Джон Сандфорд
Лесна жертва (12)

12.

Понеделник. Ден трети от лова.

Нямаше никакво предчувствие. Лукас се поддаваше на предчувствия, в повечето случаи погрешни, обикновено включващи най-различни сценарии на самолетни катастрофи и започващи веднага след направата на резервация за някой полет. Имаше освен това и предчувствия за криминални дела. Някои от тях излизаха верни. Един психолог му беше казал, че подсъзнанието му вероятно го подтиквало към логични развръзки, до които редовното му съзнание още не било стигнало. Не че вярваше на такива врели-некипели, но все пак не ги и отричаше. Затова обръщаше внимание на предчувствията, но специално в този случай такива нямаше. Дори и след като чу за кончината на Плейн, не изпита никакво предчувствие за това как ще завърши този ден…

Плейн бе убит в ателието си в Мейтрикс Билдинг, в квартала „Лоуъртаун“, в Сейнт Пол — бизнес квартал, пълен със стари складове, преустроени от хора на изкуството и прохождащи бизнесмени. „Мейтрикс“ беше една от най-старите и най-малко модернизирани сгради: всички асансьори бяха проектирани да качват само товари и миришеха на смачкани плодове и гнил лук, боя, бира и прашни кашони — миризми, трупани от десетилетия насам. Коридорите бяха пълни с казани за боклук, чието съдържание — на повечето от тях — преливаше над ръба им. С течение на времето в „Мейтрикс“ беше разпродадено всичко — офиси, кабинети, бизнес оборудване.

И напоследък беше модерно офисите да се превръщат в ателиета на хора на изкуството. Там се намираше и ателието на Плейн.

Когато Лукас стигна до сградата, на улицата отпред вече се бяха събрали половин дузина полицейски коли от управлението на Сейнт Пол. Той остави поршето на паркинга пред един магазин за мебели и показа картата си на пазача, който стоеше в кабинката. Мъжът кимна и Лукас прекоси улицата. Едно от ченгетата, застанало на вратата, го позна и след като Дейвънпорт го поздрави, то кимна и каза:

— Радвам се да те видя, началник.

Друг полицай му посочи асансьора:

— На седмия етаж, вдясно.

 

 

Над трупа на Амнон Плейн се бе надвесил лейтенантът от управлението в Сейнт Пол Олпорт и пишеше нещо в бележника си с жълт молив. Плейн, без риза и обувки, лежеше по корем в локва засъхваща вече кръв, разляла се по светлия паркет под него. На метър от главата му беше паднал хартиен плик, чието съдържание се бе разпиляло по пода: кифли, кутия юфка и пакет от шест бутилки минерална вода. Малко по-нататък от кафявия плик започваше метална спирална стълба към етажа долу.

Лукас огледа всичко за секунда, а през това време полицаят от Сейнт Пол вдигна глава.

— Ааа, слава богу! Ченгетата от Минеаполис. Тъкмо се канехме да викаме за помощ.

— Чухме, че при вас е станало убийство, и рекохме да наминем и да ви дадем акъл как да се оправите — каза Лукас.

— Без вас нямаше да можем. Какъв акъл ще ни дадете, моля?

— Сритай пресаташето си и му кажи да си довлече веднага задника тук — започна Дейвънпорт. — До един час ще си затънал до шията в разни Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и всички други подобни съкращения в английския език.

— Не думай. — Олпорт се почеса зад ухото с молива. После се извърна и насочи поглед към едно от ченгетата. — Набери ми шефа.

— Кажи сега какво е станало — рече Лукас.

Олпорт разпери ръце над трупа.

— В Стар са публикували ей такава снимка на Алией. Видя ли я?

— Да. Секси снимка.

— А видя ли бухалката на оня тип зад нея?

— Да. Какво е станало тук?

— Ще ти кажа. Ако оная ми работа беше колкото на тоя тип, нямаше да бачкам като заварчик и една секунда… Както и да е, всички пищели за тая снимка, вика помощникът на Плейн. Пращали им ги по телефона… макар да не знам как става тоя номер.

— И…

— И помощникът разправя, че седели тук до четири и половина, след което решили да спрат работа. Плейн искал да вземе душ, а и двамата били гладни. За редовните магазини било рано, но не им се ходело по денонощни ресторанти, затова помощникът отскочил с колата до Уайт Беър авеню. Там имало някакъв денонощен супер…

— Дето киснат всички ченгета.

— Киснеха по-рано, преди да отворят денонощните ресторанти. Както и да е, купил той малко кифли, кутия юфка, мляко и бутилирана вода. — Моливът се насочи към кесията на пода. — Когато се върнал, влязъл през долния етаж, защото му дошло наум, че Плейн може да е още в банята. После се качил по стълбите и видял… това.

— Той ли е изпуснал кесията?

— Аха.

— Има ли касова бележка? — попита Лукас.

— Да. И на нея пише четири часът и петдесет и четири минути. Вече проверихме и всичко съвпада.

— Вярвате ли му?

— Аха.

— Защо?

— Защото трепереше от страх по начин, който трудно се имитира. И защото в супера работела една наша служителка — извънслужебно, разбира се — която видяла помощника да минава през касата.

— Мамка му!

— И аз си казах същото. После ми хрумна, че заради тая работа май ще ми дадат доста телевизионно време.

Полицаят, когото Олпорт бе помолил да набере шефа, се приближи с мобифон в ръка и му го подаде.

— Шефът — докладва кратко той.

Олпорт пое телефона и каза:

— Тук при мен е Лукас Дейвънпорт. Вика, че трябва да докараме някое пресаташе с тежка артилерия, и то веднага… Да… Да… Ето ти го.

Той подаде телефона на Лукас.

— Дейвънпорт? Лоша ли е работата?

— Не мога да кажа отсега. Всичко зависи от това как ще боравите. Кинаджиите в момента са като конски мухи из целия Минеаполис и можеш да се обзаложиш на едногодишната си заплата, че ще се спуснат насам веднага щом надушат. Ако бях на твое място, щях да вдигна кмета и да го информирам за ситуацията, за да не каже някоя глупост. Роузмари също. Накарай я да изпрати нашия отговорник за връзките с обществеността, за да информира и теб докъде сме стигнали с нашия случай… Ако отговаряш умно и без увъртания на всички въпроси, няма страшно. Поне засега.

— Докато хванем убиеца. А вие стигнали ли сте до нещо?

— Не.

— Тогава поумувайте малко с Олпорт. След като там не сте стигнали доникъде, може тук да ти хрумне нещо.

 

 

След като затвори, Лукас се върна при трупа и клекна до него, внимавайки да не стъпи в локвата кръв. Всичко, което успя да види, бе червеното петно в средата на гърба. Изходната рана, каза си той, но платът бе твърде подгизнал от кръв, за да може да види самата дупка. Огледа стените.

— Да сте намерили дупката от куршума?

— Да. Проблемът е, че стените са бетонни. На онази стена там има голяма дупка. — Моливът се насочи нататък и Лукас видя вдлъбнатината. — Така че куршумът е отишъл някъде другаде. Няма да се изненадам, ако половината дори се е изпарил. Ударил се е в стената почти под прав ъгъл.

— Кога ще го обърнете по гръб? — попита Дейвънпорт.

— Вече сме готови. — Олпорт кимна към съдебномедицинския експерт, който седеше на един стол в кухнята и четеше комикси. — Обаче фотографът ни проверява какво е снимал досега. Не искаме никакви грешки по този случай.

— Колко ще го чакаме?

— Тръгна оттук преди половин час, така че го чакаме всеки момент.

— Къде е помощникът на Плейн? — попита Лукас.

— Долу в ателието.

— Може ли да поговоря с него?

— Нямаш проблем. Ще те извикам, като го обърнем.

 

 

Ателието се състоеше от пет стаи: голямо помещение с ролки хартия, монтирани по стените, по-малка стая със странни маси с извити млечнобели плотове, друга малка стая с цяла батарея осветителни тела с абажури и половин дузина различни по вид столове; имаше още склад, кабинет и антре.

В кабинета Лукас завари Джеймс Граф. Беше облечен в черно сако без яка и черни панталони. Лицето му бе обрамчено от тънка черна брада. „Прилича на едновремешните битници“, помисли си детективът.

Граф се бе проснал по гръб на дивана, преметнал ръка върху очите си. Дейвънпорт дотътри един стол на колелца и седна до дивана. Джеймс отмести ръката си и погледна безмълвно към него. Плакал е, забеляза Лукас.

— Видяхте ли някого пред ателието или апартамента, като тръгвахте за супера?

— Вече го казах.

— Аз съм от Минеаполис — обясни му Дейвънпорт. — Работя по убийството на Алией. Искам да ви задам само два-три въпроса. Видяхте ли, чухте ли някого?

— Не видях никого, но от време на време, докато работехме, чувахме хора. Тук винаги има хора. Често работят през цялата нощ. И винаги се разкарват по коридорите.

— Но не видяхте никого?

— Не, но познах един от гласовете. Джойс. Не знам фамилията й, тя е художничка и живее на същия етаж. Чух я да вика нещо и да търчи по коридора. Смееше се. Това беше само няколко минути преди да изляза. Казах го на полицаите от Сейнт Пол.

— А колите на паркинга?

Граф отпусна ръка, взря се за момент в тавана, после поклати глава:

— Съжалявам. Не забелязах нищо необичайно. Някъде към два часа телефонът иззвъня, но бяха сбъркали номера. Ето това беше малко необичайно, но вече го казах на полицаите и те проверяват.

— Споменахте, че тази художничка, Джойс, бягала по коридора. Защо?

— Не знам. — Граф се надигна и седна. — Обаче, разбирате ли, тя беше тук, долу. А той е убит горе. За да стигнеш дотам, трябва да минеш целия път до средата на зданието и да хванеш асансьора или да поемеш по стълбището. Освен, разбира се, ако не минеш по пожарната стълба. Така че, ако някой е чакал там, тя вероятно е нямало да го види.

— Мислите, че не е влязъл оттук? — Лукас кимна към вратата.

— Не, не е влязъл оттук. Той тъкмо се канеше да се качи горе, когато аз излизах, а резетата на всички врати се затварят автоматично. И всички те са стоманени. Тук имаме фотоапаратура и компютри за около стотина хиляди долара, а в квартала е пълно с крадци, непрекъснато стават обири… така че вратите ни са много солидни. Заключалките също. Затова си мисля, че убиецът се е качил горе, почукал е на вратата и е убил Амнон, когато той му е отворил.

— Плейн би ли отворил просто така… ако някой почука?

— Ами… може би. Имам предвид, че всички тук се познаваме, та ако някой почука… — Той махна към вратата. — Вратите горе са същите като тези, солидни, без прозорци. Ако някой почука, трябва да отвориш, за да разбереш кой е. И може би…

— Какво?

— Може да е помислил, че съм забравил нещо и се връщам — каза Граф.

— Често ли ви изпраща навън?

— Почти винаги, когато работим през нощта. Отивам, купувам нещо за хапване, после сядаме в кухнята горе и ядем. Не се храним тук, за да не правим трохи и да не папаме, защото веднага след това плъзват хлебарките и мишките. И бездруго няма място.

— Значи може да е помислил, че се връщате.

— Да.

— Беше ли облечен, когато го видяхте за последно?

— Да. Беше и обут. Просто се канеше да вземе душ.

— Значи убиецът би трябвало да го е нападнал няколко минути след като вие сте излезли.

— Сигурно. Май даже не е успял да влезе в банята. Косата му не изглеждаше влажна… Винаги я миеше, защото ако работим дълго, ставаше много мазна. Той разправяше така.

— Мислите ли…

Отгоре долетя гласът на Олпорт:

— Ще го обръщаме.

 

 

Лукас се върна горе. Съдебномедицинският експерт тъкмо си слагаше жълти гумени ръкавици, до него бяха застанали помощникът му и още едно ченге — те вече си ги бяха сложили. В ъгъла бе клекнал фотограф и вадеше нещата си от чантата до него. Точно до локвата кръв бе проснато дълго два метра и половина парче найлон.

— Ще го обръщат — каза Олпорт.

— Трябва да го вдигнем право нагоре, да го задържим във въздуха и да внимаваме да не го изпуснем в локвата — инструктира помощниците си съдебномедицинският експерт. — После го пренасяме над найлона и тогава го обръщаме.

— Говори ли с някаква жена на име Джойс? — обърна се Лукас към Олпорт.

— Джойс Ву — кимна полицаят.

Съдебномедицинският експерт ги прекъсна:

— Дръпнете се оттам! Пречите. — Лукас и Олпорт отстъпиха назад и експертът продължи: — Бил, трябва здраво да го стиснеш за ръцете, защото иначе ще го изтървем. Може да е хлъзгав. С тая кръв по него…

— Азиатка е — продължи Олпорт. — Била вън в коридора. Може да е видяла някого, дори може да е чула изстрела, но е била толкова пияна, че не е сигурна в нищо. Тоест тя е сигурна, но ние не сме. Поговори с нея, ако искаш.

— А обаждането? Дето били объркали номера?

— Проверяваме в момента.

— Готови! — каза експертът. — Вдигай…

Още щом вдигнаха трупа от пода, Лукас се извърна встрани, но вече бе чул звука. Отлепяйки се от локвата частично съсирена кръв, трупът издаде всмукващ звук, все едно измъкваш ботуш от дълбока кал.

Вдигнаха Плейн право нагоре, пренесоха го над найлона с лице надолу, там го обърнаха във въздуха и го сложиха на земята. Очите му бяха отворени. Дейвънпорт потръпна и се обърна за миг.

— Нищо особено няма тук — каза Олпорт. — Бум, и той пада.

Лукас клекна и погледна Плейн в лицето.

— Странно — промърмори.

— Какво му е странното?

— Убийствата на партито бяха импровизирани — отвърна той. — Кой ще е луд да ходи на бляскаво парти, планирайки да убие някого в коридора, после да удуши световноизвестен фотомодел и всичко това, когато наоколо се въртят поне стотина души? Няма начин да не е било импровизирано. Даже може да се каже случайно.

— Е, това обаче не е — каза Олпорт. — Може би Плейн е знаел нещо и убиецът е трябвало да му затвори устата.

Лукас се изправи.

— Това е… доста сложно.

 

 

Джойс Ву му отвори, държейки пълна с бяло вино бирена халба. Миризмата от виното се носеше из целия апартамент. Беше ниска и набита, с пълно като луна лице и дебели като лещи очила на носа. Тя го покани и се тръшна на дивана. Лукас придърпа един кухненски стол и седна срещу нея.

— Казах на ченгетата, че видях някого — каза му тя, отпивайки от халбата, вперила поглед в него над ръба й. — В коридора. Обаче не можах да го видя добре, щото с един приятел играехме на „хванеш-шибаш“.

— Ъъъ… играехте?

— С един приятел, дето живее отсреща, компютърен специалист. Не е кой знае какъв красавец, но пък и аз не съм мис Вселена, нали? Освен това е голям там, където трябва, ако разбиращ какво имам предвид.

— Ъъъ… да. — Това „голям там, където трябва“ го накара да направи асоциация с Кларк заварчика.

Обаче жената продължи да развива идеята:

— Май всички компютърджии са такива, знаете ли? — Отпусна глава назад и съсредоточено се вторачи в тавана, опитвайки се сякаш да реши някаква главоблъсканица. — Не знам защо е така. Винаги си мислиш, че едрите пичове са с големи патки, обаче никога не е така. Такова нещо можеш да намериш само в гащите на някой блед, слаб и анемичен компютърджия.

— Та казвате… гонехте се — опита се Лукас да я върне в релсите.

Главата й клюмна напред, погледът й се насочи към него и тя каза:

— Аха. Той ми дава две минути аванс и ако успее да ме хване в сградата за пет минути, трябва да ме шиба.

— Е, това звучи…

— Понякога обаче го лъжа и се оставям да ме хване — прекъсна го тя и се оригна. — Тъй или иначе, гоним се из цялата сграда… Та тичах аз по коридора и видях тоя тип на стълбището. Само му казах: „Здрасти“ — и продължих нататък, без да се спирам.

— Слизаше или се качваше?

— Не знам — каза тя. — Просто стоеше там, на стълбището.

— Не ви ли отговори?

— Не.

— Колко часът беше? — попита Лукас.

— Не знам, но рано. Или късно. Както и да е. Говорих тази сутрин с Джими, след като откриха трупа.

— Джими, помощникът на Плейн?

— Аха. Та той ме чул да викам из коридора, а единственият път, в който извиках, бе, когато видях оня тип на стълбището. Така че, когато съм го видяла, Плейн е бил още жив.

— А не ви ли мина през ума, че е доста странно някой да се разкарва из сградата посред нощ? — попита я Дейвънпорт.

— В тази сграда? Щях да се учудя, ако никой не се разкарваше посред нощ.

— Полицаите от Сейнт Пол казаха, че е възможно да сте чули изстрела.

— Възможно е. Чух наистина силен трясък, но някой може да е тръшнал вратата. Всички тук имаме метални врати и когато ги тръшваме, ехтят из цялата сграда — обясни тя. — Тогава не се замислих, но го чух.

— А този тип, дето сте го видели на стълбището, изглеждаше… как?

— Шишкав. Само това мога да кажа. Шишкав. Той някак си се отвърна от мен… — Лицето й изведнъж прие озадачен израз. — Знаеш ли какво ми мина през ума? Ама е тъпо. Хрумна ми, че това е момчето, дето поддържа автоматите в сградата. То прилича на тоя тип.

— Казахте ли това на другите полицаи? — попита Лукас.

— Не, току-що се сетих — поклати глава тя.

— Човекът, който поддържа автоматите, няма да дойде по това време.

— Няма.

— Обаче вие си играете на „хванеш-шибаш“ точно по това време.

— Разбира се. Ето как става. Сутринта се напивам като талпа, което правя и в момента. После си лягам и спя до три, до четири следобед. После ставам и се чувствам като отрепка, хапвам нещо набързо и сядам да работя. Работя до полунощ и след това… правя нещо друго. Хапвам пак, понякога Нийл идва и играем. После ми се доспива и почвам да пия.

— Този Нийл, вашият приятел, той не е ли видял мъжа на стълбището?

— Другите ченгета го събудиха и той им казал, че не е видял никого — отвърна тя.

— Добре. — Лукас се огледа из апартамента, който, ако не абсолютно гол, изглеждаше спартански подреден. Единствената украса на стената беше някакъв календар с котки. — С какво изкуство се занимавате?

— Концептуално — отвърна тя.

 

 

Лукас тъкмо бе свърнал зад ъгъла на стълбището, когато чу женски писък. Идваше от апартамента на Плейн и ченгето отпред на вратата надникна вътре да види какво става. Секунда по-късно оттам изхвърча жена и с все сила се тресна в бетонната стена отсреща. Блъсна се с лицето, без да протегне ръце, олюля се назад и Лукас я подхвана точно когато започна да се свлича на пода. Жената се улови за него, извърна лицето си настрана и Дейвънпорт чак сега видя белезите.

Джаил Корбо. Без дори да осъзнава присъствието му, тя обгърна раменете му, вкопчвайки се отчаяно в тях. Лукас се обърна назад и видя Олпорт, който тъкмо излизаше от апартамента.

— Уф, господи! — изпъшка той. — Извинявай, не трябваше да… — Вдигна поглед към Лукас. — Казахме й да изчака, докато го откараме в Съдебна медицина, и тогава да отиде да го види. Бяхме го завили и тя просто се наведе и дръпна чаршафа, преди да успеем да я спрем. Боже, госпожице Корбо, съжалявам…

— Трябва да си ида у дома — отвърна тя унесено.

— Къде е колата ви? — попита Лукас.

Той я пусна, но тя продължаваше да се държи за якето му с една ръка. Още не бе забелязала лицето му — за нея той беше просто стълб, оказал й се подръка.

— Нямам кола. Един приятел ме докара.

— Тук ли е още?

— Не, полицаите долу не го пуснаха да се качи и аз му казах, че ще си хвана такси. Мислех… мислех… мислех… Мислех, че ще остана тук по-дълго време. Но трябва да си ида у дома. Щом не мога да го имам… — Тя извърна бавно поглед към вратата на апартамента.

— Къде живеете? — попита я Дейвънпорт.

Тя най-сетне вдигна очи към него.

— Южен Минеаполис.

— Ще ви закарам — каза той и погледна Олпорт. — Искаш ли да говориш с нея?

Олпорт вдигна рамене:

— Рано или късно, но не е нужно да бъде точно сега. Можем да говорим с нея днес следобед или утре… освен ако не смятате, че разполагате с важна информация, госпожице Корбо.

— Не знам, не знам, не знам…

— Идете си тогава вкъщи. Днес следобед може да ви се обадим… Починете си.

— Онази Ву — рече Лукас. — Каза, че оня, когото видяла в коридора, приличал на механика, дето им поддържал автоматите.

Челото на Олпорт се набръчка.

— На нас не ни каза нищо такова.

— Малко е пияна, затова.

— Значи механикът, дето им поддържал автоматите, а? — замислено промърмори Олпорт.

 

 

— Оттук — каза Лукас на Джаил и я поведе по коридора.

Някъде по средата тя спря внезапно и каза:

— О, но аз трябва да уредя нещата.

— Не сега — поклати глава Дейвънпорт. — Тук повече нищо не можете да направите.

— За погребението.

— Ще се обадите от вас. Ако нямате предвид определена погребална агенция, мога да ви дам името на една и тя ще се погрижи за всичко — успокои я Лукас.

— О, боже! — Двамата отново продължиха.

— Обадихте ли се на вашите? — попита я той.

— Майка ми е починала. Баща ми… Трябва първо да го намеря. В момента е в Австралия или някъде там.

На първия етаж стълбището се разширяваше и завършваше с голяма стъклена врата, пред която стоеше полицай с гръб към тях. Минаха покрай него, ченгето се поизвърна и Лукас чу някой да казва:

— Това е тя, а този с нея е Дейвънпорт.

Джаил се спря и към тях се втурна група хора, облечени в тъмни палта — малко по-нататък до тротоара бяха спрели две подвижни телевизионни станции. Един репортер трескаво започна да прави снимки, а оператор, нарамил камерата, вече снимаше. Друга репортерка подтичваше по тротоара, помъкнала зад себе си дългия кабел на микрофона. Лукас разпозна в нейно лице стара приятелка, която бе направила кариера като водеща, а сега отново бе излязла на улицата.

Джаил се изправи срещу камерите, вдигна поглед към Дейвънпорт, изчака тичащата да дойде, усмихна се и отчетливо каза:

— Искам просто да ви кажа да вървите на майната си. — Към Лукас: — Къде е колата ви?

— Отсреща.

Той я прихвана за лакътя и двамата тръгнаха, последвани от репортерката.

— Лукас, мъртъв ли е?

Той обърна глава и каза:

— Тук е Сейнт Пол. Питайте полицаите от Сейнт Пол.

— Да, но…

Следвани от упоритата репортерка и оператора й, двамата бързешком прекосиха улицата до паркинга пред мебелния магазин. Лукас натика Джаил в колата през шофьорското място, но репортерката — неговата стара приятелка — заобиколи колата и рече тихо:

— Отговори ми само на този въпрос.

Той се наведе към нея и каза:

— Пъхни микрофона под палтото си. — И когато тя се подчини, прошепна: — Плейн е мъртъв. Застрелян. Лоша работа. Не си го чула от мен.

 

 

В колата Джаил седеше мълчаливо, сгушила се на предната седалка, и гледаше право напред, без да помръдне. Пресякоха междущатската магистрала, минаха през няколко светофара на червено и накрая се спуснаха по пътя, водещ на запад към Минеаполис. След малко тя каза:

— Честна дума…

— Какво казахте? Не можах…

— Нищо. Честна дума, не мога да повярвам, че е мъртъв. — Вдигна поглед към него. — Вие бяхте един от ония, дето ме разпитвахте. Помня ви.

— Да.

— Изглеждате жесток — каза тя. — Непрекъснато си мислех, че ще кажете нещо жестоко.

— Благодаря, радвам се, че го казахте. Ще го включа в мемоарите си.

— Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Не.

— Заради белезите — обясни тя, протегна ръка и докосна шията му там, където единият от белезите приличаше на въпросителен знак. — Откъде ви е?

— О, нали знаете.

— Не, не знам. Кажете ми.

— Едно момиченце ме гръмна — отвърна Лукас. — Хирургът трябваше да ми направи трахеотомия, за да мога да дишам.

— Ако съдим по белега, май не го бива много като хирург.

— Направи го с обикновен нож — каза той. — Много добър хирург е.

— От къде на къде момиченце ще ви гърми? — попита Джаил. — Наистина ли беше момиченце?

— Да. Наистина. Беше влюбена в тоя тип, който я тормозеше, а аз преследвах него. Тя се опита да ни забави, за да може той да се измъкне.

— Измъкна ли се?

— Не.

— А момичето?

— Един друг полицай я застреля. Уби я на място.

— Наистина. — Тя продължи да го гледа още няколко секунди, после попита: — А другият белег на лицето ви?

— Закачи ме кукичката на въдица. Беше се захванала за някакво потънало дърво, откачи се изведнъж и се заби право в лицето ми.

— Сигурно е боляло.

— Не, неособено. Проблемът беше там, че не направих нищо. Полях го с кока-кола, притиснах го с ръкав и продължих да ловя риба. Нищо му нямаше, като си легнах същата вечер, но като станах сутринта, раната се беше инфектирала.

— Много пари направих с моите белези — вметна Джаил.

Гласът й прозвуча някак си далечно, сякаш бе готова да изпадне в шок. Лукас я погледна и отново видя белезите — три ясно очертани бели чертички, минаващи през лицето, започващи от основата на косата на лявото й слепоочие. Два от тях минаваха през носа и свършваха на дясната й буза. Другият вървеше под по-остър ъгъл, минаваше на косъм от лявата й ноздра, прекосяваше устните и свършваше в дясната страна на брадичката й. Придаваха на лицето й някакъв странен вид на недовършеност, сякаш е било скъсан лист хартия, който някой се е опитал да залепи с тиксо, без да се старае особено.

— Това е, защото… ъъъ…

— Изглеждам ужасно. Колко ли хлапета са се прибирали в стаите си и са започвали да онанират само като се сетят за тях.

— От катастрофа ли са? — попита я Лукас.

Отново поглед към него.

— Как разбрахте?

— Прекарах няколко години в униформа и доста работа съм имал с катастрофи. Изглежда, сте се ударили в стъклото…

— Да.

— И майка ви тогава ли?…

— Не, не. Тя взе хапчета. Мислеше, че е болна от „Алцхаймер“ и хапчетата ще я избавят веднъж завинаги.

— А не беше ли болна?

— Не. Веднъж видя по телевизията предаване за тази болест и сама си постави диагноза. Когато започна да разправя на хората какво възнамерява да направи, никой не й повярва. А тя го стори. Майтапът си остана за тяхна сметка.

— Исусе! — поклати глава Лукас.

Малко по-късно:

— Как може едно ченге да си позволи такава кола? Да не взимате рушвети?

— Не, не, забогатях.

— Така ли? И аз май. Така казват. Банката, имам предвид. И ще стана още по-богата, когато наследя Амни.

— Вие ли ще го наследите?

— Да. Освен ако не е променил завещанието си, когато ми се ядоса. Заради Алией. Но не вярвам.

— Много ли?

— Няколко милиона.

— Брей! Ако нямате нищо против… откъде ги имате?

— От мама и татко. Преди много, много време, когато татко е бил още в колежа, изобретил ново топче за ролков дезодорант. — Лукас помисли, че се шегува, но тя говореше напълно сериозно. — Наистина. Топчето имало някакво специално покритие, за да поема равномерен слой дезодорант. Не че тогава нямало ролкови дезодоранти, но те не били толкова добри. Всички търсели с по-добри топчета. Много учени се занимавали с проблема, докато накрая се появил татко. Той забогатя, осигури на всички влогове и започна да пуши много дрога. Когато мама умря, Амни и аз взехме нейната част, плюс собствените ни влогове.

След малко Джаил отново се обади:

— А вие как забогатяхте?

— Компютри — отвърна кратко Дейвънпорт.

— Ааа — кимна тя. — Като всички останали.

Не беше в състояние да говори за брат си. По едно време наведе глава, покри очите си с ръце и захлипа. Лукас я остави да си поплаче. След малко тя вдигна глава и избърса сълзите си.

— Господи! Не мога да повярвам.

Той я остави пред дома й. На стълбите седеше един мъж и си играеше с някакво велосипедно колело.

— Дон — каза тя. — Приятел. Не престава да се надява, че ще легна с него, но аз няма да го направя.

— Това е от една кънтри песен — каза Лукас.

Тя бързо го погледна и почти се усмихна.

— Ще ми се обадите ли, ако нещо се случи? Ако заловят някого.

— Да.

— Мислите ли, че този човек… Искам да кажа, ако е заради Алией, мислите ли… — Гласът й изведнъж замря, после тя покри с ръка устата си и възкликна: — О!

После огледа улицата в двете посоки.

— Какво?

— Едно време тук бъкаше от крадци — отвърна тя. — Затова всички прозорци са с решетки и вратите са здрави.

— Да, но вече няма — забеляза Лукас.

— Знам. Но когато имаше, хлапетата непрекъснато се опитваха да влизат. Чувах ги, крясвах им от прозореца и те се разбягваха. Обаче миналата нощ някой се опита да разбие вратата ми. Помислих, че е крадец, но освен това ми се стори и малко странно. Тоя тип не приличаше на никого от местните апаши. Беше много едър, беше… — Направи някакъв неопределен жест.

— Шишкав? — попита Дейвънпорт.

— Е, не знам дали беше шишкав. По-скоро бих казала… селяк някакъв. Защо?

— Бял ли беше?

— Така мисля, но всъщност не можах да го видя хубаво. Но по дрехите приличаше на бял.

Лукас надникна през рамото й към Дон — приятеля, който бе станал и гледаше към тях.

— Вярвате ли на тоя тип там?

— На Дон? Той прави и на мравката път.

— Има ли някой, на когото да вярвате? — попита я. — Някой, който да не прави на мравката път.

— Защо, какво има?

— Снощи една жена от сградата на брат ви е зърнала някакъв мъж. Казва, че бил шишкав. Видяла го е вероятно само няколко минути преди да убият брат ви.

— И какво мислите?

— Мисля, че не бива да рискуваме. Този, дето е убил брат ви, е откачалка. Затова дръжте се за Дон. Ще изпратя полицай да дойде и да ви прави компания.

— Откъде ще разбера, че това е той? Полицаят?

— Не е той, а тя. Накарайте я да си покаже картата. Казва се Марси Шерил. — Той я погледна. — Мисля, че вероятно ще си допаднете.