Джон Сандфорд
Лесна жертва (16)

16.

Докато Дел чакаше в колата, Лукас заведе блумингтънските ченгета в стаята на Олсънови, където наруши неприкосновеността на местопрестъплението още веднъж. Този път, независимо от възраженията на полицаите, взе ключовете от волвото на Олсън.

— Ключовете нямат нищо общо с местопрестъплението — каза им той. — От тях няма да разберете нищо… Обаче ние вероятно ще узнаем много, ако надникнем в багажника.

— Да, ама… — колебливо промърмори сержантът.

Всичко това пращаше цялото му обучение по дяволите.

— Слушай, не се притеснявай — зауспокоява го Дейвънпорт. — Поемам цялата отговорност. Освен това ще се радвам, ако присъстваш при отварянето на колата.

Сержантът се съгласи, двамата слязоха долу и Лукас отвори багажника. Вътре не намериха нищо особено, само малко багаж: чанта за камера, пълна до половината чанта с бельо, два стика и две топки за голф, отворена кутия с найлонови торбички, празна хладилна чанта и накрая метална кутия с инструменти, пъхната под виолетово яке с надписа на „Минесота Вайкингс“.

— Търсиш голям пищов ли? — попита Дел.

— Ако е това, което изглежда, ако е самоубийство… животът ще е направо песен — отвърна Лукас.

Той измъкна найлонова торбичка от кутията, пъхна ръката си в нея и отвори кутията за инструменти. Капакът й бе подвижен, с гнезда за различните размери ключове. Повдигна и него. Инструменти.

— Нищо — промърмори.

Дел бе извадил ключовете от багажника и бе отишъл да отвори дясната врата.

— Нищо интересно не виждам. — Той се изправи. — Обаче дупката във вратата… Това май изяснява стрелбата по Марси и вероятно убийството на Плейн. Отмъщение. Или е така, или…

— Какво?

— Ами ако Лин Олсън се е опитвал да чука дъщеря си и нещо е станало? На партито той беше пиян… и може би Лансинг… не знам.

— Каква е тогава ролята на Плейн? — попита Лукас след кратък размисъл.

— Може да е видял нещо.

— Тогава защо не ни е казал? А той разправяше, че тая тълпа около Алией просто не му харесвала особено.

— Не знам — каза Дел замислено.

Двамата се повъртяха из мотела около час, наблюдаваха работата на оперативната група и помагаха на блумингтънските ченгета да подготвят изявление пред пресата.

— Този пищов трябва веднага да го подложите на анализ — рече Лукас на един от оперативните работници, който съсредоточено изследваше пода. — Може от него да са стреляли по Марси Шерил.

— Ще ни отнеме два часа, не повече — отвърна оперативният. — Извадили ли са куршум от нея?

— Не знам.

Лукас се обади да пита и бе информиран, че и двата куршума, ранили Шерил, са извадени. Друга оперативна група в момента работеше в ателието на Джаил Корбо, мъчейки се да изрови куршум от нещо прилично на дупка в дървени перила. Джаил все още беше в болницата.

 

 

Няколко подвижни телевизионни станции се събраха пред ресторантчето срещу мотела. Блумингтънските ченгета не ги пускаха в мотела, а едно от тях бе закарало поршето на Дейвънпорт отново на паркинга. Докато си тръгваха, Лукас забеляза внезапно раздвижване сред телевизионните екипи — репортерките грабваха микрофоните, операторите качваха камерите на рамо.

— Ще ни снимат по телевизията — каза той.

Дел сгуши глава между раменете си и се скри зад него. Седнал в колата, прикри лицето си с ръка, а в това време Дейвънпорт тръгна да излиза от паркинга. Още щом колата пое по улицата, подир нея се спусна един от фургоните на телевизията. Лукас обаче се стрелна напред, разсичайки движението по магистралата като акула.

Отново се обадиха по телефона и научиха, че Шерил е още в операционната. Била изгубила много кръв, но имало голям шанс да се оправи. Том Олсън спял. Бил абсолютно дезориентиран, организмът му се справял с последиците от шока. Наложило се да му бият транквилант.

В къщата на Джеймс Бий полицаите бяха прибрали компютъра и бележника. Имало съвпадение на имена от бележника и от списъка с гостите на партито у Сили Хансън и в момента някакво способно ченге от Минеаполис — на име Лоринг, го проверявало. А в спалнята колегите му намерили стотина грама кокаин. Бий твърдял, че е на жена му — русата, която пък твърдо отричала. И двамата били откарани в следственото.

В ръцете им беше заповедта и за другата къща, но Дел поклати глава:

— И бездруго ни се струпа много. Да го оставим за утре. Дай по-напред да разпитаме Бий. Може да знае нещо полезно.

— Обаче първо ще минем през болницата.

— Ъъъ… да. И аз това исках да кажа.

 

 

Не ги пуснаха в операционната: Шерил още била на масата.

— Господи, колко време вече стана? — обърна се Лукас към Роузмари.

Тя си погледна часовника.

— Четири часа.

— И още колко?

— Нямам представа, Лукас. Виж какво… я най-хубаво си върви. Иди и прави нещо.

— Какво например? — попита той.

— Не ме интересува, само не стой тук. — Тя премести поглед върху Дел. — И ти също.

Дел сви рамене:

— Хайде да идем да поприказваме с Бий.

 

 

Бий говореше с адвоката си. Лукас почука на вратата и подаде глава в стаята.

— Искахме да ти кажем… нужна ни е малко информация и трябва да поговорим.

— Аз обаче не мисля така — отвърна адвокатът. — Вашата заповед за обиск е просто къс тоалетна хартия.

— Au contraire^[1] — възрази Дел. — Това е къс самородно злато. Вашият клиент отива директно в затвора и няма как да му се размине.

Бий като че ли се пообърка.

— Според мен нямам никакъв проблем. От една страна, този кокаин не е мой, а на Кони. Но да кажем, че съм искал да помогна на Кони… какво точно ви интересува?

— Опитваме се да разберем кой е дърпал конците на Санди Лансинг — жената, дето я убиха с Алией Мейзън. Била е пласьор, ама на дребно. Търсим кой е стоял зад нея.

Бий вдигна рамене:

— Нека първо да говоря с Ралф. Не знам дали ще мога да ви помогна — дори и да искам. Но нека първо поговоря с Ралф.

— Говори — каза Лукас и се обърна към Ралф. — Доколкото разбрах, май пак си тръгнал да мориш бобри.

Ралф се ухили и му изшътка: „Шшшт“, а Бий попита:

— Какво?

— Имам малък проблем с бобрите горе на бунгалото — отговори Ралф.

— Лари Конъл разправя, че откъм теб час по час се гърмяло здравата — рече Лукас.

— Сезонът на елените наближава — отвърна адвокатът. — Трябва да се упражнявам. А тия шибани бобри… ако преградят реката, ще наводнят целия ми имот. Проклети гризачи! Мразя ги почти колкото дявола.

— Ама какви бобри? — попита озадачено Бий.

— Ще се видим после — каза Лукас.

— Знаете ли какво направихте вие бе, тъпи задници? — оживи се изведнъж Бий. — Пипнахте единствения, който знае това със сигурност… да, пипнахте го и го хвърлихте в затвора. И сега той не иска да мисли за вас, а пък камо ли да разговаря.

Дел го изгледа изумено и машинално попита: „Какво?“, двамата с Лукас се спогледаха и едновременно казаха:

— Рашид ал Бала.

Вече излезли навън, Лукас каза:

— Трябва да разберем къде са разиграли покера. Ако Трик е потънал някъде, то това е именно там.

— Дай ми два часа — рече Дел. — А ти в болницата ли се връщаш?

— Да.

— Включи си телефона.

— Добре.

— Не. Искам да видя как го включваш.

Дейвънпорт извади телефона и го включи. Дел също извади своя, натисна копчето за бързо избиране и телефонът на Лукас иззвъня.

— Сега доволен ли си?

— Дръж го включен — каза Дел. — Никак не ми се иска да разбивам сам вратата на стая, където залозите на покер са, кажи-речи, на кило кръв и сърцето за мезе.

 

 

Дейвънпорт мина през подлеза, водещ към окръжната управа, и хвана един от асансьорите до етажа на окръжния прокурор. Рандъл Таусън бе на заседание. Лукас го повика в коридора.

— Какво има? — попита Таусън, стиснал в ръка някаква прилична на ведомост разпечатка.

— Каза ли на адвоката на Ал Бала, че Дел се е срещнал с Трик Бентоан?

— Не още, но повече не мога да го отлагам — отвърна Рандъл.

— А не можеш ли да му се обадиш още сега? — попита Дейвънпорт. — Да му кажеш, че сме изтървали Трик и още нищо не можем да направим, но го търсим. И че искаме утре да говорим с Ал Бала.

— Ще ни помислят за малоумници — отвърна Таусън. — Ще се обади на вестниците веднага щом затвори.

— Обаче ние наистина трябва да поговорим с Ал Бала — настоя Лукас. — Става дума за случая „Мейзън“.

Той набързо му обясни ситуацията и Рандъл накрая каза:

— Добре. И без това трябва да му се обадя. Така че по-добре да е веднага. Сигурни ли сте, че ще намерите Бентоан при покерджиите?

— Не. Обаче Дел разбрал, че играта е голяма и вероятно го е привлякла като магнит. Но дори и да не е там, няма начин някой от тях да не знае къде е.

— Как е Марси?

— Точно там отивам. Преди малко ми казаха, че била още на операционната маса.

— Слушай, ще се оправи — опита се да го успокои Таусън. Знаеше за връзката им. — В добра форма е и веднъж да приключи операцията…

— Да, надявам се.

— Ще се оправи, човече, ще видиш.

 

 

В болницата, кимайки на няколкото полицаи, разкарващи се из коридорите, той се насочи право към регистратурата. Една от сестрите го видя да се приближава и поклати глава с думите:

— Още не е излязла, но доктор Гандърсън дойде да пие кафе и каза, че вече почти са я зашили. Още малко.

— Добре ли е?

— Добре е, доколкото може да се каже, че е добре — засукано отвърна сестрата. — Както разбрах…

Тя заговорнически се огледа, сякаш се канеше да разкрие кой знае каква тайна.

— Да? — подкани я нетърпеливо Лукас.

— Както разбрах, куршумът е влязъл точно под гърдата, на около пет сантиметра от центъра, така че е засегнал дроба, а освен това имат проблеми с парченцата кости от ребрата, но гръбначният стълб е здрав. Мисля, че ако успеят да овладеят кървенето и организмът й е силен, трябва да се оправи. Така мисля аз, но не съм била вътре.

— Господ здраве да ви дава! — благослови я Дейвънпорт. — Организмът й е силен.

Той се отправи към стаята, която бяха дали на Роузмари за временен щаб, и завари там и Франк Лестър.

— Нещо ново? — посрещна го още от вратата Лестър.

— Чак ново може да не е, ама все пак е нещо — отвърна Лукас. — А при вас как е? Къде е Джаил?

— Ти започни първи.

Разказа им сбито за обиска в къщата на Бий, добави и предложението на Джеймс да говорят с Ал Бала и накрая завърши с опитите на Дел да издири Трик Бентоан.

Роузмари потъна в размисъл и след малко заключи:

— Значи все още си на три нива от убиеца.

— А може би дори на четири или пет — кимна Лукас мрачно. — Къде е Джаил?

— Пратихме Франклин да я заведе до ателието й, за да си вземе малко дрехи. Ще я скрием някъде, може би в Хъдсън, ще я пазим. Иска пак да говори с теб. Мисля, че обвинява себе си за това, което стана с Марси.

— Добре, скрийте я — каза Дейвънпорт. — Има ли нещо друго?

Психоложката — Анджела Харис, бе идвала преди един час и бе разговаряла с Лестър за смъртта на родителите на Алией.

— Според нея това не е случай на убийство-самоубийство — съобщи му Франк.

— Тя знае ли за дупката във вратата на колата?

— Да, но предполага, че и ние ще стигнем до това заключение. Според нея са били убити като отмъщение за убийството на Алией. Заедно с Плейн, заедно с опита за убийство на Корбо. Съветва ни отново да огледаме Том Олсън по-отблизо. Обади се на няколко души, които го познават, и се оказа, че явно е имал някои странни психически отклонения в миналото, които предполагат мултиплицирана самоличност. И според Харис, една от личностите е тази на откачен.

— Ама че шантава работа — изпъшка Лукас.

— Да, ама според нея това обяснява случилото се с родителите. Олсън се въплъщава в луд и започва да елиминира хората, които мисли, че са виновни за убийството на Алией и които са я въвлекли в този начин на живот. Снимката, дето я публикуваха във вестника, му е подействала като спусък. Всички тия голотии, гърди и други подобни са го тласнали към някакво психосексуално пътуване със сестра му… И така. Той премахва Плейн, после иска да премахне и Корбо заради лесбийските им изпълнения… обаче вместо нея го отнася Марси. После убива и родителите си, които носят най-голяма вина за този й начин на живот. На всичко отгоре със собствените си уши го чухме да ги обвинява за това. След като ги убива, се мотае безцелно и попада, без да иска, в търговския център, където сменя личностите. И тази личност няма представа какви неща върши другата. Връща се в мотела, вижда ви, после се качва горе в стаята на родителите си и намира труповете. Хуква подир вас, но в шока започва да се дисасоциира.

— Да се ди… какво?

— Да пукна, ако знам — рече Лестър. — Това бяха думите й.

— Започва да се разпада — отвърна вместо него Роузмари. — Някъде из главната му самоличност е останала информация за това какво е направил, но психиката му не може да се справи с нея. И затова цялата главна личност започва да се разпада на парчета. Получил е това, което ти сам определи като пристъп.

Лукас помисли малко, после каза:

— Той има достъп до колата на баща си. Ако това не е убийство-самоубийство…

— Помислихме и за това. Но чакаме оперативната група и съдебномедицинският експерт да си свършат работата. Ако кажат, че е убийство-самоубийство, тогава ще забавим топката малко; ако кажат, че не е, насочваме погледи към Олсън. Той поне няма къде да бяга. Спи в болницата. Докторите разправят, че шокът му разказал играта.

— Хубаво тогава — рече Дейвънпорт. — Нещата за Марси се развиват добре.

Роузмари кимна:

— Тя ще се оправи, Лукас.

Всички се замислиха, а Лукас бе обзет от мрачно предчувствие — последното за деня. Но го премълча. Вместо това каза:

— Има един научно доказан постулат. Научих го от компютърджиите, с които работя.

— Така ли? — попита Лестър.

— Така. Ако имаш достатъчно информация, за да направиш добро предвиждане, значи вероятно си схванал цялата ситуация. Щом Харис смята, че това не е убийство-самоубийство, въпреки че изглежда точно такова, значи разполага с нещо.

— Трябва да поговориш с твоята приятелка монахинята — каза Роузмари.

— Ще й се обадя — обеща той.

 

 

Дейвънпорт повися още малко в стаята, гледайки как Роузмари се бори с телефоните. Лестър излезе да купи кока-кола и донесе една и на колегата си. Тримата си говореха общи приказки — лек, отпускащ разговор — когато телефонът на Лукас иззвъня.

— Сигурно е Дел — каза той, докато измъкваше телефона от джоба си.

Но не беше Дел. Учуденият глас на диспечерката попита:

— Дейвънпорт ли се обажда?

— Аз съм. Искам да кажа, това е моят телефон.

— Е, как така не е изключен?

— Така… Какво има?

— Предавам ти съобщение от полицията в Мейпълууд. Намерили са колата, която търсиш.

— Колата?

— Да, на… ъъъ… записах някъде името… Дерик Дийл.

— Ааа, да. — Отпреди сто години. Погледна часовника си; бяха минали само шест часа, а имаха още два трупа и една ранена полицайка. — Къде?

— На някакво запазено за началник място на паркинг.

— На паркинг?

— Да. Така казаха. Искат да знаят какво да правят с нея.

— Можеш ли да ме свържеш с тях? С ченгето?

— Ъъъ… изчакай малко така. — След няколко секунди пак се обади: — Говорих с тях. Началникът, на чието запазено място намерили колата, е с тях и има мобилен телефон. Можеш да му се обадиш.

Името на началника бе Маркс, а в гласа му се четеше любопитство:

— Колата е тук от вчера. Накрая повиках ченгетата… ъъъ… полицията, искам да кажа, за да я вдигнат, защото беше започнало да ме хваща яд. И те ми казаха, че била обявена за издирване.

— Добре, може ли да говоря с полицая?

Ченгето се обади и когато Лукас му се представи, каза:

— Хей, шефе, какво става с колата?

Дейвънпорт набързо го информира и попита:

— Има ли нещо необичайно?

— Да, само едно. Ключовете са на пода пред седалката на шофьора. Ключодържател. Може би е паднал, докато човекът е излизал, и го е заключил вътре, без да забележи.

— И нищо друго?

— Нищо. Колата е чиста. Вътре няма нищо, освен няколко пътни карти и един „Уолстрийт Джърнъл“ на пода отзад.

— Слушай, това вероятно е свързано със случая „Мейзън“… и колата може да се окаже много важна. Чудя се дали мога да ви убедя да отворите колата и багажника.

— Ооо, не знам — отвърна със съмнение ченгето. — Вече не носим инструменти за отваряне на врати.

— Ами ако разбиете стъклото? Много е важно.

— Ей, човече… Трябва първо да се обадя. После ще ти звънна пак.

— А може ли да не затварям и да изчакам така?

— И още как. Ще стане за секунда.

Докато полицаят се обаждаше в централата, Лукас се обърна към Лестър:

— Щом си включа телефона, започват да ми звънят отвсякъде и накрая ще взема да се превърна в откачалник като всички вас.

— След известно време ще ти хареса — каза Франк. — Започват да ти се обаждат хора, ти се чувстваш важен. И много скоро ще се замислиш за пейджър.

— Да бе, на куково лято — промърмори Лукас.

— Още не си го изпитал на гърба си — продължи Лестър. — Силата на комуникациите.

На вратата се появи Франклин и се облегна на касата. Всички впериха погледи в него и Дейвънпорт подметна:

— Мислех, че си с Джаил Корбо.

— Ето я там — кимна Франклин вляво от себе си. — Говори с една сестра. Ако искате, мога да застрелям сестрата.

— Няма нужда — отвърна Роузмари и тъй като Франклин попита за Марси, тя започна да му обяснява.

В този момент се обади полицаят от Мейпълууд:

— Слушай, шефе, моят началник иска да говори с теб. Дай някакъв номер.

— Чакай малко. — Лукас връчи телефона на Лестър. — Дай му твоя мобилен телефон.

Франк продиктува номера си, после върна телефона на Дейвънпорт, който отново го доближи до ухото си и чу как ченгето диктува някому номера. Само след секунда телефонът на Лестър иззвъня. Без да го отваря, той го подаде на Лукас.

— Да?

Началникът на участъка в Мейпълууд попита без предисловия:

— Ако разбием колата, после няма ли да ни дадат под съд?

— Подозираме мръсна игра, затова не искаме още да я мърдаме оттам. Просто така, за всеки случай — отвърна Дейвънпорт, завъртайки отегчено очи към Франк. — Ние поемаме отговорността. Ако от общината откажат да дадат пари, ще платя стъклото от моя джоб.

— На ваша отговорност — каза шефът на участъка и Лукас го чу да говори на някого.

Той вдигна своя телефон до другото си ухо и чу ченгето на паркинга да казва:

— Добре, ще я разбием.

Дейвънпорт се намеси:

— Ако ще взимате ключовете, направете го с ръкавици. За всеки случай.

В другото му ухо шефът на участъка в Мейпълууд промърмори:

— По-спокойно.

Лукас му благодари, затвори и върна телефона на Лестър.

В това време ченгето на паркинга се обади:

— Ключовете може да не ги пипаме. Виждам ръчката за багажника.

От паркинга се чу шум на счупено стъкло, после се отвори вратата и полицаят съобщи:

— Отварям багажника. — И веднага след това: — По дяволите!

Лестър, вперил съсредоточен поглед в лицето на Лукас, попита:

— Какво?

Франклин и Роузмари, доловили тревогата във въпроса му, замълчаха и също насочиха погледи към Дейвънпорт. Ченгето от паркинга най-сетне отново се обади:

— Дано тоя тук не ти е приятел.

— Какво? — изопна се рязко Лукас. — Какво виждаш?

— Виждам как на един тип тук май са му строшили главата с лопата. Съвсем изстинал е.

— Дребен? На около шейсет години? Малко длъжка за възрастта му коса?

— Аха. Сякаш го гледаш. Какво да правим сега?

Дейвънпорт вдигна очи към Роузмари и каза:

— Още един труп. Но според мен тук не става въпрос за Алией, а за Санди Лансинг.

— С Мейзън ли е свързано това тук? — полюбопитства ченгето в слушалката.

— Тогава къде пасват родителите й? — попита Роузмари.

— Може би Том Олсън е подхванал чистка за отмъщение, но първите две убийства, от които започна всичко, са извършени заради Лансинг.

— С кого говориш? — запита полицаят от паркинга.

— Само секунда — рече Лукас на Роузмари и заговори в телефона: — След няколко минути съм при теб. Къде точно е този паркинг?

Той изслуша инструкциите, после кимна и затвори.

— Може ли да премълчим за Дийл? — попита Лестър. — Пред медиите?

— Не мисля. Мейпълуудските ченгета знаят, че говорим за Алией, може да се разчуе.

— За един ден четири трупа и един ранен полицай. — Роузмари погледна Лестър, после Франклин и накрая Дейвънпорт. — Какво ще правим?

Лукас ги остави и излезе. Джаил се бе сгушила на един стол до сестринската стая, а Франклин не отделяше поглед от нея, застанал на вратата, откъдето детективът току-що бе излязъл. Джаил го видя, изправи се и той я попита:

— Как…

Но не довърши, защото тя вдигна ръце, сключи ги зад врата му, облегна глава на гърдите му и застина.

— Чувствам, че се разпадам — каза му след малко. — Не мога да се справя.