Джон Сандфорд
Жертви на безумието (24)

24

Роу седеше в полумрака в кабинета си. Беше вдигнала краката си върху бюрото и гледаше замислено през прозореца към потъналата в мрак улица. Пламъкът на цигарата й приличаше на малка светулка.

— Добре се справихме в Стилуотър — каза тя, без да поглежда назад.

— Благодаря — каза Лукас.

Той си отвори една кутия диетична кола и седна.

— А какво ще стане с Дан? Дали федералните ще го санкционират за нещо?

— Вдигат голям шум, но не мисля, че ще го направят. Дан вече говори със своите хора във Вашингтон — каза Роу, като изпусна кълбо дим към завесите.

— Трябваше да се досетим, че всичко изглежда прекалено лесно, че Мейл е решил да ни изпързаля. А между другото, не знам дали Лестър ти е казал, но Кросби е била мъртва още преди да я окачи на въжето. Не сме я убили ние.

— Каза ми. Ти пък изглеждаше страхотно по телевизията. Като те гледа човек, без малко да повярва, че казваш истината и че предварително сте знаели за заложения капан.

— Федералните също продължават с разследването, нали? — попита Лукас.

— Нямат голям избор. Ако се откажат сега, ще изглеждат като глупаци.

Роу се обърна, за да загаси цигарата в пепелника, измъкна нова от кутията и я запали.

— Сигурен ли си, че Мейл е този, когото търсим?

— Напълно съм убеден в това — отвърна Лукас.

— Но не искаш това да стане публично достояние?

— Опасявам се, че подобно нещо ще го предизвика. Ако покажем лицето му по телевизията, това ще го накара да се крие и тогава той ще ги убие.

— Мда-а. — Роу изтръска пепелта от цигарата си. — Бихме могли да използваме нещо друго.

— Нищо не ми идва на ум.

— Рано или късно името на Мейл ще излезе наяве.

— Но поне няма да е в близките няколко дни. Не мисля, че ще успеем да го крием по-дълго.

— Чудя се дали Манет е още жива?

— Надявам се — каза Лукас. — След като я убие, ще стане безсмислено да ни се обажда, но докато продължава да си мисли, че ни разиграва и докато продължава да ми се обажда, можем да сме сигурни, че тя е жива. А вероятно и едно от момичетата.

— Боже, чувствам се толкова изморена.

Лукас прикри една прозявка.

— Тази нощ ще спя на кушетката в компанията.

— Кой ще е с теб?

— Няколко момчета от разузнаването, а също и Слоун.

— Все още ли се надяваш, че ще дойде?

— Не е изключено, ако гледа телевизия. Ще му бъде любопитно. А в това време ние ще се опитаме да открием приятелите му.

 

 

През късния следобед се бе заоблачило и преваля слаб дъжд, колкото да освежи въздуха. Сега облаците бяха изчезнали и на тяхно място се появиха звезди, които блещукаха ярко в нощта над светлините на града. Лукас се качи в колата си и пое през града по Юнивърсити авеню. Забеляза един микробус в огледалото за обратно виждане и това го накара да се замисли. В Туин Ситис имаше поне десет хиляди такива коли. Ако Мейл се появеше в сградата на компанията посред бял ден и ако успееха да отцепят района, както го бяха замислили, колко ли такива коли щяха да попаднат вътре? Сто? Може би щяха да успеят да се справят със сто микробуса. Но какво щеше да стане, ако се окажеха петстотин? Или дори хиляда? Може би компютърните специалисти в офиса бяха в състояние да използват някаква софтуерна програма и да изготвят статистика на евентуалния брой коли на територията на града, които преминават през една квадратна миля за десет минути. А дали броят на тези коли щеше да е по-голям в индустриалните зони в сравнение с крайните градски квартали?

Все още мислеше за това, когато спря пред една закусвалня на метрото, недалеч от университета. През стъклото се виждаха две момчета, които приготвяха сандвичи. И двамата бяха червенокоси, вероятно близнаци. Посетители нямаше. Лукас се прозя и влезе вътре. Вътре миришеше на салата, усещаше се приятния аромат на току-що измита маруля, примесен с мирис на прясно изпечен хляб.

— Дай ми един дълъг „Биг Мак“ с бяло хлебче, но без халапеньо — каза Лукас.

Едно от момчета изчезна някъде отзад, а другото се зае да приготвя сандвича. Лукас се подпря на плота, сподави поредната си прозявка и се обърна да погледне през прозореца. На отсрещната страна на улицата беше паркиран микробус. В момента, в който Лукас извърна глава, задните мигачи на колата светнаха. Изглежда, че в тъмното някой по погрешка беше настъпил спирачката. Приличаше на микробуса, който беше забелязал преди това.

— Хей, момче! — извика Лукас на момчето със сандвичите. — Аз съм полицай и трябва да се обадя по телефона. Искам да не вдигаш очи, докато говоря. Продължавай да си работиш, разбра ли ме?

— Какво става? — попита момчето, без да поглежда към него.

— Има един микробус от другата страна на улицата, който ми се струва подозрителен. Ще извикам патрулна кола да го провери. Подай ми една от онези големи пластмасови чаши и продължавай да си вършиш работата.

— Но аз почти свърших — каза момчето и хвърли бърз поглед към Лукас.

— Тогава направи още един, същия. Не поглеждай през прозореца.

Лукас взе пластмасовата чаша и отиде до автомата за сода, където беше сигурен, че не могат да го видят от улицата. Извади мобифона от джоба си и набра номера на полицията.

— Тук е Дейвънпорт. Един микробус кара след мен от Юнивърсити авеню до метрото. Трябват ми няколко коли и то бързо.

Той съобщи на диспечера адреса и се разпореди колите да обградят камионетката, но да не се показват, а да останат скрити зад ъглите.

— Искам един полицай от всяка кола да излезе навън и да чака зад ъгъла. Съобщете ми, когато пристигнат, за да знам кога да изляза.

— Изчакай за момент — помоли го диспечерът и след секунди продължи: — Две коли са тръгнали към теб. Ще бъдат там след около минута. Остани на линия и ние ще ти съобщим.

— Знаят ли какво да правят?

— Ще изчакат, докато те видят, че излизаш.

Момчето привършваше вече втория сандвич, когато Лукас се върна с телефона, скрит в пластмасовата чаша.

— Ще ни оберат ли? — попита момчето, без да вдига очи.

— Едва ли — успокои го Лукас. — Мисля, че си имаме работа с нещо друго.

— Вече два пъти ни обират. Аз не бях тук, но брат ми ги е видял.

— Просто им даваш парите — каза Лукас и му подаде една банкнота от десет долара.

— Всички това казват.

Момчето му върна рестото и в този миг телефона иззвъня. Лукас приближи чашата до лицето си.

— Би ли повторил отново?

— Всички са по местата си.

— Излизам.

 

 

Страшно кофти начин да свършиш живота си, помисли си Лукас, докато излизаше през вратата.

Беше напрегнат. Нещо с този микробус не беше на ред. Предчувстваше, че ще се случи нещо.

Всеки, който е бил на улицата, можеше да го види и да го разбере. Спря се на вратата, в едната си ръка държеше плика със сандвичите, а в другата — чашата с мобифона. Освободи едната си ръка и я пъхна в джоба, преструвайки се, че търси ключовете за колата. През това време успя да огледа микробуса. Беше стар, с ръждясала пробита броня, имаше ръжда по вратите и около задните фарове. Чашата каза нещо и той я приближи до устата си.

— Какво?

— Двама мъже току-що се измъкнаха от другата страна на колата, където няма как да ги видиш. Може да са въоръжени.

— Разбрах.

Двама мъже? Лукас излезе през вратата и се запъти към колата си. Почти беше преполовил разстоянието, когато двамата мъже изскочиха иззад колата и тръгнаха към него. Първият беше слаб и висок, с малка брадичка. Вторият изглеждаше нисък и мускулест, с дълги здрави ръце. Високият носеше тънко памучно яке, а по-ниският беше навлякъл ученическа куртка. Вървяха направо срещу него и Лукас си помисли: „Пладнешки обир, който може би няма нищо общо с Мейл“. Бяха на не повече от двайсетина метра и се движеха бързо, с ръце в джобовете и погледи, приковани в него. Отрязваха пътя към колата му. Лукас спря внезапно и те тръгнаха към него.

Той остави сандвичите на асфалта и с едно движение на ръката извади пистолета си и го насочи към тях.

— Полиция! Не мърдайте! Ръцете горе!

Двама униформени полицаи притичаха с извадени пистолети и единият също извика:

— Полиция!

Микробусът се опита да се измъкне. Шофьорът, скрит зад тъмното стъкло, запали двигателя, направи опит да подкара колата, но малко по-надолу един полицейски патрул изскочи на улицата и спря по средата на платното. Шофьорът също спря и отби към бордюра.

Двамата мъже се огледаха объркано и единият съвсем бавно извади ръцете си от панталоните.

— Какво? Какво искате? — попита той.

Приятелят му бавно вдигна ръцете си във въздуха.

— На земята! — нареди им Лукас. — Хайде, знаете процедурата. На земята!

Оказа се, че наистина знаят. Свлякоха се на колене, с високо вдигнати ръце и легнаха по очи на земята.

Лукас се приближи и попита:

— Вътре ли е Мейл?

— Нямам никакъв имейл — каза по-високият от двамата. — Какво искате от нас?

— Много добре знаеш какво, по дяволите, искаме! — озъби им се Лукас. — Отвлекли сте Анди Манет и децата й и ако не ни кажете веднага къде са, ще ви предадем на федералните. А както ви е добре известно, скъпи мои, според закона на щата, присъдата за отвличане е електрически стол.

Ниският мъж го погледна. Беше объркан и изплашен.

— За какво говориш?

Двамата полицаи, които Лукас беше поискал, също дойдоха, докато в това време колите блокираха пътя на камионетката.

— Сложете им белезници! — нареди Лукас.

Той се приближи до колата, тъкмо когато шофьорът бавно се измъкваше като внимаваше да държи ръцете си отпред. Беше негър.

— По дяволите! — ядоса се Лукас.

Върна се обратно при двамата мъже, които продължаваха да лежат на земята. Полицаите вече ги бяха претърсили и бяха открили един пистолет дейвис, трийсет и втори калибър и флакон със сълзотворен газ.

— Какво ще ги правим сега? — обърна се към Лукас единият полицай, на име Харпър Крос.

— Те просто са искали да ме оберат. Вероятно са се заблудили по колата. Помислих си, че може да се окаже нещо друго.

— Открихме оръжие — извикаха полицаите, които претърсваха колата.

— Вижте дали може да ги обвините в незаконно притежание на оръжие. В противен случай ще трябва да ги пуснем. Аз така и не им дадох шанс да започнат да ме тарашат.

— Лошо — каза Крос.

— Да. Тия глупаци ме изнервиха и избързах.

 

 

Повече от десетина коли бяха паркирани отвън пред сградата на компанията, чиито прозорци светеха.

— Донесе ли ми сандвич? — Гласът идваше от високо, сякаш се спускаше от небето.

— Кой си ти? — попита Лукас и погледна нагоре, но ярката светлина от прозорците му попречи да види човека на покрива.

— Хейууд — отвърна гласът.

— Случайно ми се намира излишна вечеря.

— Готов съм да дам сто долара за нещо за хапване.

— Веднага ще ти я донеса.

— Ъ-ъ… Какво ще кажеш за три долара? Това е всичко, което имам.

— Можеш да си задържиш останалите деветдесет и седем — каза Лукас.

Когато Лукас влезе, видя Слоун и трима млади програмисти, които се бяха надвесили над едно момче, което работеше на компютъра. То се обърна и поздрави сконфузено. Мониторът угасна.

— Здравейте! Смятам да занеса тази вечеря горе на Хейууд. С какво сте се захванали тук?

— А-а, нищо особено.

— Защо не му покажеш? — предложи Слоун. — Може да спечели още един милион от цялата тая работа.

Лукас се приближи към групичката.

— Наистина, защо не ми покажете?

Останалите програмисти се ухилиха на момчето, седнало пред компютъра. То просто сви рамене и започна да пише на клавиатурата.

— Нали си виждал онези скрийнсейвъри? Разни летящи тостери, рибки, които плуват по екрана, нали се сещаш?

— Да?

— И нали знаеш, че понякога слагат разни готини мацки за скрийнсейвъри?

— Да, сещам се.

— Ами…

Момчето натисна един клавиш и на екрана се появи една готина мадама, кръстосала крак върху крак и изложила на показ, закачливо щръкналите си гърди.

— Е, и?

Лукас стоеше и чакаше. Мадамата си я биваше, но не беше нищо особено, докато в един момент гърдите й се отделиха от тялото и започнаха да се движат по екрана също като летящите тостери.

— Летящи цици. Това ще бъде отговорът на компанията „Дейвънпорт“ на летящите тостери — ухили се момчето.

— Ако видя името на компанията, поставено някъде, където и да е върху този продукт, ще бъда принуден да ви изпозастрелям всички — предупреди ги Лукас.

— Да, според някои хора това определено ще бъде проява на лош вкус — побърза да се съгласи момчето.

— Това означава ли, че не искаш да видиш плуващата й катеричка? — попита Слоун.

— Ще се кача горе — каза Лукас.

Той се отправи към вратата, после се обърна и попита:

— Айс какво мисли за тези неща?

Момчето пред компютъра престорено потрепери от страх.

— Тя още не знае. Ако разбере, ще ни разгони фамилиите.

— А, сега се сетих — обади се един от програмистите. — Айс питаше за теб. Каза, че ще се опита да те открие в управлението.

— Кога ме е търсила?

— Преди десетина-петнайсет минути. Обади се от къщи, тук някъде трябва да е номерът й.

Той подаде на Лукас едно листче. Лукас го взе и го пъхна в джоба си.

— Благодаря — каза той и се отправи към стълбите. Изкачи се до втория етаж и тръгна по стълбището, което водеше към покрива.

Лукас излезе на покрива и видя Хейууд да се разхожда напред-назад по цялата дължина на сградата.

— Забеляза ли нещо интересно?

— Нищо, само една тайфа скейтъри, които се появиха и после си тръгнаха.

Полицай Хейууд бе с дънки и черна риза с дълъг ръкав. По този начин нямаше как да го забележат от улицата.

— Виждам един наркоман надолу по улицата, който си купува дрога пред заведението на Ботъл Кеп.

— Това не е нищо ново — заяви Лукас.

Нощният въздух беше приятен и прохладен, звездите блещукаха ярко на небето високо над светлините на квартала. Лукас му подаде сандвича и те се настаниха на парапета, който опасваше покрива. Разгънаха сандвичите и Хейууд започна да дъвче, като в същото време наблюдаваше улицата през бинокъла си за нощно виждане. Той почти не говореше.

Лукас приключи с вечерята си, извади от джоба телефона заедно с бележката от Айс и набра домашния й номер. Тя вдигна още при второто позвъняване.

— Госпожица Айс? Обажда се Лукас Дейвънпорт.

— Господин Дейвънпорт, Лукас… — Гласът й издаваше лека уплаха. — Мисля, че тук в къщата има някой и ме наблюдава.