Джон Сандфорд
Лесна жертва (19)

19.

Дел тръгна да съгласува с прокуратурата монтирането на подслушвателното устройство и да извади заповед за преглед на банковите сметки на Родригес. Лукас се отби в „Убийства“ и прекара цял час в прослушване записа от разпита на Родригес. По-късно поговори със Слоун и Лестър за раздвояването на личността.

— Всичко, което съм научил за това, го знам от телевизията — каза Слоун. — Все пак трябва да признаеш, че изглежда точно такъв. Освен това има мотив, има достъп до колата на баща си, може да се доближи до родителите си, без да предизвика подозрение…

— Като го видях да тича към нас, след като бе намерил труповете… изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира — обясни Лукас. — Скубеше си косите… никога не бях виждал такова нещо. После падна на земята.

— Може другата му личност да е упражнила натиск — предположи Лестър. — Или кой знае…

— Не знам, но това, което видях, беше съвсем истинско. Ако неговата друга личност беше убила родителите му, онази личност, която видяхме, не го знаеше — заключи Дейвънпорт.

 

 

Когато Лукас си тръгна от кметството, навън вече се смрачаваше и уличното осветление се бе включило. Петнайсет минути по-късно спря поршето до дома на Джаил Корбо. Всички стаи вътре светеха; навън навсякъде бе тъмно, дори и на площадката пред входната врата. Щом вдигна ръка да натисне звънеца, един глас от тъмнината вляво каза:

— Влизай направо, шефе.

— Кой е? — попита той, без да се обръща нататък.

— Джими Смит. От „Наркотици“.

— Студено ли ти е? — попита Дейвънпорт, все така обърнат към вратата.

— Не. Облякъл съм си дебелите дрешки.

— Чудесно.

Лукас бутна вратата и влезе в хола, където имаше още един полицай от „Наркотици“ — Алекс Хътън, който седеше в ъгъла с пистолет в дясната ръка. Като позна детектива, той го прибра и каза:

— Франклин и Джаил са горе. Готвят.

— Франклин готви? — Стори му се невероятно.

— Учи я как да приготвя аламинути по време на рекламите.

— Значи разбира от тия неща — предположи Лукас.

Хътън се приближи към него и сниши глас:

— Не знам къде е била тая мадама през досегашния ми живот, но е страхотна.

— Мислех, че си женен, с девет деца — отвърна Дейвънпорт, също снишавайки глас. — Освен това, и тя си пада по мадами.

— Имам само три деца… и според мен Джаил си пада по малко от всичко — отвърна Алекс, поглеждайки към вратата, водеща към задната част на къщата и кухнята. — Ако докара някоя друга мацка, нямам нищо против, ще се оправя, поне на теория.

— Да, ама жена ти ще те заколи.

— Зарежи жена ми. Тя вече е история. Оставям я. Мисля, че ако изоставя жена с три деца, вестниците няма да обърнат внимание, нали? Ще се заядат само ако са от пет нагоре.

— Не ги разбирам аз тия работи — отвърна Лукас. — Забравил съм вече какво е това сексфантазии и тям подобни.

 

 

Докато се качваше по стълбите, Дейвънпорт дочу сериозния глас на Франклин:

— Добре, махни сега ръцете си от хладилника. Ръцете, Джаил.

— Ама аз подреждам сиренето.

— Не. Няма да го подреждаш. Направо го взимаш и го хвърляш в хладилника.

Лукас се облегна на кухненската врата и секунда след това Хътън застана зад него. Франклин и Джаил бяха с гръб към тях и тя тъкмо затваряше вратата на хладилника. Франклин погледна часовника си и попита:

— Готова ли си?

— Да.

— Пет секунди… четири, три, две, една, почвай!

Джаил рязко отвори хладилника, извади двете пакетчета стъргано сирене, хвърли ги на кухненския плот, бързо издърпа чиния от стойката, отвори пакет чипс и го изсипа в чинията.

— Много чипс слагаш, много чипс — предупреди я Франклин.

Тя сграбчи шепа от чипса, хвърли го обратно в пакета и разбърка останалия в чинията. Франклин отново се обади:

— Петнайсет секунди.

С трескави движения Джаил отвори едното пакетче сирене, посипа с него чипса, отвори другото, посипа малко и от него и попита:

— Така добре ли е?

— Добре е, обаче изоставаш с няколко секунди — отвърна Франклин. — Трябва да действаш по-бързичко.

Тя взе чинията, пъхна я в микровълновата печка, каза: „Една минута“, натисна няколко бутона и микровълновата тихо забръмча. Жената се върна при хладилника, извади от него буркан салца^[1], отвори го, взе лъжица, изгреба бързо три пъти от салцата и я изсипа в широка стъклена купичка, погледна таймера на печката, затвори буркана, бутна го в хладилника и бързо затвори едното пакетче сирене, без да сваля поглед от таймера. После посегна…

— Не бързай, не бързай — обади се отново Франклин.

Джаил натисна едно копче, отвори микровълновата, бутна вътре купичката със салцата, затръшна вратичката и натисна друг бутон.

— Времето може да стане много — каза Франклин.

— Не, мисля, че е добре — отвърна тя.

С бързи движения затвори и второто пакетче сирене, бутна и двете пакетчета обратно в хладилника, извади две бири, върна се при микровълновата и обяви:

— Три секунди.

Отвътре се дочу тих пукащ звук, след това още един. Франклин изръмжа:

— Мамка му! Казах ти. Това е салцата.

Микровълновата тихо прозвънна, Джаил я отвори и надникна вътре. Цялата вътрешност бе изплескана с петна салца.

— После ще я почистя — каза тя.

— Класика — одобрително се обади Франклин.

Джаил извади чинията с чипса и купичката салца, върна се на плота, видя, че Лукас се е облегнал на вратата, сложи купата на дъската за рязане на хляб и попита:

— Време?

Франклин погледна часовника си.

— Една минута и двайсет и девет секунди. Ако добавиш и десетте секунди за размотаване напред-назад, може да изпуснеш цял гол.

— Май няма да мога да намаля времето повече — каза тя.

— Още не си отработила движенията — рече Франклин. — Загуби доста време с чипса, много го подреждаше, загуби време и със салцата. Освен това трябва да почистваш и микровълновата.

Джаил погледна към Лукас и попита:

— Знаеше ли, че ако нагряваш салцата много бързо, лукът в нея започва да пука като пуканки?

— Че това го знае всеки — отвърна той, а Франклин се обърна, леко смутен.

— Цял живот се занимавам с готвене, но това го чувам за пръв път — учуди се тя. — А и идеята изобщо да я загрявам не ми хареса особено.

— Трябвало е да я загрееш средно. Малко повече от стайна температура.

Хътън също се намеси:

— Супергорещо сирене върху чипс, средно топла салца и много студена бира. Ето на това му казвам аз разнообразие.

— Всички мъже ли го знаят? — попита тя.

Тримата кимнаха едновременно и отвърнаха в хор:

— Разбира се.

 

 

Първоначално къщата е била с четири спални и баня на горния етаж. Джаил бе преустроила долния етаж в ателие, бе превърнала кухнята на горния в спалня, а останалите три бе приспособила за всекидневна, кабинет и спалня за самата нея. Пространството бе добре разпределено и свързано и Лукас се чувстваше удобно.

Те побъбриха малко с Хътън и Франклин и хапнаха от чипса с разтопеното сирене.

— Усещам как се задръствам — каза по едно време Джаил. — Това не е храна, а мазна гадост. — После се обърна към Дейвънпорт: — Хайде да отидем да поговорим.

Минавайки покрай него, тя го хвана за ръката и го изведе от стаята. Хътън вдигна изумено вежди. Във всекидневната Лукас се настани на дивана, а Джаил се сви в огромно кресло.

— Страхотно кресло — отбеляза той.

— Всъщност не всички мъже знаят това за салцата и чипса — кимна тя към кухнята. — Нали?

— Права си. Най-много някой каубой с протрит от седлото задник из Северна Дакота, който няма нито телевизор, нито микровълнова печка.

— Не беше… чак толкова лошо.

— Ако ядеш това нещо три дни подред, ще станеш огромна като Франклин. А по-рано той беше горе-долу колкото теб.

Тя кимна и реши да промени темата:

— Преди два часа ходих да видя Марси. Всъщност ти ми липсваше.

— Марси се държи — кимна Лукас и лицето му изведнъж стана сериозно. — И е мъжко момиче. Ако някой може да се пребори, то това е тя.

— Чувствам се… нали разбираш… Виновна.

— Недей — каза той. — Това няма нищо общо с теб, а с някаква откачалка, която е убила Алией и Санди Лансинг.

— Не съм взела още тялото на Плейн — рече тя. — Обаче най-сетне открих татко. Намира се на остров Сейнт Пол, на другия край на света. Само пътуването му дотук е няколко дни.

— Как е той? — попита Дейвънпорт.

— Съкрушен… Искам всичко да свърши веднъж завинаги.

— Ще се погрижа — обеща Лукас. — А онази история с Плейн… кога приключи?

— Преди година.

— Година? Мислех, че е било скоро… съдейки по държането му.

— Времето не беше от голямо значение за Плейн. За него всичко сякаш се случваше в момента. Беше в състояние да прочете някоя историческа книга за римляните и да се ядоса на Римската империя.

— Разкажи ми нещо за Алией — помоли я той. — Говорила ли ти е за някого? Може би някой, който не й се е струвал съвсем наред.

— Разпитваш ли ме? — попита тя, но се усмихна и красивото й лице с тънките нишки на белезите изглеждаше едновременно твърдо и уязвимо.

— Не, не. Разбира се, че не. И ако на теб ти се говори за нещо друго, нямам нищо против. Аз просто си мисля на глас… Ето например защо? Повечето хора се стряскат от мисълта да откраднат дори и някоя дреболия от супера… Така че ако имаме някой, който убива няколко души, той е или психически много зле, напълно откачил, живее в някакъв друг свят… или просто мисли, че има причина да го прави. Затова трябва все пак да има някаква връзка с Алией. Слаба може би, но все пак връзка.

— Баща й… беше малко странен. Разговаряла съм няколко пъти с него. И често съм си мислела, че е малко… сбъркан. Не, не убиец, а такъв един… не знам. — Тя притисна слепоочията си с пръсти. — Държането му с Алией и с други момичета — опитваше да се държи бащински, но винаги ги гледаше особено… Сещаш се какво искам да кажа.

— Възбуждал се е.

— Да. А и майка й не беше нещо особено. Моята майка не се интересуваше с какво си вадя хляба. Според нея съм имала право на избор. Обаче Лил живееше чрез Алией… и ми се струва, че е знаела за интересите на Лин към секса.

— Мислиш, че Лин може да е тормозел Алией сексуално?

— О, не! Не. Според мен Алией щеше да ми каже веднага, а пък сигурно и аз щях да го видя в очите й, да позная по начина, по който се държи с баща си. Не, може би не съм очаквала бащата на приятелката ми да се мотае наоколо, за да огледа хубаво дупетата на приятелките на дъщеря му.

— Ами! — поклати глава Лукас. — Непрекъснато се случват такива неща. Аз например също бих го направил. Абсолютно сигурен съм.

— Да, ама при него се получаваше малко гадно.

— Значи… никакви идеи.

— Казах ти и по-рано, според мен трябва да провериш тия хора в Интернет. Всички те…

— Вече има човек, който се занимава с това. Компютърен специалист, казва се Андерсън. Ако ти дойде наум нещо за това, обади му се. Работата е там обаче, че когато пуснахме името на Алией по „Алта Виста“, излязоха 122 000 резултата. Сега той се опитва да стесни търсенето.

— Какво е това „Алта Виста“?

— Търсачка в Мрежата. Можеш да търсиш имена и разни други неща.

— Добре. Е, ще помисля. Знаеш всичко за брат й Том, а?

— Тъкмо сега го разследваме.

— Той е изключителна личност. Поне по нейните думи.

— Луд ли е?

— Според нея, не — поклати глава Джаил. — Тя мислеше, че е свят човек.

— А според теб беше ли умна? — попита Лукас.

— Ммм, за да си модел, трябва да си над средното ниво, но не много. Не блестеше кой знае колко.

— Тогава защо си била с нея?

Тя се усмихна:

— Смятах, че всички знаят защо.

— Всички знаят, че сте си лягали, но аз мислех дали няма и друга причина.

— Нямаше — отвърна Джаил. — Тя бе отдадена само на собствената си личност, мислеше непрекъснато как да направи така, че да й е хубаво. Да… усеща. Това го можеше най-добре и заразяваше и околните. Беше способна да те накара да захвърлиш всичко за сметка на това да се чувстваш добре. Сексът с нея бе прекрасен. Много интимен, много игрив, много… чувствен. Искам да кажа… не мога точно да ти обясня, защото ти изобщо нямаш представа за какво става въпрос, а и няма как да разбереш.

— Външността й има ли нещо общо с това? Или известността й?

— Сигурно. Изобщо цялата й личност. Когато бях с нея, се чувствах сексапилна и важна, и порочна, и забавна. Тя можеше да те накара да забравиш всичко и само да усещаш.

— А нейният приятел? Джакс? Какво мислеше той за това да спи с други жени?

Тя сви рамене:

— Джакс просто й носеше багажа. Двамата също от време на време си лягаха. Най-общо казано, той беше лепка. Вероятно вече се е върнал в Ню Йорк, търсейки някоя друга, за която да се лепне.

— Така е. Ти не го ли харесваше?

— Не е това. На мен просто не ми пукаше за него. Не ми идваше наум за него дори и да е пред мен. Той самият е избрал да бъде такъв. Искал е да се разхожда с хубави момичета, да им носи багажа и точно това правеше.

— Звучи ужасно — забеляза Лукас.

— Той не мисли така. — Последва кратка пауза, после тя отрони: — Между теб и Марси е имало нещо.

— За около шест седмици. Беше доста емоционално.

Жената наклони глава настрана.

— Защо си избягал от емоционалността? Хората цял живот копнеят за нея и са готови на какво ли не, за да я изпитат.

— Както вече казах, беше прекалено емоционално. И нямаше начин да не завърши с провал.

— Защо, щял си да я удушиш или какво?

— Не. Но нещо все пак щеше да се случи и щяхме да се разделим с омраза един към друг — обясни той. — А ние не искахме да стане така. Да рискуваме.

— Тя, изглежда, още си пада по теб — продължи Джаил, сякаш не го бе чула. — Знаеш ли какво мисля? Ще е чудесно, ако го направим тримата. Ти, аз и Марси.

Каза го с такъв непринуден тон, че Лукас не се смути и отвърна:

— Не съм толкова свободомислещ за това. А и Марси не би била, ако е католичка като мен.

— О, аз пък не смятам така — поклати глава Джаил. — Не и Марси. Мисля, че идеята ще й хареса.

— Така ли?

Той бе изненадан от сигурността в гласа й и я погледна въпросително.

— Е, не, не сме си играли — усмихна се развеселено тя. — Даже не успяхме и да поговорим на спокойствие. Но хората, които обичат да усещат, някак си се познават. Марси е наш човек.

— Искаш да кажеш, малко обратна? — попита Лукас.

— Не. Не искам да кажа това. Ти също си наш човек. Личи си по начина, по който разговаряш, по начина, по който гледаш жените.

— Трябва да спра да говоря за това — реши Дейвънпорт.

— Дадено — кимна тя.

— Малко се смущавам.

— Тук вече заговори католикът у теб — забеляза Джаил.

— Сигурно цял живот се опитваш да се бориш с него.

— Може би — отвърна той.

 

 

— Знаеш ли — каза тя след малко, — сякаш малко ме е страх.

— Знам. Нормално е.

— Начинът, по който бе убит Плейн. Сигурно даже не е успял да извика.

— Този, дето го е сторил, е откачен. Обаче не е чак толкова хитър. Просто досега не сме успели да го хванем. Но скоро и това ще стане.

— Дай боже! Не ми се ще да оставам тук. Искам веднага щом се погрижа за Амнон, да отида до Ню Йорк.

— Можеш да оставиш Плейн на баща ти.

Тя поклати глава:

— Татко… няма да се справи.

— Ню Йорк е добра идея — съгласи се Лукас. — Само че там няма кой да те пази.

— Мога да отседна в някой хотел. Как ще ме намери?

— Струва си да се помисли върху това — отвърна той.

 

 

Долу, докато Лукас си тръгваше, Хътън го попита:

— Научи ли нещо ново?

Въпросът не прозвуча двусмислено, но Дейвънпорт реши да го приеме така и отвърна:

— Много повече, отколкото бих искал.

 

 

На път за вкъщи той се обади в „Света Ана“ и помоли да повикат Ел.

— Знам, че е студено, но мога да те заведа да хапнем по един сладолед.

— Никога не е достатъчно студено за сладолед — засмя се тя. — Ти отивай, аз ще дойда.

Сладкарницата бе точно срещу „Света Ана“ и минаваше за място, където монахините често сядат на по чаша сок или мелба. Когато Лукас влезе, Ел седеше в едно сепаре в предната част на залата заедно с още три монахини. Щом го видя, тя се засмя, каза нещо на една от другите жени, изправи се и го поведе навътре. Това заведение не се различаваше по нещо от останалите подобни, с изключение миризмата на мляко и наличието на монахини.

— Измъкна ли се най-сетне? — попита го и добави: — Поръчах на Джим да ти направи шоколадов шейк.

— Чудесно. В момента работим сериозно по две версии. Държим под око един тип, за когото смятаме, че е убил Алией, а другият вероятен убиец е заграден отвсякъде.

— Сигурен си, че има и друг?

— Така мисля. И именно той ме притеснява. Колегите от „Убийства“ са се прицелили в Том Олсън.

— Ооо, не…

— Имат и хипотеза — продължи Лукас. — Според теорията им, същото умствено разстройство, което го прави светец, раздвоява и личността му. Една от тези личности е психопат, който тръгва да премахне Джаил Корбо, но не успява, затова убива Плейн. После пак тръгва да убива Джаил Корбо, но вместо нея ранява Марси и тогава застрелва родителите си.

— Теория, казваш…

Шейкът пристигна. Той го взе, разви сламката и й разказа с какво разполагаха — полицейската психоложка, разсъжденията върху наглед двойното самоубийство на Лин и Лил Олсън. Към края тя започна да клати глава:

— С удоволствие бих поговорила с този човек. Ако го осъдите и го пратите в болницата, ще отида да го видя. Раздвоените личности са толкова рядко явление. По-редки са от… от… свръхновите^[2].

Той се усмихна на сравнението.

— Е, сега остава да разбера колко редки са свръхновите…

— Ако оставим на случайността, шансовете Том Олсън да е раздвоена личност са равни на нула — каза Ел. — Те са равни примерно на твоите шансове да спечелиш от лотарията. Но някой все пак печели, нали?

— Значи може да бъде и той.

— Наистина бих искала да поговоря с него — рече тя.

— А ако се… дисасоциира, каквото и да означава това, какво ще стане?

— Това ще го сломи. И то до такава степен, че да изпадне в кома… и никога повече да не се възстанови. И най-вероятно ще умре в леглото.

— Лоша работа.

— Да, лоша работа.

Поговориха още малко за всекидневни неща: за часовете й в училище, за това как учениците започнали да проявяват по-голям интерес към Стария завет.

— Амнон и Джаил — пророни тя замислено. — Знаели са кои са те.

— Чудесно — каза той, а след малко добави непринудено: — С Уедър се видяхме в болницата няколко пъти и си поговорихме.

Погледът й трепна, измести се встрани, после пак се върна върху лицето му. Не беше добра в преструвките. Изобщо не й идваха отвътре.

— Какво? — попита той.

— Нищо.

— Ел, по дя… за бога… Какво?

— Нещо друго май щеше да кажеш.

— Какво?

— Не мога. Не искам да говоря за Уедър.

— Тя ти се е обаждала — каза Лукас уверено. — Тя ти се е обаждала и е питала за мен.

Ел гледаше встрани.

— Не мога да ти кажа. Каквото и да е било казано от… когото и да било… е поверително.

— Това може да е проблем — заклати глава той.

Този път тя се изправи.

— Защо? Ти нямаш друга връзка.

— Напоследък станаха някои неща.

— Лукас… ако ти се удаде шанс да се сдобриш с Уедър, не бива да го изпускаш, иначе ще си пълен идиот.

— Ооо… боже! — изстена Лукас. — Ооо, господи!

 

 

След като се разделиха с Ел, Лукас се прибра у дома, изгаси лампите и седна на тъмно в хола. Опита се да измисли някакво разумно обяснение на случая с Алией. Опита се да проумее връзката си с Уедър.

Уедър се бе оказала въвлечена в един от случаите на Дейвънпорт — един откачалник, тръгнал да отмъщава наляво и надясно, сеейки трупове по пътя си, я бе взел за заложница. Тя го бе убедила да се предаде, но Лукас тогава не го знаеше. Устрои засада със снайперист, който изстреля високозаряден куршум от другия край на коридора и пръсна главата на психопата като тиква. Номерът беше да го изведе някъде на открито, да го принуди да насочи оръжието в друга посока, различна от главата на Уедър, и да го премахне веднага. Всичко мина като по ноти.

С изключение на една дреболия: в този момент Уедър бе отправила към Лукас поглед, изпълнен с напрежение и с някакво странно чувство на добра воля към психопата, чийто мозък може би не бе изцяло обладан от злото. В следващата секунда обаче този мозък бе буквално пръснат в лицето на Уедър, размесен с парченца кости.

Тя беше хирург и нито кръвта, нито смъртта й бяха чужди. Не беше и сантиментален тип жена. Това обаче бе нещо съвсем друго и когато то се случи, след него тя вече не можа да проговори на Лукас. Знаеше, че реакцията й се дължи на някакъв психологически рефлекс, някаква фобия, умствена настройка, но това не променяше нещата. Тя започна да се отдръпва… всъщност доста бързо се отдръпна. Просто се махна. Избяга. Не го мразеше, не, нищо подобно — просто не можеше да го търпи около себе си: в съзнанието й тутакси се появяваше триизмерна, цветна и озвучена картина на пръскащата се като диня глава само на десет сантиметра от нейната собствена.

Но времето минава, каза си Лукас.

Времето минава. Той затвори очи. И видя белезите и закачливия поглед на Джаил Корбо, леко закръгленото сериозно лице на Катрин, раменете и възголемичкия нос на Уедър.

Времето минава, ама понякога, докато минава, може да те разкатае.