Джон Сандфорд
Жертви на безумието (12)

12

Агентът на ФБР, изпратен да разследва случая, беше с цепната брадичка и руса коса. Казваше се Т. Конрад Хауърд и си бе въобразил, че изглежда като играч от университетския отбор на Йейл, който тъкмо сега навлиза в разцвета на силите си. Само че имаше големи космати уши и зад гърба му всички го наричаха Дъмбо^[1].

Лукас, Лестър и друг агент от ФБР по разследванията, седяха в кабинета на Хауърд, с изглед към високото небе над Минеаполис. Хауърд преплете пръсти върху кожения бележник на бюрото и каза:

— Всичко е готово. Остава само техниците да действат. Самолетът от Чикаго пристига след час, този от Ел Ей е след цели три часа. Не знам дали хората от Далас ще успеят да пристигнат тази вечер, но ще изпратим някой за всеки случай. Притеснява ме само времето. В шестдесет и пет процента от случаите след толкова време жертвите вече не са сред живите.

— Само се надявам телефонът да е у него — каза Лестър.

— Той обича компютърни игри. Не би изхвърлил каквито и да е машинарийки, какво остава за чисто нов телефон — заяви Лукас.

Техникът от ФБР, възрастен мъж с посребряла коса и раирана вратовръзка с игла, се включи в разговора.

— Най-важният проблем е как ще го задържим на телефона, ако наистина се обади.

— Работим по въпроса — обясни Лукас, като се наведе напред в стола си. — Говорихме с една от местните радиостанции. Главният им менажер ми е приятел и единствените, които ще знаят за това, ще са той, дисководещият и тоноператорът. Ще накараме водещия да му се обади като част от някаква радиоигра. Състезанието ще е съвсем истинско с реални награди и ще звучи в ефир. Единствената разлика ще е в това, че ние им даваме номера. Ако не отговори от първия път, ще се обадим пак след няколко часа. Ако се обади, без значение кога, водещият ще е готов да се включи. Обикновено при такива състезания времето в ефир е малко повече от минута. Сега работим върху ефективни начини за удължаването му.

— Ще са ни нужни най-малко три или четири минути, за да установим добра връзка, освен ако нямаме дяволски късмет — каза техникът. — Ще трябва да го задържите на линия.

— Той е играч. Ще заложим на неговата суетност — каза Лукас. — Ще се задържи достатъчно дълго, за да отговори на въпроса. И след като отговори, ако отговорът е верен, водещият ще каже: „Почакай, докато представя следващата песен“. После ще използва времето за малко реклами, ще го включи в ефир и ще го попита за адреса.

— Той никога няма да му го каже — заяви Лестър и се ухили. — Но на нас това ще ни е достатъчно.

Лукас поклати глава.

— Сигурно ще ни пробута някакъв фалшив адрес, но ако успеем да го задържим достатъчно дълго, ще успеем да установим връзка.

— Когато казвате „добра връзка“, какво разстояние точно имате предвид? — попита Лестър техника в групата.

Дъмбо се навъси, защото разговорът се носеше около него, без той да е пряк участник.

— Половин миля, една пресечка, няколко сантиметра или какво?

— Ако рискуваме, можем да го проследим и до самата къща — обясни техникът. — Както стоят нещата, ще можем да засечем с точност до една пресечка.

— А не може ли по-близо? — запита Дъмбо.

— Защото, ако наистина е луд, може да ни усети и да избяга — обясни техникът на шефа си. — Ще забележи хеликоптерите, още преди да сме стигнали и на шест пресечки от него.

— Ако ни посочите района — каза Лукас, — гарантирам, че ще го измъкнем оттам до един час.

— Ако го задържите достатъчно дълго в ефир, ще го открием — каза на свой ред техникът.

Докато излизаха от сградата, Лестър попита Лукас:

— Вярваш ли им?

Лукас кимна.

— Да. Федералните са добри поне в това отношение — в технологията. Ако вдигне телефона и успеем да го задържим на линия, те ще го проследят.

— Дъмбо се оказа прав поне за едно — нещата се протакат — каза Лестър и погледна към часовника си, сякаш да провери коя дата е днес. — Тоя мръсник няма да ги държи повече от четири-пет дни. Напрежението ще го довърши.

— Така е — съгласи се Лукас. — Какво ще кажеш за онова хлапе, което откриха Шерил и Блейк? Този, който си пада по секс и палежи.

— Джон Мейл. Чисто губене на време. Не знам защо, но Блейк ми е оставил бележка, че не става. Сега проверявам три други възможности.

— Глупости — каза Лукас, — това беше добро попадение.

Разполагаха с две радарни устройства и щяха да са им необходими шест хеликоптера, които да летят в групи по три — един на високо и два ниско. Оборудването от Чикаго пристигна най-напред заедно с трима техници, които се захванаха да монтират някакви странни на вид обли антени върху страничните подпори на хеликоптерите. Оборудването от Ел Ей пристигна два часа по-късно и тогава се сформира и вторият екип. Когато хеликоптерите бяха готови и апаратурата — проверена, всички се събраха на площадката за кацане пред летището.

— Всичко, което се иска от вас — обясни един от операторите на събралите се пилоти, — е да поддържате посоката, която ви казваме. Тези устройства ще осигурят добър звук. Вие трябва да си гледате работата. Не искам да ни налети някой самолет, само защото на вас ви е станала интересна нашата работа и не искам никой да се пречка на останалите.

— Радвам се, че го каза — обърна се Лукас към Слоун, който щеше да лети с втората група.

— Готов ли си? — попита Слоун.

Лукас се страхуваше да лети и това забавляваше останалите в отдела. Но сега на Слоун не му беше толкова забавно.

В девет без петнайсет вече бяха във въздуха. Издигнаха се над зоната за кацане на летището. Групата, в която беше Лукас, се насочи към район I-494 на юг от Минеаполис, докато Слоун и останалите летяха на юг от Сейнт Пол. Под тях по магистралата I-494 светлините от преминаващите коли приличаха на плуващ пасаж от фосфоресцираща сьомга, а улиците с осветените къщи приличаха на някаква умопобъркваща шахматна дъска. В девет и двайсет операторите изглеждаха готови.

— Да започваме! — обади се единият от тях, който летеше заедно с Лукас.

В радиостанцията водещият хвана телефона.

— Добре — каза той, погледна към оператора и менажера през стъклото на пулта и кимна.

— … и завършваме с „Бохемска Рапсодия“ на Куин. Чуйте ме сега, спортни запалянковци, време е да си опитате късмета. Ето сега бъркам в този петдесетлитров бидон… — последва здраво топуркане в бидона — и изтеглям един телефонен номер. Ще ви звъним до десет пъти. Ако не успеем да се свържем и на десетия път, тогава увеличаваме залога на деветдесет и три долара и ще опитаме отново. Така че…

Джон Мейл слушаше с половин ухо. В момента играеше на една от фантастичните игри на Дейвънпорт, „Гейтуей Р5-90“. Беше я загазил. Всичките игри на Дейвънпорт бяха пълни с капани, които те връщат в началото. Ако те убиеха, можеше да започнеш отначало, внимателно да заобиколиш точно този етап, където си бил убит, и после пък ще те убие нещо, с което си се разминал първия път. Капани, които те връщат назад, внезапни засади. В програмата сигурно беше заложен някакъв кръгов механизъм.

Мейл се замисли. Усещаше, че научава нещо за противника.

В ефира отново прозвуча гласът на водещия след няколко прекрасни парчета на Куин. Превзетият и клокочещ говор беше изключително дразнещ за слуха, но не си струваше усилието да прави опит да смени програмата. Мейл чу писукането на телефона. В същия момент, когато телефонът по радиото иззвъня, звънна и телефонът в чантичката на Анди Манет.

Мейл се изправи, надигна се и коремът му се сви от страх. Какво беше това? Нещо отвън? Ченгета?

Когато свърши с Анди Манет първата нощ, беше излизал до магазина да купи зеленчуци и бира. Чантата на Манет стоеше на същото място, където я бе захвърлил след нападението — на предната седалка до шофьора. Отвори я, докато караше, и започна да рови вътре. Откри портмонето й и почти шестстотин долара, което си беше истинска изненада. Откри и бележник за срещи, калкулатор, комплект сенки и куп други боклуци, каквито жените имат навика да тъпчат в чантите си. Върна всичко обратно.

По-късно, вече подпийнал, не преставаше да мисли за малката Дженевиев, чието присъствие тук макар и без очевидна причина го тревожеше като някакъв бодил, забил се в мозъка му, Мейл бе захвърлил чантата на пода в кухнята с намерението да се отърве от нея по късно.

Сега стоеше изправен и напрегнат.

Пистолетът, сети се той. Четиридесет и пет калибровото оръжие стоеше на библиотеката. Мейл направи само две крачки и го сграбчи. Лампите? Не, ако загасеше осветлението щяха да разберат, че ги е усетил.

Писукането продължаваше. Нищо не разбираше. Страхът сега се смени от чувство за празнота, но той продължи да стиска пистолета. Дали отвън имаше някой?

А може би беше нещо над печката? Или пък алармата за пожар се е повредила? Втурна се към кухнята, огледа се и видя чантата. Някъде отзад се чуваше телефонен сигнал по радиото и водещият казваше:

— Четири… — и Мейл долови, че звукът излиза едновременно по радиото и от чантичката.

Той захвърли чантата на масата. Не откри телефон, но чантата продължаваше да звъни и като я вдигна забеляза, че тежи. Отвори джобчето отпред и го откри — малък мобилен телефон. Докато го разглеждаше, водещият по радиото говореше:

— Това е шестото позвъняване, вече седмо. Джон Дан, ако сега сте в тоалетната, по-добре се измъкнете оттам, защото телефонът ви звъни вече за осми път…

Мейл завъртя мобифона в ръцете си, отвори капачето и видя копчето за включване. Погледна през прозореца. Нищо. Ако са ченгетата, нямаше как да знаят къде е.

— Няма да се обади — каза операторът. — Това вече е деветото.

Мейл вдигна на десетото позвъняване.

— Ало!

Лукас вдигна пръст към оператора за включване.

— Това е той.

В радиостанцията водещият също се включи.

— Джон Дан? Дан, човече, щеше да пропуснеш обаждането на живота си, да кажем на седмицата.

Мейл чуваше всичко по радиото.

— Вие слушате „Мило Уийт по Ка — Лик“ на „Ние теглим, вие се мъчите“. Хиляда двеста и девет долара вървят по линията към вас. Знаете правилата на играта — пускаме ви едно класическо рокпарче за пет секунди, а вие разполагате с десет секунди, за да познаете кое е парчето. Готов ли сте?

Играта му беше позната. Мислеха си, че името му е Джон Дан, т.е., че е мъжът на Манет. Но Уийт се обади отново.

— О, Джордж, но тук се предполага да кажеш „Давай приятел“, освен ако не си се надрусал с нещо, тогава просто ни дай адреса си и те оставяме на мира.

— А-ъ, давай приятел — повтори Мейл.

Никога не беше говорил в ефир. Чуваше гласа си да излиза от радиото като странно електронно ехо.

— Слушай тогава, Джон.

Последва секунда на пълна тишина и после някакви почти нечленоразделни звуци със слабо доловим ритъм. Звучеше почти познато. Но какво беше? Та-тъ-та, Тъ-та-тъ… Да видим сега.

 

 

Операторът в хеликоптера работеше с нещо, което приличаше на телевизор и крещеше на пилота „Задръж, задръж така…“. Жълти цифри преминаха на екрана.

— Тръгвай сега по 160, давай, давай… — и те отлетяха в посока юг.

— Джон, там ли си момчето ми? Сети ли се? Я слушай, тази е малко поостаряла. Давам ти още пет секунди и друга песен на същата група…

Операторът се обади:

— Засякохме го, точно между нас е. По дяволите! — и той включи микрофона. — Обади се, Франк, засече ли го?

— Засякохме го — обади се гласът по радиото. — Отправяме се към 195, но улавям някакво смущение по линията.

 

 

Следващият, втори по ред поток от звуци беше приключил и Мейл каза на Уийт:

— „През цялата нощ“ на „AC/DC“.

После добави, за да го чуят в ефир.

— Дейвънпорт, копеле гадно!

И изчезна.