Джон Сандфорд
Жертви на безумието (8)

8

Лукас прекара ранните сутрешни часове в преглед на пресата. После се отби в няколко телефонни компании. След като посети и последната, се обади в отдела и помоли да изпратят Слоун да го чака пред кабинета на Нанси Улф.

Завари Слоун да се навърта около същата кола, която беше привлякла вниманието му сутринта.

— Здрава бричка — каза Слоун и се запъти тромаво към Лукас.

В сравнение с тази кола, поршето на Лукас изглеждаше като стара трошка.

Слоун беше мъж, който наблюдаваше света около себе си със скептична усмивка. Обичаше кафявите костюми и в гардероба си имаше няколко такива в различни нюанси.

През лятото се придържаше към светлокафяви и бежови тонове, вратовръзки на райета и сламени шапки. През зимата избираше тъмни цветове и филцови шапки. Току-що бе сменил летните си дрехи със зимни и отдалече изглеждаше като тъмно петно на паркинга.

— Внимавай тая кола да не те ухапе за задника — каза Лукас, който също гледаше колата.

Той подхвърли годежния пръстен във въздуха, улови го с ръка и го наниза на върха на палеца си. Камъкът блесна като озарен от огън.

— Какво ще правим? — попита Слоун.

— Ще си поиграем на добрия и лошия полицай с Нанси Улф, съдружничката на Манет. Ти ще си доброто ченге.

— Тя какво общо има с това?

— Чу ли за разговора ми с онзи идиот?

— Да, Лестър ми пусна касетата.

— Разходих се наоколо и поразпитах тук-там — каза Лукас. — Нищо. Нито във вестниците, нито по телевизията са споменавали нещо за тениската. Никой не е обелил и дума за това, че аз работя по случая. Единствените хора извън участъка, които знаят нещо, са членовете на семейството и някои близки като Улф и адвокатът.

— Исусе! — възкликна Слоун и се почеса по главата. — Да не би да мислиш, че някой от тях издава информация на тоя мръсник?

— Не е изключено. Само така мога да си обясня факта, че знае за мен — каза Лукас. — Не мога да си обясня по друг начин историята с тениската, освен да я отдам на интуиция и то доста силна.

Минаха покрай скулптурата, която приличаше на разтеглена дъвка. Слоун погледна нагоре и попита:

— А какво ще правим с красавицата?

— Добре, ще действаме по план. Тя ще иска да извика адвоката си. Ние се съгласяваме. Притискаме я здраво. Целта е да я сплашим. Ще действаме по същия начин и с останалите от семейството, като им дойде реда.

— Лукас! Хей, Лукас!

Бяха се спрели за малко на моста, за да погледнат рибките в езерото, когато чуха зад гърба си женски глас и се обърнаха. Ян Рийд бързаше към тях от отсрещната страна на улицата. Един от микробусите на телевизията се опитваше да направи обратен завой, без да се съобразява с правилника, за да успее да паркира.

— Винаги, когато я видя, ми се вдига оная работа — промърмори Слоун.

Рийд имаше големи черни очи, дълги загорели крака и кестенява коса, която стигаше до раменете. Носеше тъмновиолетов костюм и същия цвят обувки. През рамото си беше преметнала чанта „Гучи“. Долната й челюст беше леко издадена напред, но слабото фъфлене само засилваше чара й.

— Ти ли отразяваш случая? — попита я Лукас. — Това тук е…

— Детектив Слоун, разбира се — довърши вместо него Рийд.

Тя се ръкува със Слоун и го дари с широка усмивка. После се обърна към Лукас:

— Опитвам се да взема интервю от Нанси Улф. Научих, че тази сутрин картотеката й е била щателно претърсена от местните нацисти с разрешение от съда.

— Всъщност, това бях аз — призна си Лукас.

По лицето на Рийд се изписа още по-широка усмивка. Всичко това й е било предварително известно.

— Нима? И защо си го направил?

Лукас хвърли един поглед към телевизионната кула и каза на Рийд:

— Ян, Ян! Знам, че си дошла с някое гадно микрофонче, а това никак не е етично, нали така? Искам да кажа, скъпа моя, че това е доста подъл и мръсен номер, отвратително, подмолно нарушаване на моята лична неприкосновеност. Дори намирисва на престъпление. А може би си е престъпление.

— Лукас… — въздъхна Рийд.

Лукас се наведе по-близо до ухото й и прошепна:

— Да ти го начукам!

Тя на свой ред се приближи до него и промълви:

— Като цяло идеята ми харесва, но не обичам да го правя сама.

Лукас се отдръпна, напипа пръстена в джоба си и като се обърна към Слоун каза:

— Хайде, Слоун! Да видим дали ще можем да се доберем до госпожа Улф, преди медиите да са ни изпреварили.

— Дявол да те вземе, Лукас! — извика Рийд и тропна с крак.

Вече бяха влезли в сградата, когато Слоун попита:

— Мислиш ли, че наистина е била с микрофон?

— Мога да се обзаложа.

— И мислиш, че са чули онова, което казах за оная работа?

— И още питаш! — Лукас едва успя да прикрие усмивката си. — И бъди сигурен, че тия мерзавци ще го използват.

— Будалкаш ме, човече. Недей да ме занасяш, чуваш ли? Трябва да знам.

Когато Лукас и Слоун влязоха, жената на рецепцията ги изгледа с вид на човек, готов всеки момент да побегне и да се скрие. Лукас поиска да говори с Улф, а тя му каза, че при доктор Улф сега има пациент.

— Ще привърши — и тя погледна към часовника на леглото — след около пет минути. Не бих искала да я безпокоя.

— Кажете й като свърши, че я чакаме в кабинета на доктор Манет.

 

 

Шерил и Блейк седяха на пода и разлистваха куп папки.

— Нещо ново? — попита ги Лукас.

— Здрасти, Слоун! — поздрави Шерил.

— Тия хора са ненормални. — Блейк посочи към купа с папки. — Тези тук са невротици — и той посочи към друг, по-голям куп. — А тези, в най-големия куп, тези пък са толкова смахнати, че за нищо не стават. Някои от лудите са лежали в затвора или са били в клиника, за другите не сме открили нищо. Щом намерим нещо, се обаждаме в управлението.

— А какво ще правим с оня банкер? — попита Шерил.

— Докладвах за него на шефа — каза Лукас. — Открихте ли други такива?

— Не е изключено да се намерят. Има два-три картона, където тя е използвала нещо като шифър. Правила е препратки към други папки, които не можахме да открием. Някъде трябва да има и компютърни файлове, но не намерихме дискетите. Андерсън ще дойде да погледне компютъра.

Шерил посочи към един IBM, поставен на библиотеката до бюрото на Манет.

В същия този момент Улф влезе в стаята. Лицето й беше мрачно и си личеше, че едва сдържа гнева си. Тръгна към Лукас, ръцете й бяха отпуснати свободно до тялото, дланите свити в юмруци.

— Какво искате?

— Трябва да ви зададем няколко въпроса — заяви Лукас.

— Трябва ли да извикам адвоката си?

Лукас сви рамене.

— Сама преценете. Аз обаче съм длъжен да ви уведомя, че имате право на адвокат.

При тези думи Улф пребледня.

— Вие не се шегувате.

— Въобще не се шегувам, доктор Улф — увери я Лукас.

— Наистина, искаме само да ви зададем някои общи въпроси — намеси се Слоун с ведър, успокоителен тон. — Искам да кажа, че вие сама трябва да си решите, ние няма да ви притесняваме. Разбере, госпожице Улф, не възнамеряваме да ви вържем на някой стол и да ви разпитваме, като насочим един куп прожектори към вас. Просто се опитваме да си изясним някои неща. Ако това отвличане не е дело на ваш пациент, тогава кой го е направил и защо? Очевидно всичко е било замислено много добре и тук не става въпрос за обикновен маниак, който отвлича хора за щяло и нещяло. Трябва да разберем кой би имал изгода от това?

— Този човек — тя говореше на Слоун, като сочеше към Лукас, — този човек намекна тази сутрин, че аз съм щяла да извлека изгода от смъртта на Анди. Отричам такова твърдение. Анди е най-добрата ми приятелка, такава каквато човек има само веднъж в живота си. Заедно сме от колежа и ако с нея се случи нещо, това за мен ще е само загуба, а не изгода.

Слоун погледна към Лукас, поклати глава и пак се обърна към Улф:

— Понякога двамата с Лукас не сме на едно и също мнение.

— Слоун! — предупреди го Лукас, но той вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Лукас не е лошо момче — обясняваше Слоун, — но е свикнал с живота на улицата. Сигурен съм, че не е искал да ви обиди. Понякога малко пресилва нещата.

Лукас се престори на раздразнен.

— Хей, Слоун!

Но Слоун пак вдигна ръка.

— Ние просто търсим фактите. Не се опитваме да ви притиснем. Искаме да разберем кой би имал евентуална изгода от смъртта или изчезването на Анди и не мислим, че този човек сте вие. Аз поне не мисля така.

Улф поклати глава.

— Не виждам как някой може да спечели. Ако Анди умре, аз ще получа част от застраховката, но това не може да замести загубата, била тя финансова или емоционална. Джон Дан ще получи доста пари, разбира се. Знаете, че тя започна всичко с финансовата подкрепа на нейното семейство. Ако Джон Дан не се бе оженил за Анди, сигурно и досега щеше да си остане прост дърводелец, бог знае къде.

— Може ли да поговорим в кабинета ви? Някъде, където няма да ни безпокоят. — Слоун се усмихна победоносно.

Следваха Улф по коридора към нейния кабинет, когато Слоун се наведе към Лукас и прошепна:

— Познаваш ли Шерил? И от нея ми се вдига оная работа. Мисля, че нещо не е наред с оная ми работа.

— Нищо ново не ми казваш — заяви Лукас.

Той подхвърли пръстена и го улови във въздуха. Шерил си я биваше. Ян Рийд също не беше за изхвърляне и ако не беше Уедър, със сигурност щеше да я притисне някой ден в офиса. Лукас обичаше жените, харесваше ги и то много, може би прекалено много. И това беше само едно от нещата, върху които трябваше да се замисли преди да реши да се ожени.

Изненадваше се всеки път, когато някой женен приятел хукваше след друга жена. Винаги му изглеждаше нередно. Разбира се, ако не си се клел във вярност, няма проблеми — свободен си да правиш каквото си поискаш. Но сега, когато женитбата му изглеждаше нещо толкова реално, нима щеше да пропусне улова? И докога щеше да издържи, без да изневери на Уедър? Ще се замисли ли за това, когато поиска ръката й? От друга страна, знаеше, че не желае истински нито Рийд, нито Шерил. Имаше нужда единствено от Уедър.

— Нещо не е наред ли? — прошепна Слоун.

— Какво? — сепна се Лукас.

— Изглеждаш така, сякаш те е ударил гръм.

Бяха спрели пред кабинета на Улф и Слоун го наблюдаваше с нескрит интерес.

— А-а, нищо. Много неща ми се струпаха напоследък.

— Разбирам те — ухили се Слоун.

 

 

Кабинетът на Улф беше копие на този на Манет — със същите мебели и същата малка ниша в стената за картотеката и кафемашината. Слоун се държеше очарователно и успя да накара Улф да се разприказва.

Тя не харесваше Джордж Дан. Според нея той нямало как да избегне развода. В случай че Анди умре, той щял не само да прибере парите от застраховката, но и да запази половината от собственото си състояние.

— Ето с какво разполагаше тя — обясни Улф. — Когато се ожениха, той имаше само една риза на гърба си и нищо друго. Всичките си пари е спечелил след женитбата с Анди, а вие знаете какви са законите при развод в Минесота.

Тауър Манет нямало да спечели от смъртта на дъщеря си, заяви Улф, освен при някакво странно стечение на обстоятелствата. Това можело да стане, само ако и двете деца умрат, а Джордж Дан бъде признат за виновен.

— Значи вие получавате всичко на всичко парите от застраховката — намеси се Лукас.

— Точно така.

— А кой ще поеме пациентите на доктор Манет?

Улф се изнервяше от безкрайните въпроси на Лукас.

— Аз, господин Дейвънпорт, и сигурно ще припечеля малко пари от това, но колкото се може по-скоро ще намеря някой друг, който да ги поеме. Програмата ми е пренатоварена и повярвайте, едва ли бих могла да се справя и с проблемите на нейните пациенти.

— Значи получавате парите от застраховката плюс пациентите.

— По дяволите! — извика Улф. — Няма да търпя подобни инсинуации!

— Не става въпрос за инсинуации, а за значителна сума пари и вие по никакъв начин не ни помагате — озъби се насреща й Лукас.

— Добре, добре — намеси се Слоун. — Успокой се, Лукас!

Разговорът продължи още половин час, но не успяха да научат почти нищо. Когато си тръгваха, Улф се обърна към Лукас:

— Вярвам, че вече сте чули за съдебния процес?

— Не.

— Пледирахме пред съда, за да си възвърнем правото над документите по съдебен път.

Лукас повдигна рамене.

— Този проблем не ме засяга, адвокатите ще го решават.

— Това, което правите, е позорно! — заяви Улф.

— Кажете това на Анди Манет и децата й, ако въобще ги видите живи.

— Сигурна съм, че Анди ще е на същото мнение. Ние ще прегледаме картоните и ще ви предадем всичко, което преценим, че е важно за разследването.

— Вие не сте полицаи — отвърна рязко Лукас. — Това, което е от значение за полицията, може да се окаже маловажно за психиатрите.

— Вие и без това не вършите нищо — не му остана длъжна Улф. — Доколкото знам, още нищо не сте открили.

Лукас извади от джоба на палтото си портрета, изготвен по описанията, дадени от двамата свидетели и от Маркус Палома, собственикът на магазина за видеоигри.

— Познавате ли този човек?

Улф пое листа, смръщи вежди и поклати отрицателно глава.

— Не, струва ми се, че не. Но изглежда доста схематично. Кой е той?

— Човекът, който ги е отвлякъл — отвърна Лукас. — Ето какво сме открили.

 

 

— Ето една жена, която явно не мисли, че слънцето изгрява всеки ден от твоя задник.

— Е и? Могат да се намерят поне шест хиляди такива.

Лукас нямаше нищо против това, че някой може да не го харесва, но понякога усещането беше горчиво.

— Мисля, че са осем хиляди.

— Да не би и от нея да ти се вдига оная работа?

— Не-е. Тая не е за мен. — Слоун бутна вратата и излезе. — А сега накъде? Към къщата на Манет?

— Да. По дяволите, усещам как времето ни тече — ядоса се Лукас.

Спря да погледа рибките в езерото. Виждаше как люспестите им хриле се отварят и затварят. Рибките. Почувства се така, сякаш някой стоварва камък върху гърдите му.

— Манет и децата. Господи!

 

 

Тауър Манет им каза същото, което беше споменал и преди, че Джордж Дан ще получи всичко, освен ако не бъде обвинен в съучастие в престъплението.

— Смятате ли, че е способен на това? — попита Слоун.

— За децата не знам — каза Тауър.

Той крачеше из стаята и нервно гризеше нокътя на палеца си.

— Винаги е претендирал, че много обича децата, но според мен той е човек, способен на всичко. Представете си, че може да е наел някой кретен да отвлече Анди, но вместо това, той взема всички, за да не оставя свидетели. При това положение Джордж едва ли ще каже нещо.

Манет се спря и като се обърна към Лукас, каза:

— Наистина, опасявам се, че търсите не където трябва. Трябва да гоните ония лудите, а не да мислите кой би имал по-голяма изгода.

— Проверяваме всички възможности — обясни Лукас. — Уверявам ви.

— И какво открихте? Открили ли сте изобщо нещо?

— Няколко неща. Разполагаме с портрет на извършителя — отвърна Лукас.

— Какво? Може ли да погледна?

Лукас извади листа от джоба си. Манет и жена му разгледаха скицата, но и двамата поклатиха глави.

— Не съм го виждал — каза Тауър.

— И вие твърдите, че никой друг освен Дан не би имал изгода от смъртта на дъщеря ви, така ли?

— Сега като се замисля — започна колебливо Хелън Манет. — Не ми е приятно да го казвам, но…

— Да? — подкани я Слоун. — Всяко нещо би могло да се окаже от полза.

— Ами… Нанси Упф. Тя няма да получи само парите от застраховката. Имат подписан договор за равноправно партньорство, а също и още шест съдружника. В случай че Анди изчезне, тя получава целия бизнес заедно със застраховката.

— Но това е смешно! — избухна Тауър. — Нанси е приятелка на семейството от дълги години, най-добрата приятелка на Анди.

— Която излизаше с Джордж, преди Анди да й го отмъкне под носа — прекъсна го Хелън. — А и съвместният им бизнес се оказа доста печеливш.

— Но според доктор Улф, ако с Анди се случи нещо, ще й се наложи да наеме друг съдружник — каза Слоун.

— Да, така е — съгласи се Хелън. — Но вместо договор за равноправно партньорство, тя ще се превърне в пълноправен собственик и ще получава част от заработеното от всички.

Думата „заработено“ се изплъзна от устата на Хелън Манет, дума, напълно неприемлива за жена с нейното обществено положение поради голямата й близост до уличния жаргон.

— Нанси Улф ще спечели — заключи Хелън Манет.

 

 

— Поредното щастливо и безгрижно семейство — отбеляза Слоун, докато двамата вървяха към колата. — Хелън е като отровна тарантула, маскирала се като Бети Крокър. А Тауър прилича на човек, на когото са му пъхнали динамит в гащите.

— Да, но не забравяй договора за партньорство. Излиза, че Улф не ни е казала цялата истина.

 

 

Джордж Дан разполагаше с два офиса. Първият от тях беше обзаведен с модерни мебели от черешово дърво, столове с кожена тапицерия и килим във виненочервен цвят. По стените бяха окачени оригинални картини. Върху бюрото не се виждаше нищо друго, освен един бележник за срещи и тъмна дървена кутия за пури.

Вторият офис, който се намираше в задната част на сградата, беше застлан с обикновен килим и беше с луминесцентно осветление. Вътре се виждаха десетина бюра, компютри и чертожни дъски, и четирима души — двама мъже и две жени, които работеха по местата си. Дан седеше на едно овално бюро, затрупано с всевъзможни бумаги и разговаряше с някого по телефона. Като видя Лукас и Слоун, той набързо приключи с разговора и остави слушалката настрани.

— Добре, чуйте ме всички! — разпореди се той. — Всеки знае каква му е работата. Том ще ръководи нещата, а Кларк ще се занимава с транспорта! Връщам се веднага щом открием Анди и децата.

Дан отведе Лукас и Слоун в другия офис, със зелените кожени кресла, за да поговорят на спокойствие.

— Оставих момчетата да се справят с работата, докато всичко приключи. Открихте ли нещо?

— Случиха се някои непредвидени неща. Смятаме, че разполагаме с портрет на престъпника, но още не знаем името му.

Лукас подаде скицата на Дан. Той я погледна и се почеса по челото.

— Помня, че имахме един — дърводелец беше. По дяволите! Изглеждаше съвсем като този тук, същите устни.

— Как се казва? Има ли причина да се съмнявате?

— Дик, Дик. — Дан се почеса по челото. — Седло, Седлен… Дик Седлен! Беше си наумил да се издигне и като не получи желаната работа, му писна и напусна. Той беше луд, но това се случи още миналото лято. Ходеше и разправяше наоколо, че щял да ми види сметката, но нищо такова не се случи.

— Знаете ли къде можем да го открием?

— Името му фигурира в списъка за заплатите. Там ще намерите адреса. Женен е и живее някъде в Сейнт Пол. Не знам, доста по възрастен е от човека, когото търсите. Може да е на трийсет и пет или четиридесет години.

— Къде е този списък?

— Надолу по коридора и после вляво.

— Ще ида да проверя — каза Слоун на Лукас.

Когато Слоун излезе, Дан взе слушалката и натисна един бутон на телефона.

— Един полицай ще дойде всеки момент — разпореди се той. — Дай му всичко, което имаме за Дик Седлен, дърводелец, работил е при нас до миналата зима, по проекта „Удбъри“, до януари, струва ми се… Да, добре.

Като остави слушалката, Лукас се обърна към него:

— Опитваме се да разберем кой би имал полза от смъртта на Анди и затова разпитваме всички повторно. Твоето име непрекъснато се споменава.

— Да вървят по дяволите всички! — изръмжа Дан, като стовари юмрука си върху кожения бележник на бюрото.

— Казват, че Анди искала развод.

— Това са глупости! Бяхме се разбрали.

— … и че ако се разведете, ще загубиш най-малко половината си състояние. Говори се, че си основал компанията с нейните пари и че никак няма да ти е лесно да платиш половината.

— Така е — съгласи се Дан. — Но тук няма и петак от нейните пари. Нито стотинка. Споразумяхме се още преди брака, че тя няма да ми дава пари. Само на един луд може да му хрумне мисълта, че съм способен да причиня зло на Анди или на децата. Само на някой луд.

— Тогава излиза, че всички са луди, защото всички си мислят едно и също.

— Тогава всички…

— Е, да вървят по дяволите, знам — довърши вместо него Лукас. — Кажи ми тогава, кой друг би имал полза от това?

— Никой.

— Според Хелън Манет, Нанси Улф щяла да получи доста добра сума.

Дан се замисли за момент.

— Дори и така да е, тя никога не се е интересувала от бизнес или от пари. В това отношение Анди винаги е била делова жена и е поемала инициативата в свои ръце. Нанси е интелектуалка. Тя пише статии, все още поддържа връзка с университета и играе важна роля в общността на психиатрите. Именно поради тази причина те се разбират толкова добре. Анди се грижи за бизнеса, а Нанси гради репутацията им на професионално ниво.

— Мислиш ли, че Улф е способна да извърши такова нещо?

— Не, не вярвам.

— Чух, че преди сте излизали заедно.

— Боже, ама те наистина са ти наприказвали един куп глупости — ядоса се Дан. После гневът му се поуталожи и той продължи: — Излизахме с Нанси два пъти. И двамата не бяхме особено заинтересовани да опитаме пак. Затова, когато последния път се сбогувахме, тя ми каза „Знаеш ли, познавам една жена, която мисля, че е идеална за теб“. И се оказа права. Обадих се на Анди и след това се оженихме.

Лукас се поколеба за миг, преди да попита:

— Жена ти… има ли по тялото си някакви отличителни белези?

Дан се вцепени.

— Да не би да сте открили тялото й?

— Не, не, но в случай че похитителите се свържат с нас и възникне някакъв въпрос за…

Но думите не можеха да заблудят Джордж Дан.

— Кажи ми какво всъщност става!

— Той ни се обади — каза Лукас.

— И ви е казал, че тя има белег?

— Да.

— Какъв по-точно?

— Каза, че приличал на ракета.

— О, не — изхлипа Дан. — Не, не…

В този момент Слоун се показа на вратата и като ги видя така, застанали един срещу друг, попита недоумяващо:

— Какво става тук?

Лукас се обърна към Дан.

— Пак ще дойдем.

Дан помете с ръка кутията с пури и тя падна с трясък на пода. Имаше силна ръка, като на работник и кутията излетя като ударена от шрапнел и дебелите кубински пури се разпиляха по земята.

— Защо, по дяволите, не направите нещо! — изкрещя Дан. — Нали се предполага, че вие сте скапаният Шерлок Холмс? Престанете да си врете носовете наоколо и вземете да направите нещо.

Вече бяха излезли от офиса, когато Слоун попита:

— За какво беше всичко това?

— Попитах го за белега.

— Аха.

— Който и да е той, знаем, че я изнасилва — каза Лукас.

Докато стояха на паркинга и разговаряха, Грийв се обади от общинската библиотека в Минеаполис.

— В Библията — каза той. — „Нетимините“ се споменават на няколко пъти, но без особено значение.

— Извади тези откъси на ксерокс и ги занеси в управлението. Ще бъда там след десет минути — каза Лукас и изключи телефона.

Той се обади в кабинета на Анди Манет и попадна на Блейк.

— Можеш ли да донесеш в управлението копие от най-важните доклади?

— Да, тъкмо тръгвах. Но възникна нов проблем — с човек, който държи верига от магазини за видеоигри.

— Какво предлагаш да направим? — попита Слоун.

— Искаш ли да се заемеш с това? — попита го Лукас.

Слоун повдигна рамене.

— И без друго нямам какво да правя. Все още работя по оня случай с турците, но срещаме големи трудности, когато се опитаме да намерим някой, който да говори добре турски. Затова нещата не вървят.

— Досега не съм срещал турчин, който да не говори добре английски — отвърна Лукас.

— Някой път трябва да разследваш турско убийство — каза Слоун. — Като вървиш по улиците, отвсякъде ти крещят само „Не говори английски“. Този, който са го убили, бил от Детройт. Човекът спестявал. Имал събрани повече от трийсет хиляди долара и затова никой не скърбял за него.

— Говори с Лестър! — каза Лукас — Трябва ни човек, който да продължи да се рови около Манет, Улф и Дан, и всеки друг, който би търсил изгода от смъртта на Анди Манет. — Той подхвърли годежния пръстен във въздуха, хвана го в ръка и го завъртя между дланите си.

— Ще вземеш да изгубиш тоя глупав пръстен — каза му Слоун. — Ще го изпуснеш и той ще се търкулне в някоя шахта.

Лукас погледна към ръката си и чак тогава видя пръстена. Правеше го несъзнателно.

— Ще трябва да измисля нещо по въпроса с Уедър.

— Всички са на това мнение — каза Слоун. — Жена ми изгаря от нетърпение да разбере кога ще предложиш на Уедър. Иска да знае всички подробности. Свършено е с мен, ако не й кажа всичко.

 

 

Грийв ги чакаше с куп листове от принтер. Подаде ги на Лукас и каза:

— Не открих много. Нетимините са споменати съвсем бегло. Ако въобще има нещо, то трябва да е в Нехемая. Ето тук, глава 3:26.

Лукас погледна към посочения пасаж. „Освен друго, Нетимините живеели в Офеа, в това място, дето се намирало срещу морските двери и гледало на изток и също срещу кулата, дето се издигала там.“

Лукас подаде листа на Слоун, прекоси стаята и застана пред карта на района на метрото, окачена на стената. Проследи с показалец течението на Мисисипи и каза:

— От реката се виждат всички зелени водни кули, изникнали като гъби след дъжд по високите хълмове. „Морските двери“ могат да бъдат всеки един от отводнителните канали.

— Искаш ли да проверя?

— Ще ти отнеме поне два дни. По-добре се обади на крайречните служби. — Лукас почука с показалец по картата. — Хейстингс, Котидж Гроув, Сейнт Пол Парк, Нюпорт, Инвър Гроув, Саут Сейнт Пол, на всички. Кажи им, че работиш по случая Манет и ги помоли да пуснат патрулна кола да огледат колите и разбери дали са открили нещо.

 

 

Блейк пристигна десет минути по-късно и връчи на Лукас една папка и една касета. Изглеждаше навъсен.

— Изрод, който се гаври с деца. Някой трябва да му отреже топките на тоя!

— Добре казано.

— Там пише всичко и хич не ме е еня какво казват тия психиатри. Тоя наистина се забавлява. И му харесва да говори за това. Харесва му, че привлича вниманието на Манет. Такъв като него никога няма да се спре сам.

— Ще спре и още как! — каза Лукас, който през това време прелистваше материала в папката. — Ще спре и то за години. Ще занеса това на шефката, но ще трябва да задържим нещата, поне докато не сме сигурни, че Манет е в безопасност.

Блейк кимна. Седна срещу Лукас, постави върху бюрото пет папки и ги подреди като карти за покер. Побутна едната към Лукас и каза:

— Тия тук са олигофрени. Виж този тук. Изнасилил е сигурно десетина жени и после ги умолявал да не правят нищо. Хвали се с това, плаче, след което почва да се хили. Казва, че се е пристрастил към секса, дори се опитва да се нахвърли на Манет. Ето тук тя споменава за това, а също и че може да се наложи да промени терапията.

Измина цял час, а те продължаваха да се занимават с папките, когато неочаквано Грийв влетя в стаята.

— Открили са нещо в Котидж Гроув.

Лукас се изправи.

— Какво по-точно?

— Казват, че прилича на петролен бидон под една от водните кули.

— Как са разбрали?

— На бидона със спрей било написано твоето име.

— Моето име ли?

Грийв сви рамене в недоумение.

— Поне така казват. Всички са пощурели. Искат те там веднага.

 

 

Докато пътуваха надолу към Котидж Гроув, мобифонът на Лукас иззвъня.

— Да?

Беше Мейл.

— Здравей, Дейвънпорт. Разбра ли вече?

Лукас го позна, още на втората дума.

— Слушай…

Но Мейл беше изчезнал.