Джон Сандфорд
Лесна жертва (10)

10.

Нямаше какво повече да прави в управлението: ченгетата бяха разпределени, гледаха си работата. Пишеха биографии на участниците в партито, сравняваха показанията им. Отвън телевизионните фургони започваха да се трупат покрай тротоара. Той се обади на Роузмари, каза, че се прибира вкъщи, и си тръгна.

Хапна един сандвич, извади от хладилника бира — последната, ще трябва да отскочи до магазина. Сетне включи телевизора — кинаджиите, както очакваше, бяха полудели. Местните новинарски емисии бяха свили спорта и прогнозата за времето до триминутни бюлетини, а останалото от половиния час време го бяха посветили на Алией. След това идваше ред на коментарите. Водещите имаха на разположение цял ден, за да изследват връзката между модата и наркотиците, и разни господа със сериозни изражения и неразбираем език разглеждаха надълго и нашироко аспектите на тази връзка.

Фокс и Ен Би Си показаха страхотна снимка на Алией в нещо, прилично на мъжко бельо. Снимката беше секси, но в достатъчно разумни граници, за да бъде показана по телевизията без замазани ключови места по нея. И колкото повече хвалеха Плейн като фотограф, толкова повече превъзнасяха и Стар за публикуването на снимката.

Говорителят на Ей Би Си съобщи, че този брой на Стар ще се появи по щандовете до два часа утре следобед — само трийсет и шест часа след убийството на Алией. Каза го така, сякаш бе кой знае какво техническо постижение. Лукас получи само не повече от секунди телевизионно време — интервюто с него бе прекъснато от кадри с изумената физиономия на Джордж Шоу, облечен в дънки и горнище на анцуг. Бяха захапали въдицата с Джордж, но недостатъчно.

— Докато от полицията ни уверяват, че наркотиците са в центъра на следствието, масово се разпространяват слухове за многобройни сексуални изпълнения с участието на бившия фотомодел Джаил Корбо…

И показаха снимка на Корбо в черна рокля с китайска кройка, подчертаваща чертите на лицето й и по-специално — фината мрежа белези по него.

След малко на Лукас му омръзна, той изключи телевизора, стана и бавно се приближи към чертожната дъска.

Една идея на нощ — това бе всичко, което се искаше от него. Идеята му от тази вечер беше, че може би ще му трябва програмист на пълен работен ден — или най-добре, помисли си, програмистка. Някоя сладка, руса и с очила със златни рамки. Продажбите на игрите обаче нямаше да са достатъчни, за да може да си позволи услугите на програмистка дълго време. Затова трябваше да има някакво ограничение във времето. Да речем, една година.

Извади чист лист хартия, седна на високата табуретка и хвана молива. Не можеше да започне…

Катрин. Не знаеше какво да мисли за нея, но тя не излизаше от главата му.

Не го сдържаше на едно място. Той излезе в коридора, вдигна телефона и набра номера на метоха. Някаква монахиня вдигна.

— Обажда се Дейвънпорт от Полицейското управление на Минеаполис — представи се Лукас. — Трябва да говоря със сестра Мери Джоузеф.

— Ще я намеря — отвърна монахинята. Глас на млада жена, в който се долавяше оттенък на потиснатост.

Сестра Мери Джоузеф бе най-старата му приятелка — още от началното училище. Родена под името Ел Кругър, тя беше преподавателка по психология в колежа „Света Ана“ — само на няколко пресечки от дома му.

Почака две минути и накрая чу как някой поема слушалката.

— Лукас.

Усмихна се, като чу гласа й — винаги се усмихваше.

— Хей, Ел. Как си?

— Стига празни приказки, Лукас. Казвай какво става с убийството на Алией Мейзън.

— Не очаквах да ме питаш.

— Свързано ли е с лесбийство?

— О, боже…

— И какво означава комбинацията „лесбосливи“?

За миг Лукас изгуби ума и дума, макар веднага да му стана ясно, че никога няма да намери отговор на този въпрос. Но Ел се засмя весело и каза:

— Можеш пак да дишаш.

— Виж какво, не прави повече така — рече той. — Колкото до Алией… всичко е голяма каша. Имало е лесбийски изпълнения малко преди да я убият, имало е акт, в който са участвали три жени. Нямам представа какво общо има това с убийството. Може би нищо. Тъкмо по този въпрос исках да те питам.

— За какво точно?

— Когато гейове се избиват, това става по много груб начин — текат реки от кръв, беснеят като луди. Много ножове, много желязо. Не знам защо. Намирали сме момчета, намушкани по двайсет-трийсет пъти.

— Страстта се превръща в ярост, когато нещата се объркат: страстта и яростта са свързани. Какви са тия жени? Всичко на сексоснова ли е, или е било по-малко секс, а повече нещо друго?

— Точно това ме притесняваше. Една от жените каза, че макар да имало секс, той не бил агресивен, а приличен на гушкане. Обаче сексуален контакт е имало — галене, орален секс. Но не е бил… бесен.

— Може и да не е бил — каза Ел. — Обществената неприязън към лесбийството не е толкова голяма, колкото към мъжкия хомосексуализъм. Ако някой мъж участва в гейсекс, той може да изпадне в силен емоционален стрес… поне отначало. А жените понякога могат да преминат от чисто приятелство към докосване, секс и след това отново да се върнат към приятелство — без никакви сътресения и без да чувстват никаква вина. Затова няма толкова много убийства между лесбийки. Сътресението не е толкова голямо.

— И трите жени са имали връзки и с мъже. По някой път дори едновременно.

— В това няма нищо необичайно. Някои жени са… как да ти го кажа? Рефлексивни лесбийки… да, точно така. Обръщат внимание на жени по същия начин, по който… и ти. Но много жени, особено пък млади… могат просто да се носят по течението, имайки връзки и с жени, и с мъже. Тук дори съществува и нещо като моден елемент.

— Аха.

— Огледа ли семейството на Алией?

— Работи се по въпроса. Но се срещнах с нейните. Не съм сигурен дали могат да получат наградата за най-добри родители… От бебе са я повлекли по конкурси за красота из цялата страна, натикали са я в лапите на шоубизнеса. Живеели са чрез нея.

— Хм.

— Има и един брат глупак.

— Интересно… Това означава, че в семейството може да е имало създадено силно напрежение.

— Аха. Той е някакъв селянин проповедник около Фаргоу или някъде там. Раздава дрехите си.

Ел ахна:

— Да не е… Том Олсън?

Лукас свали слушалката от ухото си, погледна я с недоумение, после пак я вдигна.

— Да. Познаваш ли го?

— Той е светец… А стига бе!

„А стига бе“ за Ел бе недопустим език.

— Какво?

— Той наистина е светец. Евангелист е. Според него, изцелението на душата може да дойде идния месец или идната година, защото той просто го вижда, че идва. Надига се като вълна. Може да е шизофреник; определено е екстатичен. Тук имахме едно момиче от неговия край — Ред Ривър. Веднъж отиде да види родителите си. Той държал проповед в една зала за боулинг. Тя отишла да го чуе с приятелки. След това се върна, напусна метоха, напусна Църквата и започна да се разкарва из Ред Ривър, проповядвайки Евангелието. Опитвам се да поддържам връзка с нея и именно тя ми каза, че на Олсън понякога му се появявали стигми^[1].

Гласът й затихна на думата „стигми“.

— Ти се бъзи… шегуваш.

— Не. Не се шегувам.

Лукас в никакъв случай не би могъл да се нарече ревностен католик, но по гърба му пролазваха тръпки, щом чуеше за стигми. За това да ти тече кръв от ръцете, краката, че дори от главата, където е бил тръненият венец…

— Значи мисли, че е Бог?

— О, не — възрази Ел. — Съвсем не. По скоро определя себе си като пратеник, подготвящ пътя.

— Значи Йоан Кръстител — заключи Лукас.

— Според мен не би го казал така. Ти се правиш на саркастично ченге, а той е сериозен човек.

— Днес го видях в службата. Беше доста… напрегнат.

— Къде е бил, когато е било извършено убийството? — попита Ел.

— Във Фаргоу. Или някъде там. Според него. Мислиш ли, че може и той да го е направил?

— Не знам. Светостта най-общо казано е мистика, но тя се основава на дълбоки емоционални течения, някои от които често могат да бъдат доста тъмни. Може да е изпитвал много дълбоки чувства към сестра си. И поради това емоционално състояние е възможно да стане доста… експанзивен.

— Точно такъв беше с шефката.

Двамата поговориха още няколко минути и Лукас я запозна с подробностите около престъплението. Ел щеше да помисли и ако й хрумнеше нещо, щеше да му се обади. Казаха си „довиждане“ и той се отправи към чертожната дъска. На половината път обаче се спря, върна се при телефона и отново набра номера на метоха. Отговори му същата потисната млада монахиня и той отново изчака двете минути, докато намерят Ел.

— Нещо друго ли се сети?

— Спомняш ли си какво ми каза още като вдигна слушалката преди малко?

— Не. Сигурно нещо съм те подкачила.

— Попита ме горе-долу следното: „Какво става с убийството на Алией Мейзън?“.

— Е, и? — озадачено запита тя.

— Никой не пита за другата жена. За Лансинг. Все едно е салфетка, с която си е изтрил ръцете и я е захвърлил.

— Хм. Честно да ти кажа, изобщо не се сетих за нея — призна си чистосърдечно Ел.

— Знаеш ли, когато ти пострада… пострада, защото други се опитваха да отвлекат моето внимание. И донякъде успяха… Та и сега. Всички повтарят: Алией, Алией… Дано да не сме на погрешен път.

— Щом го осъзнаваме, няма страшно — каза Ел и след кратка пауза добави: — Ще помисля за нея. Ще се помоля за нея.

 

 

Късно същата вечер, докато, седнал на леглото, събуваше чорапите си, Лукас се сети за Трик Бентоан — комарджията, който не беше мъртъв и който не бе убит от един боклук, лежащ в момента в „Стилуотър“. Беше забравил да се обади на окръжния прокурор, а явно и Дел не беше се сетил: двамата се бяха виждали десетина пъти през деня и никой от тях не бе повдигал въпроса.

Той изруга под нос. Доста народ щеше да се ядоса от забавянето, макар ситуацията да бе малко комична.

Ала когато започна да се унася, вече не мислеше за Трик. Мислеше какво да си облече утре за обяда.

С Катрин.

 

 

Още по-късно същата нощ, недалеч от дома на Лукас, но все пак от другата страна на Мисисипи, Джаил Корбо чу някакъв шум, приличащ на дращене по вратата. Очите й рязко се отвориха и тя седна в леглото. Беше капнала, но не можеше да заспи. Бе взела хапче, но организмът й се пребори и с него. Алией. Амнон й повтаряше, че е омаяна, че Алией не е нищо повече от едно послушно отражение на нуждата на Джаил от специални видове удоволствие, от порочен, всеотдаен и моден партньор в леглото. Красив. И Джаил се страхуваше, че е прав, че тя е повърхностна, развратна. Носеща се по течението.

Драскането по вратата я изтръгна от потискащите мисли. Разпозна звука още като го чу. Някой се опитваше да влезе.

Джаил живееше в малка къща в южния край на завоя, недалеч от „Метродом“. Спалнята й се намираше на втория етаж — първият бе изцяло зает от работилницата й. Оборудване, пещи за изпичане на глината, склад за глина, помещение за ваяне. Ваяне, което бе развило ръцете и раменете й — ченгетата я бяха питали за това. Един даже я бе хванал за ръката и я бе помолил да стисне. Тя се подчини, а ченгето се престори, че го е заболяло. Подиграваха се с нея. Опитваха се да я сплашат. Не успяха.

Ченгетата не я плашеха, не я плашеше и драскането по вратата. По-рано, когато обирите с взлом бяха често срещано явление, това драскане се чуваше веднъж на една-две седмици. Обаче с времето постепенно бе затихнало и тя не беше го чувала поне от година, че и повече.

Все пак…

Тя скочи на пода, коленичи като за молитва и бръкна под леглото. Пръстите й веднага я напипаха — студена стоманена цев. Издърпа я и в ръцете й се оказа стара дванайсеткалиброва пушка „Уинчестър“. Джаил с бързи движения се озова в банята и застана под матовото прозорче над ваната. Отлости резето и безшумно плъзна прозорчето нагоре.

Точно пред входната врата долу бе клекнал едър, облечен в черно мъж и несръчно, като аматьор, бърникаше в ключалката. Предната площадка бе обрамчена от храсталак и не се виждаше от улицата.

Тя заговори тихо, но съвсем ясно:

— Ей, ти, там долу.

Фигурата замръзна, след малко леко се поизвърна. В слабата светлина от уличното осветление й се мярна част от лицето, също както се мярка луната зад някой раздърпан облак — бледо, размазано, неясно.

— Имам пушка. — Тя напомпи и старият механизъм за зареждане отвърна с отчетливо щрак-щрак, ефектния звук, чуван милион пъти по филмите. — Дванайсеткалиброва. Насочила съм я към главата ти.

Лицето изчезна. Мъжът се извърна, бърз като мисълта, и хукна, движейки енергично крака и ръце — с два скока прекоси алеята, свърна зад ъгъла и изчезна по улицата.

Загледана в безславното му бягство, Джаил си позволи да се усмихне за първи път от двайсет и четири часа насам. Но докато затваряше прозореца отново и слагаше резето, една съвсем неочаквана мисъл прекоси съзнанието й.

Този не приличаше на крадец. Изобщо не приличаше. По-скоро на някакъв недодялан селяк.