Джон Сандфорд
Жертви на безумието (35)

35

Мейл пълзеше напред между редовете с царевица. Беше полусляп, а ушите му още пищяха след изстрела. Край него стъблата на царевицата растяха гъсти и високи като тропическа гора. Не виждаше добре, не разбираше защо, просто знаеше, че едното му око незнайно защо престана да функционира. При всяко движение напред, когато за миг отпуснеше тежестта си върху ръцете си, стомахът му се свиваше от нетърпима болка.

Въпреки всичко една част от разума му продължаваше да разсъждава трезво. След като измина около петнайсетина метра навътре в нивата, той се обърна на дясната си страна, изправи се на крака и като притискаше с една ръка корема си, а в другата държеше пушката, Мейл се спусна, олюлявайки се, надолу към пътя. От всички други страни го ограждаше открито поле, но той знаеше, че ако успее някак си да мине шосето, ще се озове в друга царевична нива, дълга около миля, в края на която имаше къща, а в къщата със сигурност щеше да има и кола.

Под шосето минаваше тръба на напоителна система. Не беше голяма, не знаеше дори дали ще успее да провре раменете си оттам, но си спомни, че беше видял ръждивия край на тръбата да се подава от земята над една мочурлива, покрита с папур местност от другата страна на пътя. Само да успее да се добере до там!

Дишаше трудно и с всяка измината крачка болката се усилваше все повече и повече. Олюля се, улови се с ръка за стъблото до него и се свлече на земята. Остана да лежи така известно време, после се претърколи по гръб и погледна корема си. Навсякъде имаше кръв. Повдигна ризата си и забеляза дупката, само на милиметри под гръдната кост. От раната излизаше обилна струя кръв.

Всичко, което се случи от момента, в който отвори вратата на мазето, до престрелката на двора, беше като някаква вихрушка в главата му. Но сега си спомни как Анди Манет се бе нахвърлила върху него и усети пронизващата болка, която беше изпитал, когато тя го промуши с някакво острие.

По дяволите! Тя го бе наръгала.

Лицето на Мейл се изкриви в някаква странна гримаса, раменете му се повдигнаха конвулсивно, тялото му потрепери и той се разплака. Ченгетата щяха да го убият, ако го открият, Манет го беше наръгала, нямаше никъде, където да отиде. Поплака малко, после се окопити и се съвзе. Ако успееше да излезе от тая царевица, ако успееше да мине през тръбата, ако успееше да си намери кола и да избяга от всички, поне за малко, само да си почине, да затвори очи, тогава щеше да може пак да се върне към Манет.

Да, той ще се върне за нея. Тя му дължеше цял един живот.

Мейл приведе глава и започна да пълзи. Някъде по пътя беше изгубил пушката, но сега не можеше да се връща за нея, пък и пистолетът все още си беше на мястото си, затъкнат в колана. Веднъж се спря, за да погледне назад. Никой не го преследваше, но той видя тънката ивица кръв, която се виеше след него, и достигаше до мястото, на което лежеше сега.

 

 

Лукас легна по гръб във високата трева край кладенеца, за да си поеме дъх. Полицаите, които го бяха изтеглили, сега се оттегляха назад и намотаваха въжето. Петерсън изтича до него.

— Още един хеликоптер идва насам. Ще бъде тук след минута.

Лукас се изправи. От кръста надолу беше целият вир-вода и зъзнеше.

— Как е хлапето? — попита той.

Петерсън поклати глава:

— Не знам. Изглежда зле, но пък съм виждал къде-къде по зле от нея да се оправят след това. Ти добре ли си?

— Уморен съм — отвърна Лукас.

Хеликоптерът пристигаше и няколко полицаи бяха излезли на шосето и махаха към пилота в кабината да го насочат къде да кацне. Други двама полицаи вървяха по пътя и Лукас видя още да идват и да се насочват към царевичната нива. Той нахлузи обувките си и след като си облече якето, се обърна към Петерсън:

— Кажи на хората си, че влизам в нивата да огледам. Ще се движа по края, няма да навлизам много навътре.

— Той е въоръжен. — Петерсън направи опит да го спре.

— Просто им кажи — настоя Лукас.

— Слушай, безсмислено е…

— Той няма да седи и да ни чака да предприемем нещо — прекъсна го Лукас. — Повярвай ми, добре го познавам. Той се опитва да избяга, няма да тръгне да ни устройва засади и да стреля по нас. Ще търси начин да се измъкне.

— След минута тук ще е пълно с хеликоптери, които направо ще го издухат от полето.

— Искам само да погледна — заяви Лукас, обърна му гръб и се насочи към оградата, където беше видял Мейл да изчезва от погледа му. — Предупреди твоите хора.

Той прескочи оградата и обувките му, които бяха ниски и удобни за работа в града, но не и за такива условия, веднага се напълниха с камъчета и треволяци. По краката му се полепиха бодили, които го бодяха през мокрите чорапи. Той навлезе сред нивата и усети сладката миризма на зряла царевица. Едри, налети кочани висяха по стеблата и от краищата им се спускаха кафяви меки коси. Проправяше си внимателно път между високите плевели, докато накрая не се натъкна на прясно оставени следи в рохката сива пръст.

Лукас извади пистолета си, спря, ослуша се и се запромъква напред леко приведен, като нарочно държеше краката си широко разкрачени за по-голяма опора. Видя следи от кръв, нови отпечатъци по земята и още кръв. Мейл беше ранен. Лукас се спря и се заслуша. До ушите му достигаше само лекото шумолене на листата, раздвижени от полъха на вятъра, чу бръмченето на преминаващи автомобили, далечния вой на сирените и боботенето на хеликоптера, кръжащ над нивите. Една калинка запълзя нагоре по някакво листо до лицето му. Лукас продължи да се промъква сред високите стебла с насочен напред пистолет. Ниско долу царевицата растеше толкова гъсто, че той почти не можеше да види нищо през нея и погледът му беше насочен напред над ширналите се пред очите му върхове. Продължи да следва дирята, която сочеше навътре в нивата, докато стигна до едно място, където следата рязко извиваше в дясно и се губеше зад някаква бразда. Лукас не можеше да различи нищо по-нататък. Мейл очевидно се придвижваше, като се прикриваше зад високите бразди и всяко по нататъшно преследване би било равносилно на самоубийство.

Лукас се изправи и проследи с поглед новата посока, която Мейл беше избрал. От мястото, на което беше застанал, виждаше телеграфните стълбове наредени край пътя. Стъпвайки бавно и внимателно, той си проправи път обратно до оградата и се прехвърли от другата страна, където го очакваше Петерсън. Като видя Лукас да се връща, той съобщи нещо по радиостанцията, след което се обърна към Лукас и попита:

— Видя ли нещо?

— Почти нищо. Възможно е да се придвижва към шосето.

— Ще изпратя десет души там само след пет минути, но и без друго няма как да мине оттам незабелязано — каза Петерсън. — Притеснява ме повече това, че нямаме достатъчно хора в тая нива с фасул. Може да пропълзи по някой от редовете и никой няма да го забележи.

— Той е ранен — отбеляза Лукас. — Видях доста кръв. Манет и малката са го намушкали и раната сигурно е лоша.

— Тогава да се надяваме, че тоя кучи син ще умре. Това поне ще бъде справедливо.

 

 

Мейл беше стигнал до края на нивата. Най-близките ченгета бяха на около триста метра пред него и оглеждаха района, изправени върху патрулната кола. Но отвсякъде чуваше сирени, сякаш всички сирени по света се бяха насочили насам. След броени секунди наоколо щеше да гъмжи от полицаи.

Болката в стомаха се усилваше, но беше поносима. Промъкна се странично между редовете, като внимаваше да не разклаща стъблата, после изтича приведен до оградата. Само високият папур, който растеше там, го делеше от полицаите и Мейл вече виждаше края на тръбата.

Тънък проблясък на надежда озари съзнанието му. Тръбата не беше много широка, но може би щеше да е достатъчно, за да успее да се провре оттам. Може би. Не беше сигурен, но все пак… И тогава ще ги изпързаля всичките — Дейвънпорт и неговите тъпанари.

Мейл легна по гръб и се провря под най-долната тел на оградата, претърколи се надолу по насипа и се озова върху тинестото дъно на канавката. Ченгето се обърна с гръб към него и се загледа в обратната посока и Мейл успя да се придвижи няколко крачки напред и навлезе сред папура. Спря. Ако в този момент някой минеше по пътя, щеше да го види. Но от мястото, където беше патрулът и откъдето наблюдаваха с бинокли царевичната нива, нямаше как да го забележат. Лежеше, притаил дъх, и наблюдаваше полицая между два стръка папур. Когато ченгето пак му обърна гръб, той направи още две крачки. Водата почти покриваше тялото му — като на някой алигатор, дебнещ жертвата си. Тръбата беше само на десет крачки пред него.

 

 

— Хеликоптерите идват — един наш и един на федералните — обади се Петерсън. — Казват, че могат да кацнат направо на място.

Лукас кимна.

— Ще мина да огледам пътя.

— Добре — отвърна Петерсън. — Сега вече ще го изкараме оттам.

Лукас проследи с поглед как качват Анди Манет, Грейс и Дженевиев на хеликоптера на бърза помощ. Дженевиев отдалеч приличаше на огромен вързоп от одеяла. Анди Манет го гледаше с безизразно лице докато хеликоптерът излиташе. След секунди машината вече беше само малка точка на хоризонта. В същото време от север долетя друг хеликоптер, много по-голям от първия. Федералните, помисли си Лукас.

Той тръгна надолу по шосето, като се движеше съвсем бавно, стъпка по стъпка. По цялото протежение на пътя Лукас видя само трима полицаи. Видимостта от тук беше толкова добра, че Петерсън бързаше да изпрати всички новодошли по другите краища на нивата. Но Мейл беше тръгнал в тази посока.

Царевицата се поклащаше от лекия повей на вятъра ритмично, на талази като вълни по водната повърхност на езеро. Лукас се приближи до първия полицай, русоляво червендалесто момче с огледални слънчеви очила и пушка през рамо.

— Това в кладенеца изчезналото хлапе ли беше? — попита той, когато Лукас стигна до него.

— В цистерната ли? Да. Тя ще се оправи. Досега забелязал ли си нещо?

— Нищо. Вятърът движи стъблата и няма как да се види добре.

Момчето се обърна срещу вятъра и подуши въздуха като куче, а Лукас продължи надолу по пътя като не преставаше да оглежда царевицата. Беше изминал повече от половината път до следващия пост, когато забеляза тръбата, подаваща се под асфалтовата настилка. Диаметърът й едва ли надхвърляше шестдесет сантиметра и Лукас си помисли, че е твърде тясна.

Това беше целта към която се стремеше Мейл.

Всъщност…

Тънка тъмна струйка се процеждаше от оградата до плитката локва пред отвора на тръбата.

Дали вече не беше вътре?

Лукас внимателно слезе от асфалта и тогава видя отпечатъците в калната пръст до тръбата — ясно се различаваха следите от пръстите на обувките и местата, където са били бедрата му и едва забележимо петънце кръв, което изглеждаше почти черно върху зелената трева. Тръбата не беше дълга и той си позволи да хвърли бърз поглед във вътрешността. Видя само малка част от отвора на другия край и тревата от отсрещната страна на пътя. Мейл си проправяше път през тръбата. Мястото беше малко, но той напредваше.

Лукас се изкачи на шосето, мина от противоположния край и надникна през отвора. Тръбата се оттичаше в малък блатист участък, покрит с папур, който продължаваше по-нататък. Пръстта от тази страна беше непокътната. Лукас слезе от пътя и се спусна долу. Сега можеше да чуе Мейл, който вероятно вече беше стигнал до средата на тръбата и си проправяше път напред.

А какво пишеше в досието на Мейл? Че страда от маниакална клаустрофобия.

 

 

Мейл се беше вмъкнал в тръбата с главата напред и раменете му се притискаха в ръждивите стени. По дъното имаше кал и някъде по средата тръбата беше почти запушена от парче проядено дърво и сноп треволяци. Но от другата страна на преградата се виждаше сноп светлина. Веднъж да успее да премине…

Той изтегли гредата и треволяците с ръце, избута ги покрай тялото си и ги изрита надолу по тръбата. Мястото едва му стигаше, за да движи ръцете си и той започваше да се задъхва. Зарита с крака и усети, че единият му крак се е заклещил. Продължи да рита, но не успя да го измъкне. Сега вече клаустрофобията го обзе и започна да рови в тинята като луд. Хлипаше, ръмжеше и по устата му изби пяна. Дишането му ставаше все по-трудно, но накрая успя да се измъкне. Още двайсет крачки до края, петнайсет. Силна болка го проряза през стомаха и се наложи да спре. По дяволите! Опипа ризата си и приближи ръка до лицето си. Не можеше да види нищо, но усещаше миризмата на кръв. Кървенето се бе усилило. Когато се опита да се придвижи напред, откри, че пак се е заклещил и започна да рита като обезумял срещу нещото, което го задържаше. От една проядена дупка в тревата плисна вода. И тогава чу шума. Плъх? Да не би в тръбата да имаше плъх?

Мейл изпадна в паника, извъртя се, за да погледне зад гърба си. Болката го изгаряше отвътре, но в противоположния край на тръбата не видя нищо друго освен трева.

Добре, добре. Наложи си да запази самообладание. Трябваше да внимава, да се опита да се движи съвсем бавно въпреки желанието да се втурне напред и да се скрие в царевицата. Ако се промъкнеше незабелязано, щеше да успее. Никога не си беше помислял, че такава възможност съществува, но сега…

Някаква буца, кал или тиня, тупна в отвора на тръбата, като закри наполовина кръга от светлина.

После след нея се търкулна друга буца.

Мейл се вцепени от уплаха.

И един познат глас се обади:

— Мокро ли ти е там вътре, Джон?

 

 

Покрай пътя растеше гъста трева, здрава и остра. Дъждът, който беше паднал наскоро, беше размекнал почвата и Лукас откри, че тревата се откъсваше заедно с огромни буци пръст. Той откъсна пет-шест снопа трева и седна на асфалта, точно над тръбата. Когато усети, че Мейл е достатъчно близо, той пусна първата буца в отвора.

— Мокро ли ти е там вътре, Джон?

Първоначално никой не му отговори, но после отвътре долетя гласа на Мейл, нисък и отчаян:

— Извади ме оттук.

— Не-е — отвърна му Лукас. — Намерихме момиченцето в цистерната. Жива е, но не й е оставало много. Как, по дяволите, си могъл да направиш такова нещо, Джон? Да хвърлиш дете в цистерна?

Лукас пусна втория сноп трева в тръбата.

— Извади ме оттук! Ранен съм.

— Това няма да е за дълго. Тръбата се пълни с вода от другия край — каза Лукас. — Ще я запуша от тази страна и тръбата ще се напълни. Всички ще мислят, че си се измъкнал. Ще изглежда така, сякаш ти си спечелил играта, с единствената разлика, че ще си мъртъв и аз ще се смея последен.

Мейл изпищя.

— Помощ! Помогни ми!

Лукас го чуваше как удря с ръце и крака по стените на тръбата. Опитваше се да се измъкне назад.

Мейл се опита да избяга от гласа, осъзнавайки, че водата се движи заедно с него. Трябва да се измъкне назад. Тръбата сигурно щеше да се напълни и тогава… Трябва да се измъкне. Да се измъкне…

Запълзя назад, обхванат от ужас, и краката му опряха в дървото, което беше избутал зад себе си.

Сега си спомни. Започна да рита с крака, не виждаше нищо, не можеше да помръдне. Беше се заклещил. Пред него от отвора на тръбата беше останало само малко ъгълче светлина. Мейл запълзя напред, спря, прилепи се до стената, колкото да може да извади пистолета и го насочи напред, към изхода.

— Извади ме оттук! — извика той и натисна спусъка.

Гърмежът прокънтя във вътрешността и ушите му писнаха. Проблясъкът от цевта го заслепи. Запромъква се слепешката във водата, като къртица и отново стреля. Вече не виждаше почти нищо, само слаб лъч светлина. Чу гласа на Дейвънпорт, но не разбра какво му казва. Остана да лежи във водата, която бързо пълнеше тръбата, сам сред тъмнината и пронизващата болка в стомаха, с усещането за някаква странна слепота в лявото око и за пространството, което се затваря над него. Дейвънпорт щеше да го погребе жив. Чувстваше как нивото на водата постепенно се покачва. Раздвижи се, но не можа да помръдне. Държеше пистолета в ръка и без да се замисли, опря дулото в брадичката си.

 

 

Лукас чу приглушения изстрел и зачака.

— Джон?

Ослуша се, но отговор не последва. Ударите по тръбата бяха престанали. Той се обърна и погледна към шосето, където полицаите продължаваха да оглеждат нивата с биноклите си, застанали на покривите на колите, без да подозират, че гледат в грешната посока. Изстрелите в тръбата почти не се чуваха навън и сега Лукас започна да измъква сноповете трева навън.

От тръбата изтече вода.

И след нея кръв.

И парче подута, безформена плът, която калната вода изтласка навън като някакво детско хартиено корабче.

Лукас се изправи, избута тревата настрана с върха на похабената си обувка и се изкачи на платното.

— Ей — извика той към най-близката кола.

Полицаят се обърна към него и Лукас посочи към канавката. Мъже от различни страни се втурнаха към него.