Джон Сандфорд
Лесна жертва (14)

14.

Дерик Дийл живееше в Роузвил, на тринайсет километра североизточно от Минеаполис по магистрала 36. Къщата — неголяма сграда с гараж отдолу — бе една от двайсетината подобни на нея, наредени около малко езеро, пълно с канадски гъски.

Лукас почука на вратата и зачака, вслушвайки се в ехото, каквото издаваха само празните къщи. Вратата на гаража бе заключена, затова заобиколи отзад. Отстрани на гаража имаше прозорци, прозорец имаше и на задната врата на къщата — той надникна, но не можа да види нищо особено, освен ъгъл от кухненската маса, а върху нея — нещо прилично на купчина сметки и чекова книжка. Гаражът пък беше празен. Отново се върна отпред и забеляза, че отворът за пощата във вратата е открехнат — той го отвори докрай и видя пощата на пода отвътре. Множко е за един ден, помисли си. Вестници обаче нямаше.

Пак почука, после отиде до съседната къща и почука и там. И оттам никой не му отговори. Все пак беше работен ден. Може би трябваше да дойде отново довечера.

Тръгвайки си, той извади мобилния си телефон, набра диспечерката и нареди да намерят шофьорската книжка на Дийл и да я пуснат по компютъра.

— Лукас, шефката се опитва да се свърже с теб — каза му жената. — При нея има някаква среща… всъщност започва след десет минути. Иска и ти да присъстваш.

— Десет минути — промърмори той. — Сигурно ще закъснея малко. Съобщи й.

Потегляйки с поршето, хвърли последен поглед на къщите наоколо. Може би Дийл бе отишъл там, където се намираше Трик Бентоан. Но едва ли. Изчезването на Дийл хвърли сянка на целия му ден.

 

 

По стълбите към фоайето на кметството Лукас настигна едър полицай на име Франклин.

— Какво става? — попита го той.

— Ами тъкмо си взех една ябълка и кола — отвърна Франклин. — Какво трябва да става?

— Среща — каза Лукас. — Рекох си да не би още някой труп да е паднал върху нечия глава.

— Може и да е паднал — сви рамене полицаят. — Но не и тук, доколкото знам.

Дейвънпорт продължи забързано напред. Секретарката кимна към затворената врата:

— Вътре е пълно с народ. Бащата и майката на Алией и някои техни приятели. Казаха ми да те пусна, без да питам.

 

 

Роузмари се бе барикадирала зад бюрото си. От лявата й страна беше Дик Милтън, отговорникът по връзките с медиите, кацнал на крайчеца на сгъваем стол. Пред бюрото бяха подредени останалите столове от кабинета и на тях седяха осем души: родителите на Алией; Том Олсън — небръснат и явно в същите дрехи, с които бе облечен при първото му посещение тук, плюс трима мъже и две жени, които Лукас не познаваше.

— Дейвънпорт, влизай, тъкмо започваме. — Роузмари погледна към един от мъжете, които Лукас не познаваше, и добави: — Още се опитваме да установим правилата. Моля всички за внимание — това е Лукас Дейвънпорт, заместник-началник на управлението, който често играе ролята на… ммм… координатор при подобни разследвания. Лукас, вече познаваш господин и госпожа Олсън. А това са господин и госпожа Бентън, господин и госпожа Пакард, най-добрите приятели на Олсънови от Бърнт Ривър, и Лестър Мор — редактор на вестника в Бърнт Ривър.

Мор беше върлинест мъж с червеникава коса и воднистозелени очи. Бе облечен в избелели панталони, които му идваха късички, и между ръба на белите му чорапи и ръба на панталона се виждаше ивица бледа кожа.

— Аз съм проблемът за установяване на правилата — обяви приветливо той.

— Проблемът е там — каза Роузмари, — че господин Мор е и един от добрите приятели на Олсънови. — Лил и Лин кимнаха едновременно, последвани в такт от Бентънови и Пакардови. — И искат да присъства. Обаче ако го запознаем с поверителната информация, която е достояние на родителите, но не и на пресата…

— Вие ще я използвате ли? — попита Лукас.

Мор поклати глава:

— Разбира се, че не. Дошъл съм тук като приятел, а не като журналист. Пратил съм една репортерка долу и тя ще отрази онова, което научи.

Милтън скочи.

— Ами ако прецените, че журналистката ви е написала нещо невярно в сравнение с това, което сте чули като поверителна информация тук?

— Ще пусна репортажа й такъв, какъвто е — отвърна Мор. — Жителите на Бърнт Ривър също имат право на информация, само че не точно в този момент.

Роузмари погледна Лукас, който вдигна рамене:

— Или му вярваме, или не. Предлагам да му повярваме засега и да видим какво ще стане.

Роу помисли малко и кимна:

— Добре. Господин Мор остава… ако му е ясно, че това, което се каже в този кабинет, си остава тук.

 

 

Докато Роузмари запознаваше групата със събитията през последните двайсет и четири часа и им съобщаваше за убийството на Амнон Плейн, Лукас наблюдаваше Том Олсън. Братът на Алией седеше непоклатимо на стола с прибрани крака и ръце и погледът му не се отделяше от Роу. „Всъщност изобщо не е шишкав — помисли Лукас, — макар че ако го видиш по-отдалеч, може да ти се стори такъв — особено след като това определение пасва на почти всички мъже от Средния запад.“ Олсън обаче беше едър — широк гръден кош, грубо изсечено широко лице, но ясно изразени скули и изпъкнали кости на китките. Приличаше на тракторист или поне на такъв, който непрекъснато се вре около машини или мята бали в сеновала.

Бентънови и Пакардови, напротив, имаха бледорозови доволни лица на преуспяващи провинциалисти, водещи спокоен и несмущаван от нищо живот из малките селца на Минесота. Не можеха да се нарекат руси, но не минаваха и за мургави. Говореха бавно и отмерено, със закръглени скандинавски гласни, граматически абсолютно вярно, довършвайки всяко изречение докрай. „Сякаш са сладки, минали през един и същи шприц“, помисли си Лукас.

Още щом Роу свърши, Том Олсън заговори:

— Значи, доколкото разбрах от думите ви, не сте открили нищо повече. Нова информация няма.

— Не казах това — отвърна рязко Роузмари. — Казах, че имаме доста негативна информация, тоест че сме елиминирали много възможности. Искам да ви обясня, господин Олсън — и господин Дейвънпорт ще го потвърди — че ако не хванем убиеца, надвесен над жертвата, и не го арестуваме на място, елиминирането на възможностите е едно от най-важните неща, които трябва да се направят. Ще намерим убиеца. Знаем, че ще отнеме време…

— Ооо, лайнарски лафове — махна с ръка братът.

Майка му вдигна поглед към него и рече:

— Томас!

Бащата се прокашля:

— Погребението е вдругиден. Ако ни върнете Алией, разбира се. Съдебномедицинският експерт каза, че може и да ни я върнат.

— Те вече са свършили или ще приключат след петдесет минути — вметна Роузмари.

Олсън продължи:

— След погребението двамата с Лил ще се върнем заедно с Том, Бентънови и Пакардови… ако Чарли не е на работа. Мислим да останем седмица-две, като се надяваме да хванете тоя тип, но искаме да стоим тук и да наблюдаваме какво правите.

— Това изобщо не е проблем. Можете да идвате всеки ден и ние ще ви държим в течение.

— Убийството на Амнон Плейн свързано ли е пряко с Алией? — попита Лестър Мор.

— Не знаем — отвърна Роузмари. — Трябва да гледаме на него като свързано.

Намеси се и Лукас:

— Бях вече в апартамента на Плейн. Убийството му е планирано. Нищо не сочи импулсивно действие. Другото убийство носи малко случаен характер… човек остава с впечатлението, че има разлика.

— Двама различни убийци? — попита Том Олсън.

— Възможно е. Вероятно между тях има връзка, може би дори са извършени от една и съща личност, но аз смятам, че Плейн е убит от друга личност.

— Казвате „личност“ от коректност или просто не сте сигурни дали извършителят е мъж или жена?

— От коректност — отвърна Лукас. — Миналото лято имахме случай с хладнокръвни серийни убийства, по-скоро прилични на екзекуции, които бяха извършени от жена. Но това се случва много рядко. Според мен извършителят е мъж. Дори може да са го видели.

— Е, дано да го хванете — каза по-възрастният Олсън, погледна жена си и сина си и продължи: — Хайде да отидем да вземем Алией.

 

 

Когато вратата се затвори, Лукас, Роузмари и Милтън поседяха известно време, без да проговорят, после Роу попита:

— Видяхте ли ги по телевизията?

— Не.

— Сякаш са ходили на курсове „Как да се държим пред камерите“ — каза тя. — Тук госпожа Олсън седеше на стола като квачка на полог, обаче да я видиш само по телевизията. Образец на майка! Истинска професионалистка. Всяко косъмче е на мястото си, с изключение на онова, което не трябва да е. Идеално разстроена жена. Изобразява как трябва да изглежда една разстроена майка. А братът…

— Никак не ми се ще да го срещна на някоя тъмна алея и да ми е ядосан — каза Милтън. — Ужким е някакъв свят човек, пък казва „лайнарски лафове“.

— Такива лафове има и около свети хора — отбеляза Лукас.

— Освен това — добави Роузмари, — в буквалния смисъл на думата той е прав. Това бяха точно лайнарски лафове. Лестър Мор също се усети. Но няма никакви тайни, защото просто не разполагаме с такива. — Тя се отплесна за момент, помълча, после продължи: — Май съм чувала името му някъде. Лестър Мор… Да не би някой да ми го е споменавал?

Милтън поклати глава:

— Не, просто името е известно.

— Така ли? — изви любопитно глас Роу.

— Някакъв тип на име Лестър Мор бил убит в… Тумстоун ли беше, Додж Сити ли… и го погребали на Бут Хил. На гроба му било написано нещо от рода на: „Тук почива Лестър Мор. Два изстрела от .44. Няма Лес, няма Мор“.^[1]

— Вярно?

— Вярно.

Роузмари се обърна към Лукас:

— Сега имаме малко време. Но скоро ще започнат да ни пекат на бавен огън. Пресата, искам да кажа. Когато свърши шумотевицата с погребението, всички отново ще се обърнат към нас и дано дотогава, освен с лайнарски лафове, се сдобием и с още нещо.

 

 

На телефонния си секретар Лукас имаше три съобщения: едно от Катрин, с което го молеше да се обади преди три, едно от Дел и последното от Шерил. Обади се най-напред на нея. Тя веднага му отговори по мобилния си телефон:

— Ще ти се обадя след петнайсет секунди.

Точно след петнайсет секунди телефонът му иззвъня и Марси каза:

— Няма да е зле да дойдеш да разговаряш с Джаил.

— Защо?

— Бащинско внимание й трябва, изглежда, не знам, а и май е свързано с белезите ви — рече тя с напълно сериозен тон. — Иска да поговорите… всъщност иска да ти признае нещо.

— Да не би тя…

— Не, не, никого не е убивала — отвърна Шерил.

— Тогава защо не го признае на теб? И ти имаш белези.

— Защото аз не я интересувам. Има предвид нещо. Жените предпочитат да признават разни неща на мъже, с които биха могли да легнат, защото мислят, че по този начин запазват известен контрол върху тях.

— Аха.

— Така че казвай кога ще дойдеш.

— По най-бързия начин, само че първо трябва да се обадя тук-там. Да речем, след около… двайсет минути.

Затваряше, когато Лейн се пъхна в кабинета му.

— Тръгвам за Фаргоу.

— Защо? — попита Лукас, набирайки телефона на Дел.

— Защото оглеждах алибито на Том Олсън за нощта, когато Алией бе убита, и видях, че има дупка. На това отгоре съм събрал всички родословия, за които може да ти дойде наум.

Телефонът отсреща даде свободно и Дейвънпорт вдигна глава към Лейн, очаквайки Дел да се обади:

— Кога се връщаш?

— Късно тази вечер или утре сутринта.

Дел каза: „Ало?“ — и Лукас вдигна ръка към Лейн:

— Отлитай!

Дел стреснато попита: „Какво?“. Дейвънпорт му обясни:

— Не бе, на Лейн говоря… Какво става с разрешителните и със сделката?

— Работи се по въпроса. В момента Мани Ланскълм взима показанията на Аутър. И, предполагам, след час ще можем да действаме.

— Обади ми се — каза Лукас. — И се погрижи в разрешителните да влизат също компютри и дискети.

Накрая набра номера на Катрин. Телефонът иззвъня два пъти и тя вдигна.

— Бих искала пак да поговорим — каза му. Гласът й бе снишен, напрегнат и тревожен. — Знам, че си зает много с Алией… но не бихме ли могли да се срещнем утре някъде из Сейнт Пол?

— Мисля, че ще успея. — Даде й името на един ресторант и й обясни как да стигне до него. — Вътре е с ония, старомодните пластмасови сепарета. Можем да поговорим на спокойствие.

 

 

Джаил. Чакаше с нетърпение да я види.

На вратата Шерил го посрещна с думите:

— В ателието си е. И тъй като ти си тук, аз ще отскоча да си взема сандвич.

— Хубаво.

Джаил Корбо седеше на дървена табуретка, препасала изцапана с глина престилка над дънките и навлякла размъкната блуза с навити до лактите ръкави. В ръцете си въртеше малка бяла каничка. Когато Лукас влезе, тя вдигна глава. Очите й бяха почервенели, носът също бе зачервен и подут и още подсмърчаше.

— Този предмет е на три хиляди години — каза тя. — Виж колко е красив.

Джаил му подаде каничката — беше колкото ръчна граната, с нежна пореста повърхност.

— Откъде я имаш?

— Майка ми ми я даде — заради името ми. Амнон също получи такава. Идвали от Израел, от северната част на страната. Галилея.

— Не съм ходил в Израел. — Той й върна каничката. — Искала си да поговорим.

— Къде е Марси?

— Тъй като аз съм тук сега, тя отиде да си вземе нещо за хапване.

— Добре. Защо не се поразходим? — предложи Джаил. — Нямам нищо против да подишам малко въздух. Пистолетът ти у теб ли е?

Последният въпрос бе придружен с шеговито пламъче в очите й и Лукас кимна:

— И е с чувствителен спусък.

— Е, значи съм в пълна безопасност — каза тя, но когато излязоха навън, го попита: — Наистина ли смяташ, че някой може да ме нападне?

— Не знам, но няма смисъл да рискуваме.

— Не знаех, че съм толкова ценна.

— Може и да не си, обаче ако те убият, медиите направо ще ни размажат. А точно това се стараем да избегнем.

Този път тя се усмихна.

— Е, сега вече се чувствам в пълна безопасност. Имаш непробиваем мотив да запазиш живота ми на всяка цена.

— Адски права си.

 

 

Двамата повървяха малко в мълчание, после Джаил попита:

— А какво мислите за Санди Лансинг?

— Ами… тя е нещо като мистерия — отвърна Лукас. — Оказва се, че не заема отговорен пост в хотела, семейството й няма пари, обаче тя се облича великолепно, има хубав апартамент, кара порше и яко смърка кокаин, който също не е безплатен. Опитваме се да разберем откъде взема пари. Отначало мислехме, че е със секс, че обслужва богатата клиентела на „Браун“, обаче това изглежда малко вероятно.

Джаил се спря и вдигна сериозно лице към него.

— Малко е странно това… хората от партито, искам да кажа.

— В какъв смисъл?

— О, това, че всички излизат с едно и също извинение. Нямало дрога, никой не е видял нищо такова, никой не знае. Всички толкова се притесняват за репутацията си… а и аз също. А пък и наистина в моя свят малко дрога не е кой знае каква работа.

— Може би в подсъзнанието им се мярка нещо по-зловещо, например следствената килия — забеляза Лукас. — Богатите хич не обичат такива неща. Не могат да функционират правилно в подобна среда.

— Но те нищо не са ви казали за Санди. И аз не ти казах за нея. Умовете ни бяха толкова заети с Алией, такава трагедия… и затова сигурно дрогата не ни се е видяла кой знае какво…

— Какво за Санди? — прекъсна я Дейвънпорт.

— Ами че тя беше пласьор — отвърна Джаил. — Половината от гостите на партито си купуваха дрогата от нея. Каквото и да си поръчаш, тя ти го намира. Беше много дискретна. Трябва да те познава, за да ти продаде, или някой трябва да те препоръча… но можеше да достави всичко.

— Ти купувала ли си от нея?

— Един-два пъти малко хероин. Съвсем мъничко.

— Исусе Христе, Джаил, но това е отрова! — повиши глас Лукас.

— Затова пък се чувстваш толкова хубаво. Някак си те изглажда. — Той поклати глава и тръгна отново напред. Тя го погледа малко в гръб, после го настигна. — Какво?

— Това, дето го разправяш, са пълни тъпотии. Сърцето ме заболява, като те слушам. — Спря и впери поглед в нея. — Би ли дошла да поправиш показанията си и да кажеш, че Санди е била пласьорът?

— Ще ме пратите ли в следственото?

— Не. Да знаеш, че някой е пласьор, не е незаконно. Доведи си адвокат, за да формулираш думите си точно. Но на нас ни трябва да имаме нещо черно на бяло, за да можем да изкопчим информация от други хора. Знаех, че при Лансинг има нещо гнило, но толкова е трудно да се занимаваш с нея, когато цял свят крещи за Алией. Тия боклуци Алией от нея ли ги купи?

— Да. Не съм била там, но според мен Санди си носи всички принадлежности в чантичката и съм почти сигурна, че именно тя е дала на Алией дрогата онази вечер. Не намерихте ли спринцовка?

— Не. Нищо такова. Изобщо нищо, освен следи.

— Не намерихте ли чантата на Санди?

— Не.

— Е, имаше чанта. И при това доста голяма… много по-голяма, отколкото е модерно. В нея носеше стоката.

— Добре — каза Лукас.

— Ще дойда да дам други показания, но няма да предам никого от приятелите си. А и никого другиго.

— По дяволите!

— Няма да го направя!

— Убиецът може да е между тях и по този начин ти го прикриваш — убедено настоя Лукас.

— За мен е по-важно да защитя приятелите си, отколкото да хвана убиеца. И да го задържите, няма да върнете нито Алией, нито Санди. Ако предам приятелите си… но не, няма да го направя.

— Слушай тогава, какво ще кажеш аз да ти казвам име, а ти да… Виж сега, ето какво искам да разбера. Деветдесет и девет процента сме сигурни, че Салънс Хансън е знаела за дрогата в къщата й.

— Няма да…

— В момента нищо не протоколираме. Само двамата сме. Обаче не искам да притискам Хансън, ако е толкова наивна. Но все пак не може да е толкова наивна, нали?

Джаил не отваряше уста и той продължи:

— Само това ми кажи. Наистина ли е такава? Не е необходимо да обвиняваш никого, но ми кажи само това: Наивна ли е Салънс Хансън?

— Но ти ми извиваш ръцете.

— Наивна ли е?

Джаил се извърна и тръгна обратно към дома си, обгърнала раменете си с ръце, сякаш студеният въздух най-сетне бе успял да й направи впечатление. Обръщайки се през рамо, подхвърли само една дума:

— Не.

Лукас я последва и й подвикна в гръб:

— Добре, кажи ми тогава само още едно нещо. То също няма да навреди на никого. Брат ти купуваше ли от Санди Лансинг? Познаваше ли я?

Тя забави крачка и го изчака.

— Нямам представа дали я е познавал, или пък е знаел с какво се занимава. Възможно е. Някой може и да му е казвал. Но той не обичаше дрога. Побесня, като научи, че аз употребявам.

— Каза, че е пробвал, като бил по-млад.

— Да — кимна Джаил. — Беше сякаш преждевременно развит. Като млад е употребявал всичко. Но тогава отиде в Ню Йорк и се срещна с Мапълторп малко преди той да умре.

— Мапълторп фотографа ли имаш предвид?

— Да, абсолютен декадент. Амнон все повтаряше какъв талант имал и как нищо не можел да направи, защото се убивал.

— Да не се е самоубил?

— Не, умря от СПИН, но стана известен с това, че тикаше абсолютно всичко в тялото си и в телата на другите. Както и да е, Амнон видя как свърши и спря да употребява. — Тя щракна с пръсти. — Просто ей така, от раз. Канеше се да живее вечно.

— Значи… Лансинг… Не я е познавал, така ли?

— Може и да я е познавал, но не е купувал от нея — отвърна Джаил.

— Аха. — Точно така му бе казал и Плейн.

— Върши ли ти работа нещо от казаното? — попита го тя.

— Да. Нямаше за какво да се захванем. Не можехме да си представим защо някой ще иска да убива тия жени… или пък брат ти. Дрогата представляваше някаква нишка, но ако Санди Лансинг е била пласьор, нишката вече става дебела.

Докато се връщаха, Лукас попита уж между другото:

— Още употребяваш ли?

— Е… така… понякога. Съвсем по малко.

— Това те убива, Джаил. — Името й му харесваше, някак с лекота се изтърколваше от езика му. — Трябва да спреш.

— Понякога имам нужда малко да се поизгладя — отвърна тя.

— Добре тогава, изпуши една трева. Обаче не пипай тоя хероин.

— Не е същото. — Поклати глава, но изведнъж се сети нещо и по лицето й заигра усмивка. — Това трябваше да го запиша. Ченге ме съветва да пуша трева.

— Тревата също убива — каза Лукас. — Но чак като станеш на осемдесет.

Когато се върнаха, двамата седнаха отпред на площадката и продължиха да разговарят. Дейвънпорт непрекъснато насочваше разговора отново към партито, опитвайки се да чуе други имена, да се хване за друга нишка.

— Виж какво, повече имена от мен няма да чуеш — рече му тя по едно време. — Ако мислех, че те ще ти помогнат, щях да ти кажа, но те няма да могат.

До тротоара отпред спря кола и от нея излезе Шерил.

— Марси много те харесва — каза Джаил тихо и той усети изпитателния й поглед върху лицето си.

— Аз също я харесвам — отвърна Лукас и се поизвърна към нея. — Двамата имахме кратка връзка, но тя приключи. Не ставаме един за друг.

— Изглежда печена — подметна Джаил.

— Тя е печена.

— Колкото теб?

Полицайката вече се приближаваше към тях. Лукас отговори:

— Може би.

— Как върви? — попита Марси.

Погледът й се прехвърли от Лукас на Джаил, която се изправи и отвърна:

— Идеално. Въпреки това, няма да е зле да се обадя на адвоката си.

— Какво, да не те е изтезавал?

— Е, още не сме чак толкова близки — усмихна се Джаил.

Тя влезе вътре и като се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, Шерил попита:

— Какво стана?

— Каза, че Санди Лансинг била пласьорът на партито. Твърди, че можела да ти достави каквото си пожелаеш.

— Мислиш, че е вероятно някой да е убил Лансинг заради дрога?

— Ммм… — проточи Лукас. — Не знам. Но се обзалагам, че има някаква връзка. Може някой да й е дължал много пари и да се е страхувал от последиците. Или изнудване — да се е опитала да изнуди някой от клиентите си и на него да не му е харесало. Кой знае, в тълпата може да е имало и конкурент.

— Това е добре — каза Марси. — Но да не забравяме и за Алией. Ако Лансинг е била убита, защото е видяла какво се е случило с Алией, тогава тук става нещо съвсем друго, което все още ни се изплъзва.

— Знам. И точно то ме притеснява. Обаче не мога да открия никаква връзка между Лансинг и Амнон Плейн. Или Джаил и Лансинг. Плейн трябва да е свързан с Алией, иначе поемаме по съвсем друг път.

— Ако е Олсън… какво, става дума за някакъв вид отмъщение ли? Премахва грешниците, които са натикали сестра му в лапите на злото.

— Звучи ми като от телевизионен сериал.

— Ами че то всичко звучи като от телевизионен сериал — каза Марси.

— Смяташ ли, че трябва да го проследим? Олсън?

— Струва си да помислим — отвърна тя. — Петнайсет души работим по този случай и повечето от тях седят по цял ден и си клатят краката.

— Ще поговоря с Лестър. — Лукас се извърна и погледна към къщата. — Ще заведеш ли Джаил да даде показания?

— Да. В пет обаче си тръгвам. Тогава застъпва Том Блек.

— Идеално. Пазете я.

— Доста интересна жена, не мислиш ли?

Лукас се наведе към нея и сниши глас:

— Знаеш ли какво ми се иска? Да просна три такива на една обширна спалня. И да се набутам между тях като сандвич… може да го наречем сандвич „Дейвънпорт“, а?

Тя опря пръсти в гърдите му и го бутна назад.

— Тия еротични фантазии на застаряващи мъже са толкова жалки. Мъж за три жени… Лукас. Какво самочувствие, а?

Двамата се смееха, когато Джаил излезе.

— Не може да дойде преди три. Уговорихме се да минем през кантората му и оттам да отидем пеш до кметството. — Тя погледна Дейвънпорт. — Съветваше ме да не го правя. Казах му, че искам да го направя.

 

 

Лукас се сбогува с тях и тръгна обратно към центъра. Дел го чакаше на телефона, отново готов да троши врати.

— Взехме показанията на Аутър, обаче адвокатът му едва не припадна. Рече, че сделката била нарушение на всичко свято в закона.

— А какво каза Аутър?

— Нищо особено. Но сме го пипнали с дрога в ръцете, така че оттук сме бетон. А за дома на Логан имаме разрешение за обиск. Също и за дома и офиса на Бий.

— Къде е първият?

— Норт Оукс. Това е домът на Бий. — Дел му прочете адреса.

— След двайсет минути ще те чакам там — каза Лукас.

С каквато и информация да разполагаха Бий и Логан, все още имаше вероятност да му влезе в работа. Лансинг може и да беше пласьорът на Алией, но също така беше и жертва.

 

 

Джеймс Бий живееше в прилична на ранчо къща, подобна на къщата на Лукас, само че пред нея имаше мрачно малко езерце. Дейвънпорт пристигна в момента, в който колата на Дел — с полицейските обозначения — и една шерифска кола от окръг Рамзи свърнаха по алеята пред дома. Лукас пое след тях покрай израсналите наоколо дъбове с покафенели листа.

Стиснал в ръка разрешителните, от дясната страна на колата на Дел излезе ченге от „Наркотици“ на име Лари Коен. Полицаите от Минеаполис слязоха от тяхната кола и се запътиха към къщата, а Дел изостана, изчаквайки Дейвънпорт.

— Вървим по доста заобиколен път.

— Да, ама ако успеем да го притиснем… Обзалагам се, че познава конкурентите си.

На вратата излезе слаба руса жена в трико и тениска, рекламираща маратона на Двата града. Лукас я чу да крещи на ченгетата и след това едно от тях изведнъж хукна покрай къщата, следвано плътно от друго.

Останалите пред вратата полицаи с извадени пистолети се мъчеха да влязат, но един от тях надникна през прозореца отстрани и викна през рамо:

— Имаме опит за бягство.

Лукас и Дел се спуснаха към къщата, вадейки оръжията си в движение. Вътре в коридора едно ченге бе притиснало русата жена на пода. Онази крещеше като луда:

— Няма друг, за бога, сама съм!

Обходиха бавно къщата. Когато Лукас отново излезе от мазето, пъхнал пистолета в кобура му, жената вече седеше на дивана със закопчани зад гърба ръце. Един от шерифските полицаи стоеше прав до нея.

— Хванахме го — каза заместник-шерифът. — Никой не може да избяга от Рик.

— Той участва в маратони — рече жената.

— Рик също — отвърна заместникът.

Дел се върна от огледа в задната част на къщата.

— Чисто е. Офисът е отзад.

Двамата отидоха в офиса. На бюрото имаше бележник и Дел започна да го прелиства, а в това време Дейвънпорт включи компютъра. В същия момент телефонът иззвъня. Лукас го вдигна и каза:

— Да?

— Хей… Джим, ти ли си?

— Джим е в другата стая — отвърна детективът. — Да му кажа ли да ви се обади?

— Да. Кажете му да позвъни на Лони. Стив ли се обажда?

— Не, Лукас е.

— Добре де, както и да е. Трябва ми спешно.

— А да кажете телефона си?

— Той го има.

— За всеки случай. Може да го е загубил.

— Да, добре…

Лукас записа номера и каза:

— Ще се свържем с вас.

— Благодаря.

— Прекрасно — промърмори Дел, прелиствайки бележника. — Тук има най-малко двеста имена.

— Някой от партито?

— Засега никой. Обаче се обзалагам, че ще намерим поне един. Щом пласира на богаташчета… А там бе пълно с богати наркомани.

Телефонът отново иззвъня и някакъв женски глас каза:

— Лукас?

Той се стресна, не можа да познае отведнъж кой е, после отговори:

— Да?

— Роузмари е — рече жената.

— Господи, помислих си, че някой ясновидец ми се обажда и…

— Слушай сега — прекъсна го тя. — Никак не ми е приятно да ти го кажа, но… Шерил е била простреляна.

Отначало Дейвънпорт не можа да схване.

— Какво, какво?

— Шерил е ранена. В момента я карат към „Хенипин“.

— Господи боже! Лошо ли?

— Лошо, лошо.

— Тръгвам.

Той хвърли телефона върху вилката и хукна, а Дел викна подире му:

— Какво става?

Почти без да спира, Лукас само се поизвърна и каза:

— Ранили са Марси. Ти стой тук и се оправяй с това.

— Майната му! Лари може да се оправи и сам.

Двамата хукнаха, изхвръкнаха в предната стая и Дейвънпорт извика на Коен:

— Лари, оправяй се сам, ранили са Шерил, ние тръгваме, знаеш какво да вършиш…

На тротоара заместник-шерифът, измокрен до кръста, влачеше закопчан с белезници мъж — нисък, но строен, с чудновата прическа и малка, сякаш цепната с ножче уста, който пък целият бе вир-вода.

— Падна в езерото — обясни заместникът.

Но Лукас и Дел префучаха покрай него, метнаха се в поршето и преминавайки с пълна газ през слабо натоварените улици на Норт Оукс, се насочиха към Минеаполис.