Джон Сандфорд
Лесна жертва (11)

11.

Неделя. Ден втори от случая „Мейзън“.

Лукас вдигна новия брой на Пайъниър Прес от площадката и хвърли поглед на тлъстото заглавие на първа страница: „Алией Мейзън убита“. С подзаглавие: „Удушена в Минеаполис“.

„Виждал съм и по-големи заглавия“, каза си той.

Но не много.

И тогава се сети — Трик.

 

 

Не можеше да се каже, че окръжният прокурор Рандъл Таусън му е приятел, но бе точен човек. Прокурорът тъкмо закусваше, когато Лукас му се обади, и първите му думи бяха:

— Кажи ми, че имаме всичко, което ни трябва.

— Какво?

— Говоря за убиеца на Алией Мейзън — хванал си го и затова ми се обаждаш, нали?

— За нещо много по-хубаво. Честна дума! — Лукас се опита да вмъкне искрени нотки в гласа си. — Открих начин как да помогна на правосъдието.

Прокурорът си позволи да прояви предпазливо любопитство:

— Бъзикаш ме. Извинявай, скъпа.

— Не, не. Открих един невинен човек, тикнат в затвора. Сега можеш да го изкараш оттам. След това можеш да обереш цялата слава и благодарните данъкоплатци несъмнено ще се върнат в кабинета ти за… кой път? Пети?

— За шести — отвърна Таусън. — Какво се еба… Извинявай, скъпа. Закусвам заедно с внучката. За какво става въпрос?

— Миналата нощ Дел Капслок бил на партито на Алией. Отишъл си преди убийството, но по-рано срещнал там един наш общ приятел.

— Кого? — Съмнението личеше вече съвсем ясно.

— Трик Бентоан. — Тишина. Тишина, която се проточи толкова дълго, че Лукас счете за нужно да добави: — Трик бил в Панама да играе джин-руми^[1].

Най-сетне гласът на Таусън прозвуча тихо и съвсем трезво:

— Това е проблем.

— Да — кимна Дейвънпорт, макар че нямаше кой да го види.

— Вече казах, че е проблем. Утре, като отида на работа, ще ангажирам най-добрите си хора да измислим някакво решение.

— Добре ще направиш — съгласи се Лукас.

Пак тишина. После:

— Да му го начукам, Дейвънпорт! — кресна с все сила Таусън, след което веднага добави с мек глас: — Извинявай, скъпа.

 

 

Катрин.

Какво да облече за обяда? Катрин беше женена за лекар, така че пари сигурно не й липсваха. Вероятно щеше да се чувства удобно в нещо семпло и спретнато. Значи за кубинки и кожено яке не може и дума да става. Лукас се разрови из гардероба си и най-накрая избра нещо, което му се стори подходящо за случая — панталони в пясъчен цвят, синя риза и кафяво сако със спортна кройка. Към това добави тъмнокафяви мокасини и пистолета си за леко облекло — 9-милиметров Р7.

Облече се, огледа се в огледалото, усмихна се един-два пъти. Пфу… По-добре да консервира лека усмивка на лицето си и да не я маха оттам. Да изразява хем искреност, хем радост от това, че я вижда…

 

 

В неделен ден в кметството обикновено цареше мъртва тишина. Но не и днес. Лукас се насочи право към кабинета на Роу. Бюрото на секретарката бе празно, но Роузмари, облечена в панталон и пуловер с вплетена в него апликация на рунтава овца, си беше в кабинета заедно с още двама души. Дик Милтън, отговарящ за връзката с медиите, беше бивш журналист, който някога пишеше полицейски разказчета в осем части — от неделя до неделя — за вестниците. Анджела Харис, психоложка на договор към управлението, се бе подпряла на перваза на прозореца.

— Какво мислите? — попита Лукас, надничайки през вратата.

— Медиите — късо отвърна Роу, вдигайки глава. — Точно каквото очаквахме.

— Малко груба игра с Джордж Шоу — забеляза Милтън.

— Нашето не е груба игра — отвърна Лукас. Никога не бе харесвал Милтън, дори докато беше журналист. — Груба игра е да лежи в окръжния затвор, очаквайки да го пратят за десет години в „Стилуотър“, което и ще стане. Ето това е груба игра.

— Това, дето се мъчите да направите… да свържете Шоу с Алией… няма да издържи — каза Милтън и погледна към Роу. — Цялата тая лесбийска история… доста деликатно прозвуча снощи по новините, но аз надникнах в Мрежата, прегледах първите броеве на Стар и там видях огромна, много секси снимка на Джаил Корбо. По-жежка е от Алией, така че темата сигурно няма да остане дълго време деликатна.

— Кога ще излезе? — попита Лукас.

— Сигурно днес следобед. В Мрежата разправят как редакторите на Стар изхвърлили на боклука напълно готовия си нов брой, за да го заменят с цял брой за Алией. Джърнъл и останалите издания могат само да му дишат прахоляка.

— Значи циркът ще е пълен — каза Лукас и насочи поглед към Роу. — Как върви с пресата?

— В десет часа имаме насрочена още една пресконференция. После Олсънови и приятелите им трябва да се върнат около обед. Искат да си вземат Алией колкото е възможно по-скоро. Погребението ще бъде по-късно тази седмица в Бърнт Ривър. След това сигурно ще проведем пресбрифинг някъде около три, а ако ни се наложи още един, ще го направим около седем.

— Нещо ново от вчера или тази сутрин?

— Нищо. Освен дето се обади Рандъл Таусън за Трик Бентоан.

— Вчера забравих да ви кажа — кимна Лукас. — Залисах се по убийството. Дел твърди, че Трик бил отседнал в „Дейс Ин“, така че няма да е зле утре да го приберем и да вземем показанията му. Таусън ще се обади на адвоката на Рашид ал Бала веднага щом вземем показанията на Трик.

— Може би никой няма да забележи.

— Ще съобщим за това в деня на погребението — каза Милтън. — Ако успеем да го скрием дотогава.

— Не знам — рече Лукас. — Наистина няма да е зле да изкараме Ал Бала колкото е възможно по-скоро от „Стилуотър“.

— Ал Бала ли? — изгледа го Роу. — Да върви на майната си! Обаче защо не приберете Бентоан още днес? Просто така, за всеки случай.

— Добре. — Дейвънпорт премести поглед върху психоложката. — Какво мислиш за Алией? С откачен ли си имаме работа?

Тя поклати глава:

— Рано е да се каже. Обаче ми се струва, че е доста организиран за луд. Разбира се, със сигурност страда от някакви смущения.

— Ще има още повече смущения, ако ми падне в ръцете — обади се Роузмари.

— Дванайсет души от гостите на партито имат досиета в полицията и ги проверявам за психични отклонения, но досега не съм открила такива — продължи психоложката.

— Дванайсет? — попита Лукас, гледайки към Роузмари.

— Питай Лестър. Дреболии. Кражби от супермаркети, два случая на битово насилие в съвсем лека степен, едно улично сбиване… такива неща.

Нищо.

 

 

На вратата на Лукас бе залепена бележка: „Намери ме!“. Беше подписана Марси. Той слезе в отдел „Убийства“ и завари стаята пълна с ченгета — повече ченгета на едно място и по едно и също време, отколкото в делничен ден. Лестър бе седнал на едно бюро в края на стаята и говореше с друг полицай, държащ бележник в ръце. Погледът му попадна върху Лукас и той поклати глава. Нищо ново.

Дейвънпорт се върна към бюрото на Марси Шерил. Тя го видя да се приближава, каза нещо в телефона, притиснат до ухото й, и затвори.

— И аз ли ще дам своя принос?

Беше хубава жена малко над трийсетте и отстояваше позициите си. Тя и Лукас бяха изкарали кратък, но бурен роман, който всички смятаха за неизбежен и доста дълго продължил. След около два месеца връзката им приключи по взаимно съгласие, за облекчение и на двамата.

— Да, поне за известно време — кимна той.

— Добре. Захванала съм се да издирвам хора от партито… обзалагам се, че сме пропуснали поне четирийсетина души… но не стигам доникъде. Мога да се захвана с нещо друго.

— Така ли? Веднага?

— Веднага след като подшушнеш каквото трябва в ухото на Франк — каза Марси.

— Спомняш ли си Трик Бентоан?

На Шерил никак не й се искаше да се занимава с Бентоан, но ако го стореше и го заведеше в прокуратурата, Дел щеше да бъде свободен цял ден.

— Значи ако направя това, ще мога да работя по случая „Алией“ за теб, така ли?

— Всички работим по този случай — въздъхна Лукас. — И може би ще работим вечно.

Марси се облегна назад и преплела пръсти зад тила си, го загледа.

— Какво? — попита я той.

— Нещо май става с теб… като те гледам. Изглеждаш ми доста… накипрен.

— Ще обядвам с една стара приятелка — отвърна Лукас.

Нямаше смисъл да го увърта. По време на връзката им Шерил го бе опознала доста добре.

— С приятен външен вид, предполагам — усмихна се тя.

— Не знам. Не съм се виждал с нея от двайсет години.

— Брей! Какво е станало? Върнала се е пак тук?

— Не, тя си е била тук отдавна, някъде от другата страна на реката.

Наистина го бе опознала добре. Заклати се на стола и лицето й стана сериозно.

— Лукас, я ми кажи… Омъжена ли е?

Той вдигна рамене:

— Не е точно неомъжена, доколкото разбрах. Виж какво, просто ще обядваме заедно и това е всичко.

— О, боже! Не я изкушавай, Лукас.

Той се обиди и за миг застина, без да помръдне.

— Няма. А ти отиди да прибереш Бентоан, окей? Обади ми се, като свършиш.

— Лукас! — Гласът й бе станал още по-сериозен. — Лукас, човече, тя е на твоите години, омъжена, в опасната възраст. Можеш да я объркаш непоправимо. Познавам те само по маниера.

— Намери Бентоан.

После се обърна и излезе. Вече в коридора, промърмори под нос: „Майната ти“ — и погледна часовника си. Имаше достатъчно време и за още една работа.

 

 

Карл Нокс бе използвал прекрасното неделно утро, за да отиде и да огледа един откраднат трактор „Кубота 2900“ с товарачка отпред и хидравлично задвижван багер отзад. В ремаркето, с което бе докаран тракторът, имаше и малка моторна косачка. Докато Карл правеше огледа си, един луничав, сламенорус и притеснен крадец на име Рой непрекъснато му надуваше главата за състоянието на балонните гуми — почти неупотребявани, шибаният двигател бил само на 145 моточаса и идвал от най-добре поддържаното игрище за голф в Южна Минесота. Какво са две хиляди долара за такова бижу?

Карл изобщо не го слушаше, защото си мислеше за един индианец от Канада на име Луис Арнот, който няколко пъти вече му се бе обаждал с молба да му намери точно такава машина. Арнот щеше да му плати дванайсет хиляди американски долара, ако успееше да му достави машината в Кенора, Онтарио, което за него бе възможно, обаче момчетата му трябваше преди това да сменят номерата, да си поиграят с документите на „Кубота“, а той не се бе занимавал с документи от тази марка от години насам.

Дъщеря му също бе излязла с него пред магазина. После се бе върнала вътре, ровейки из книжата, а сега изведнъж отново излезе и му каза от вратата:

— Ченгетата идват.

— Уффф — изпъшка той, махна й да се прибира и пак се обърна към трактора. — Това нещо сигурно е толкова горещо, че не може да се пипне, а?

— Още никой не знае, че е откраднат — отвърна Рой притеснено.

Иззад ъгъла, само на около петдесетина метра, се показа Дейвънпорт и тръгна към тях.

— Ето го, пристига. Не гледай към него, тъпак! Познавам го и съм сигурен, че не идва за трактора.

— Взимам две хиляди — каза Рой и адамовата му ябълка мъчително се раздвижи нагоре-надолу.

— Страхотна машинка — каза Лукас, спирайки се до него. — На бунгалото и аз имам такава, само че В-20.

— Без да се обиждаш, ама това твоето е само една шибана косачка — каза Нокс. Стига толкова любезности. — Какво има?

Дейвънпорт се обиди, но се постара да не го показва. Вместо това погледна към луничавия крадец и предложи:

— Що не идеш да изпиеш една ко̀ла?

— Добра идея — каза Рой.

Той скочи от ремаркето и забързано се отправи към магазина. През стъклото Лукас виждаше мяркащото се от време на време бледо лице на дъщерята на Нокс.

— Нещо нервни ми се струвате? — попита той. — И какво толкова сте се разработили в неделя сутрин?

— Така е, когато бизнесът ти е малък и не можеш да измислиш начин да доиш държавата.

— Не вярвам това да е причината — поклати глава детективът и погледна към трактора. — Какво, оня смотаняк да не го е откраднал?

— Господи, Дейвънпорт, той е най-обикновен изкопчия, чийто бизнес не върви, затова си продава техниката. Какво искаш?

— Списък — отвърна Лукас кратко. — Кръстосваме целия град, занимаваме се с наркопласьорите на едро, бандите, дребните риби, продаващи дрога по улиците, с една дума, познаваме почти всички от тях. Обаче онези, които не познаваме, онези, до които не можем да се доберем, са всъщност истинските хитреци, продаващи по кило и нещо седмично на богаташите. Няма оплаквания, никого не можем да сгащим. И никой не кисне по кръстовищата. Именно тези имена ни трябват.

— Знаеш много добре, че не се занимавам с дрога. Много е опасно.

— Да, обаче си лихвар, Карл. Познаваш много богаташи, получаващи парите си по твърде странни начини, които прекарват голяма част от тях през носа си и които не си купуват дрогата от гетото.

— Ще ми отрежат тиквата — промърмори Нокс.

Лукас вдигна рамене:

— Кой ще разбере, че си говорил с мен? Освен това, по този начин ни караш да не проявяваме инициатива и да открием с какво наистина си изкарваш хляба. Схващаш ли нюанса?

— Това заради Алией Мейзън ли е?

— Да.

— Никой не бива да убива млади момичета — каза Нокс. — Четох тази сутрин в Стар Трибюн интервюто с родителите й. — Той погледна към служебния вход, където лицето на дъщеря му продължаваше да се мярка от време на време зад стъклото на вратата. — Мога да поразпитам. Но както и последния път, може да се върна с празни ръце.

— Вярно, че беше с празни ръце, но пак ни помогна — рече Дейвънпорт. — Елиминирахме някои възможности.

— Добре, ще поразпитам — обеща Нокс. — А сега няма ли да се направиш, че те викат, защото детето ми оттатък вече ще полудее.

Лукас си тръгна. На половината път до ъгъла се обърна и добави:

— Ще чакам с нетърпение да ми се обадиш.

Нокс поклати глава и не помръдна, докато гърбът на полицая не изчезна зад ъгъла. Луничавият крадец се измъкна от магазина и попита:

— Какво искаше тоя?

— Глупости на търкалета — отвърна Карл и се извърна към него. — Викаш, още никой не знае, че тракторът е откраднат?

— Никой няма да разбере чак до утре, когато собственикът се прибере от Вегас.

— Можеш ли да го върнеш?

— Да го върна? — изгледа го като ударен Рой. — Ама аз току-що го свих!

— Да, обаче тоя тип ще се разрови, можеш да бъдеш абсолютно сигурен. И ако това нещо е включено в списъка, ще дотърчи веднага тук и ще поиска да разбере къде е отишло. Ще се наложи да му кажа, че съм отказал да го купя. И той ще хукне подир теб.

— Ама ти няма да му кажеш…

Нокс вдигна рамене:

— Не ми вършиш кой знае каква работа.

— Мамка му, Карл!

— Затова го върни — пресече го Нокс. — Твоят човек кога ще ходи пак във Вегас?

— Ходи по веднъж на всеки два месеца.

— Е, тогава пак ще го откраднеш — каза Карл. — Ще ти дам три хиляди.

— Три?

— Ако искаш — вдигна рамене Нокс с безразличие.

Крадецът извърна глава към големия жълт трактор и рече:

— Ще се набутам с петдесет долара за гориво.

— Хей, Рой?

— К’во?

— Кажи го на някой, на когото му пука.

 

 

Лукас мина пак през службата и остави бележка на един от колегите си от отдел „Имоти и собственост“, в която го молеше да провери има ли откраднати трактори „Кубота 2900“. През последните десетина минути бе започнал да си поглежда часовника през трийсет секунди. Сега пак го погледна и се запъти към един ресторант на име „Бел Джар“. От Катрин никаква следа. Беше подранил с няколко минути, но усети как го обзема безпокойство. Може да е решила да не дойде…

Управителят на ресторанта го настани на ъглова маса, откъдето се виждаше цялата зала. Мина сервитьорката и му остави листа с напитките, минутка по-късно се върна и Лукас си поръча мартини.

— Сам ли ще обядвате днес? — попита го тя.

— Не, аз… — В същия момент на вратата се показа Катрин. — Имам среща с онази дама там.

Забеляза, че Катрин е отделила същото внимание на облеклото, каквото и той. Сива вълнена пола, черен кашмирен пуловер и обувки с ниски токове. На ушите й блестяха малки диамантени обици. Според него изглеждаше страхотно. Тя го погледна в лицето, опитвайки се да отгатне впечатлението му, и съвсем леко се изчерви, докато той ставаше да я посрещне.

— Лукас.

— Как си? — Вече почваше да пелтечи. — Искам да кажа, след като приятелката ти…

— Погребението е във вторник — обясни тя. — Край. Толкова неща преживя, че… Не се чувствам никак зле, когато го казвам.

— Ами…

Тя се усмихна и попита:

— Поръча ли си нещо?

— Мартини.

— Мартини? А какво стана с „Грейн Белт“?

— Пазя го само за специални случаи — отвърна той и огледа залата. — Ако си поръчаш сандвич тук, главният готвач сигурно ще припадне.

— И аз ще пия едно мартини — каза тя. — Питие от доброто старо време с приятел от… същото време.

„И тя май започва да пелтечи“, помисли си Лукас.

— Когато те видях за последен път… не вчера сутринта, а тогава… беше доста ядосана.

— Спомням си — рече тя. — Ти беше толкова твърдоглаво хлапе. Невероятно твърдоглаво. Освен това бе абсолютно сигурен, че си божи дар за жените, ако си спомням добре.

— Хайде стига! Не съм бил дар за никого.

— Ама го казваш сега.

— И ти самата не беше кой знае какво цвете за мирисане.

— Ще се караме ли сега?

Но усмивката вече бе на устните й — почти зарадвана усмивка, като че ли всичко е било така, както си го е мислела.

— Когато те видях за последен път — каза той, снишавайки глас, — ти беше чисто гола. Последно те помня как стоеше в средата на стаята с ръце на кръста и си търсеше гащичките.

— Това беше нещо, което не биваше да споменаваш — прошепна тя, този път силно изчервявайки се. — Макар наистина да си спомням, че доста се разкарвахме голи из стаята.

— Да. Господи! Стари ли сме сега?

— Не, но тогава определено бяхме млади. — Намина един от сервитьорите, остави им менюто и кана вода и обеща пак да дойде.

Катрин отвори менюто и вдигна поглед над ръба му към Лукас:

— Тогава ти наистина ме ядоса. Едва се сдържах. Никога не съм казвала на Джак за нас, а той беше много запален по хокея и непрекъснато ме мъкнеше по хокейни мачове, преди да се дипломира. Всъщност беше един от твоите фенове. Спомням си как се вкисвах, като те гледах на игрището. Носиш се по леда, чупиш стойки, пъчиш се като доволен самец, пускаш усмивки на мацките…

— Господи! — Той бе впечатлен.

— И като се сетя, пак ми се вдига кръвното. — Очите й се сведоха към менюто.

И приказките им за секс приключиха с това. След като поръчаха, разговорът им пое друга насока — как живеят, какво правят.

— Казваш, че мъжът ти те водел по мачове, преди да се дипломира… А кога се дипломира?

— На следващата година. Оженихме се през юни, карах вече втора година, а той получи назначение в една военна болница в Корея с чин капитан. После, когато се върнахме, той се включи в практиката на баща си в Лейк Сити… и оттогава сме там.

— А ти? Ти не завърши ли?

— Не… Знаеш как стават тия неща. Забременях, докато бяхме при военните. Искам да кажа, ходех на лекции през всичките тези години, но задочно и повече не се върнах редовно. Мислех да се запиша тази година в „Макалистър“, обаче просто… не знам. Не го направих. Сега трябва да отида тази зима и все още не знам… Чувствам се… прекарана. — Тя се усети и прекъсна мисълта си. — За последен път, когато говорех такива думи, ходех с теб.

— Е, от хубавите неща трудно може да се отърве човек — каза Лукас кисело.

Когато започнаха да се хранят, тя продължи:

— Всичко беше наистина добре. Влюбих се в Джак веднага и се радвам, че така се случи. Но беше нещо като кошмара на феминистките. Непрекъснато се питах: „А аз? Кога ще напишат моя филм?“. Винаги съм си мислела, че ще стана звезда, а вие около мен просто щяхте да бъдете нещо като допълнение. А вместо това се оказах с третостепенна роля, сменяйки пелени на заден план, пишейки домашни… Мислех, че си приличаме, защото ти винаги правеше онова, което искаше. Винаги си бил звездата в твоя филм. Мислех, че и аз съм същата и винаги ще правя онова, което искам. Но след това дойдоха децата, трябваше да се грижа за тях. Нямах никакъв избор, защото те бяха мои, нямаше кой друг да го прави и просто защото така бе редно…

— Сега обаче те поемат по своя път — каза Лукас. — И ти можеш да правиш онова, което искаш.

— Но какво да правя? Имам чувството, че ако искаш да бъдеш звезда в какъвто и да е филм, трябва да започнеш още от млад, да работиш като роб и най-добрият начин да вършиш това е, когато си гладен през цялото време. Обаче Джак започна да инвестира още докато беше в армията, а той винаги правеше добри пари… Така че знаеш ли колко имаме сега? Някъде около десет милиона. Смешна сума… Джак иска да купи къща във Флорида, освен това започна да говори за апартамент в Лондон — и двамата с него обичаме Лондон, а сега можеш да стигнеш дотам само за седем часа… Така че какъв е смисълът тепърва да се опитвам да ставам звезда? Да постигна какво?

— Не и пари може би. Ти си художничка, освен това искаш да се занимаваш с фотография. Ами занимавай се. Или рисувай.

— Уффф — изпъшка тя. — Всичко това изглежда толкова безсмислено сега. И удобно. И лесно.

— Ами тогава иди да завършиш колежа по криминално право — предложи й Лукас. — И ставаш ченге. Мога да уредя да те вземат в Минеаполис и тръгваш да се занимаваш с убийства.

— Наистина ли?

— Какво искаш да правиш, Катрин? — попита я той.

— Във всеки случай не искам да съм ченге.

— Тогава какво?

— Не знам… Всичко ми е толкова уредено, подредено… че чак ми иде да закрещя.

 

 

Той я изпрати до колата. Тя се повдигна на пръсти, целуна го по бузата и се вмъкна зад волана на линкълна.

— Между другото вероятността да се срещнем случайно на улицата е почти равна на нула, но ако все пак това стане… идваме в града на всеки две седмици… да знаеш, че не съм казала на Джак за днешния обяд. Просто щеше да задава много въпроси. Така че, ако те видим…

— Ясно… Не се притеснявай.

 

 

По пътя обратно усети, че си подсвирква, и се спря. Стига бе, омъжена жена е. Освен това не остана с впечатление, че бракът им е несполучлив. Но между тях все пак имаше нещо — между него и жената, която вече едва познаваше — и то бе свързано главно със секс. Мисълта би трябвало да му свали малко настроението, но не стана така.

Когато се върна в службата, на вратата му пак имаше бележка: Намери ме! Марси.

Шерил си беше на работното място в „Убийства“. Не го попита как е минал обедът.

— Трик го няма.

— Какво?

— Управителят на мотела ми каза, че тази сутрин си тръгнал, след като се качил в десетгодишен масленозелен кадилак с багажник, пълен със стикове за голф и един куфар. Записали сме номера.

— Истински ли е?

— Да. От Илинойс. Пуснах го през компютъра, но излезе на името на друг човек — Робърт Пети — който ни каза, че го бил продал преди две седмици и че новият му собственик трябвало да смени номерата. Трик обаче май не си е дал този труд.

— По дяволите! — изруга Лукас. — Пусна ли го за издирване?

— Да. В най-близките пет щата. Обадих се и на Дел, така че и той ще гледа. Управителят на мотела каза, че Трик никак не бързал. Отписал се десет минути преди срока и двамата си поприказвали малко за футбол. Така че…

— Сигурно е още някъде наоколо.

 

 

Влезе Слоун и попита:

— Чете ли го?

После размаха пред него Стар — на първа страница беше Алией, застанала в някакво огромно и тъмно помещение. Зад гърба й във всички посоки се пръскаха искри. Беше облечена в нещо, прилично на мъжки слипове, и къса раздърпана тениска, под която надничаше голата плът на корема й. Отгоре с тлъсти жълти букви пишеше: „Алией. Последната снимка“.

— Ега ти! — ахна Шерил.

Тя дръпна изданието от ръцете на Слоун и отвори на творческия й портрет, поместен някъде по средата. Алией в рокля с цвета на карибска пяна, крачеща по нещо като пътека, бушуваща в пламъци. Алией отново в слиповете и скъсаната тениска, но този път през една от дупките дръзко надничаше яркочервено — явно покрито с руж — зърно, а зад нея се виждаше огромен мъж с маска на заварчик.

На отсрещната страница в едър план бе поместена снимката на жена, която Лукас не би познал, ако снощи не беше видял кадрите по телевизията и белезите.

— Това не е ли?… — поколеба се Слоун.

— Джаил Корбо — отвърна Дейвънпорт.

— Изглежда по-различно — забеляза Слоун.

— Много по-добре — промърмори Лукас.

Бе хваната през нощта в пълен анфас. Въпреки че снимката приличаше на вестникарска, явно бе правена в студио — всичко беше съвършено изпипано, балансирано и аранжирано. Корбо надничаше през голото си рамо — на леко напрегнатата от усилието шия висеше огърлица от тъмни перли и се спускаше надолу, излизайки от кадър. Косата й бе късо подстригана, а изражението — гневно… Червилото й бе в някакъв тъмен цвят, може би тъмнопурпурен.

— Страхотни мадами! — каза Шерил. — Ако си падах по лесбоизпълненията, щях и на двете да им пусна.

— Еее, какви са тия думи? — възмути се престорено Слоун.

— Думи, от които ми става — отвърна Лукас, сбутвайки Марси с лакът.

— И не само на теб — рече тя и потупа по скута на заварчика от снимката зад Алией.

Лукас сведе очи да погледне по-отблизо.

— Това не му ли е…

— Освен ако не си е пъхнал някоя щанга в гащите — бе коментарът на Шерил. — Пък и доста трябва да е търсил, докато намери толкова голяма.

 

 

Нищо ново не се случваше. Ченгетата влизаха, клатейки глави, и си търсеха друга работа. Всички, за които бе установено, че са били на партито, бяха разпитани. Никой не бил употребявал дрога, никой не знаел откъде идва. Никой не бил виждал Алией след полунощ и само няколко души си спомниха за Лансинг.

След редовната оперативка — в края на работния ден в кабинета на Роузмари Роу, Лукас си тръгна за вкъщи. Преоблече се в горнище на анцуг и шорти, побяга четирийсет и пет минути в тихия Хайланд Парк и се върна. После прослуша телефонния си секретар и чу оставеното там съобщение: Обади се на Карл Нокс.

 

 

— Карл — каза той в слушалката. — Обажда се Лукас Дейвънпорт.

— Приготвил съм ти две имена. Трябва да ти кажа, с голяма мъка ги изцедих и вече почвам да се стягам.

— Имената!

— Къртис Логан. Казва, че е художник, и наистина едно време е работил в някаква художествена галерия. Започнал, като продавал кока и екстази на някои от меценатите — така му потръгнало. Само из някои среди обаче.

— Добре. Къртис Логан. Записах го.

— И Джеймс Бий.

— Той пък с какво се занимава?

— Лицензиран финансов съветник. Свързан е с богаташи чрез една компания, наречена „Счетоводни услуги RIO“. Прави същото като Логан, продава екзотична дрога.

— А как са с продажбите? От дъжд на вятър или редовно?

— Не знам със сигурност. Не правя разследване, а просто търсех връзка. Но останах с впечатление, че е нещо по средата. И са много предпазливи.

— Задължен съм ти — каза Лукас.

— И още как! И, за бога, недей да правиш така, че всички да разберат за мен.

 

 

И двете имена ги нямаше в списъка с гостите на партито, но той и бездруго не го очакваше. Лесни неща на този свят нямаше. Но ако ги подхванеха както трябва, може би щяха да им дадат някои имена, оттам други и така нататък…

Дел още работеше. Лукас набра мобифона му и го измъкна от някакъв бар.

— Имам две имена за теб, обаче трябва да пипаш фино.

— Като с ръкавици.

Продиктува му имената — Дел не беше чувал за тях — и добави:

— Обади ми се, ако научиш нещо.

— До утре сигурно няма да успея да разбера нищо — отвърна Дел. — Ще поразбутам банките, ще поразбутам малко финансовите кръгове.

— Не забравяй, че не можем да си позволим дългосрочно разследване.

— Ще се постарая, но все пак не мога да отида да почукам на вратите им.

— Да си чул нещо ново за Трик?

— Не, обаче се говори за някакъв голям удар. Довечера или утре вечер. Още не съм се ориентирал, но това може да се окаже възможност.

— Обади ми се, като се ориентираш.

 

 

Тази вечер той работи върху играта си и никой не го обезпокои по телефона. Сутринта обаче телефонът иззвъня.

— Буден ли си, сънльо?

Роузмари Роу — по-точно думите й — винаги го караше да се усмихва, но не и тази сутрин. Тонът бе много мрачен.

— Какво е станало? — попита Лукас.

— Амнон Плейн е мъртъв.

— Мъртъв? — повтори той глупаво.

— В Сейнт Пол. Някой го гръмнал.