Джон Сандфорд
Жертви на безумието (6)

6

— Ненавиждам богаташите! — промърмори Шерил.

Беше облякла якето си от предишната вечер, но сега беше със своя шапка — зелена бейзболна шапка със светлосиня емблема. Косата й бе прибрана под шапката. Облеклото се допълваше от чифт светлосини маратонки. Приличаше на момче, но с големи цици. Блейк си помисли, че на човек просто би му се поискало да я схруска, като гледа розовите й страни и вечно усмихнатото й лице.

Бяха оставили колата на паркинга пред сградата, където се намираше кабинетът на Манет. Според Шерил сградата явно бе дело на някой доста смахнат архитект. Прозорците бяха боядисани в черно, имаше червени тухли, медни улуци, които се оттичаха към малко езерце, оградено с тръстикоподобни насаждения. Отпред се издигаше някакво чудо от стомана с цвят на ръждясала ламарина. Блейк се спря пред скулптурата. На плочата пишеше: „Вълнообразни следи от риба“.

— Имаш ли някаква представа какво е това? — попита той, без да сваля поглед от скулптурата.

— Прилича ми на дъвка, която някой е сдъвкал и разтегнал, а после я е оцветил в ръждивокафяво — отвърна му Шерил.

— Свети боже, говориш като същински изкуствовед критик. Трябва наистина да е нещо такова.

Шерил тръгна напред по мостчето, което се извиваше над езерото. Някой беше хвърлил половин пакетче овесени ядки във водата и сега ято зеленоглави патици и две канадски гъски си проправяха път в плитчината между високите стъбла на тръстиката, за да се доберат до храната. Половин дузина дребни рибки плуваха в кръг зад патиците и златистожълтите им телца се мяркаха от време на време под водата. Дъждът беше спрял, слабата слънчева светлина се прокрадваше между жълтите клони на плачещите върби и образуваше светли петна по повърхността на езерото.

— Ето го и Дейвънпорт — обади се Блейк.

Шерил се обърна и видя Лукас, който в този момент излизаше от поршето си. На паркинга освен обичайните марки форд и шевролет, се забелязваха и няколко BMW-та, серия 700, мерцедеси от клас C, няколко лексуса и кадилака, и един ягуар. Лукас заобиколи една черна акура-NSX, паркирана внимателно далеч от останалите коли, и се спря да погледне през стъклото на шофьора.

— Говорехме за богаташи — каза Шерил.

Те го изчакаха и след малко Лукас се отдалечи от колата, приближи по алеята, кимна към Блейк, усмихна се на Шерил и тя усети как сърцето й затупка по-силно.

— Ако се занимавах с кражби на коли, щях да избера точно това място — каза Лукас. — Доста пари трябват за такава кола.

— Май че е по-добре да си я получиш от държавата — отвърна му Блейк.

— Говори ли вече с нея? — попита Шерил.

— Още не — каза Лукас.

Разгледаха скиците на сградата, които бяха върху една претенциозна на вид плочка със синя птичка за украса. Офисът на Манет се помещаваше в задната част на сградата — тих апартамент с няколко стаи, обзаведени с меки сиви килими и скандинавски мебели.

Достопочтена скандинавка седеше на регистратурата, зад бюро от светло дъбово дърво и работеше на компютър. Тя вдигна поглед тъкмо когато Лукас, Блейк и Шерил влизаха и като се обърна към тях, попита:

— С какво мога да…

— Ние сме от полицията в Минеаполис — прекъсна я Лукас. — Аз съм Лукас Дейвънпорт, заместник-началник на полицията. Имаме разрешително от съда за право на достъп до докладите на доктор Манет и разрешение да претърсим кабинета й. Ще ни покажете ли къде се намира кабинета й?

— Ще повикам госпожица Карни и доктор Улф…

— Не. Първо ни покажете кабинета и после можете да повикате когото желаете — каза учтиво Лукас. — Коя е госпожица Карни?

— Нашият офис мениджър — обясни жената. — Ще отида да…

— Не, просто ни покажете кабинета.

Кабинетът беше просторен и уютен; имаше голяма удобна кушетка за сядане, по едно столче в двата ъгъла вдясно и малка стъклена масичка за кафе. По средата на масичката бяха поставени две керамични скулптури. Приличаха на две осакатени птици, опитващи се да полетят.

— Къде е картотеката?

— Ъ-ъ… ето там. — Жената беше готова да изпадне в паника, но посочи с ръка към един дървен шкаф. Половин дузина малки шкафчета, всяко с по четири чекмеджета, бяха подредени в малка ниша в стената до масичка с кафемашина и малък хладилник.

— Благодаря! — каза Лукас и кимна към жената.

Тя мина заднишком през вратата, обърна се и побягна.

— Голям шум ще се вдигне! — отбеляза той.

— Работата май ще се окаже дебела — съгласи се Шерил.

Лукас съблече палтото си, метна го върху един стол и се зае с първото шкафче, отваряйки едно от чекмеджетата.

— Махнете се веднага оттам! — развика се Нанси Улф.

Тя влетя в стаята с протегнати напред ръце, готова всеки миг да се вкопчи в него, да го изблъска или да го удари. Лукас зае по-стабилна позиция и когато тя го сграбчи в желанието си да го блъсне встрани, той дори не помръдна. Изненадана, Улф леко се отдръпна от него.

— Ако още веднъж ме блъснете, ще ви арестувам и ще ви пратя в участъка с белезници. — Гласът на Лукас прозвуча съвсем тихо. — Наказанието при нападение срещу полицай е присъда и затвор.

Очите на Улф хвърляха гневни искри.

— Вие се ровите в моята картотека! Нямате право…

— Разполагам с разрешително от съда, с разрешение за обиск и пълномощно, подписано от най-близкия й родственик — заяви Лукас. — Ще прегледаме картотеката!

Тя пристъпи към него и ръцете й се раздвижиха. Лукас се извъртя леко встрани и едва забележимо повдигна глава, но веднага видя как изражението й се промени. Тя беше повярвала, че той ще я удари, ако пак посегне към него, и затова се спря, отстъпи крачка встрани и скръсти ръце пред гърдите си.

— Имате предвид Джордж Дан, нали?

— Да.

— Едва ли е удачно да се каже, че той й е близък, поне вече не.

Улф беше побеляла от гняв, но сега, в резултат на обзелата я разпаленост по лицето й изби лека червенина. Беше привлекателна по един особено изискан начин — слаба, с черна, леко прошарена коса и едва загатнат грим като на ученичка в гимназията. Руменината по лицето й се подчертаваше още по-силно от ментовозеления цвят на костюма й и шалчето, увито около врата.

— Не мисля, че…

— Г-н Дан е неин съпруг — намеси се Шерил. — Анди Манет и децата й са били отвлечени и въпреки че никой не смее да го каже, съществува вероятност те вече да са мъртви.

— А ако не са, това не е изключено да се случи — добави Лукас. — Така че, ако се опитате да ни прецакате, ще съжалявате и не забравяйте, че всяко отлагане може да се окаже пагубно за вашата съдружничка и децата й.

Лукас съвсем съзнателно беше използвал думата „прецаквам“, за да придаде повече тежест на казаното и да я принуди да мине в отбрана.

— Искам да се обадя на адвоката си! — побърза да отбележи Улф.

— Ами направете го! — отвърна Лукас.

Улф го измери с поглед и като се завъртя на токчетата си, излетя от стаята.

— Можем ли да се чувстваме сигурни? — попита Блейк, след като тя излезе.

— Да, макар че не е изключено да намерят някой познат съдия и да успеят да ни забавят — отвърна Лукас.

Шерил кимна и отвори още едно шкафче с документи.

— Прегледай всичко, запиши всички имена и адреси, използвай диктофона, после ще записваш. Нямаме никакво време за губене. Дори да успеят да ни попречат, вече ще сме измъкнали нещо. Ако наистина възникне проблем, прати ги при Тайлър в адвокатската кантора, а ти продължавай да работиш! Когато свършиш с имената, прегледай отново докладите дали няма да откриеш нещо, което да ни е от полза — някакви заплахи, насилие, сексуални извращения. Засега се спри само на мъжете!

— А ти къде отиваш? — попита Шерил.

— Да се видя с едни приятели във връзка с игрите.

Лукас вече бе излязъл в коридора, когато Нанси Улф се изправи насреща му.

— Адвокатът ми ще дойде всеки момент. Каза да оставите картотеката и да не пипате нищо до неговото пристигане.

— Добре. Тъй като вашият адвокат е успял да се издигне до градския районен съд, предполагам, че ще трябва да се вслушам в съвета му — после като придаде малко повече тежест на гласа си, Лукас добави: — Вижте, не възнамеряваме да се захващаме с вашите пациенти, по-голямата част от тях въобще не ни интересуват. Но се налага да действаме експедитивно. Наистина се налага.

— Вашата намеса засяга неща, които сме изграждали в продължение на години. Вие рушите доверието, което тези хора изпитват към нас. За много от тях ние сме единствените, на които въобще могат да се доверят. А хората, които се нуждаят от терапия за лечение на сексуална извратеност или други техни проблеми, не е изключено дори да става въпрос за криминални прояви, те, те никога няма да ни потърсят пак. Никога! Не и след като разберат за вашата намеса.

— А необходимо ли е да разберат? — попита Лукас. — Ако не вдигате много шум, никой няма да научи, освен тези, с които ще поговорим. Но дори и в този случай няма да е трудно да им обясним, че сме се сдобили с информацията не от докладите, а отнякъде другаде.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Ако започнете да се ровите в картотеката, мое задължение ще бъде да информирам за това пациентите.

Лукас придоби още по-сурово изражение и гласът му стана плътен и леко дрезгав.

— Не можете да го направите, преди да сме ги разпитали! Ако го направите и се окаже, че похитителят, когото търсим, е един от тях, ще бъдете обвинена в съучастие в отвличането.

Улф посегна към шалчето на врата си.

— Но това е абсурдно!

— Вярно ли е, че ще получите половин милион долара при евентуална смърт на Анди Манет?

Устните на Улф се свиха в гримаса, която би могла да изразява и отвращение.

— Махайте се оттук! — Тя замахна с ръка към него и се втурна към кабинета на Манет. — Просто се разкарайте!

Но тъкмо когато Лукас вече излизаше през вратата, тя се провикна зад гърба му:

— Кой ви каза това? Джордж? Джордж ли ви каза?

 

 

Лукас се отби в магазин за видеоигри, който се намираше в Динкитаун, в близост до студентското градче на Минеаполския университет, после посети още един на Снелинг авеню в Сейнт Пол и накрая спря на една улица в южен Минеаполис.

Магазинчето „Ероухон“ беше собственост на Маркус Палома, ветеран от времето на LSD и чаят от пейоте. Намираше се близо до Чикаго, на няколко преки от езерото. Наоколо се виждаха схлупени къщурки с обрасли с бурени градини и груба мазилка с мръснопастелни цветове. Напомняха за следвоенните години.

Лукас паркира колата и се запъти към магазина. Усещаше въздуха свеж и прохладен след падналия дъжд, улиците изглеждаха чисти, измити от обичайната мръсотия, а листата на дърветата светеха като окъпани в неонова светлина.

Магазинът нямаше нищо общо с пейзажа навън. Беше стар, мрачен и малко занемарен. Измежду пластмасовите кошчета с комикси се подаваха кутии със стари видеокасети с игри. Ярко оцветени метални фигурки на тролове, магьосници, войници, монаси и таласъми охраняваха касовия апарат на тезгяха.

Маркус Палома беше кльощав тип с козя брадичка и очила с дебели стъкла. Беше започнал да оплешивява и затова си тупираше косата. Беше със сив анцуг и маратонки „Найк“.

— Знаеш ли каква е моята философия? — провикна се той чак от другия край на магазина, като видя Лукас да влиза. — Решил съм да натрупам милиони.

Джон Мейл седеше на един сгъваем стол и търсеше нещо в някакъв кашон. Той хвърли бегъл поглед към Лукас и продължи да се рови в кашона. В магазина имаше още двама души — момче и момиче, които при думите на Палома вдигнаха очи към Лукас.

— Измислил съм една игра, в която участват само жени, нещо като „Тъмницата“ и „Драконът“ — обясняваше Палома, докато вървеше към Лукас. — Действието ще се развива в праисторическо време, но ще става въпрос за хетеросексуални връзки и за раждане на деца в общество, управлявано само от лесбийки. Ще го нарека „Гнездото“.

Лукас се засмя.

— Маркус, всичко, което знаеш за феминизма, може да се събере на гърба на пощенска марка, дори ако ти се наложи да пишеш с маркер.

— Подигравката е признак на невежество — обади се момичето, като впери поглед в Лукас, готова да посрещне всякакви нападки от негова страна.

— Това си беше чиста ругатня, скъпа, а не подигравка. Защо не вземеш да си оправиш шибания речник. А между другото това пък си беше чиста ругатня — имам предвид „шибан“, нали разбираш — и като се обърна към Лукас, Палома попита: — Как я караш напоследък? Да си гръмнал някого наскоро?

— Не и в близките няколко дни.

Те си стиснаха ръцете и Лукас добави:

— Добре изглеждаш.

— Благодаря.

Както обикновено лицето на Маркус имаше сивопепеляв оттенък.

— Внимавам с диетата — обясни той. — Отстранил съм всякакви мазнини от храната си и си позволявам само по една лъжичка специално диетично олио към обедната салата.

— Наистина ли?

— Да. А ти като така и така си дошъл, не искаш ли да подпишеш една-две книжки?

— Да, защо не.

— Хей, ама ти да не си Лукас Дейвънпорт? — попита момичето.

Беше чернокоса и вероятно учеше в някой от горните класове на гимназията. Ръцете й трепереха от употребата на твърде много кофеин.

— Аз съм.

— Ей, вкъщи имам „Остриета“! Много бих искала да ми дадеш автограф.

— Значи още пазиш книжката към играта? — учуди се Маркус.

— Разбира се — отвърна момичето.

— Виж, ще накарам Лукас да се разпише на една от старите книжки тук, а ти ще донесеш твоята и ще ги разменим.

— Страхотно!

— Маркус, трябва да поговорим — каза Лукас. — Защо не минем за малко отзад?

— Добре, чакай само да взема тия игри.

Той отиде до тезгяха, награби пет-шест кутии от един рафт, прибави към тях още две, които измъкна от коша за стари касети, и поведе Лукас към дъното на магазина, където беше задната стаичка. Преди да минат през сивата завеса, която отделяше стаичката от помещението отпред, Маркус се обърна към момичето и каза:

— Нали ще наглеждаш касата, Керъл?

Вътре всичко беше претъпкано с големи кашони. Едно бюро, отрупано с един куп неразпечатана поща, беше навряно в ъгъла. Имаше три стола — един удобно тапициран и два — сгъваеми от зелена пластмаса. Миришеше на стари вестници и застояла котешка храна. Една тигрова котка се беше изтегнала върху бюрото. Тя погледна Лукас и сивия му костюм и сякаш се замисли.

— Заповядай, седни! — покани го Палома, като посочи към един стол. — Проклетата котка се е настанила върху нещата ми. Разкарай се оттам, Бени!

Поговориха си за игралния бизнес, за това кой печели и кой губи, за войната между разпространителите на игри.

— Слушай, Маркус! Появи се един случай — прекъсна разговора Лукас, приведе се напред и потупа Палома по коляното.

— Разбирам. Нещо в полицията ли?

Преди време Палома беше помагал на Лукас като му издаваше информация.

— Предполагам, че си чул за отвличането на психиатърката и децата — обясни Лукас. — Имаше голяма статия в „Стриб“ тази сутрин.

— Да, видях я — каза Палома, явно учуден. — Отвлекли са ги направо от паркинга, посред бял ден!

— Възможно е човекът, който ги е отвлякъл да е маниак на тема компютърни игри.

— Видеоманиак ли казваш? — В гласа на Палома прозвуча съмнение.

Отнякъде се появи още една котка — сива, женска, която пристъпваше важно. Маркус я взе на ръце и започна да я чеше зад ушите, а котката вторачи в Лукас жълтите си очи.

— Едър мъж около двайсет и пет годишен, носел е тениска на „Джен Кон“, рус, с коса до раменете. По всяка вероятност здравеняк, с телосложение на културист, склонен към насилие.

— Декси, красавице моя — каза Палома на котката. Той поклати замислено глава и после добави: — Не мисля, че съм виждал такъв човек. Едър казваш, здравеняк. Не прилича на повечето играчи. — Палома се почеса замислено по носа. — Освен, ако…

— Какво?

— Ами, онзи отпред; той изглежда доста едър. — Палома посочи към вратата, която водеше към помещението отпред. — И доста як. А освен това ми се струва, че съм го виждал с тениска на „Джен Кон“.

— Къде? Отпред ли? Онзи седналия? Стори ми се доста нисък — и Лукас хвърли един поглед към завесите, които разделяха малката стаичка на Палома от магазина.

— Това е, защото е седнал на сгъваем стол, но всъщност е доста висок и изглежда здрав като бик.

Лукас се запъти към вратата.

— Как се казва?

— Не знам. Виждал съм го тук два-три пъти. Не сме си приказвали много.

— Виждал ли си колата му?

— Не. Не съм обърнал внимание.

— Хм. — Лукас се замисли.

Той се втурна през вратата към предното помещение, но столът се оказа празен. Лукас се обърна към момичето:

— Видя ли къде отиде този човек? Мъжът, който седеше тук.

Тя поклати глава:

— Тръгна си. Ще се разпишеш ли на книжката?

— Кой беше той? Ти познаваш ли го?

Лукас изтича към входната врата.

— Не. Никога не съм го виждала. Защо питаш?

— Ами ти познаваш ли го? — обърна се той към момчето.

— Не. Аз съм с нея.

Лукас излезе на улицата, изтича до ъгъла и се огледа и в четирите посоки на кръстовището. Никакъв микробус не се виждаше, само една зелена мазда. Зад волана седеше червенокоса жена с вид на човек, който се е изгубил.

Колко ли време беше минало, докато двамата с Палома си говореха в задната стаичка? Четири-пет минути, не повече. И през това време мъжът беше изчезнал. Лукас стоеше на ъгъла и се чудеше.

 

 

Паркингът, който преди се намираше пред входа на кметството, беше преместен и Лукас се принуди да остави колата на улицата. Палома, който караше след него, успя да намери свободно място половин пряка по-нататък и паркира колата си там. Докато вървяха към сградата на кметството, от механичния часовник на фасадата до тях достигна мелодията на „Ти си моето слънце“ и звуците на песента се понесоха над Главното управление на полицията. Един слаб мъж ги застигна и когато Лукас се обърна назад, позна Слоун, който в този момент вдигна поглед нагоре към часовниковата кула.

— Надявам се, че точно сега наоколо не се навъртат разни пласьори на дрога.

Лукас се засмя.

— Трудно ми е да повярвам, че човек като теб може да се впечатли от „Ти си моето слънце“.

— Когато слушам тази песен ми се иска да скоча от кулата, а дори не се чувствам надрусан за това.

Шерил ги настигна в коридора, пред кабинета на Лукас. В ръцете си държеше кафяв плик.

— Имаме проблем!

Тя хвърли един бегъл поглед на Палома и после се обърна към Лукас:

— Трябва да поговорим! Важно е!

— Какво има? Да не би да са издействали заповед от съда?

— Не са. Но и това никак няма да ти хареса.

Лукас се обърна към Слоун:

— Маркус дойде да погледне скицата, която сме направили на похитителя. Може да иска да допълни нещо. Би ли го завел там?

— Разбира се. Да вървим!

Лукас отключи кабинета си, направи знак на Шерил да седне и после окачи палтото и сакото си на една старомодна дъбова закачалка.

— Кажи сега! — започна той.

Реши, че му допада новия момчешки вид на Шерил. Замисли се, че никога не беше имал нищо общо с нея и се учуди как така беше пропуснал тази възможност.

— Открих името на един — Даръл Алдхус. Старши заместник-председател в Националното сдружение на джордел — обясни Шерил, — който се е гаврел с деца от Скаутската организация.

Лукас се намръщи.

— Това има ли нещо общо?

— Не, освен това, че Анди Манет е пропуснала да уведоми властите за него. А това е углавно престъпление. Става точно това, от което всички се страхуват. — Шерил остави плика на бюрото. — Ето тук Алдхус признава, че е имал няколко пъти сексуални контакти с малки момченца и че иска да се излекува. Ако го притиснем сега, адвокатът на защитата веднага ще го посъветва да зареже психотерапията и да не споменава нищо на никого. А ние нямаме солидни доказателства, тъй като разполагаме единствено със записките на Манет, но ни липсват записи на касета. Анди Манет не е тук, за да свидетелства. Можем да накараме колегите от нравствения да разпитат децата, но…

— Имаме ли имената на някои от децата?

— Не, но съм сигурна, че ако се поразтърсим, ще открием нещо.

— По дяволите!

Лукас отвори едно чекмедже на бюрото и качи краката си отгоре.

— Не исках това да се случва.

— Журналистите ще ни подгонят като пилци — каза Шерил. — Този тук е голяма клечка и ако го закачим, ще се вдигне голям шум.

— В такъв случай трябва да сме сигурни, че действаме по правилата.

— А това ще рече?

— Убий ме, ако знам.

— Няма да е зле да разбереш. — Шерил му подаде плика. — Ще се върна да прегледам и останалите. Няма да се учудя, ако през това време Блейк е попаднал на други подобни случаи. Този беше едва четвъртия картон, който отворих.

— И не откри нищо свързано с Манет?

— Нищо засега, само че Нанси Улф…

— Какво?

— Каза, че си отвратителен.

 

 

Лукас информира шефката си за открития картон и тя се отнесе към въпроса така, все едно че си имаше работа с истинска бомба със закъснител.

— Какво предлагаш?

— Да го притиснем.

— Докато той си играе с малки момченца?

— Скоро не го е правил, а и не ми се иска да се занимавам с глупости, докато тече случая на Манет.

— Добре тогава. — Роу погледна към плика с картона и присви очи. — Ще се обадя на Франк Лестър и той ще назначи някой, който да провери достоверността на материала.

— Точно така. Дай да насметем всичко под килима, поне засега. Как върви политиката?

— Двамата с Лестър информирахме семейството за всичко станало през изминалата нощ. Манет имаше вид на човек, който е стъпил с единия крак в гроба.

 

 

Слоун хвана Лукас в коридора.

— Твоят приятел наркоман каза, че мъжът на скицата може би е нашия човек.

— Кучият му син! — извика Лукас, като закри очи с ръце, сякаш се опитваше да ги предпази от някаква ярка слънчева светлина. — Беше ми под носа, а аз дори не успях да видя лицето му!

 

 

Грийв беше облякъл чисто нов син костюм, а очите на Лестър изглеждаха червени от недоспиване.

— Май ти дават доста зор с тая работа — каза Лукас, след като пристъпи в отдел „Убийства“ и забеляза Лестър.

— Така е — отвърна Лестър и се поизправи. — Ти какво откри?

Лукас му разказа накратко.

— Възможно е да е бил той.

— А може да е бил и Лорънс Арабски — обади се Грийв.

Лестър им подаде скицата, направена по описанията на Гърдлър и момичето.

— Изпотих се, докато успея да ги накарам да стигнат до някакво съгласие за това как изглежда — оплака се Лестър. — Имам чувството, че свидетелите ни са… ъ-ъ-ъ… как да кажа…

— Идиоти — притече му се на помощ Грийв.

— Точно така. Че свидетелите ни са идиоти.

— Може би моят човек ще успее да добави нещо! — каза Лукас.

Лицето, което ги гледаше от рисунката, изглеждаше сурово и безизразно — лице на закоравял психопат, а може би причината се криеше в липсата на достатъчно информация.

— Андерсън каза ли ти за тениската на „Джен Кон“? — попита Лукас.

— Каза ми — отвърна Лестър, после се протегна, прозя се и добави: — Опитваме се да изготвим списък с имената на всички, които са се регистрирали в града през последните няколко години, хотелски регистри и други такива. Чете ли „Стар Трибюн“ тази сутрин?

— Да, но не успях да гледам новините снощи — каза Лукас. — Доколкото виждам, вдигат доста пара.

— Направо са изпаднали в истерия.

Лукас сви рамене.

— Тя е бяла жена от каймака на обществото, специалист в професията си, произхожда от богато семейство — ето ти мотива за цялата тази истерия. Ако ставаше въпрос обаче за някоя чернокожа жена, щяха да поверят случая на някой сополив драскач, който едва се е научил да държи молива.

В този момент телефонът в съседната стая иззвъня. Там нямаше никой и след четвъртото иззвъняване Грийв стана да види кой е.

— Ей, Лукас, за теб е. Човекът твърди, че е спешно. Някой си доктор Мортън.

Лукас поклати глава в недоумение.

— За пръв път го чувам.

Грийв сви рамене.

— Какво да правя? — попита той, като размаха слушалката във въздуха.

Изведнъж Лукас се сепна.

— Господи, Уедър! — извика той и грабна слушалката от ръцете на Грийв. — Дейвънпорт на телефона.

— Лукас Дейвънпорт? — Гласът беше младежки, но звучеше дрезгаво като на някой пушач на марихуана.

— Да?

Тишина.

— Доктор Мортън?

— Ъ-ъ-ъ… не съвсем. Казах им това име, за да съм сигурен, че ще се обадиш.

Мъжът очевидно изчакваше следващия въпрос. По гърба на Лукас полазиха тръпки.

— Да?

— Ами, Анди Манет и децата са при мен. Видях във вестниците, че са дали разследването на теб и си помислих, че ще трябва да ти се обадя, понеже съм голям твой фен, така да се каже, на игрите ти.

— Значи ти си ги отвлякъл? Госпожа Манет и децата й? Кой си ти, по дяволите?

Лукас съвсем умишлено беше избрал такъв заядлив тон, докато в същото време неистово ръкомахаше на другите двама. Лестър се огледа наоколо, без да знае какво да прави, после се втурна към бюрото и след секунда се върна с един касетофон и малък самозалепващ се микрофон. Лукас му кимна и докато Мейл продължаваше да говори, Грийв облиза с език микрофона, закрепи го за слушалката и включи касетофона.

— Аз съм нещо като Господарят на тъмницата в тази наша игричка — чуваше се гласът на Мейл. — Помислих си, че може би ще искаш пръв да хвърляш заровете и да започваме.

— Това са глупости — каза Лукас като се опитваше да печели време.

Лестър настойчиво разговаряше по телефона.

— Непрекъснато се сблъскваме с такива като теб — продължи Лукас. — Всеки път, когато се появи нещо във вестниците някой откачалко ни се обажда. Затова слушай какво, приятелче, ако си решил да си видиш физиономията по телевизията, ще трябва да измислиш нещо сам. Аз не смятам да ти помагам!

— Значи не ми вярваш? — Мейл изглеждаше объркан.

— Ще ти повярвам, ако ми кажеш поне едно нещо за Манет, което го няма във вестниците, и не си го видял по телевизията.

— Анди има белег, който прилича на ракета.

— На ракета?

— Нали точно това казах. Представи си една стара германска ракета V-2, с пушек, който излиза от извивката на задника й. Можеш да питаш нейния старец за това.

Лукас притвори очи.

— Те добре ли са?

— Е, случи се малък инцидент — заяви безцеремонно Мейл. — Както и да е, трябва да изчезвам, преди да сте успели да ме засечете и да изпратите някоя кола с ченгета. Но ще се обадя пак, за да видя как се справяте. Имаш ли мобифон?

— Да.

— Кажи ми номера си!

Лукас му даде номера и Мейл го повтори.

— Няма да е зле да го носиш със себе си — каза Мейл. — Тая работа наистина ме побърква, Дейвънпорт. А сега хвърли Д-20!

— Какво?

— Използвай дзен-заровете!

— А-а, да — един момент.

Лестър не спираше да говори по телефона, приведен над бюрото.

— Ето сега хвърлям — каза Лукас, — четири!

— Е, това се казва добро хвърляне! А сега малко подсказване. Отиди при „Нетимините“ и ги провери! Разбра ли ме?

— Не.

— Добре тогава, скапаняк такъв! Страхувам се, че няма да се справиш много добре.

— Вече се справяме и то добре. Знаехме, че си играч и от миналата нощ сме по петите ти.

Мейл ставаше нетърпелив.

— Чисто и просто сте имали късмет!

— Не е само до късмета. Изплъзват ти се подробностите, приятелче. Много по-добре ще е, ако…

Връзката прекъсна. Беше изчезнал. Лукас погледна към Лестър, който говореше едновременно и по двата телефона. След малко той остави една по една слушалките, вдигна очи към Лукас и поклати глава.

— Времето беше твърде малко.

— По дяволите! Половината град разполага с преки телефонни линии, а ние все още трябва да звъним до централата, за да проследим едно обаждане! Защо и ние като половината цивилизовани хора не си прекараме пряка линия, а?

— Ами… — Лестър сви рамене в недоумение. И той не можеше да каже защо. — Той ли беше?

— Готов съм да се обзаложа!

Лукас разказа на Лестър за белега с форма на ракета.

— Какво? Мислиш, че е някъде на задника й ли?

— Така мисля — каза Лукас. — По-добре да се обадим на Дан! Макар че, начина, по който го каза — това ме безпокои. Струва ми се, че някой е мъртъв.

— О, по дяволите!

 

 

Изслушаха записа, който Грийв беше направил. Трима-четирима полицаи също се присъединиха, за да слушат. Пуснаха целия запис без прекъсване и после превъртяха касетата, за да чуят някои отделни моменти. На заден план се чуваше шум от коли.

— Телефонна кабина на някоя шумна улица. Страхотно, няма що! И какво е това Д-20? — попита Лестър — Ами тия „Нетимини“?

— Д-20 са зарове с двайсет страни, които играчите използват — обясни Лукас. — А за тези Нети… какви-бяха-там, не знам нищо.

— Звучи като някаква улична банда, но не съм чувал за тях преди — каза Грийв. — Пусни го пак!

— Той знаеше за тениската — каза Лукас, докато чакаха касетката да се превърти. — Кой друг освен нас знае за това?

— Никой. Искам да кажа никой, като изключим семейството и хлапето.

— И може би оня смотаняк Гърдлър. Добре ще е да се сдобием със запис от радиопредаването, за да проверим дали това, за което е говорил…

— Възможно е и онова шантаво хлапе да се е раздрънкало пред журналистите. Всички останали приказват само глупости.

Грийв включи касетофона за да прослушат още веднъж записа.

— Да, ясно се чува, че говори за „Нетимини“ — каза Грийв. — Или Н-Е-Т-И-М-И-Н-И или Н-Е-Т-А-М-И-Н-И.

Лукас отвори указателя и набра номера на телефонни услуги. Не откри нищо. Закрачи из стаята, забил поглед в тавана и внезапно се спря пред Лестър.

— Да не би да са ме показвали по телевизията или да са писали нещо във вестниците затова, че работя по случая?

Лестър се подсмихна едва забележимо. Вярно, че през последните няколко години Лукас беше успял да привлече вниманието върху себе си. Но на човек понякога му писваше.

— Не — отговори той.

— Той каза, че е научил от вестниците, че аз се занимавам със случая.

— Ами тук някъде трябва да се намира един брой на Пайнър прес, имаме и всички издания на „Стар Трибюнс“. Можеш да провериш, но не мисля, че ще откриеш нещо. Аз самият четох статиите.

— Може би по телевизията или по радиото?

— Възможно е, не знам. Те те познават, знаят и колата ти. Около училището беше пълно с разни журналисти. Не е изключено някой да е взел интервю и от Дан или от стария Манет и те да са споменали нещо. Или пък този, който говори снощи по радиото.

Лукас се замисли за момчето, което беше видял тази сутрин в магазина за видеоигри, момчето, което седеше на сгъваемия стол и което така внезапно бе изчезнало и което приличаше на този, когото търсят.

— Искаш ли да проверя за тия „Нетимини“? — попита Грийв.

Лукас се обърна към него и кимна с глава. Грийв се справяше добре, когато работата опреше до книги.

— Поразпитай наоколо и ако никой не е чувал нищо, провери в някои от игралните магазини и виж дали не става въпрос за нов герой или за серия компютърни игри! После погледни и „Властелинът на пръстените“ на Толкин! В града има няколко книжарници, където продават фантастика. Обади се там и поговори с някой от служителите! Виж дали това име не им говори нещо! Може да е от някоя фантастична поредица.

— Май че си имаме работа с някой, който е решил да се прави на умник — намеси се Лестър.

— Така е — съгласи се Лукас. — Някой, който не може да си седне на задника, докато не покаже на всички колко е умен. Но едва ли ще издържи повече от седмица. Надявам се единствено като го спипаме, все пак да има някой оцелял!