусън.

— Ако трябва да поднасяме това на съдебните заседатели, ще трябва да го изиграем или да им го нарисуваме на цветна схема.

Таусън поклати глава:

— Не сме стигнали дотам. Нужни са ни още много неща.

— Току-що започнахме работа по тоя тип — протестира Дел.

Лонг отново подзе:

— Събрах всички книжа от банката. Шефът на Спунър гледаше през рамото ми и знаете ли какво? Стори ми се, че ако го притиснем, ще си признае, че не е бивало да дават кредита. Просто има несигурни неща и Родригес вероятно го е подкупил.

— Дали ще можем да го пречупим? — попита Таусън.

— Не знам. Доста е оперен, въпреки че е уплашен, но си има адвокат, а ако се хване здраво за тоя принцип за малцинствата и ако Родригес не проговори… какво да ви кажа… Нямаме кой знае какви шансове.

— Ако е бил подкупен от Родригес — рече Лукас, — може да е имал проблеми с данък общ доход.

Таусън се обърна към Лонг:

— Свържи се с данъчните.

Лестър резюмира работата по следствието срещу Том Олсън:

— Той има мотив, възможност, има достъп до колата, използвана при опита за убийство, при който пострада Марси…

— Откъде знаеш? — прекъсна го Лонг.

— Извадихме куршума от вратата на колата. Не е могъл да влезе в купето, защото се е забутал в една от дръжките вътре във вратата. Изстрелян е от револвера на Марси.

— Добре — кимна Тим.

— Да, обаче не сте намерили четирийсет и четворката, с която раниха Марси — каза Лукас.

— Не сме.

— Това е проблем — обади се Дел.

— Да. Особено след като от престрелката насам той не е мърдал от града. Претърсихме стаята му в мотела и колата му веднага след убийството на родителите му. Никакъв пищов. Пистолетът, с който са убити майка му и баща му, е на баща му.

— Как разбра? — попита Дейвънпорт.

— Олсън ни каза. Баща му го държал под предната седалка. Проследихме серийния му номер и стигнахме до оръжеен магазин в Бърнт Ривър. Лин Олсън го купил оттам преди шест години.

— Смяташ, че той е очистил родителите си? — попита Таусън.

— Цяла теория сме развили върху това… — Лестър му обясни концепцията за раздвояването на личността и му каза за капана, устроен на Олсън.

— Дано този капан да даде някакъв резултат — бе коментарът на Таусън. — Защото теорията за раздвояване на личността ми звучи като глупости на търкалета.

Една от секретарките си провря главата в стаята и съобщи:

— Дейвънпорт, търсят те от Белия дом.

Настъпи гробна тишина, всички погледи се впериха в него и той изумено попита:

— Какво?

— Някакъв мъж те търси и казва, че е от Белия дом. И ми се стори, че не се шегува.

— Я се обади по-бързичко — посъветва го Роузмари.

Лукас отиде до бюрото на секретарката и вдигна слушалката, от която прозвуча гласът на Молард:

— Басирам се, че всички са останали като гръмнати. Секретарката ми каза, че си на съвещание в кабинета на шефа.

— Не знам за другите, ама аз изпаднах в шок — рече Лукас. — Какво става?

— Твоят човек Родригес е започнал да ликвидира всичките ей сметки в понеделник сутринта. Ще минат още един-два дни, докато си получи чековете, вече е събрал четвърт милион.

— По дяволите!

— А в Маями се добрах само до едно нещо. Родригес е регистрирал фирмата си там преди девет години. Името на окръжния прокурор е Хейнс и доколкото знаят, Родригес бил най-обикновен бизнесмен. Недвижими имоти, такива неща.

— Молард, ти си златен — възкликна Лукас.

— Не те бива по комплиментите — отвърна Луис. — Между другото, спомняш ли си Малоун?

— Разбира се. Как е тя?

— Има си ново мъжле.

— Петото поред?

— Май да. Както и да е, ще изкопча още нещо за Родригес. Обадих ти се веднага само за да ти кажа, че усилено колекционира пари в брой.

— Ето че изникна още едно нещо — каза Таусън, след като Лукас се върна и им разказа за разговора си с Молард. — И то какво! Обаче трябва малко да го стреснем.

— Какво да правим тогава? — попита Роузмари.

— Малко адвокатски номера — предложи Дел, гледайки Таусън.

— Данъчните — отвърна прокурорът. — Кажете им за дрогата, може да направят нещо с парите, които идват при него.

Роузмари обобщи:

— Значи продължаваме да притискаме Родригес и продължаваме с капана за Олсън. Всички съгласни ли са?

Всички закимаха.

— Това засега е най-доброто — каза Лестър.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Сандфорд Лесна жертва (20)

Метаданни

Данни

Лесна жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.

Джон Сандфорд
Лесна жертва (20)