Джон Сандфорд
Лесна жертва (1)

1.

Когато първият човек се събуди онази сутрин, изобщо не му мина през ума да убива когото и да било. Събуди се с глава, люшкана от ритъма на блус, с мозък, твърде набъбнал, за да се побере в черепа му, и готов да се пръсне пикочен мехур. Полежа малко със затворени очи, поемайки дъх покрай език, добил вкус на пърлена кокоша перушина. Блусът долиташе през вратата на спалнята.

Трудно приземяване.

Три дни се бе носил на крилата на кокаина, изпълнявайки всички свои желания, ама наистина всички. После, през последната вечер, слизайки бавно от висините, той се бе отбил в един магазин за бутилка „Столичная“. В пулсиращата му глава изникна спомен как бе взел бутилката от рафта и бе вдигнал скандал на продавача, който отказваше да му развали стодоларовата банкнота.

Някъде по това време коката вече не действаше и водката се бе оказала лош избор. Меко кацане след тридневен полет не можеше да има, а бутилката водка превърна това приземяване по корем в пълна катастрофа. Сега плащаше за грешката си. „Ако някой отвори черепа ми — помисли си той — и изпразни съдържанието му, мозъкът ми ще прилича на току-що сгъстила се свинска пача.“

С мъка разлепи клепачи, повдигна глава и погледна часовника. Седем и няколко минути. Беше спал четири часа. Абсолютно недостатъчно след такъв дълъг полет с кока, а и както сам вече бе разбрал, водката не му бе помогнала. Ако беше успял да полежи непробудно десет-дванайсет часа — а на него му трябваха шестнайсет, за да си навакса — може би най-лошото щеше да е вече зад гърба му. Сега обаче просто се налагаше да се примири.

Той се обърна наляво, където, заровила глава във възглавницата, спеше изрусена жена. Виждаше само половината от главата й — другата половина бе покрита от червените ресни на одеялото. Жената лежеше, без да помръдва, също като мъртва, но… откъде такъв късмет. Той отново затвори очи и от света не остана нищо — освен тежкия ритъм на блуса, долитащ някъде от съседната стая от настроения на деветстотин и нещо мегахерца телевизор. „Забравил съм го май от снощи“, каза си той.

„Трябва да се размърдам — бе следващата му мисъл. — Да се изпикая. Да глътна двайсетина аспирина и да сляза долу до кръчмата за една-две палачинки и няколко наденички.“

Мъжът не се събуди с мисълта за убийство. Събуди се с мисълта за главата си, пикочния си мехур и една-две палачинки. Странно се подреждат понякога нещата.

Същата тази нощ, след като уби двама души, той малко се изненада.

 

 

Зеленооката Алией Мейзън стоеше на кърмата на един ръждивочервен речен шлеп. Беше в маркова рокля, прилична на морска пяна върху карибски риф — дълга до глезените, точно съвпадаща по цвят с бледозелените й очи, тя плътно обхващаше бедрата и изведнъж бухваше около глезените. Имаше огромни очи и приличаше на фея, докато пробягваше по широката трийсет сантиметра бледожълта чамова дъска, която се подаваше от тъмната вътрешност на шлепа като огнен език.

Зад нея огромен мъж в бяла тениска, работни панталони и високи до коленете ботуши изкарваше искри от парче ковано желязо с помощта на ацетиленова горелка. Беше си сложил черна маска на заварчик и около нозете му се стелеше тежък сив дим с остра миризма. Непроницаемата маска, косматите му ръце, мръсната тениска, пушекът и късите крака му придаваха вид на застинало в напрегната поза създание от приказен свят.

Приказен свят за три хиляди долара на час.

 

 

— Не става, мамка му! Мамка му, не става!

Развял черната си дълга коса, с просветващи на изкуствената светлина очила, Амнон Плейн притича покрай бутафорията и гласът му продължи да реже като парче счупено стъкло:

— Алией, много си скована. А аз искам да изхвръкнеш оттам. Искам да засилиш крачка, когато идваш до края, а не да я забавяш. Ти я забавяш. И искам да изглеждаш вбесена. А ти изглеждаш раздразнена… изглеждаш разтревожена…

— Аз съм раздразнена… и замръзвам — тросна му се Алией. — Настръхнала съм като оскубано пиле.

Плейн се обърна към един от помощниците:

— Лари, премести печката отзад. Да я стоплим малко.

— И да я поопушим — добави Лари, сложил ръце на хълбоците, поклащайки ханш.

Той не беше гей, просто се шегуваше.

— Ще се оправим някак с изпаренията. Нали? Окей? Ще се оправим някак с изпаренията.

— Трябва да направиш нещо — обади се отново Алией. — Наистина ми е студено.

Тя обхвана раменете си с ръце и потрепери, за да подсили ефекта. Един облечен в черно мъж излезе иззад прожекторите, събличайки спортното си сако. Беше висок, слаб, с дълга кестенява коса, падаща свободно над раменете му. На лявото му ухо проблясваше сребърна обичка, а под долната му устна тъмнееше изящно оформено петно косъмчета.

— На̀ ти това, докато се оправят — каза той на Алией.

Тя се сгуши в сакото. Извръщайки поглед от тях, Плейн подбели очи към небето.

— Лари! Премести я най-сетне тая шибана печка.

Лари сви рамене и забута газовата печка към вътрешността на шлепа. Ако всички пукнеха от натравяне с въглероден двуокис, грешката нямаше да е негова.

Плейн отново се извърна към Алией:

— Джакс, върни се и си вземи сакото.

— Хей… — опита се да каже нещо мъжът в черно, но никой вече не му обръщаше внимание.

Амнон продължи:

— Алией, искам да си вбесена. Не прави така с устните. Ти ги бърчиш ето така. — Сви устни да й покаже. — Това е най-обикновено цупене. А на мен цупене не ми трябва. Нужно ми е ей това… — Направи свирепа гримаса и Алией послушно се опита да го имитира.

В това се състоеше един от талантите й — умението да имитира изражения така, както балерината имитира движения.

— Ето това е — каза й Плейн. — Обаче разшири устата си още малко, свий ъгълчетата й надолу и я остави така, докато вървиш. Хайде сега пак. — Тя го направи отново, следвайки указанията му. — Този път е добре, но ти трябва малко по-голяма уста.

Той се извърна към прожекторите и тълпата, събрана зад тях: счетоводител, художествен ръководител, гримьор, коафьор, представител на рекламодателя, втори помощник и родителите на Алией — Лин и Лил. Не се бе погрижил за столове, а в шлепа едва ли някой би поискал да седне — не и ако ушитите му на ръка дънки струваха четиристотин и петдесет долара. Явно подвиквайки на гримьора, Плейн каза:

— Направи й устата. — После, извръщайки се малко по-встрани, към втория помощник-режисьор, продължи: — Джими, къде е шибаният полароид, мамка му? Виждаш ли го някъде?

Джими размаха малкия цветен фотоапарат, който използваха, за да измерват експозицията.

— Ето го.

Зад тях художественият ръководител прошепна на счетоводителя:

— Все „мамка му“, все „мамка му“.

На което счетоводителят също така шепнешком отвърна:

— Всички са такива.

Амнон погледна полароида, после вдигна очи към един кашон над главите им.

— Преместете тоя кашон. На около половин метър вдясно. Насам. — Джими го премести и Плейн се огледа. — Всички готови ли са? Алией, не забравяй чертата. Кларк, готов ли си?

Заварчикът каза:

— Да, готов съм. Искрите как бяха?

— Искрите бяха супер, искрите бяха велики — отвърна Плейн. — Ти си единственият човек, дето бачка тази сутрин, мамка му! — Отново се извърна към Алией: — Само не се цупи, мамка му! Мини през чертата като вятър…

 

 

Алией търпеливо изчака гримьорът да се погрижи за устата й, взирайки се разсеяно над ухото му, докато човекът удебеляваше с червило долната й устна. Джакс прошепна в ухото й:

— Обичам те. Страхотно се справяш, страшна си!

Алией едва го чу. Вече се виждаше как върви по дъската съгласно представата на Плейн.

Щом гримьорът приключи, тя се отдръпна на стартовата позиция, отбелязана с черта, и когато Плейн каза: „Тръгвай“, Алией подготви изражението си и тръгна по дъската, полюшвайки ханш, минавайки като вятър през линията със зелената рокля, усукваща се край бедрата й. Зад нея оранжево-червените искри на заварчика проблясваха на фона на тъмната вътрешност на шлепа. Вонята и пушекът от топящия се метал се виеха около нея. Плейн, застанал зад фотоапарата, викна:

— Добре. — После се приближи към жената и добави: — Малко по-добре, мамка му!

 

 

Свряна в търбуха на шлепа, групата работеше вече втори час. Шлепът беше подарък — лоцманът на гръцкия влекач „Трепонема“ го бе блъснал в бетонната колона на един от мостовете. Повреденият шлеп бе откаран в дока в Сейнт Пол, където заварчиците изрязаха смачканите стоманени листове от носа и подготвяха слагането на нови. Докато търсеше подходящи места за снимки, Плейн бе забелязал разпорения шлеп. После веднага предложи на „Арчър Даниълс Мидланд“ — компанията собственик на шлепа — да забавят ремонтните работи с една седмица, в замяна на което АДМ щеше да се появи на страниците на „Вог“. Ръководителите на АДМ не можеха да си представят защо трябва да рекламират точно във Вог, но дамите от рекламния им отдел направо се подмокриха, веднага дадоха зелена улица и сделката бе сключена.

 

 

Все още работеха със зелената рокля, когато се появи снимачен екип от TV3 и се оттеглиха в почивка. Алией се кипреше пред камерата, после с Джакс се вкопчиха в дълга, бавна и сластна целувка, която по молба на операторите бе повторена в профил. След като изключиха камерата, водещият от TV3 — бивш жокей с квадратна челюст, избелени зъби и усмивка, усъвършенствана пред огледалото в банята, каза:

— Слаб ден. Мисля това да го пусна като водеща новина.

Никой не попита защо това трябва изобщо да бъде новина — всички те живееха с камерите и просто го приеха за такава.

 

 

Два часа за четири различни кадъра, с вентилатори и без вентилатори, по две ролки високонаситена лента „Фуджихром“ за всеки от кадрите. От „Фуджи“ щяха да доизпипат цветовете. Плейн обяви, че за днес е доволен от зелената рокля, и те продължиха по-нататък.

Следващите кадри включваха окъсана тениска и мъжки тип къси панталони с цип отпред. Алией и Джакс отидоха към носовата част и там, в леката сянка от надстройката, Алией обърна гръб на снимачния екип и бавно свали зелената рокля. Отдолу бе съвършено гола — каквото и бельо да бе сложила, щеше да развали ефекта.

Съзнаваше, че е гола, но не придаваше на този факт онова значение, което бе придавала в началото. Някога бе започнала работа като фотомодел сред цяла група момичета като нея и обикновено всички се преобличаха едновременно — тя бе просто една от десетината голи жени, нищо повече. И когато започна да се изкачва по стълбицата на славата, вече бе свикнала със събличанията пред хора също като стриптийзьорка.

Дори нещо повече. Беше работила и в Европа — с германците, и знаеше, че голотата не е нещо необичайно в света на модата. Спомни си първия път, когато се наложи да й направят фризура отпред. Фризьорът бе трийсет и няколко годишен тип, който клекна пред нея с цигара в уста и защрака с бръснарските ножици с такова безразличие, сякаш подстригваше селски ерген. След него дойде фотографът да хвърли един поглед и му направи една-две забележки. За тях тялото й бе просто инструмент, с който си вадеха хляба, и толкоз.

Искаш уединение? Ами тогава просто се обърни с гръб…

 

 

Алией Мейзън бе родена под името Шарън Олсън в Бърнт Ривър, Минесота. Докато навърши седемнайсет, тя живя с родителите и брат си Том в небесносинята къща до магистрала 54, на двайсет и два километра южно от канадската граница. Беше красиво бебе. Спечели наградата за най-хубаво бебе, когато беше само на една годинка — рожденият й ден се падаше няколко дни преди Хелоуин и костюмът й представляваше тиква, която майка й бе ушила на собствената си машина „Сингер“. Година по-късно Шарън получи наградата на щатския конкурс за най-красиво дете. Специално за случая бе облечена като пчеличка, проблясвайки с костюма си в златно и черно.

Уроците по танци и добро поведение започнаха, когато навърши три години, уроците по пеене — на четири. На пет години тя спечели конкурса по красота на Северните централни щати за деца до пет години. Мис „Северни щати“ — младша възраст, международното състезание „Мис сняг“, „Мис Гранични езера“ — тези неща все пак трябваше да се минат. Шарън пя и танцува през цялото време, докато беше ученичка. Можеше да спечели „Мис Минесота“ и дори — родителите й едва смееха да се надяват — „Мис Америка“. Надяваха се, докато Шарън не навърши четиринайсет години.

Бог беше надарил Алией с невероятни очи, но явно бе забравил да поработи върху гръдната й обиколка. Това стана очевадно, когато съученичките й от прогимназията започнаха да се оплакват, че презрамките на сутиена им убивали. Нищо подобно обаче не се случи с Алией. Както казаха най-добрите приятели на Олсънови, Елън и Бъд Бентън — всъщност Бъд го каза: „Няма балкони, няма мис Минесота“.

Обаче се оказа, че гърдите нямат значение. През лятото, когато вече бе на шестнайсет години, Лин и Лил я заведоха в една агенция за фотомодели в Минеаполис и агентката я хареса. Скулите на Алией бяха изпъкнали като остриета, а очите й искряха с бистрия блясък на чист изумруд. Всичко това вървеше като дар божи в съвършен унисон с ослепително руса коса, гладко като мрамор лице, деликатно изпъкващи и подтикващи към нечестиви помисли лопатки на плещите и толкова тесен ханш, че едва ли би могла да роди и риба.

Някъде между Минеаполис и Ню Йорк Шарън Олсън изчезна, за да бъде заменена от Алией Мейзън. Беше вече толкова прочута в Бърнт Ривър, че на второ място по известност след нея се нареди един косач на име Луис Фрайър^[1]. Когато беше в десети клас, една вечер Фрайър обърна Алией на късо подстриганата трева на първа база на стадиона по бейзбол, подлагайки все пак отдолу надуваем дюшек, взет специално за случая.

Луис не обели и дума за това. Нито веднъж не потвърди, нито отрече. Пазеше спомена от събитието с необичайно благоговение. За разлика от него обаче, Алией се раздрънка пред всички и в Бърнт Ривър нямаше човек да не знае и най-малките подробности, включително и как Луис завикал в критичния момент: „О, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже“, заради което всички в града започнаха да му викат Отчето. Самият Фрайър мислеше, че прякорът произлиза от фамилията му, сякаш съгражданите му си нямаха друга работа, освен да измислят каламбури — никой обаче не се зае да го разубеждава.

— Според теб не се ли приближават твърде много до порното? — попита полугласно Лил, докато двамата с мъжа й гледаха как Плейн бута дъщеря им из декора. — Не искам никакво порно.

Лил бе скарана с порното.

— Знаеш, че няма да има никакво порно — успокои я Лин.

— Дано. Защото това ще те убие на минутата. — Тя насочи погледа си в друга посока. — Я го виж Джакс. Според мен става за нея.

Джакс — фамилно име той нямаше — надничаше в окуляра на един „Никон F5“. Смяташе се за фотограф, макар още да не бе направил кой знае колко снимки. Нямаше и кой знае каква философия — поглеждаш през дупката и натискаш копчето. Какво толкова?

Когато Алией го запита има ли малко, той пусна апарата да увисне на ремъка през рамото му, наклони глава и двамата бавно закрачиха към носа на влекача. Джакс извади шишенце капки за нос от джоба си и й го подаде. Алией разви капачето, мушна дюзичката в едната ноздра и стисна шишенцето веднъж, после още веднъж.

— Хей, хей — промърмори Джакс. — Не толкова много, ще ти скапе очите.

Никой не иска очите му да са разширени, когато са му толкова зелени и толкова големи, колкото очите на Алией.

Амнон Плейн разместваше прожекторите, а през това време помощникът му зареждаше фотоапарата с „Кодахром“. Алией щеше да бъде облечена със скъсана бледосиня тениска, чиято цел бе да подчертае едва загатнато, боядисано с руж зърно — снимката трябваше да задържи именно момента на контраста между розовото и синьото.

Плейн прехвърляше в главата си цветовите съчетания, когато чу гласа на Алией:

— Здравей, Джаил.

Плейн се извърна. Сестра му стоеше точно в носовия отсек на шлепа и в зоната на осветения участък.

— Какво искаш? — сопнато я запита той.

Джаил Корбо — бе променила името си, след като родителите им се разведоха — беше светла там, където Плейн бе мургав, русокоса, в противовес на кестенявата му коса. Въпреки тези разлики, лицата им си приличаха много — клинообразни, остри, с големи очи.

Самата Джаил навремето беше фотомодел. После бе установила, че няма нужда от пари, животът й се бе сторил скучен и тя бе продължила по-нататък. Макар че двамата си приличаха, на очи се набиваше една-единствена разлика — белезите. Поначало тя беше прекрасна жена, но белезите й придаваха още някакво неуловимо излъчване. Поразително. Красиво. Еротично. Екзотично. Още нещо.

— Дойдох да се видя с Алией — отвърна тя намусено.

— Ще я гледаш някъде на друго място — тросна се брат й. — Тук се опитваме да работим.

— Не се прави на строг, Плейн.

— Изчезвай на майната си и не се мяркай на снимачната ми площадка! — каза Амнон и тръгна към нея.

Всички други разговори затихнаха, а Кларк, заварчикът, се изправи, несигурно се огледа и бутна маската високо над челото си. Гласът на Плейн трепереше от яд.

Иззад гърба му Алией се обади:

— Довечера в девет ще има парти у Сили.

Джаил вече бе отстъпила крачка назад. Не се страхуваше, но бе убедена, че Плейн ще я изхвърли от шлепа в буквалния смисъл на думата. Той беше по-голям от нея.

— У Сили в девет — каза тя и си тръгна.

 

 

Плейн я гледаше как се отдалечава — наблюдава я, докато тя изчезна от погледа — после се обърна към Алией, пое си дълбоко дъх и премести замислен поглед върху Кларк, който стърчеше отзад в позата на сумо борец. След това се извърна към представителя на рекламодателя и каза:

— Готов съм с основната ти снимка.

Представителят бе слаболик германец на име Дитер Коп. Бръснатият му череп беше с набола коса, лицето му бе изпито, бледо, с двудневна брада и леко набраздени бузи, сякаш навремето е карал едра шарка. Беше единственият от групата, който не носеше дънки. Вместо тях бе сложил бледосив италиански костюм, отворена на гърдите черна риза и тежък златен ланец на врата.

Коп не искаше да стои в Сейнт Пол, не искаше да стои в Америка. Искаше му се да е във Виена или Берлин, но бе обречен да върши това: да продава на американките мъжки къси панталонки с цип, струващи по седемдесет долара парчето.

Като добър германец, той щеше да стори всичко необходимо, за да изпълни задълженията си, но точно в този момент съзнанието му бе изцяло заето с току-що тръгналата си страхотна блондинка и насилието, което едва не се извърши върху нея. Той я познаваше. Беше фотомодел, знаеше го, но не я бе виждал от няколко години. Мислеше си, че сега изглежда дори по-добре… поразително добре.

— Какво? — обърна се той към Плейн.

— Готов съм с основната ти снимка. Избутваме Кларк назад и слагаме Алией точно в центъра… Алией, ела насам. — Тя тръгна към тях по дъската, а Плейн продължи: — Осветяваме ги поотделно, а после ги сливаме заедно с дълга леща. Кларк ще изглежда така, сякаш луната се подава иззад хоризонта, а на преден план ще изпъква Алией.

— Обаче, за да има ефект, ни трябва и зърното — каза германецът. — С дълга леща няма да се види.

— И без това за американското издание не трябва да се вижда — обади се художественият ръководител — мъж с червеникава брада и плешив, обсипан с лунички череп.

— Може да го направим и по двата начина — каза Плейн.

— За европейското издание ще го задържим. Дори ще го разголим още малко и ще го осветим. Алией… — Тя се приближи. Плейн пъхна пръсти в скъсаното на тениската й и го разтвори, за да разкрие зърното. — Това ще го заснемем отново. Но трябва да го накараме да изпъкне повече. Може да му сложим още малко грим.

— Но не много — възрази нервно художественият ръководител. — Тя и без това е бледа и ако сложим още грим, ще заприлича на изкуствено.

— Ще е добре, ако изглежда изкуствено — каза Амнон.

— По-секси гледка от покрито с руж зърно не мога да си представя.

— В Германия — да… поне така смятам — обади се Коп.

— В Америка…

— В Америка също е секси, обаче за водещите списания ще дойде твърде много — прекъсна го Плейн. — За американската снимка ще й изстудим зърното с лед, за да щръкне и да може да се вижда как напъва изпод тениската, ще сложим малко сянка от едната страна да го подчертаем, а скъсаното ще го покрием, за да няма много голотии. Обаче човек, като го погледне, и веднага ще усети, че е там. Ще се получи нещо като въображаема цица под тениската.

— Ще ме изстудявате? — смая се Алией. — Ще ме изстудявате? Ами че тука е минус пет градуса, мамка му!

 

 

Германецът бе затворил очи. След малко кимна. Плейн беше работил осем години в Маями, където бе станал известен с декадентското си, сексуално заредено модно изкуство, в което съпоставяше коренно различни един от друг герои — с една дума вариации на тема „Красавицата и Звяра“. Всеки можеше да го прави и много се бяха опитвали, но у Плейн се получаваше нещо по-различно, нещо, което никой друг не можеше да постигне. Нещо, което идваше като че ли направо от приказките на Братя Грим. Като тази снимка например.

Германецът я виждаше във въображението си, особено сега, когато всички герои вече бяха събрани на този смешен шлеп, със светлините, с изпаренията от горелката, с бръмчащата газова печка, но… никога не би могъл да я измисли. И точно затова бе дошъл чак до Минеаполис, точно затова бе платил на Плейн толкова.

Плейн имаше въображение.

 

 

Цяла сутрин работиха здраво, повтаряйки всичко отново и отново. Плейн имаше усет за цвят и постановка. Знаеше какво иска и безмилостно се стремеше да го постигне. Разкъса тениската още повече и едната гръд напълно се разголи. Кларк гледаше от заден план с горелка в ръцете, фиксирал влюбен поглед в ангелското тяло пред него. Лин и Лил наблюдаваха работата иззад осветлението: „Не мислиш ли, че работата отива към порно?…“.

Когато накрая приключиха и докато Джакс събираше багажа й в чанта, един от помощниците на Плейн отведе Алией във взетия под наем линкълн. Тя намери чантичката си и шишенцето кокаин в нея, тръсна малко от белия прашец върху нокътя си и го вдъхна.

— Как ти се струва тоя тип Кларк? — попита помощникът.

Алией, притворила очи в очакване на сладката нега, отвори едното око, наклони глава и след кратък размисъл рече:

— Не е лош… като за първи път.

— Исках да кажа друго. Не можеше да мръдне горкият от тая щанга в гащите. Особено през последния сеанс.

Алией се усмихна уморено и разсеяно и отвърна:

— Значи сеансът е бил супер.

 

 

И Дитер Коп го бе видял, а също и Плейн.

— Страх ме беше, че няма да стане — засмя се Амнон, като отметна с ръка косата от очите си. — Опитвах се да го осветя, молейки се да не му мине, да не се досети какво правя.

— Но не е за американските списания, не мисля така — каза Коп с неутрален глас, но това все пак бе въпрос.

— О, аз пък мисля — възрази Плейн. — Такова нещо не се разгласява. Не се подчертава. Но след малко компютърна обработка… отнемаш оттук, добавяш там… Ще го вкараме. И хората наистина ще го забележат.

Коп кимна и пестеливата му усмивка проблесна за миг. В други времена може би щеше да цепи с танк из руските степи, вместо да продава бельо. Но това беше тогава, а сега си беше сега. Сега той бе бизнесмен.

 

 

Тази вечер всички отидоха на партито у Сили Хансън: Алией, Джакс, Плейн, Коп, Корбо, помощник-фотографът, родителите на Алией и дори заварчикът Кларк. Алией бе страхотна. Беше облякла зелената рокля от снимките днес и не се отделяше от Джаил Корбо и наследницата Катерин Кинсли — трите жени, като трите грации, рисувани по ренесансовите платна, вплетени една в друга.

От малките черни тонколони, пръснати навсякъде из стаите, гърмеше технопоп, а по мониторите на стената проблясваха образите на Алией. Тълпата танцуваше, потеше се, пиеше мартини — едни идваха, други си отиваха.

Самата Сили се напи и се занатиска с Дитер Коп, чиито пръсти оставиха синини по гърдите и задника й. Някакъв комарджия се мотаеше из тълпата и срещна едно ченге, което страшно се изненада да го види.

И убиецът беше там. Стоеше в ъгъла и гледаше.