Джон Сандфорд
Жертви на безумието (29)

29

Лукас и Хейууд минаха покрай компанията на Лукас. Слоун беше още там, заобиколен от група цивилни полицаи. Линейката беше откарала Рики.

Движеха се по магистрала 280, продължиха по I-94, на изток от I-35E и на юг към Сейнт Пол. Хейууд седеше отпред със закопчан предпазен колан. Три полицейски коли караха след тях на включени фарове.

По радиото чуха гласа на диспечера:

— Открихме мястото в Ийгън. Сега се опитваме да измъкнат разрешително за обиск от съда. Надяваме се да пристигне, докато вие стигнете до там.

— Свържи ме с тях. Кажи да го изпратят направо там.

Те изслушаха инструкциите по радиото и се насочиха към Ийгън. Преминаха Мисисипи като ято големи тромави птици, загасиха светлините и продължиха на изток.

— Ето ги! — извика Хейууд, който се бе хванал с едната си ръка за предпазния колан, а с другата се държеше за таблото. Пред тях имаше три коли, спрени до тротоара. Две от тях бяха патрули на полицията, третата беше голям сив седан. Лукас спря до седана и изскочи навън. Един цивилен мъж с костюм се приближи до колата.

— Дейвънпорт? Дани Картън, началник на тукашния отдел.

Картън беше млад, с чуплива рижа коса и червендалесто лице.

— Получихме разрешителното, но не мисля, че ще останете доволен.

— Защо? Какво има?

Картън посочи надолу, там където пътят прекосяваше равнината и се издигаше нагоре.

— Там е мястото, което търсите, гараж под наем, но такива гаражи има поне двеста.

— По дяволите! — Лукас поклати глава. Не му се вярваше. — Ще трябва да ги проверим, нямаме време за губене.

 

 

Складовите помещения представляваха няколко дълги едноетажни панелни сгради, събрани накуп. Във всяка една от тях имаше по двайсет гаража с бели врати. Целият район беше ограден с висока двуметрова ограда, която в горния си край завършваше с бодлива тел. Имаше една-единствена врата, зад която се виждаше боядисаната в синьо кабинка на пазача. Мъжът, който ги посрещна, беше възрастен човек с бледо угрижено лице.

— Нямате проблем — увери ги той, когато му връчиха разрешителното. — Роузес, това е номер петдесет и седем.

— Вие виждали ли сте го? — попита Лукас.

— Тази вечер не е минавал насам.

Лукас му показа една от компютърните графики на Мейл, на която бяха състарили лицето му.

— Това ли е той?

Пазачът взе листа, приближи се до светлината, отдалечи го от очите си, за да вижда по-добре през очилата си, и като издаде напред старческата си уста и повдигна многозначително вежди, той върна снимката обратно на Лукас.

— Той е. Хванете го, кучето мръсно.

 

 

Вратата на гаража беше заключена с катинар, но единият от полицаите носеше със себе си клещи и преряза веригата. Лукас свали веригата и с помощта на друг полицай повдигна вратата.

— Компютри — каза Хейууд.

Той напипа ключа за осветлението и включи лампата. В стаята имаше няколко маси, върху които бяха поставени компютрите — десетина бежови процесорни кутии и сиви монитори с изключени екрани. Под масите се виждаха кашони, пълни с различни компютърни части — диск драйвъри, модеми, звукови и видеокарти, мишка с навит около нея кабел и всякакви други електронни джаджи. Нищо, което да напомня за нормално човешко всекидневие. В левия край на стаята имаше бюро със стар касов апарат. Лукас отиде до бюрото и отвори едно чекмедже. Вътре имаше само хартии и един химикал. Отвори друго чекмедже и там откри самозалепващи се етикети, прашен жълт бележник и писалка с безцветно мастило, но без капачка. В средното чекмедже имаше още една писалка и три книжки с комикси за Екс Мен, подвързани и сложени в папки.

— Претърсете всичко — нареди Лукас на групата полицаи, които се бяха скупчили на входа. — Всяко късче хартия, всичко, което може да ни насочи към него. Чекове, касови бележки, номера на кредитни карти, сметки, всичко.

Полицейският началник на Ийгън извади цигара и запали, после се огледа наоколо и попита:

— Това е вашият човек, нали?

— Да, той е.

— Чудя се къде ги държи.

— И аз това се питам — отвърна Лукас.

Той излезе навън и отметна глава назад. За миг полицейският началник си помисли, че души въздуха наоколо.

— Обзалагам, че са някъде наблизо — каза Лукас — и че това е най-близкият гараж под наем, който е могъл да намери. По дяволите, те са толкова близо, толкова близо!

Пазачът беше дошъл, воден от любопитството си, но като видя, че нищо особено не се случва, затътри се обратно към своята къщичка. Лукас тръгна след него.

— Ей, почакай! — провикна се той.

Пазачът се обърна:

— А?

— Виждал ли си този човек да идва тук? Да си го забелязвал да остава в гаража?

Пазачът се озърна наоколо, сякаш се страхуваше, че някои неканени нощни посетители могат да влязат.

— Той държи магазинче тук, през почивните дни. Разни дългокоси момчетии се навъртат наоколо.

— Магазин ли — учуди се Лукас.

Полицейският началник се бе приближил до тях.

— Незаконно е, но в наше време доста хора го правят — обясни той. — Магазинчета, които са отворени в определени дни, и за които всеки си мълчи и не плаща никакви данъци. Наричат ги магазинчета фантоми или гаражна разпродажба, но нещата са малко по-други.

— Имал ли е хора, които работят за него? Някаква редовна клиентела?

Пазачът постави ръка на устата си и се замисли, почеса се отзад и накрая поклати глава.

— Не, не и този. Виж, тоя, дето е в съседния гараж, той продава косачки и машинки за подрязване на плетове. Той може да знае нещо.

— Къде мога да го намеря?

— При мен има списък.

Лукас последва пазача до къщичката на входа, където старецът цял час се рови в някакъв шкаф, докато накрая не извади списъка с имената и телефонните номера на наемателите.

— Какво пише срещу името на Роузес? Някакъв телефон?

Старецът прокара треперещата си ръка по листа, откри името на Роузес и отмести пръста си надясно, но мястото за телефон беше празно.

— Предполагам, че няма телефон.

— Кажи ми името на другия, на този с косачките.

 

 

Ченгето не искаше да си отиде.

Мейл лежеше скрит зад един храст, само на трийсет крачки от него и го наблюдаваше.

Полицаят провери карабината си веднъж, два пъти, играеше си с нея като я презареждаше и подхвърляше във въздуха, после я улавяше с ръка и я прибираше с бързо движение. През цялото време не преставаше да си тананика. Няколко пъти се обади по радиостанцията, разхождайки се напред-назад. Веднъж хвърли бегъл поглед наоколо, и се приближи до едно дърво, за да се облекчи. Но очевидно не възнамеряваше да ходи никъде. Крачеше бавно напред-назад и гледаше колите, които преминаваха през квартала в долния край на улицата, подмяташе карабината в ръце като полицейска палка. Подсвиркваше си някакво парче на Пол Саймън.

Полицаят беше застанал в най-тесния край на улицата, там където платното леко извиваше встрани, преди да продължи напред, сякаш на това място имаше някакъв стар стогодишен дънер и се налагаше пътят да го заобиколи. Завоят създаваше илюзията, че пътят променя посоката си, преди да навлезе в ливадите отсреща. Ако веднъж успееше да се добере там… Помисли си да използва пистолета, но ако ченгето се опиташе да му го отнеме и се наложеше да стреля, тогава с него щеше да е свършено. За да се освободи от полицая, ще трябва да действа бързо, безшумно и уверено. Мейл се запромъква напред сантиметър по сантиметър, докато се озова пред задната стена на къщата и там се изправи на колене. Не виждаше добре в тъмнината, но успяваше да различи неясните очертания на някаква барака в задния двор. Той се промъкна до нея, огледа се набързо, отвори вратата и се вмъкна вътре. Сега, когато усети, че има покрив над главата си, веднага се почувства в безопасност. Тук вътре никой не можеше да го открие и нямаше как да бъде засечен от светлината на прожекторите.

В бараката беше пълно с градинарски инструменти, миришеше на нафта и на изгнили есенни листа. Мейл се пресегна в тъмнината и напипа няколко гребла, една мотика и голяма лопата.

Можеше да опита с лопатата, но тя се оказа твърде тежка и неудобна и той започна да опипва с ръка пода за нещо по-подходящо. Намери един търмък, замисли се дали да го използва и реши, че лопатата му харесва повече. Продължи с претърсването — намери две лопати за ринене на сняг и чифт градинарски ножици, напипа една метална кутия и усети миризмата на газ по пръстите си. Тогава, в самия ъгъл на бараката, откри една дръжка от бел. Дръжката беше отчупена в основата си. Мейл я повдигна и замахна с нея във въздуха. Добре. Щеше да свърши работа.

Не му се искаше да излиза навън, но се налагаше. Измъкна се безшумно, придвижи се до ъгъла и като се придържаше плътно до стената, успя да стигне до храстите, където беше лежал преди.

Ченгето все още стоеше на мястото си. Беше свалил шапката си и триеше с ръка челото си. После сложи шапката на главата си, обади се по радиостанцията, за да съобщи нещо, изслуша отговора и продължи да си тананика същата песен на Пол Саймън. Като че ли мелодията се беше загнездила в мозъка му и не можеше да излезе. Полицаят се обърна с гръб към Мейл и се отдалечи в посока към дървото, което беше използвал за естествените си нужди. Мейл се приготви и когато главата на ченгето се скри зад дървото, той се изправи и се запромъква към него, първоначално съвсем бавно, но постепенно ускори крачка, когато видя полицая да се подава от другата страна, все още с гръб към него. Ченгето обаче го усети. Когато Мейл беше вече на десет крачки от него, той се обърна с широко отворена уста. Десет крачки не са голямо разстояние дори за бавен човек, така че само за част от секундата Мейл се озова до него и стовари дървото върху главата му. Металната част на лопатата се заби с глух звук в челото на полицая. Мъжът падна, пушката полетя настрани и издрънча върху тротоара. Мейл захвърли дръжката на лопатата, хвана ченгето под мишниците и го помъкна назад към къщата.

След секунди вече беше свалил якето, шапката и кобура на полицая. Кобурът му се стори тежък и неудобен и Мейл с усилие успя да го закопчае на гърдите си. Реши, че собствените му дънки, тъй като бяха тъмни, лесно можеха да минат за част от униформата.

Ченгето изломоти нещо неразбрано. Мейл погледна надолу към него и го ритна с крак. Главата на полицая се отпусна безжизнено настрана.

— Умри, копеле мръсно! — изръмжа Мейл.

После бавно се отдалечи към тротоара, като нахлупи полицейската шапка на главата си. Шапката се оказа твърде малка и остана смешно килната встрани, но щеше да свърши работа.

Мейл вдигна карабината от земята, прекоси обратно улицата и се шмугна между две къщи, едната от които светеше. Втурна се да бяга.

 

 

В същото това време в кухнята на другата къща един мъж си пиеше кафето. Човекът забеляза Мейл, тъкмо когато се прехвърляше през оградата. Не видя полицейската униформа, а само фигурата на мъж, който бяга. Той бързо мина отпред, за да съобщи на полицая пред къщата какво е видял. Но него го нямаше. Хм, зачуди се мъжа. Стана му студено, защото беше само по тениска. Наведе се и прибра вестника си от верандата. На слабата утринна светлина, той забеляза нещо на тротоара, което приличаше на пистолет. Надолу по улицата се виждаше още нещо. Но къде беше изчезнал този полицай?

Мъжът се огледа и тръгна забързано по улицата. Оказа се, че това, което в началото бе взел за пистолет беше обикновена дръжка на лопата. Той поклати объркано глава и тръгна обратно към къщата. Тогава забеляза другия предмет. Пристъпи напред и го взе. Беше полицейска радиостанция.

Полицаят в тревата простена.

— Какво? Кой е там? — озърна се мъжът.

 

 

Лукас и Хейууд бяха открили цял куп с листове, извадени на принтер и сега ги преглеждаха един по един, опитвайки се да открият и най-малката улика, която да ги отведе при Мейл. И двамата чуха зад гърба си приближаващите се стъпки на човек, който тича. Обърнаха се и видяха полицейския началник на Ийгън, застанал на вратата. Беше се хванал за дръжката и се задъхваше.

— Лукас, по-добре да им се обадиш. Изникнал е някакъв голям проблем.

— Ти продължавай да четеш — обърна се Лукас към Хейууд и тръгна към колата.

— Какво се е случило?

— Мисля, че вашият човек е убил полицай. И може би е успял да се промъкне през твоите хора.

— Кучият му син!

Докато двамата бързаха към колата, Лукас попита:

— Твоите момчета откриха ли Мак Елрой?

Мак Елрой беше човекът, който държеше магазина за косачки.

— В момента говорят с него.

Лукас се обади по радиостанцията. Диспечерът му съобщи, че полицаят е още жив.

— Лари Уайт — каза той, — синът на Боб Уайт. Много е зле, ударил го е с тръба или нещо подобно. Карат го към болницата в Рамзи.

— Господи! Ами Мейл? Измъкнал ли се е?

— Може би още не. Някакъв човек, който живее там се е обадил на 911, само минути, след като Уайт е бил ударен. Веднага са обградили района около къщата. Трябва още да е там.

— Добре тогава. Аз отивам там. Кажи на Роу и Лестър, че искам да говоря с тях.

— Те са тръгнали към Рамзи, заедно с Клемънс.

Той беше шеф на униформените полицейски части.

— Поддържате ли връзка с тях?

— Да.

— Кажи им да ме изчакат.

 

 

Мейл успя да се измъкне на косъм. След като веднъж беше преминал през кордона, той продължи да се крие още известно време, но след две преки се показа и побягна надолу по една неосветена уличка, като от време на време се препъваше по неравната земя. Тичаше вече минута, а може би и повече, когато чу след себе си звука от сирените. По дяволите! Открили са ченгето. Мейл ускори темпото. След секунда видя светлините от полицейски фарове в една пресечка пред него, но за щастие колата отмина и продължи надолу по пътя. Мейл леко забави темпото. Вече се задъхваше. Все още носеше със себе си пушката и полицейската шапка. В края на алеята той нарочно изви встрани и се насочи към улицата. Полицейската кола беше спряла далеч пред него и той видя как от нея изскочиха двама полицаи.

Двамата се приведоха към колата и очевидно слушаха какво им говори третият полицай или може би приемаха наставления по радиото. Мейл си пое дълбоко въздух, направи бързо две крачки встрани и се скри зад една кола, направи още една крачка и се озова зад едно дърво. Полицаите продължаваха да разговарят. Мейл отново си пое дъх и набързо прекоси улицата, за да се скрие зад друго дърво отсреща. Зачака. Полицаите не го бяха забелязали. Мейл започна да се промъква, като не изпускаше полицаите от очи и се стараеше да държи дървото на една линия между себе си и срещуположния край на улицата. Продължи да се движи така, докато не се озова на алеята, тогава се обърна и побягна. Някакво куче излая след него и Мейл започна да тича още по-бързо. Кучето се обади още няколко пъти, но тъй като в целия квартал кучетата продължаваха да лаят, никой не му обърна внимание.

Той тича до края на алеята, после прекоси една улица, озова се на друга алея и пак побягна.

Сирените се чуваха все по-слабо и той вече не виждаше светлини. Пред очите му изникваха къщи на фона на утринното небе. Зазоряваше се и скоро улиците щяха да се изпълнят с коли. Щеше да му бъде все по-трудно да остане незабелязан при всички тия хора наоколо.

Трябваше му кола.