Джон Сандфорд
Лесна жертва (2)

2.

Тази сутрин Лукас Дейвънпорт стана в пет часа — много преди слънцето да се покаже над върховете на дърветата. Хапна овесени ядки, изпи чаша кафе, напълни термоса с останалото кафе и подкара колата към Хейуърд. Приятелят му вече бе натоварил лодката. Дейвънпорт остави своето тахоу на улицата, качи се в колата му и двамата поеха към Раунд Лейк за последния за годината риболовен излет.

Времето беше студено. Не духаше, но бе студено. Наложи се да разбиват петметрова ивица едносантиметров лед покрай брега. Още някой и друг ден, и ледът щеше вече да е три сантиметра, а ивицата замръзнала вода — десетина-петнайсет метра. Навсякъде покрай черните пътища, откъдето минаха, мъже вадеха и оправяха подвижните къщички за риболов върху лед, готвейки ги за зимата.

Водата обаче все още беше сравнително топла. Двамата си намериха удобно място до полупотънал дънер, хвърлиха въдиците с нанизаната на тях стръв и зачакаха. Приятелят на Лукас не говореше много — стоеше си там като идиот, но без да изпуска въдиците от очите си. Лукас задряма — спокойна, мирна и безметежна дрямка, която винаги успяваше да му въздейства ободрително.

Не хванаха нищо — всъщност рядко улавяха нещо, макар че приятелят на Лукас бе заклет рибар — и някъде към обед, вкочанени от студ, се отправиха по обратния път. Дейвънпорт свали акумулатора от лодката, докато приятелят му пренесе такъмите в гаража. Когато всичко бе готово и наредено по местата, предназначени за презимуване, Лукас каза:

— Ще се видим напролет, шишко.

После му махна за довиждане и се отправи към своето бунгало.

Би могъл да подремне. Предната нощ бе спал само четири часа. Но кафето, с което се наливаше, за да се сгрее, го бе възбудило, освен това и дрямката в лодката му се бе отразила добре. Затова, вместо да подремне, той донесе от пикапа кутията с инструментите и започна работа над новия хангар за лодката.

Старият хангар беше електрифициран и предприемачът, който бе построил новия, бе извел всички подземни кабели навън и ги бе навил до основите на бунгалото. Предния ден Лукас бе купил четири луминесцентни лампи, четири контакта, разклонителна кутия за открит монтаж и сега започна да ги монтира и да ги свързва.

Работата вървеше бавно. По едно време се наложи да отскочи до града за още кабел и пътем спря да обядва нещо и да пийне още малко кафе. Когато приключи, слънцето вече се спускаше ниско над езерото. Той щракна лампите, наслади се няколко секунди на меката розова светлина — беше купил луминесцентни лампи с естествена светлина — после се зае да запълва празното пространство на хангара.

Първо вкара на заден двете алуминиеви лодки, както си бяха на ремаркетата, после помощното ремарке в другия ъгъл, пред него паркира един „Джон Диър“ и най-накрая вкара малкото тракторче „Кубота“. То принадлежеше на съседа, който със закъснение бе открил, че не може да го събере в гаража. Сега машинката не можа да запали от раз, но Лукас обезвъздуши горивопровода и веднага след това двигателчето затрака.

Към шест часа най-сетне закрачи в мрака към входната врата на бунгалото. Откъм езерото долетя крясък на воденичарка. Ивицата лед покрай брега се бе стопила през деня, обаче след залез-слънце температурата започна бързо да пада. Ако не излезеше вятър да набръчква водата, през нощта цялото езеро щеше да замръзне.

Два часа чисти и разтребва: пусна прахосмукачката, обра от гаража старите списания, изпра и просна чаршафите да съхнат, изпразни и изми хладилника, изми пода в кухнята. След това взе душ и изпи кутия бира на седалката в тоалетната. После се облече, изключи бойлера и водната помпа и сложи термостата на два градуса. Огледал за последен път резултата от труда си, той отнесе чувала с боклук до пикапа и го хвърли отзад.

В осем часа заключи бунгалото и тръгна към пикапа. Пред новия хангар бе паркирана сребристочервена лодка, оставена му от един друг човек преди около седмица. Сега щеше да я закара до Двата града^[1]. Той огледа композицията, прегледа отново теглича, провери дали предпазната верига е на мястото си и накрая пробва светлините на ремаркето. Идеално — всичко работеше, дори мигачите.

Добре. Готови сме за зимата, каза си той. Протяжният крясък на воденичарката отново накъса тишината, отговори й още един. Явно долу към езерото се водеше битка и хвърчеше перушина.

От безлунното небе го гледаха милиони звезди. Той вдигна поглед към извисилия се над дърветата Млечен път, към милиардите звезди, пръснати като сребрист прах върху тъмнокадифения плащ на нощта.

 

 

Дейвънпорт беше висок мъж, обикновено караше порше, но се чувстваше по-удобно в кабината на големия тахоу. Косата му бе тъмна, прошарена тук-там от бели кичури, и беше мургав като сицилианец, с постоянен тен на лицето. Този тен правеше очите му да изглеждат по-сини и по-блестящи, а зъбите му — по-бели. Жените му казваха, че има благ поглед като на свещеник, но че усмивката му ги притеснява. Според думите на една от тях, имал усмивка на хищник, канещ се да изяде всеки момент нещо гадно.

По лицето му се забелязваха белези. Една тънка линия пресичаше веждата му и свършваше към бузата — приличаше на белег от нож, но не беше. Друга, прилична на удивителна — тънка чертичка от нож, завършваща с кръгла дупка от куршум — се мъдреше на шията, точно върху трахеята му. Бяха го ранили и почти бе умрял, но един от докторите проби гърлото му с нож, за да може да диша, докато го качат на операционната. Един пластичен хирург му предложи да скрие белезите, но той си ги запази и когато се замислеше, разсеяно прокарваше пръсти по тях — интимни спомени, неподлежащи на забрава.

Черният път беше тесен и неравен, но той не бързаше заникъде. От черния път излезе на магистрала 77 и по нея стигна до Хейуърд, после излезе на път 70 при Спунър, насочи се на запад през границата към Минесота и излезе на междущатски път I-35. Към десет часа вече навлизаше в северните предградия на Двата града. Лодката послушно го следваше на ремаркето си. Собственикът й се казваше Хърб Клей и притежаваше останките от една ферма южно от Форест Лейк, недалеч от междущатската магистрала.

Лукас отби към алеята на Клей, мина покрай къщата и пред хамбара направи остър обратен завой. После слезе от пикапа, а в това време лампата на външната площадка светна. Секунда по-късно там се появи Клей, подпрян на патерици.

— Ти ли си? — подвикна той.

— Аз съм — отвърна Лукас и започна да откача ремаркето. — Как са краката?

— Адски сърбят — оплака се Хърб.

— Нямаш ли някаква кука да ги чешеш?

— Имам, ама винаги има някое място, дето не мога да стигна.

До него се появи жена му, намятайки в движение жилетка, и се спусна през двора.

— Сега ще ти отворя — подвикна тя и отвори малката врата.

От нея се влизаше в нещо, което в началото на века трябва да е било мястото, където са доели кравите, а сега бе превърнато в гараж. Тя запали лампите и Лукас започна да вкарва ремаркето на заден ход.

— Стига — викна му жената, когато лодката застана на мястото си.

Той дръпна ръчната спирачка, слезе долу и двамата дооткачиха теглича. Вътрешността на хамбара, може би десетки години след последния действащ фермер, още миришеше леко на сено и нещо друго, което вероятно бе конски тор — невероятно приятна миризма. Жената на Клей затвори вратата, застана до Лукас и двамата вдигнаха глави към небето.

— Хубава нощ — каза тя.

Беше дребна стройна жена с тъмна коса и открито лице. Двамата с Лукас се харесваха и ако нещата бяха по-различни, ако семейство Клей не бяха толкова доволни един от друг… От нея се носеше приятен аромат, нещо като съвсем леко парфюмиран сапун.

— Хубава нощ — повтори той.

— Благодаря ти за лодката — рече тя тихо.

— Благодаря, че я докара — викна Клей от площадката.

— Аха — кимна Лукас и се качи в кабината. — Ще се чуваме.

 

 

В единайсет и десет Лукас отби в алеята пред дома си, натисна дистанционното на гаража и вкара пикапа до поршето. Хубава кола все пак беше поршето.

Чист, измит, вече заспиващ прав и все още със спомена за аромата на Върна Клей, най-сетне се търколи в леглото. С леко потрепваща на устните доволна усмивка, той заспа почти мигновено.

 

 

Спа три часа и четирийсет и пет минути. Телефонът иззвъня. Звъняха по онази линия, дето я нямаше в указателя. Със замаяна от съня глава, Лукас седна в леглото и вдигна слушалката.

— Да?

Беше Суонсън, едно от старите кучета.

— Слава богу, ти си у дома. Знаеш ли коя е Алией Мейзън, прочутият фотомодел?

— Да.

— Някой я удушил в дома на една богаташка. Ще ни трябва малко политическо прикритие, щото ще се вдигне страшна олелия.