Джон Сандфорд
Жертви на безумието (13)

13

Мейл натисна копчето за стоп и се втурна навън, като все още държеше телефона в ръка. Над главата му прелетя самолет от Минеаполис за Сейнт Пол. Ето как щяха да го открият. И той се вгледа в небето да различи някакви светлини — бели или червени, мигащи, връхлитащи, насочени към него. Хеликоптери, помисли си той. Хеликоптери със заглушители.

Мейл изтича до алеята за коли и се метна зад волана, измъкна ключовете от джоба на джинсите си и даде на заден. Микробусът с ръмжене излетя от алеята и се озова на чакълестия път. Ако наистина идваха, може би все пак щеше да успее да се отдалечи малко на север и да се загуби сред движението от коли в крайградските райони.

Чувстваше се не толкова изплашен, колкото развълнуван. Мислеха го за глупак. Беше готов да се обзаложи на сто долара, че Дейвънпорт стои зад цялата тая работа. По дяволите! Готов беше да се обзаложи дори за хиляда. Наистина много хитро. Толкова хитро, че Мейл усети как самият той се ухили в нощта, после лицето му се разкриви в яростна гримаса и после пак се ухили някак против волята си. Хитро. Но не чак толкова.

Когато вече бе изминал една миля, Мейл погледна към къщата от височината на един хълм. Не я виждаше ясно, но виждаше светлината от вратата на кухнята, която беше оставил отворена. Беше съвсем малка като пламъка на свещ на фона на черното поле. Наблизо не се мяркаше нищо. Никой не приближаваше. Намали скоростта и остави моторът да заглъхне. Нищо. След малко Мейл изключи двигателя, излезе навън и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен тихият повей на вятъра в тревите пред фаровете.

 

 

Анди и Грейс почти се бяха отказали от идеята за оръжието. Единственото нещо, което откриха, и което можеше да им е от полза, беше голям изкривен пирон в гредата на тавана. Анди си помисли, че ако го измъкнат, може би ще успеят да го заострят в твърдите гранитни камъни в стената.

— Предполагам, че ще стане нещо като малко остро чукче за лед — каза Анди.

Не разполагаха с нищо, с което да го измъкнат, освен с алуминиевите кутии от ягодова сода. Докато се опитваха да измислят как да издърпат пирона с кутиите, започнаха да обмислят и как да използват самите кутии. Можеха да отчупят дъното и горната част на всяка кутия без никакъв проблем.

Анди уви пръсти в блузата и лесно отпори алуминиевия капак. Сега разполагаха с тънко парче метал, което лесно се огъваше. Опитаха да го прегънат и да го загладят с идеята после да заострят върха и да го използват като острие на нож.

Успяха да оформят някакво подобие на острие, но то не беше достатъчно здраво, за да засегне дълбоко тъканите и да нарани кожата и мускулите. Но може би, ако се целят в окото…

Опитаха се да го извият като спирала, но това се оказа по-трудно от сгъването.

Грейс откри, че току-що откъснатото парче алуминий има по-остри ръбове и предложи да се опитат да го закрепят между прегънатата на две ламарина и да го използват като бръснач. Не беше изключено да порежат Мейл с него, но раната нямаше да е смъртоносна.

— Ами, ако той… Когато е върху теб и аз се опитам да му прережа гърлото… — предложи Грейс.

Лицето й беше бяло.

Анди поклати отрицателно глава и притисна едно парче алуминий към външната част на ръката си.

— Ще е нужна много сила. Гледай.

Тя натисна по-силно, от което върху ръката й се образува дълга червена рязка и само в краищата й се появиха няколко капки кръв.

— Много по-трудно е да нанесеш дълбока рана, отколкото си мислиш. Спомням си от медицинското училище. Човешкото тяло е като парче глина. — Анди погледна към тавана и към изкривения пирон. — Мисля, че пиронът ще ни свърши работа, ако успеем да го измъкнем.

— Просто трябва да опитаме — каза Грейс.

И те започнаха. Грейс, изправена върху раменете на Анди, човъркаше гредата с малки парченца от алуминиевата кутия. Главата на гвоздея стърчеше навън, но упорито отказваше да помръдне.

Тогава го чуха да идва.

Грейс хвана Анди за ръка и Анди с почуда откри изведнъж, колко по-зряла бе станала дъщеря й.

— Недей да се съпротивляваш — каза Грейс. — Моля те, недей!

Но тя не можеше да не се бори с него. Ако престанеше, възможно беше той да изгуби интерес и да се насочи към Грейс или просто… да се отърве от тях.

Мейл искаше тя да се съпротивлява. Искаше да я подчинява. Това поне Анди бе успяла да проумее.

Мейл я измъкна от избата, заключи и я бутна към матрака. Тя се завъртя, препъна се и падна тежко върху леглото. По-добре да падне сама, отколкото да бъде съборена.

На него му харесваше страха в гласа й. Биеше я, когато това беше необходимо, за да я принуди да му се моли, и тя се бе научила да се преструва.

— Моля те, Джон — започна тя, — моля те, недей да ме нараняваш.

— Съблечи тия дрехи — каза Мейл.

И Анди започна да смъква блузата си. Този път обаче, тя внимателно се огледа наоколо, като изразът на уплаха не слизаше от лицето й. Дали пък нямаше нещо тук, в мазето, което да може да използва и да го удари?

— Хайде, побързай, по дяволите! — Мейл беше чисто гол, възбуден и тръгна към нея.

— Джон…

Надвеси се над нея.

— Ще опитаме нещо ново, но ако ме разочароваш, а наистина не искам да е така, ще те съдера от бой, после ще взема Грейс, ще я заведа в къщата и ще натикам ръцете й в лайна и после ще я доведа, за да я огледаш хубаво. Ясно ли ти е?

Тя кимна объркано.

— Добре тогава…

След като свърши с нея, Мейл се изтегна на матрака и каза:

— Знаеш ли какво направи оня глупак Дейвънпорт?

И той й разказа за случая с радиото.

— Само че аз ги усетих — похвали се той. — Задържаха ме цяла минута, но аз ги усетих и им го казах в ефир, „Дейвънпорт, тъпо копеле“.

Изглеждаше въодушевен, докато говореше. При други обстоятелства можеха да приличат на две влюбени хлапета, които се излежават на матрака в някаква евтина квартира без топла вода и си разказват сънищата.

— Мисли си, че е много умен. Но го гложди това, което не знае.

— Аз… какво? — Анди отговаряше, без да мисли, само и само да поддържа разговора, докато оглеждаше мазето. Този път Мейл не я беше бил и сексът не беше последствие от боя. Вече нищо не можеше да й причини. А тя щеше да се справи или поне така си мислеше.

В стаята имаше купчина плочи от теракот, захвърлени в ъгъла, които можеха да бъдат използвани като паве. А там… Какво беше това? Бутилка? Боже, само да можеше да се добере до тази бутилка. Можеха да счупят гърлото и дори да вземат няколко парчета стъкло. Тогава щяха да имат истински оръжия.

— Имам си шпионин, който следи всичко, което прави — обясни Мейл.

Докато правеше своето проучване, Анди беше изгубила нишката на разговора.

— Шпионин ли — попита тя, — за заблуда?

— Някой, когото познаваш — каза Мейл, като се обърна да види как ще реагира. — Един твой приятел. Той всъщност ме свърза с теб.

— Кой е?

По гласа му си личеше, че не я лъже. Звучеше прекалено убедително.

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото искам да си мислиш за това. Може би е мъжът, който се опитва да се освободи от теб и децата. Може пък да е майка ти…

— Тя е мъртва.

— Така ли? И как умря?

— Удави се.

— Хм. — Изглеждаше така, сякаш щеше да каже още нещо, но после се претърколи на колене и се надвеси над нея. — Тогава може да е твоята съдружничка или баща ти.

Тя реши да рискува.

— Джон, мисля, че си измисляш.

За момент й се стори, че ще я удари. Очите му се разшириха за миг от някакъв вътрешен гняв, сякаш нещо в него се късаше. Придобиваше такова изражение, когато я биеше. Но после той се усмихна съвсем леко.

— Даа. Просто се бъзикам. Но наистина има шпионин, само дето не знам кой е.

Тя поклати глава.

— Обади ми се съвсем неочаквано — каза Мейл. — Попита ме дали си спомням Анди Манет, която ме е изпратила на лечение. Тя непрекъснато говореше за теб.

— Наистина ли някой ти го е казал? — Сега тя му вярваше и се почувства отвратена.

— Да. Каза, че според теб съм бил някакво дяволско изчадие. И дълго не можех да престана да си мисля за теб. Никога не съм те забравял, но си била някъде дълбоко в съзнанието ми. Нямаше нужда да се справям с теб. Но шпионинът се обади.

— И? — Похват, използван от психолозите, който Анди умело приложи и усети тръпка на надмощие.

— Спомням си как стоях в стаята за арест и ти винаги беше там… и онези рокли… Имаше такива цици и такъв парфюм… Понякога можех да видя краката ти и си въобразявах, че виждам и това, което е между тях. През нощта лежах и си мислех за теб. Дали щях да видя, или не…

— Нямах представа… — Пак подход от психологията.

— Ти никога не разбра какво ме караше да върша всичко това, и аз не можех да го обясня. Тогава просто започнах да си седя там, да гледам циците ти и това ме възбуждаше.

— Някой е продължил да ти се обажда, така ли?

— Не ми се говори повече — отвърна Мейл. Внезапно погледът му се съсредоточи навътре, безизразен като желе. — Искам да те чукам.

И той я удари силно по рамото. Тя отскочи настрани и Мейл извика:

— Връщай се тук, за да не те смачкам от бой!

 

 

По-късно тя го попита:

— Може ли да се обадя на някой, на съпруга ми или на някой друг, за да знаят, че съм жива?

— В никакъв случай. — Мейл беше раздразнен.

— Джон, много скоро те ще си помислят, че сме мъртви. Много скоро всичко ще свърши и ще се превърне в убийствено преследване. Ще те хванат и ще те сложат зад решетките, но сега ще бъде за цял живот. Ако знаят, че съм жива, може да уредиш нещата по-добре за себе си. Може да ти предложат сделка, нещо, от което да се възползваш.

Сега отново разговаряха като любовници. Тя се преструваше на загрижена за неговото бъдеще. Но той отхвърли идеята.

— Няма да направят никаква сделка, не и с мен.

— Ще имаш повече свобода на действие — продължи Анди. — Ако решат, че не съм жива, ще могат да правят каквото си искат. А ако знаят, че съм жива, нещата няма да им се сторят толкова лесни. Ти си играч и мисля, че можеш да го разбереш. Искам само хората да знаят, че аз съм някъде там. Не искам да забравят за мен.

Мейл се изправи и започна да се облича. Ритна дрехите й към нея.

— Облечи се! — извика той и като си облече дрехите каза: — Ще си помисля. Не може направо да им позвъниш, но може да се запишеш на касета, а аз да пусна записа отнякъде другаде.

— Джон, това би било… — Тя почти се засмя. — Би било страхотно.

Той веднага реагира. Стори й се, че се възгордя. Обичаше ласкателствата, особено когато идваха от нея.

— Ще помисля за това.

 

 

Когато беше отново в техния малък затвор, а вратата зад гърба й се затвори и стъпките на Джон заглъхнаха, Анди се обърна към Грейс:

— Трябва да измислим съобщение, което да запишеш. Той може да го запише и да го изпрати. Трябва да измислим нещо закодирано.

Беше развълнувана и Грейс наблюдаваше безчувственото й младо лице.

— Какво, какво?

— Цялото ти лице е в кръв, мамо. Навсякъде.

Грейс посочи към дясната страна на лицето й. Внезапно ръката й се разтрепери от страх и тя се разплака, като се отдръпна от Анди.

Анди затърка с ръка лицето си и кръвта, която беше засъхнала на носа й след като Мейл бе започнал да й удря шамари, възбуден и изпаднал в неудържима лудост при последния полов акт.

Не беше забелязала кръвта. Замисли се за това, като гледаше как Грейс се сгуши в ъгъла. Започваше да привиква; резултат на раболепното й поведение. Но този път нещата щяха да се променят. Наистина да се променят.