Джон Сандфорд
Лесна жертва (15)

15.

Дейвънпорт бе съсредоточил цялото си внимание в шофирането, стрелкайки се покрай колите по пътя, а Дел го напътстваше, източил шия нагоре, търсейки пролуки в движението:

— Пъхни се отляво на тая червената… а така, мръдни сега малко вдясно и газ… дай, дай, дай…

По едно време Лукас напрегнато промърмори:

— И друг път сме го правили.

— Тая шибана Шерил, винаги се напъхва, дето не трябва! — изсъска Дел. — Миналия път едва не й изтече кръвта.

— Роузмари каза, че била зле — изстена Лукас. — Била зле…

 

 

С бледо, опръскано с кръв лице, Джаил Корбо стоеше в коридора пред вратите на Спешно отделение в компанията на двама униформени полицаи.

— Къде е? — попита Лукас, връхлитайки вътре заедно с Дел.

— Оперират я — каза Джаил, пристъпвайки към него. — Току-що я докараха.

Дейвънпорт бутна вратата и влезе. Вътре бяха Лестър и Роузмари. Франк го хвана за ръката и рече:

— Спокойно, спокойно…

Роузмари също се обади:

— Нищо не може да се види, Лукас.

Лестър добави:

— Вече е упоена, човече, приспаха я.

Лукас спря и забеляза, че Дел е плътно зад него.

— Как е? — запъхтяно запита той. — Ще прескочи ли трапа?

— Ударена е два пъти — обясни Лестър. — Веднъж в лявата ръка и втори път в гърдите отляво. Пострадал е белият дроб. Можела е да умре, но се е търколила на лявата си страна… казаха, че ако не се била обърнала наляво, щяла да се задуши.

— Ще прескочи ли трапа? — повтори нетърпеливо Дейвънпорт.

— Зле е — продължи Франк, — но е жива. А щом стигнеш дотук жив…

— Ах, мамка му! — изпъшка Лукас, подпря се на стената и затвори очи.

Джаил.

Той се отблъсна от стената и излезе вън. Джаил още беше там.

— Какво стана?

Думите се посипаха като порой от устата й:

— Тъкмо излизахме от къщи и тази кола минаваше по улицата, а прозорецът й бе отворен. Марси ми извика, извади си оръжието, а оня почна да стреля по нас. Тя ме блъсна, после също падна, а колата продължи да върви и когато погледнах, Марси бе цялата в кръв. Изтичах и се обадих на 911, после се върнах и се опитах да спра кръвта, а когато линейката дойде, се качих с нея и…

— Два куршума — обади се едното ченге.

Джаил кимна, приближи се до него и го хвана за ръкава.

— Каза да ти кажа… непрекъснато го повтаряше, да ти кажа, че ударила колата. Така рече: „Кажи на Лукас, че ударих колата“.

— Каква кола? Видя ли номера?

— Не, не, едва можах да видя колата, защото тя ме бутна. И аз паднах.

— Нищо ли не видя?

Тя затвори очи, без да пуска ръкава му, и след малко изрече:

— Беше тъмна. Дълга и тъмна.

Той продължи да я разпитва настоятелно:

— Дълга и тъмна. Какво значи дълга и тъмна? Например като мерцедес или кадилак?

— Не, не мисля — поклати глава тя. — Просто ми изглеждаше дълга и тъмна.

— Американска?

— Не знам. Като ония големи коли преди двайсетина години. Но не знам каква марка, не знам, не знам, боже…

Лукас я прегърна и я притисна лекичко.

— Страхотна си — прошепна той. — Учудвам се, че изобщо си видяла нещо.

 

 

Към акцията се присъединяваха все повече полицаи. Всички си гледаха работата както трябва: търсеха дълга тъмна кола, проверяваха за дупки от куршуми, обикаляха квартала. Но Джаил живееше на една крачка от пет-шест изхода за магистралата… Всички се стараеха да правят нещо, нямаше големи изгледи.

Пристигна още един лекар и без да каже дума, хлътна в операционната.

— Сърдечносъдов хирург — осведоми ги притичалата след него сестра.

— Какво означава това? — попита Лукас. — Сърцето?

— Не бива да казвам — отвърна тя и последва доктора.

След малко излезе друга сестра и тръгна да върши някаква работа, но всички я наобиколиха.

— Не знам — вдигна рамене тя. — Жива е… Обдишват я.

След около час Дел се обади:

— И да седим, нищо не можем да направим. Можем само да разберем дали е жива, или не.

— Тогава какво предлагаш? — изхриптя Лукас раздразнено.

— Предлагам да отидем да намерим оня шибан Олсън и да поогледаме колата му — отвърна Дел.

Шерил и друг път бе ранявана и тогава едва не бе умряла от кръвозагуба. Дел беше с нея в хеликоптера, който дойде да я вземе, и през целия път до болницата бе притискал артерията й с такава сила, че седмици след това Марси се оплакваше, че още има синьо…

— Куршумът беше нищо — казваше тя. — Обаче там, дето ме е стискал Дел… Още ми е синьо…

— Знаем ли каква е колата му? — попита го Дейвънпорт.

— Тъмносиньо волво, модел 1986 година. Олсънови казаха, че ще отседнат във „Фор Уиндс“. Оттам можем да започнем.

— Аз ще карам — рече Лукас.

 

 

„Фор Уиндс“ се намираше на три пресечки от търговския център, точно до изхода за междущатска магистрала 494. Двамата моментално забелязаха волвото, оставено на паркинга, спряха зад него и слязоха да го огледат. Колата бе стара и тъмна, със сиви петна кит по предния ляв калник. Дупки от куршуми нямаше.

— По дяволите! — изръмжа Дел. — Много лесно щеше да бъде.

Точно тогава иззад ъгъла на мотела се показа Том Олсън, понесъл пакет чипс и кутия кола. Видя ги, спря се за миг, после се приближи.

— Какво правите тук?

— Гледаме колата ти — отвърна Лукас.

— Защо? — пристъпи като че ли заплашително той към тях.

Дейвънпорт също пристъпи напред и Дел веднага го последва на половин крачка отзад и вдясно от него.

— Защото някакъв човек в дълга и тъмна кола току-що рани полицайката, пазеща Джаил Корбо.

Олсън се смая и част от заплахата отлетя от лицето му. Дръпна се малко назад.

— И помислихте, че съм аз ли? Никога не бих… Мъртва ли е?

— Не — отвърна Лукас. — В операционната е. Тъй като този, който е стрелял, може би иска да отмъсти за смъртта на сестра ти и тъй като ти караш стара и тъмна кола… рекохме си да минем и да поогледаме.

— Не съм аз — каза Том. — Ако бях на ваше място, щях да разгледам по-отблизо ония адски изчадия, с които се разкарваше Алией. Те са лудите. Не аз.

— Ама и на теб, изглежда, ти хлопа малко дъската — подхвърли Дел и мръдна още малко напред, преценявайки откъде ще му е по-удобно да удари мъжа в слънчевия сплит.

— Така изглежда само на грешниците — каза Олсън невъзмутимо.

Дел се наклони заплашително към него.

— Спокойно, пич — промърмори Лукас.

— Къде беше в четири и двайсет днес следобед? — попита Дел.

Том погледна часовника си.

— Ами, чакай да видя. Сигурно съм бил още в центъра.

— В търговския център?

— Да. — Всички се извърнаха натам. — Разкарвах се вътре около два часа.

— Какво си купи? Имаш ли касови бележки? — Дел го притискаше безцеремонно.

— Не, нищо не съм купувал — каза Олсън. — Е, само една кифла. Просто се разкарвах наоколо.

— С някого да си разговарял?

— Не, не съвсем.

— С други думи, не можеш да посочиш никого, който да потвърди казаното от теб.

Том сви рамене:

— Май никого. Просто се разкарвах. Никога не съм влизал в такива места. Направо да те втресе. Знаете ли, не виждате ли… че културата ни загива. В подобни места плъзват разни нови неща. Като змии.

— Ъъъ… да… — Този път бе ред на Дел да вдигне рамене. — Какво можеш да направиш?

— Да се моля — отвърна сериозно Олсън.

Повече нямаше какво да си кажат, пък ги притискаше и нуждата да научат нещо ново за Шерил. Лукас рече:

— Хайде да се връщаме.

Дел кимна и каза на Том:

— Извинявай за безпокойството.

Бяха спрели зад колата на Олсън. Стиснал пакета чипс и ко̀лата под мишница, той ги загледа как се качват, после бутна стъклените врати на мотела и хлътна вътре.

Лукас изкара поршето от паркинга.

— Имам лошо предчувствие за Марси — промълви, усещайки ледена ръка да стиска сърцето му.

— Няма нищо, жива е — опита се да го успокои Дел.

— Просто имам лошо предчувствие, човече.

На изхода от паркинга той намали, за да пусне една кола, после сви вдясно, мина трийсетина метра по инерция и спря на светофара.

— За втори път я раняват тежко.

— И ти си раняван тежко.

— Да, ама не в…

Дел изведнъж вдигна ръка да го прекъсне и напрегнато попита:

— Сега пък какво става? Какво пък сега е това?

Той гледаше някъде вдясно през отвореното стъкло на колата и Лукас се наведе да погледне покрай него. Провирайки се през паркираните пред мотела коли, Том Олсън тичаше към тях, размахвайки лудешки ръце. Ясно се виждаше, че им крещи нещо, но бяха твърде далеч, за да го чуят. В начина, по който бягаше, се долавяше някаква лудост — мъчителен, трескав бяг, сякаш си пробиваше път през невидими препятствия.

Двамата с Дел излязоха от колата, а в това време Олсън се приближи още малко. Светофарът светна зелено и шофьорът на лексуса отзад натисна клаксона. Лукас поклати глава и тръгнал към Том, пристъпи между поршето и лексуса. Олсън бе само на петдесетина метра, когато изведнъж спря, наведе се напред и подпря ръце на коленете си, сякаш вече не можеше да си поеме дъх. Шофьорът на лексуса отвори вратата и се подаде навън. Колата му не можеше да продължи заради поршето на Дейвънпорт, а отзад напираха още автомобили. Мъжът от лексуса занатиска нервно клаксона и извика:

— Махни си колата, задник такъв!

После отново натисна клаксона.

Лукас викна:

— Полиция! Заобиколи я!

Мъжът демонстративно се облегна на клаксона, викайки нещо неразбираемо, а в това време зад него писнаха клаксоните и на другите коли.

Олсън изведнъж се надигна рязко и отново хукна към тях, излезе от паркинга и пое по зелената ивица от другата страна, а Лукас и Дел застанаха на тревата да го изчакат.

Сред шума от неистово виещи клаксони Том стигна на няколко метра от тях и отново рязко спря — очите му бяха широко отворени и изпълнени с мъка. Стисна косата си отстрани, отвори уста, но от нея не излезе нито звук — челюстта му играеше трескаво на всички страни — и изведнъж се срина с главата напред на земята.

— Исусе Христе! — не повярва на очите си Дел.

Постепенно клаксоните спираха да вият, но един-два останаха. Отново чуха гласа на оня с лексуса:

— Хей, задник, задник…

Двамата клекнаха до Олсън, Лукас обърна тялото на изпадналия в безсъзнание мъж и повдигна клепача му с пръст. Очите му се бяха подбелили и не се виждаше нищо, освен част от бялото.

— Диша, но е в безсъзнание — каза той. — Викай 911.

Дел извади телефона си и докато набираше и се обаждаше, Дейвънпорт се изправи до него, без да отделя очи от проснатото на тревата тяло. Клаксоните отново започнаха да се обаждат един по един и след малко в нестройната им песен се намеси и воят на сирена. След секунда пред поршето рязко спря полицейска кола и клаксоните като по даден знак спряха до един.

Вратите се отвориха, излязоха двама полицаи от участъка в Блумингтън. Лукас извади картата си и понечи да тръгне към тях, но те вече се приближаваха отстрани на поршето. Той вдигна картата във въздуха и извика:

— Полиция Минеаполис. Трябва ни линейка и малко помощ.

Едното ченге каза нещо на другото. С извадена и високо вдигната във въздуха карта, Лукас се приближи към полицаите, но единият от тях — висок мъж със сержантски нашивки — подвикна:

— Господин Дейвънпорт… Какво става?

— Не знаем. Току-що говорихме с този мъж и тъкмо си тръгвахме, когато изведнъж го видяхме да бяга през паркинга и да вика, но като стигна до нас, получи някакъв пристъп. Трябва ни веднага линейка и някой да остане да се навърта наоколо. Ще поостанете ли?

— Няма проблем.

Той заобиколи лексуса откъм шофьорското място — мъжът вече се бе прибрал вътре — и отвори вратата. Човекът беше на около петдесет години, червенолик и сбръчкан.

— Аз съм полицай — натъртено му заговори Лукас. — Имаме сериозен проблем. Едва се сдържам да не ти издърпам тъпия и грозен задник отвътре, да те закопчая и да те пратя в участъка за това, че пречиш на полицай при изпълнение на служебните му задължения. А там, в подходяща за целта обстановка, могат да ти разяснят значението на думата „задник“.

— Искам просто да си продължа по пътя. — Мъжът изобщо не се стресна. Беше бесен и в думите му не прозвуча никакво извинение. — Ти ми пречиш с колата си. Аз имам работа и адски бързам, а ти си седнал да ми се стягаш заради оня откачен задник…

— Паркирай колата — прекъсна го Дейвънпорт.

— Тя е паркирана.

Лукас се пресегна през него, врътна ключа и изгаси двигателя.

— Ще стоиш тук, докато ти кажа, че можеш да си вървиш. Ха си мръднал, ха си се озовал зад решетките.

— Ти не разбра ли, че адски бързам бе! — кресна мъжът, побеснял.

Дейвънпорт се върна при блумингтънските ченгета и им обясни какво бе станало с Олсън. Някъде отдалеч долетя сирената на линейка. Задръстването бързо се увеличаваше, защото хората, излизащи с колите си от паркинга на търговския център, се спираха и зяпаха поршето, полицейската кола и проснатия на тревата мъж.

— Работата е там, че когато разговаряхме с него, му нямаше нищо — обясняваше Лукас. — После той тръгна да се прибира в мотела и само минутка след това го видяхме да тича като луд към нас. И сега май има… как се казваше… пристъп.

От колата, минаваща по другата лента, се подаде едно хлапе и викна:

— Вие ли го застреляхте?

— Вероятно е получил удар — предположи сержантът.

— Не, просто е в безсъзнание — каза Дел. — Сякаш е нокаутиран.

— Май няма да е зле да идем да надникнем в мотела — рече Лукас. — Момчета, може ли да постоите тук, да изчакате линейката и да оправите движението, но и да изпратите още една кола пред мотела?

— Да. Веднага ще изпратим някого. — Ченгето погледна към лексуса. — А тоя там какъв е?

Дейвънпорт накратко го запозна с положението и сержантът кимна:

— Откачалка. Ще го подържим малко тук.

— Добре ще направите — съгласи се Лукас. — Поне докато му поспадне кръвното.

 

 

Дейвънпорт и партньорът му прекосиха паркинга и влязоха в мотела. Администраторът бе излязъл иззад рецепцията и зяпаше суматохата през широкото панорамно стъкло. Лукас му показа картата си и каза:

— Трябва ни номерът на стаята и ключът на госта ви Олсън.

Администраторът се върна зад рецепцията, натисна няколко клавиша на компютъра и обяви:

— Имаме двама. Единият е Том Олсън, а другият — Лин Олсън.

— Дайте ни и двата ключа — кимна Дейвънпорт.

Администраторът се поколеба. После се извърна към кутийките с ключовете зад гърба му, взе два ключа и ги сложи на рецепцията с думите:

— Мога ли да направя още нещо за вас?

— След малко ще дойде блумингтънска полицейска кола — отвърна Лукас. — Пратете ченгетата при нас.

 

 

Двете стаи на Олсънови бяха една до друга: до тях се стигаше по вътрешно стълбище и след това се минаваше дълъг коридор, леко миришещ на дезинфектант и на нещо подобно на вино или бира.

— Дали нещо в неговата стая не го е изплашило? — попита Дел, докато брояха номерата на стаите.

— И аз се питах същото — кимна Лукас. — Дай да проверим първо стаята на майка му и баща му.

Той почука. Никакъв отговор. Почука малко по-силно. Двамата напрегнато се ослушаха, Дел поклати глава, Дейвънпорт пъхна ключа в ключалката, завъртя го и бутна вратата.

Веригата не бе закачена. Вратата се отвори докрай, Лукас влезе и миризмата на кръв и урина веднага го удари в носа.

Лин Олсън лежеше по диагонал на леглото, напълно облечен, проснат по корем, с извита към стената глава. Едната му ръка бе протегната встрани и висеше извън леглото — на пода под нея блестеше хромиран револвер. Жена му бе на съседното легло, легнала чинно точно в средата му, без обувки, но също напълно облечена. Беше по гръб, главата й бе на възглавницата, а на слепоочието й червенееше дупка от куршум.

— О, по дяволите! — рече Дел зад гърба на Лукас.

Двамата бавно се приближиха, несъзнателно изваждайки оръжията си. Стаята всъщност представляваше малък апартамент с нещо като хол вляво. Банята бе вдясно. Лукас бързо я провери, видя, че е празна, и се върна в стаята.

Дел, който през това време остана, каза:

— До леглото има пищов.

Дейвънпорт пристъпи към Лин Олсън и пипна бузата му — студена. Беше мъртъв, и то сигурно от доста време. Съмнения за Лил Олсън нямаше. Възглавницата й, напоена с изтеклата от раната кръв, се виждаше и оттук. Лукас клекна до револвера и го огледа, без да го пипа — 9-милиметров.

— Според мен не е същият, с който са гръмнали Плейн — каза той. — Каква голяма дупка бе направил в бетона. Не вярвам една деветка да може да прави такива дупки.

— Не долавям връзката. Алией я очистват, затова някой убива Плейн. Това мога да го разбера. Отмъщение, особено пък след публикуването на снимката. Същото е и с Корбо. Тя е от изчадията около Алией. Обаче родителите? Не ги виждам в картинката.

Дейвънпорт поклати глава и щеше да каже нещо, но откъм коридора долетя глас:

— Ехооо.

Лукас отиде до вратата и надникна навън.

— Насам.

На вратата се появиха двама други полицаи от участъка в Блумингтън — единият около двайсет и пет годишен, а другият по-възрастен, сивокос.

— Двама мъртви — рече Лукас. — Трябва ни оперативна група, и то веднага.

Сивокосият каза:

— Виждал съм ви по телевизията. Във връзка с убийството на Алией. И това ли е свързано с нея?

— Това са майка й и баща й — кимна Лукас към труповете.

Ченгето изпусна дълга въздишка, пъхна палците си в колана и отново огледа цялата сцена, сякаш да я запамети за цял живот.

— Ще трябва да ви предадем случая — каза той, сякаш това бе дело на Дейвънпорт. — Кофти работа… — Извърна се към младия си партньор: — Викай ги.

— Току-що ми дойде нещо наум. Трябва да… Трябва ми портфейлът на Лин Олсън.

— Ооо, човече… Не знам — каза възрастното ченге.

Мястото на престъплението не биваше да се пипа.

— Да, ясно ми е, но ми е нужен.

Лукас влезе в стаята, огледа се, видя найлонова торбичка, подаваща се от чекмеджето на нощното шкафче, издърпа я и отиде до леглото на Олсън. Издутината в задния му джоб се виждаше ясно — явно портфейлът бе точно там. Детективът внимателно повдигна капачето на джоба, хвана портфейла през торбичката и го издърпа навън. После, все още без да вади ръка от торбичката, го отвори, намери шофьорската книжка и я измъкна.

— Може ли да се обадите за това нещо? — обърна се той към възрастното ченге. — Помолете ги да проверят Лин Олсън, номер на книжката: 2-23-44. Живее в Бърнт Ривър, Минесота. Търсим всички коли, регистрирани на негово име.

От Блумингтън се обадиха след трийсет секунди. На името на Олсън имало три коли: чисто ново тъмносиньо волво, двегодишен форд експлорър и зелен понтиак GTO, модел 1986 година.

— Браво, момчета! — каза им Лукас. — Сега ще я потърсим на паркинга. — После се обърна към Дел и добави: — Хайде!

Докато слизаха по стълбите, Дел рече:

— Марси ще прескочи трапа.

Лукас го изгледа стреснато.

— Че ти не си говорил с никого.

— Не бе, човек. Ти ми вдигна кръвното с това твое лошо предчувствие. Явно си имал предчувствие за това — кимна той назад към стаята, — а не за Марси.

— Дел, дай да си гледаме работата сега, а?

— Добре, добре. Но ще се оправи, казвам ти.

И наистина като че ли вече пристъпваше по-бодро.

 

 

Намериха колата на Олсън веднага — синьо волво, почти като на Том, само че с десет години по-ново. Лукас отиде откъм дясната врата, пъхайки се с усилие между волвото и един червен шевролет. Видя дупката от куршума още преди да стигне до вратата, пресегна се и я пипна. Нямаше грешка — дупка от куршум.

— Олимпийски изстрел — каза Дел и с мъка клекна в тясното пространство да я разгледа.

През това време Дейвънпорт вдигна глава и огледа паркинга. В този момент, надули сирени и проблясвайки с бурканите, вътре нахлуха три полицейски коли, подредени една зад друга като на парад.

— Я да взема да се обадя на Роузмари — каза той. — Обаче телефонът ми е останал в колата.

Дел му подаде своя и Лукас набра номера на Роу.

— Дейвънпорт се обажда. Как е?

В настъпилото мълчание, докато слушаше отговора на Роузмари, Дел впери поглед в него и дори затаи дъх. Лукас отдръпна телефона от ухото си и прошепна:

— Още я оперират.

— Ще се оправи — рече Дел, но този път гласът му прозвуча несигурно.

— Добре — каза Лукас на Роузмари. — Обаче тук при нас станаха някои работи.