Джон Сандфорд
Лесна жертва (17)

17.

Дерик Дийл определено бе приключил земния си път — мейпълуудското ченге не бе излъгало, когато каза, че сякаш са го ударили с лопата. Сега полицаят освети с фенерче лицето му. Лявата страна на челото и орбитата на лявото око бяха смазани, а по веждите, чак до дясната страна на лицето му, минаваше още една вдлъбнатина. Дясната вежда приличаше на прекъсната по средата стоножка, а лявата изобщо я нямаше.

— Обаче не е било лопата — отбеляза Лукас, оглеждайки внимателно главата. — Повече ми прилича да е бил ударен със стол.

— Със стол ли?

— Аха. Присъствах веднъж на оглед. Един тип бе пернал жена си с кухненски стол. Мислел, че столът ще се счупи като на кино. Все едно че я беше ударил с тръба. Лицето й изглеждаше точно така. — Той посочи вдлъбнатината по веждите и дясната страна на лицето. — Обзалагам се, че е било дървен стол. Оня, дето е удрял, го е хванал за облегалката, замахнал е точно както по филмите и го е ударил в лицето с ръба на седалката. Единият крак пък му е разбил веждите. На гърдите или шията сигурно има следи от другия крак.

— Ще кажа на съдебномедицинския експерт — рече ченгето. — Никога не съм виждал удар със стол.

 

 

Лукас изчака пристигането на оперативната група и съдебномедицинския експерт и убеди един от оперативните да пребърка джобовете на Дийл. Оттам извадиха портфейл с осем долара, два долара и единайсет цента на монети, квитанция от банкомат за изтегляне на двайсет и пет долара и черно кожено калъфче за визитки. В него имаше дванайсет визитки от хотел „Браун“.

— Бележник с адреси? — попита Дейвънпорт.

— Не намерих — отвърна оперативният.

Лукас хвърли последен замислен поглед на смазаното лице на убития, качи се в колата и подкара към къщата му.

Дийл е знаел нещо. Бе видял това на лицето му, когато говори с него, но тогава не бе разбрал за какво точно го лъже. След като го бе оставил в хотела, Дийл сигурно бе излязъл да изкара някой и друг долар, с който да си покрие наема или каквото там имаше да покрива… Но не е добра идея да се изнудва убиец, който няма какво да губи… Сега обаче между тях имаше връзка. Дийл е познавал убиеца или е знаел какво да направи, за да се добере до него. Вече бяха съвсем близо — още една стъпка и щеше да е в ръцете им.

Мейпълуудските ченгета бяха отворили къщата на Дийл. Представляваше потискащ сбор от преградени кътове — непретенциозно, но функционално място за спане, ядене и гледане на телевизия. Компютър нямаше, не можаха да намерят и бележник с адреси. Но все пак трябваше да има, освен ако убиецът не го бе взел.

Лукас оглежда къщата, докато разбра, че повече няма какво да се намери, после пое към хотел „Браун“. По пътя се обади в болницата. Операцията приключила, информира го Роузмари, и тъкмо се готвели да преместят Марси в Интензивно отделение.

— Докторът казва, че ще прескочи трапа — добави Роу. — Но още не е излязла от упойката.

На Лукас му поолекна.

— Добре. Щом сърцето не е засегнато…

— Куршумът я е улучил по-ниско, отколкото си мислехме. Влязъл под гърдата й и излязъл под много странен ъгъл — почти отстрани. Сигурно тъкмо се е обръщала, когато я е ударил.

— А оня куршум в перилата? Успяха ли да разберат какъв е?

— Извадиха го, но не става кажи-речи за нищо. Няма да можем да определим от какъв пистолет е. Според тях е от 44-милиметров магнум.

— Значи пистолетът не е този, който намерихме в Блумингтън — заключи Дейвънпорт. — А ако това е убийство-самоубийство, защо ще си дават труда да крият по-големия?

 

 

На рецепцията в „Браун“ го посрещна същото хубаво чернокожо момиче, което бе видял и първия път. Когато Лукас влезе, тя каза нещо на жената до нея и излезе иззад рецепцията. Той погледна на табелката с името й и си го спомни — Индия. Тя го посрещна с думите:

— Чухме за Дерик. Защо стана така? Защото говорихте с него ли?

— Не знам — отвърна Лукас. — Но искам да поогледам бюрото му. Да се върна ли за заповед за обиск, или ще ме пуснете и така?

— Може ли този път да попитам управителя?

— Щом трябва. Но ще ви чакам до бюрото му, докато го питате.

— Ще отида да питам — каза тя. — Съжалявам, но работата ми…

— Разбира се.

Дейвънпорт отиде до преградената кабина на Дийл. На три преградки от нея седеше мъж и работеше на стара сметачна машина. Той вдигна поглед към Лукас и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Чакам управителя.

— От полицията ли сте?

— Да.

Мъжът се облегна в стола си. Беше горе-долу на възрастта на Дийл и като него бе възтежък, оплешивяващ, с къдрави черни косми по ръцете. Той сплете пръсти зад тила си и каза:

— Не знам какво искаше да постигне, но ми изглеждаше малко потаен. Окото му все беше в бързото забогатяване. Винаги такива сделки въртеше.

— Да познавате някой изгорял? — попита Лукас.

— Не, не и тук. Пък и той не предразполагаше към откровени разговори.

— Но не е бил все пак чак толкова лош.

— Хей, някои от най-добрите ми познати продават употребявани коли. И всички въртят някъде по-скрит бизнес. Харесвам ги много, но никога не бих си вложил парите при тях.

Външната врата се отвори и в помещението влезе висок мъж в тъмносин костюм, следван плътно от Индия. Орлов нос, приближени воднистозелени очи и черно — твърде черно — кичурче коса отпред над челото. Приличаше малко на принц Филип и вероятно го знаеше, защото от горното джобче на сакото му надничаше червена копринена кърпичка. Той измери детектива с очи от глава до пети и още преди да си бе отворил устата, Лукас изпита неприязън към него.

— Вие сте от полицията? — Сякаш се съмняваше. — Имате ли някакъв документ?

Баритонът му бе изрядно обработен, дълбок, с чисто английско произношение.

— Аха, само че много-много не ми се ще да размахвам тоя стар парцал в такива скъпи заведения като това — каза Дейвънпорт, обхващайки с поглед помещението, като че ли стените изведнъж можеха да го нападнат. Очите на Индия го пронизаха и ъгълчетата на устата й потрепнаха. Лукас отвори картата си и я поднесе пред очите на управителя с думите: — Може да ви извадим някакво разрешително за обиск, ако желаете. Иначе искам само да поогледам набързо бюрото на Дерик.

Управителят леко вирна глава назад, при което му се наложи да гледа покрай носа си като през мерник, и каза:

— Е, не мисля, че ще е нужна заповед за обиск. Тук всички с удоволствие бихме помогнали да разберете какво е станало с Дерик. Той се бе поправил, знаете. Справяше се много добре.

Дейвънпорт сви рамене:

— Значи може да е било нещастен случай.

Управителят вдигна вежда — само едната.

— Чухме, че го намерили заключен в багажника на някаква кола и лицето му било смазано.

Лукас кимна разсъдливо:

— Може и да сте прав. Вероятно не е било нещастен случай. Всъщност и аз така си помислих. — Почваше да му писва. — И така, мога ли да огледам малко?

— Бих желал все пак да оставя някого при вас. — Принц Филип кимна към Индия.

— Разбира се. Няма проблем.

Когато той си отиде, Индия се закиска и попита:

— Откъде извадихте тоя акцент?

— А той неговия откъде го извади? — запита на свой ред Лукас, докато двамата отиваха към бюрото на Дийл.

— От същото място, откъдето и Кари Грант.

— Наистина? Кари Грант?

— И двамата са родени в Бристъл. Англия.

— Така ли? — Погледът му се спря на старомодния пластмасов бележник на бюрото на Дийл. — А това… — Докосна бележника. — … е именно онова, което търсех.

Запревърта листчетата му и вече бе прехвърлил около две трети от тях, когато попадна на име. Извади списъка с гостите на партито и отново го провери. Терънс Блум, нямаше грешка. Дейвънпорт се обади на Лестър.

— На бюрото на Дерик Дийл съм и в бележника му намерих името на Терънс Блум. Има го в списъка.

— Дай адреса и телефона — каза Франк.

Лукас му ги продиктува. От другия край на линията долетя тракане на клавиатура и след малко се чу и гласът на Лестър:

— Чакай да зареди… — И след малко: — Да, това е той.

— Трябва да го проверим — рече Дейвънпорт. — Може да излезе нещо.

— Чакай, чакай… — От другата страна отново се чу тракане на клавиатура, а след това пак гласът на Франк: — Няма го в списъка с телефоните на Лансинг.

— По дяволите!

— Е… ако той е снабдителят й, нормално е да го няма. Просто ще знае координатите му наизуст, а пък и той не би й позволил да ги запише някъде.

— Да, ама… Слушай, трябва ни сериозен човек, който да се заеме с Блум. Това е първият ни пробив… ако е пробив.

— Няма проблем. Чу ли за Марси? Че я пращат в Интензивното?

— Да, казаха ми.

— И на мен… Ще се оправи момичето.

— Ако има малко справедливост на тоя свят… Добре, пак ще се чуем.

Лукас прекара петнайсетина минути в компанията на Индия, ровейки се в компютъра на Дийл, но той нямаше електронна поща, не можа да намери и никакви работни файлове. Сигурно имаше и такива, но вероятно бяха само на дискета. Изключи компютъра, написа бележка: „Не пипай — Полицейско управление Минеаполис“, залепи я на монитора и каза:

— Ще изпратя някой специалист да се порови малко. Никой не трябва да го пипа.

— Добре, ще уведомя Филип — отвърна тя.

— Кой е тоя Филип?

— Управителят.

— А стига бе! Филип?

 

 

Докато караше към болницата, се обади Дел:

— Разбрах за играта. Започнала е снощи и ще продължи до пет утре сутринта. Плащаш двайсет и пет бона само за участие.

Това беше добре. Бяха научили името на Блум, но нямаше никаква гаранция, че именно той е техният човек. Трябваше да намерят Трик… и Ал Бала.

— Къде е?

— Пат Кели. Помниш ли го?

— Да… Ама къде е сега?

— Купил си е място в южните покрайнини, точно до Минехаха. Има чисто нов двуетажен гараж в задния си двор. И както се говори, играта била на горния етаж.

— Веднага ли тръгваш? — попита го Лукас.

— Да. Да не искаш да дойдеш и ти?

— Разбира се. Дай да вземем и… ъъъ, какво прави Франклин?

— С Корбо е — отвърна Дел.

— А Лоринг?

— Видях го тази сутрин, така че сега сигурно не е на смяна… обаче винаги е готов да поработи извънредно.

— Звънни му. След час ме чакай в „Пейстис“.

 

 

Роузмари си беше отишла вкъщи, но една от дежурните сестри въведе Лукас при Марси. Лежеше на леко повдигнатото легло и от носа й излизаше тръбичка, от ръцете излизаха още, над нея се виеха жички и кабелчета, които влизаха в апаратите около леглото. Миришеше на дезинфектант и на още нещо — може би на рязана плът. Лукас познаваше миризмата, но не знаеше как да я нарече.

Той седна на стола до леглото, погледа я как диша, после прошепна:

— Задействали сме нещата, хванали сме една-две нишки… Ще се оправиш. Говорихме с лекарите. Сега обаче трябва да спиш.

Може би някъде дълбоко в съзнанието си го чуваше, разбираше думите му. Той излезе заднишком от стаята, загледан в нея, и се блъсна в някаква жена, чакаща пред вратата.

— Лукас — възкликна тя, слабо разтегляйки устни в усмивка.

— Уедър! — Сърцето му подскочи. Това не можеше да бъде. Не и три пъти за три дни. Първо Катрин, после Джаил и сега Уедър. — Аз просто… Марси… такова…

— Да, знам — кимна Уедър. — Тъкмо влизах да хвърля един поглед.

Беше дребна жена, с широки като на атлет рамене и леко извит нос, който като че ли беше съвсем малко по-голям, отколкото трябва. Очите й бяха тъмносини, а в късата й коса тук-там проблясваха бели нишки. „Вече е на трийсет и осем — помисли си Лукас. — А как изглежда само, господи!“

— Говорих с Хършфелд — хирурга, който я оперира, и той ми каза, че има шанс. Беше доста зле, когато я докараха, и той се бе притеснил, но успяха да я закрепят.

— Много лошо я раниха.

— Поредната жертва на откачалка, Лукас. Непрекъснато се случва.

Тя беше хирург. Виждаше жертвите, особено сред децата.

— Горе-долу четири пъти в годината — каза Дейвънпорт. — Престъпленията намаляха. Кражбите намаляха, изнасилванията, обирите, дори убийствата, само откачалките не намаляват.

— Някои остаряват за престъпления — рече тя.

— Някои си имат работа — каза той. — Работата лекува всичко.

Тя вдигна глава към него — дребна жена с твърде широки за нея рамене — и попита:

— За какво всъщност говорим?

— Не знам.

— Искаш ли чаша кафе?

— Трябва да вървя. Имам работа, трябва да разбия някоя и друга врата.

Този път тя се усмихна:

— Лукас. Значи ще се виждаме, а?

Няколко секунди той не каза нищо, после:

— Наистина ли?

— Ако имаш време… някога.

— Когато кажеш — отвърна той. — Когато кажеш, само не сега. Трябва да… ъъъ… трябва просто да… ъъъ… вървя.

Заотстъпва назад, както бе излязъл от стаята на Марси, и продължи все така почти до изхода, после изведнъж се извърна, бутна вратите и излезе.

Когато вратата се затвори зад гърба му, усмивката на Уедър се смекчи — беше го чула да говори на Марси. И в тези няколко секунди, каза си тя, нещо се промени. Може би…

 

 

Лукас караше към южните покрайнини на града и си припомняше разговора с Уедър. Превъртя го веднъж, превъртя го втори път. Как изглеждаше, как звучеше. Навремето имаше рокля, която щеше да облече в деня на сватбата си с него — този ден така и не дойде. Връзката им приключи сред потоци кръв в същата тази болница, където бяха говорили, където Марси бе лежала под ножа… Уедър Каркинен. Беше искала деца, две или три…

 

 

„Пейстис“ беше позанемарено денонощно заведение на Линдейл авеню. Когато за първи път отвори, започна да продава някакви трудносмилаеми сандвичи с месо, но сега менюто се свеждаше до пържено месо или пържени наденички с пържени картофи и кетчуп и съмнително изглеждащ орехов пай. Марули никой не търсеше, кафето бе блудкаво. Затова пък беше отворено цяла нощ, предлагаше безплатни вестници на клиентите и никой не се интересуваше дали ще стоиш с часове на чаша кафе, или ще купиш половината заведение.

Дел бе потънал в дълбок и задушевен разговор с бармана, когато Лукас влезе. Прекрати разговора и двамата седнаха в едно от сепаретата, следвани от бармана, понесъл каничка кафе и две пластмасови чашки. Беше болезнено слаб мъж с кръгли като на Джон Ленън очила и рошава коса. Между сухите си устни премяташе незапалена цигара без филтър.

— Та горе-долу така стана — каза той на Дел и поклати глава. — Трябваше обаче да се сетя. Ама рече, че искал да остане само два дни.

— Виж какво — каза Дел. — Тия акордеонистчета понякога са по-хитри, отколкото изглеждат. Музиката им е доста романтична. Чувал ли си ги какви валсове свирят само? Знаеш жените как обичат да танцуват.

— Не бих се усъмнил в него повече, отколкото в… ъъъ… да речем, в един цигулар или нещо такова.

— Можело е да бъде и по-лошо — вметна Дел.

— Така ли? И как?

— Можела е да избяга с някой от Игълс.

Барманът не се разсмя. Само поклати глава и се повлече обратно към бара. Дел премести поглед върху Лукас и обясни:

— Любовни проблеми.

На Лукас обаче такива неща не му се слушаха, затова попита:

— Намери ли Лоринг?

— Да, всеки момент ще дойде. Мина ли през болницата?

— Много зле изглежда, Дел. Кожата й прилича на хартия.

— Ще се оправи.

— Прелели са й много кръв. Изтичала със същата скорост, с която са й я вливали.

— Нали са спрели кървенето? За такава рана това е най-важното. Да се спре кръвотечението.

— Да — въздъхна Лукас и изведнъж се почувства уморен.

Не бе спал кой знае колко, откакто преди три дни се върна от бунгалото, и сега липсата на сън си казваше думата. Освен това се чувстваше мръсен. В буквалния смисъл на думата — трябваше да се пъхне под душа по най-бързия начин. Отпи от кафето. Посредствено като цената си.

— Вече не е забавно — каза той.

— Че кога е било?

— Разбира се, че беше — възрази. — Когато трябваше да се занимаваме само с Алией и Лансинг. Всички тия журналисти, цялото внимание, всички търчат насам-натам… Ето това беше някак си забавно.

— Бих избрал друга дума.

— Забавно, мамка му! Ти се забавляваше, Дел. И аз, и кметът, и Роузмари също. Чак докато не пострада Марси.

— Амиии, какво да ти кажа…

Двамата продължаваха да си говорят празни приказки, когато Лоринг влезе в заведението. Беше много едър мъж — природата го бе дарила с квадратна челюст и заплашителен външен вид. Бе облечен в дънки и черен шлифер. Взе каничка от бара, намести се до Дел, сипа си кафе и го разбърка с две лъжички захар.

— Пат Кели — отрони Лукас.

— Да — кимна Лоринг. — В оня двуетажен гараж. Всеки месец урежда по една-две игри. Мястото е хубаво.

— Бил ли си вътре?

— Не, но съм чувал. Има задна врата, после стълби и най-горе — друга врата. Има тоалетна, хладилник и машина за студени напитки, тъпкана с кола и бира. Огромна маса. Кели раздава.

— Охрана?

— Зависи — отвърна Лоринг. — Питах, но този, когото питах, казва, че не е виждал. Но тогава залозите били малки — две-три хиляди. Ако Дел е прав за тази и играят примерно седмина, на масата ще има сто седемдесет и пет хиляди. Така че… вероятно ще има и охрана.

— Хич не ми се иска да се натъкна на някой задник с автомат в ръка.

Той се прозя и глътна остатъка от кафето.

— Кели е твърде умен за такива неща — възрази Лоринг. — Охраната му ще е на ниво.

— Мразя лошата охрана — процеди Дел. — Някакъв си тъпанар в работни дрехи, бейзболна шапка и с пищов.

— Ето затова извиках Лоринг — каза Лукас. — Спокойно можем да се скрием зад него.

— Мислех, че е, защото съм много умен, а то било, защото съм голям — мрачно промърмори Лоринг.

 

 

Къщата на Пат Кели се намираше на тясна трилентова улица, където и най-евтиният коптор вървеше по половин милион долара. Беше облицована с кедър, който с годините бе потъмнял и остарял. През пердето на предната стая се процеждаше светлина и се виждаше и самата лампа с матов абажур. Към задния двор, където се издигаше тъмната грамада на гаража, водеше широка алея. Гаражът бе построен по същия начин, както и къщата, само дето дъските бяха по-червени и по-чисти. Нови. Единствената светлина около гаража идваше от лампата над задната врата — жълта светлина, от ония, които би трябвало да прогонват насекомите.

Спряха колите си на улицата, по-далеч от къщата, събраха се и закрачиха към алеята.

— В гаража не свети — отбеляза Лукас.

— Така е замислено — обясни Лоринг. — Минаваш покрай него, поглеждаш го и изобщо не можеш да допуснеш, че е казино.

— Прилича на богаташка къща — каза Дел.

Тримата поеха по алеята рамо до рамо, но малко по-навътре започнаха несъзнателно да се разделят, машинално посягайки към кръста си, за да докоснат успокоителната хладина на оръжието. Тъкмо бяха подминали къщата, когато в тъмнината някой подвикна:

— Може ли да ви помогнем с нещо, господа?

— Полиция — отвърна Лукас към гласа. Това „помогнем“ двама ли означаваше? Или повече? Нямаше начин да узнае. — Трябва ни един от играчите.

— Имате ли някакви документи за самоличност?

Дейвънпорт все още не можеше да установи откъде идва гласът. С крайчеца на окото си мярна как Дел се отдалечава от него незабележимо, а от другата му страна Лоринг правеше същото сантиметър по сантиметър, за да не ги ударят и тримата с един откос. Малко адреналин. Той се ухили и вдигна картата си във въздуха.

— Лукас Дейвънпорт — обяви. — И приятели.

Гласът замърмори нещо тихо — в телефон, помисли си детективът — и само след две минути отстрани на гаража се отвори врата. От нея излезе Пат Кели — слаб белокос мъж с разкопчана на гърдите бяла риза. Той насочи колеблив поглед в тъмното към алеята и подвикна:

— Дейвънпорт?

— Да. Аз, Лоринг и Дел.

— Господи, както едно време! Какво става?

— Трик Бентоан горе ли е?

— Какво е направил?

— Горе ли е? — повтори Лукас.

— Ами…

— Значи само изтичваме горе и го взимаме с нас.

— Ама гостите ми ще си изкарат акъла — каза Кели. — Събрали сме се просто приятели.

— Да, да, да — закима Дейвънпорт нетърпеливо. — Слушай сега, чу ли за полицайката, която беше ранена днес?

— Е, и? Какво общо има това с Трик?

— Има — каза Лукас. — Затова искаме да се качим.

— А защо да не го помоля сам да слезе при вас?

— О, не! Ако разбере кой го търси, може да побегне. Трябва да се качим, Пат. От теб зависи как ще стане тази работа.

Кели поклати глава:

— Е, вие сте ченгетата тук…

 

 

Около празната зелена маса върху бежовия килим в средата на стаята седяха седем души. Никакви пари не се виждаха, никакви чипове, никакви карти — задушевна и невинна приятелска атмосфера, пропита от цигарен дим. Телевизорът в ъгъла бе настроен на канала И Ес Пи Ен, а столът на Трик Бентоан бе завъртян към екрана. С изключение на Бентоан, останалите бяха яки и мускулести мъже и всички бяха по ризи. Саката и якетата им висяха на облегалките на обикновените дървени столове. Трик беше слабоват мъж и в момента приличаше на каубой от реклама на „Марлборо“.

— Трик — нареди Лукас, — оправяй си сметките и ставай! Ще те водим в управлението.

— Мен? — изненада се той неподправено, а останалите впериха погледи в него.

— Да, става дума за Рашид ал Бала — кимна Дейвънпорт.

— Човече, ама ние тъкмо гледахме Спорт и…

— Спорт и какво?

— Спорт и музика.

— Сбърка, това е по радиото — каза Дел. — И единственото място, където изобщо някога си гледал спорт, е било на някой плакат в Лас Вегас. Хайде ставай!

— Ами ако ви кажа, че тъкмо бях почнал да печеля? — попита Трик.

— Тогава ще помолиш момчетата да те изчакат, докато се върнеш — отвърна Лоринг.

Един от останалите изхъмка, а други двама-трима откровено се ухилиха.

— Съжалявам. Наистина ни трябваш — каза Лукас. Огледа останалите мъже — като се изключи изхъмкването, нито един от тях не бе проронил дума — и добави: — Ще те чакаме долу.

Пат Кели ги изпрати до външната врата.

— Относително цивилизовано се справихте — подхвърли той.

— Чудесно местенце — рече Дейвънпорт. — Обаче… не си пресилвай късмета, а?

— Никога не го пресилвам — увери го със симпатия в гласа Кели. — Никога, никога!

 

 

Трик Бентоан се появи минута по-късно, навличайки омачканото си сако, поклати глава и каза:

— Минус четири.

— Нали викаш, че си печелел. — Лукас го изгледа със съмнение.

— Така беше. Бях минус девет. Още два часа и всички щяха да бъдат мои. До един. — Той изгледа на свой ред тримата полицаи и продължи: — Добре де, няма да бягам. Какво ще правим сега?

— Утре сутринта трябва да те замъкнем до „Стилуотър“ за кратка среща с Рашид ал Бала.

— Можехте просто да ми се обадите — поклати глава Трик. — Щях да дойда.

— Не успяхме да те намерим. Дори не знаехме, че играеш. А ако се бяхме обадили и на теб ти се стореше, че няма да ти е удобно… — Дейвънпорт остави изречението недовършено.

— Значи сега ще ме карате в скапания пандиз, а? — повиши глас Бентоан.

— Ами какво да ти кажа, Трик — каза Лукас. — Страх ни е да поемаме излишни рискове.

— Големи сте досадници. Сега цяла нощ ще трябва да се разправям с някой крещящ насън психар. А на мен ми се спи.

— У дома имам свободна стая — обади се Лоринг. — Ако наистина няма да бягаш.

— Няма да бягам — рече Трик. — Много добре ме познавате, момчета.

Дейвънпорт помисли малко, после каза:

— Добре. Така ще направим. Хем ще си спестим труда да го зачисляваме.

— Искаш ли утре да ти го доведа? — попита Лоринг. — И без това ще ставам рано.

— Ще бъда в службата около осем — каза Лукас. — Хайде да се видим там. Тази вечер ще повъртя малко телефоните, за да уредя срещата за утре.

— И аз ще дойда — обади се Дел. — После заедно ще отидем до „Стилуотър“.

— Марси ще се оправи — вметна Лоринг.

— Да. Просто не искам никой да ми се обажда рано сутринта — натърти Лукас. — Като чуя телефона да звъни още по тъмно, и настръхвам.