Джон Сандфорд
Жертви на безумието (5)

5

Стаята приличаше на изба, иззидана от камък и цимент. Вътре миришеше на изгнили картофи. На горния край на една от стените се виждаха четири отвора, големи горе-долу колкото свит юмрук, но те бяха разположени твърде високо, за да може да се види нещо през тях. Отворите напомняха на Анди за дупките, които децата пробиват в капачките на бурканите, за да могат да дишат затворените вътре насекоми.

В единия ъгъл на стаята имаше мръсен двоен матрак и сега момичетата спяха на него. Анди погледна часовника си и прецени, че вече цели три часа Джон Мейл не бе слизал при тях. Когато ги остави, затръшвайки металната врата зад гърба си, трите се бяха скупчили на леглото с разширени от уплаха зеници, в очакване всеки момент той да се върне. Но Мейл не се върна. Въпреки сковаващия ги страх, най-накрая момичетата бяха заспали сгушени една до друга като малки котета в кошница, твърде изтощени, за да останат будни. Грейс се измъчваше от кошмари и въздишаше и скимтеше на сън, а Дженевиев спеше дълбоко с отворена уста и от време на време леко хъркаше.

Анди седеше на студения под, облегната на грубата каменна стена и вероятно вече за петнадесети пореден път оглеждаше стаята с надеждата да открие нещо, било то нещо съвсем незначително, което би им помогнало да се измъкнат.

Над главите им висеше фасунга с обикновена шейсетватова крушка и шнурче за включване и загасяне на осветлението. В ъгъла имаше гърне и от него се долавяше слаба миризма на дезинфектанти. Гърнето, предназначено за ползване в къмпинги и малки плавателни съдове, беше от пластмаса. Анди не можеше да се сети как би могла да го използва като оръжие или за нещо друго, различно от предназначението му. Един хладилник, до половината пълен с топящ се лед и ягодова сода, стоеше изправен до вратата. До хладилника, върху малка пластмасова масичка бяха поставени видеоигра и монитор, включен към разклонител с четири гнезда, шнурът на който пък се включваше в контакт на тавана непосредствено до електрическата крушка.

В стаята нямаше нищо друго.

Оръжие? Може би наистина би могла да използва една от кутиите със сода, ще измисли как? А може би шнурът щеше да й послужи, за да го удуши? Дали беше възможно? Не. Всичко това звучеше абсурдно. Мейл беше твърде едър и силен.

А дали не би могла да свърже шнура с бравата? Да го оголи, да извади жиците и да ги омотае около дръжката? Анди не разбираше нищо от електричество и знаеше, че ако токовият удар му причини само лек шок, той просто ще изключи бушоните и после ще слезе долу при тях и тогава какво?

Анди не можеше да проумее какво искаше той от тях? На какво бе способен?

Очевидно беше предвидил всичко.

Изглежда, че помещението, в което се намираха сега, преди време е било използвано като зърнен склад от някое земеделско семейство. Избата беше дълбока, изкопана доста под повърхността, където горният слой можеше лесно да замръзне през зимата. Стените бяха от гранитен камък и цимент. Личеше си, че Мейл е изкъртил предварително част от стената, за да постави там металната врата от закалена стомана и да я зациментира. Електричеството беше прекарано съвсем наскоро и един-единствен кабел свързваше тяхната стая с останалата част на къщата.

Стените бяха стари, като се изключи разбира се тази, която Мейл беше зациментирал, но затова пък се оказаха много здрави. Анди се бе опитала да отмести с ръце, а после и с ритници всеки един от камъните по отделно, беше човъркала с пръсти в процепите и сега ръцете й бяха разранени от напразните усилия. Но без резултат.

Таванът над тях беше покрит с греди и те можеха да го достигнат само като стъпят на гърнето. Но когато започнаха да удрят по гредите, глухият звук, който излезе от дървото ги изплаши. Анди се страхуваше, че ако случайно съборят някоя дъска, ще се окажат завинаги погребани там.

Нямаше начин да се измъкнат през вратата, беше от стомана, а резе имаше само от външната страна. Дори ако разполагаше с фиба и се въоръжеше с достатъчно търпение, пак не би успяла да отмести резето. А тя дори нямаше представа как се прави това. Отново огледа стаята, напрягайки се да измисли нещо. Ами дезинфектантите в тоалетната? Ако наистина бяха достатъчно силни, можеше да ги хвърли в очите му, да се шмугнат покрай него и да избягат. Щеше да ги убие.

Анди затвори очи и през паметта й като на лента премина целият път, който бяха изминали през града.

В задната част на колата, отделена с решетка, беше тясно като в сандък и нямаше никакви удобства, нито дръжки, за които да се хванат — така че те се търкаляха като зарчета в чаша. Явно беше, че Мейл предварително е поставил металната решетка и е махнал дръжките. След като бяха напуснали училището, Мейл беше започнал да завива от една пресечка в друга, без да сваля поглед от огледалото за обратно виждане. После Анди си помисли, че се движат по магистрала I-35 в южна посока. Пътуваха така известно време, докато Мейл не отби по някакъв път с две платна, напълно непознат за Анди. Минаха покрай огромни пана, рекламиращи марка уиски, и после се отправиха към най-крайните квартали, боядисани в мръсни пастелни тонове.

През това време децата непрестанно пищяха и удряха по ламаринените стени на колата, докато накрая писъците им не заглъхнаха до тихо сподавено хлипане. Поради това, че при удара бе прехапала устната си, Анди усещаше, че устата й продължава да се пълни с кръв. Прилошаваше й от вкуса на кръвта, примесена с миризмата на изгорели газове. Докато се опитваше да запази равновесие, крепейки се на ръце, Мейл криволичеше из тесните улички. Накрая Анди успя да допълзи до един от ъглите и повърна. Миризмата беше силна и неприятна и накара Дженевиев да се отдръпне настрана. На самата нея й се догади, а Грейс избухна в плач, разтрепери се и цялото й тяло започна неспирно да се тресе.

Всичко това достигаше до съзнанието на Анди, но й беше невъзможно да се концентрира върху каквото и да било, неспособна беше да осъзнае какво става и да реагира, докато накрая съвсем импулсивно просто прегърна двете си деца и ги остави да пищят в ръцете й.

Мейл не им обръщаше внимание.

След известно време и трите се изправиха на колене, за да погледнат през прозорчето. Крайните градски квартали се бяха стопили в далечината, навлязоха в зелени полета от царевица, бобени насаждения и люцерна.

Отпред Мейл натискаше разни копчета и сменяше станциите на радиото просто така, без причина. Превключи от „Аеросмит“ на „Тоуд Дъ Ует Спокет“ и от Хайдън на Джордж Стейт и накрая смени четири-пет шоупрограми.

— Чуйте, повечето от тези престъпници са просто едни нещастници и единствено оръжието ги прави нещо различно от това. Вземете им пистолета и те ще се завлекат обратно в помийните си ями, откъдето са се пръкнали на бял свят…

В продължение на пет минути караха по някаква местна магистрала и колата отскачаше всеки път, когато преминаваха по закърпените криволичещи участъци по пътя. След това Мейл се отклони от главното шосе и сви по черен път, покрит с чакъл. След колата се вдигнаха облаци прах. Наоколо се мяркаха къщи, измазани в бяло, боядисани в червено плевници и оранжеви цветя, тънещи в прахоляк.

Грейс успя да се изправи на крака и клатушкайки се, се улови за металната решетка, която ги отделяше от Мейл. Започна да крещи:

— Пусни ме оттук, идиот такъв! Пусни ме, чуваш ли, пусни ме…

Дженевиев се уплаши, когато чу Грейс да крещи, нададе висок пронизителен писък като звук от сирена, очите й се завъртяха в орбитите си и тя падна по гръб. Анди допълзя до нея разтревожена, че може да е получила удар. Но видя, че очите й отново се раздвижиха, после момичето се втренчи право напред и пак започна да пищи високо и пронизително. Анди запуши ушите си с ръце, докато Грейс продължаваше да вика: „Пусни ме оттук, чуваш ли, пусни ме“. Мейл запуши едното си ухо и без да се обръща назад, изкрещя на Грейс да млъкне. Изплю се встрани и слюнката му се стече по стъклото на колата.

Анди сграбчи дъщеря си, смъкна я на пода, обхвана главата й с ръце и като я притегли близо към себе си каза:

— Недей да го вбесяваш!

После хвана Дженевиев, взе я на ръце и я държа така докато писъците й заглъхнаха.

Тогава изведнъж, само за части от секундата, я озари мисълта, че нещо може да се случи. Прояви се като проблясък в обърканото й съзнание. Бяха излезли от покрития с чакъл път и сега се движеха по прашен черен път около който растяха плевели и цветя. Отдясно в далечината са издигаха сивите стволове на стари ябълкови дървета, чиито клони стърчаха като разперени пръсти на плашило.

Една стара порутена селска къща ги очакваше в края на пътя. Мазилката се лющеше от стените на навеса, а предната веранда беше поддала, така че сега изглеждаше наклонена на една страна. Зад къщата, надолу по хълма, в една падина, се виждаха останките на плевня. Плевнята отдавна вече не се използваше. Стояха само основите и пода, които сега бяха покрити със синя непромокаема мушама, завързана в краищата с жълто въже от полиетилен. Една врата зееше грозно към мрачната вътрешност като вход към пещера. Около плевнята се виждаха пръснати още две-три съборетини, схлупени и потънали в земята.

Колата спря и Анди си помисли с останалата разумна част от съзнанието си, че те са три, а той е само един. Можеше да го задържи, докато децата избягат. Около къщата имаше засята царевица и наоколо не се виждаше никаква ограда. Грейс беше умна и бягаше бързо. Ако стигнеше до царевичната нива, където стъблата растяха високи и гъсти, щеше да успее да се измъкне.

Мейл заби внезапно спирачките на колата и трите загубиха равновесие. Грейс се поизправи на колене и погледна навън през мръсния прозорец. Мейл се извърна към тях и когато заговори, гласът му прозвуча неестествено висок като гласа на дете:

— Ако се опитате да избягате, ще застрелям първо малката, после другото хлапе и най-накрая теб.

В този миг и най-плахата надежда за бягство се изпари.

Ако генетиката беше превърнала Джон Мейл в психопат, то родителите му бяха направили от него абсолютен аутсайдер. Той беше побъркан убиец, за когото не важаха никакви правила или закони.

Анди го бе срещнала, когато правеше психологически изследвания за института в Минесота. Тогава тя беше само млада психоложка, дошла да изучава необикновените психологически случаи в затвора „Хенепин“. И някъде дълбоко в зейналата пропаст на подсъзнанието му тя бе открила непоклатима и светкавична съобразителност. Достатъчно силен и умен, за да доминира над останалите си връстници, Мейл бе успял да избегне ареста поне за известно време. Но пред един опитен психиатър номерата му не можеха да минат. Анди бе разголила душата му с лекота, както се бели кората на портокал.

Бащата на Мейл никога не се оженил за майка му и никога не живял с тях. Последното нещо, което чули за него, било, че заминал с въздушните сили за Панама. Мейл никога не го бил виждал.

Когато бил още бебе, майка му го оставяла сам с часове. Понякога по цял ден и цяла нощ стоял сам-самичък в детската плетена люлка, в празната стая. Омъжила се повторно, когато бил на три годинки и още не можел да говори. Мъжът малко го било грижа за нея, а още по-малко се интересувал от Мейл, а и присъствието на детето го дразнело. Когато бил ядосан или пиян, биел момчето с кожения си колан, по-късно започнал да използва палката за мухи и дръжката на метлата, докато накрая не си послужил и с метална пръчка.

Като дете Мейл открил, че му харесва да измъчва животните, обичал да дере котките живи и да подпалва кучета. Започнал да се нахвърля и на деца — както на момчета, така и на момичета, превърнал се в побойника на класа. В четвърти клас нападенията му над момичетата придобили сексуален характер. Обичал да им смъква гащичките и да ги наказва, използвайки пръстите си. Още не знаел към какво точно се стреми, но започвало да му става ясно. В пети клас вече ходел до големите закрити търговски центрове в Роуздейл и Ричдейл, причаквал малките деца, които идвали от крайните квартали, за да си поиграят на игралните автомати, нападал ги в гръб и им обирал парите. Първоначално носел със себе си бухалка, а после и нож. В шести клас учителят по природознание, който водел и часовете по футбол, го притиснал до стената, след като го чул да нарича в негово присъствие едно от момичетата „курва“. След седмица къщата на учителя изгоряла. Това било само началото. Още пет къщи лумнали в пламъци. Всичките принадлежали на родителите на деца, на които Мейл бил ядосан поради една или друга причина. През юни, вече в края на шести клас, Мейл подпалил къщата на едно възрастно семейство, собственици на малък зеленчуков магазин в източната част на града. Старците спели, когато пушекът проникнал под вратата. Починали от задушаване, преди да успеят да слязат по стълбите.

Накрая едно досетливо ченге, на което било поверено разследването, успяло да открие общия почерк при всички тези палежи. Тогава го хванали. Мейл отричал всичко, никога не престанал да отрича, но те знаели, че е той. Бяха довели Анди, за да види какво точно са хванали, и той й бе разказал живота си с равен и безизразен глас, студен като влечуго, докато в същото време очите му не преставаха да шарят по тялото й, да се плъзгат от гърдите й и надолу по бедрата. Това я изплаши, а на нея никак не й харесваше да се чувства уплашена. Момчето беше твърде младо, за да я плаши така. Но на дванадесет Мейл вече показваше признаци за това какъв ще стане, когато порасне. Мускулите на лицето и на тялото му изглеждаха здрави и напрегнати, а очите му приличаха на две твърдо сварени яйца. Разказваше й за втория си баща.

— Казваш, че те е бил. С юмруци ли? — попита Анди.

Мейл изсумтя и се ухили на нейната наивност.

— Глупости, с юмруци! Тоя мръсник ме биеше с метална пръчка. Нали ги знаеш ония, дето окачат закачалките в гардероба? Пердашеше ме с нея. И старата също. И нея пердашеше. Хващаше я в кухнята и я скъсваше от бой, а тя пищеше и викаше, а той продължаваше да удря, докато се измори. После цялата кухня беше в кървави петна като размазан кетчуп.

— Никой ли не се е сетил да повика полицията?

— Викахме ги, ама те не направиха нищо. Старата казваше, че това не е работа на съседите и че не би трябвало да ги засяга.

— Предполагам, че когато той е починал, нещата са се пооправили?

— Не знам. Вече не живеех там.

— А къде живееше?

Мейл сви рамене.

— Ами нали знаеш, извън града, през лятото. До жп линията в Сейнт Пол има доста пещери и много момчета се събират там.

— И никога не си се прибирал вкъщи?

— А, връщах се. Когато ми писнеше съвсем и умирах от глад и понеже си мислех, че може да има пари, се връщах, но тя викаше ченгетата. Ако не се бях върнал, нямаше да ме хванат. Каза ми да хапна нещо, а пък тя щяла да отиде да донесе малко кекс. Само дето вместо това отишла в предната стая и викнала ченгетата. Ама това ще ми е за урок. Ще я убия тая кучка като изляза оттук. Само да я намеря.

— Къде е тя сега?

— Отпраши с някакъв чешит.

Терапията продължи два месеца, след което Анди даде препоръка Джон Мейл да бъде изпратен в държавна клиника. Той беше нещо много по-опасно от обикновено непослушно дете. Характерът му беше не просто неуравновесен. Беше ненормален. Дете, в което се бе вселил Дяволът.

Момичетата престанаха да плачат, когато Мейл отвори вратата на микробуса. Измъкна ги навън една по една, прекара ги през задната врата на стара селска къща и ги затвори в мазето. Вътре миришеше на влага, мръсотия и дезинфектанти. Анди си помисли, че вероятно Мейл наскоро е почиствал и съвсем слаб проблясък на надежда озари съзнанието й. Значи не възнамеряваше да ги убие, поне не веднага. Ако разполага с малко време, със съвсем малко време, може би щеше да успее да му въздейства.

После вратата зад тях се заключи и те започнаха да се ослушват уплашени, в очакване Мейл всеки момент да се върне. Дженевиев не преставаше да пита:

— Мамо, той какво ще ни направи? Какво ще ни направи, мамо?

Постепенно една минута прерасна в десет, десет минути прераснаха в час и накрая момичетата заспаха, а Анди се облегна на стената, опитвайки се да разсъждава.

В три часа сутринта Мейл се върна за нея. Беше пиян и възбуден.

— Излизай оттам! — изръмжа й той.

В лявата си ръка държеше кутия бира. Момичетата се бяха събудили при шума от отварянето на резето, изпълзяха по матрака, докато гербовете им не опряха в стената, и сега стояха там свити като малки животинчета в клетка.

— Какво има? — попита Анди.

Тя не преставаше да гледа часовника си, като че ли това беше съвсем обикновен разговор, а тя самата се беше разбързала за някъде. Но въпреки че се опитваше да се владее, гласът й потрепери издайнически от страха, който я бе обзел.

— Не можеш да ни държиш тук, Джон. Не е редно.

— Майната ти! — викна Мейл. — А сега излизай от там, дявол те взел!

— Добре. Само не ни прави нищо лошо, моля те! Хайде, момичета!

— Не! — каза Мейл — Само ти.

— Само аз ли? — Стомахът й се сви.

— Точно така!

Той се ухили и със свободната си ръка хвана бравата така, сякаш имаше нужда от опора, за да се задържи прав. А може би просто се опитваше да изглежда хладнокръвен. Беше оплел косата си на кичури и сега Анди усети, че освен миризмата на бира, от него се носеше и мирис на някакъв афтършейв или одеколон.

Анди погледна към момичетата, после пак към Мейл и пак към момичетата.

— Скоро ще се върна — каза тя. — Джон няма да ми направи нищо лошо.

Нито едно от децата не проговори. Нито едно от тях не повярва на думите й.

Анди го заобиколи, като вървеше колкото се може по-далеч от него. В коридора към мазето въздухът беше по-свеж и прохладен, но тя веднага забеляза, че той е довлякъл по стълбите още един матрак. Тя вече вървеше към стълбите, когато чу как металната врата се затвори с трясък зад гърба й и Джон Мейл каза:

— Не мърдай!

Тя спря, скована от страх, неспособна да помръдне, а той я заобиколи и застана между нея и вратата. Прикова поглед в нея и тя веднага разбра, че нещо не е наред. Беше много пиян, очите му изглеждаха притворени, клепачите — натежали и отпуснати, а устните — разкривени в грозна презрителна усмивка.

— Те въобще не знаят къде си, нито кой те е отвлякъл. — Мейл се изсмя, но Анди усети, че дълбоко в себе си той се чувства несигурен. — Цяла нощ говорят за това по радиото. Лутат се като мухи без глави.

— Джон, рано или късно ще ни намерят — каза Анди. — Мисля, че най-доброто, което можеш да направиш…

Тя веднага превключи на обичайния си академичен тон — леко сух и внимателен, тонът, който използваше, когато говореше с пациентите си на някоя чувствителна за тях тема. Звучеше аристократично и образовано, и често този глас сам по себе си се оказваше достатъчно убедителен. Но не и този път. Мейл реагира светкавично, като боксьор в полутежка категория, и силно я зашлеви през лицето. Ударът едва не я събори. Само преди минути тя беше доктор по психология, служещ си с психологични методи. Сега се чувстваше като ранено животно, което се опитва да се съвземе, преди да се е превърнало в обикновено парче месо.

Мейл се приближи толкова близо, че тя можеше да усети миризмата му и да види очертанията на изпъкналата му мъжественост в джинсите.

— Никога не ми говори по този начин! А и те никога няма да ни намерят. Не и на тоя свят. А сега стани. Стани, мамка ти!

Анди държеше ръката си пред лицето. Главата й беше празна, а мислите й — като драсканици по захабена черна дъска. До слуха й долетя някакъв пукащ звук и тя погледна към Мейл, който я наблюдаваше все още ядосан. Беше смачкал бирената кутия в ръката си и сега я захвърли в ъгъла, където кутията се удари с глух звук в стената и отскочи встрани.

— Хайде да ги видим! — каза той.

— Какво! — Анди не разбираше за какво говори.

— Да ги видим!

— Какво! — Анди придоби глуповато изражение и поклати глава в знак на недоумение.

— Циците ти. Дай да ги видим!

Анди скръсти ръце пред гърдите си.

— Джон, аз не мога…

И със същата светкавична бързина както и преди, той я зашлеви през лицето, но този път не толкова силно. Когато вдигна ръце, за да се предпази, той я удари повторно и след това още веднъж. Тя не можеше да избегне ударите, не можеше да ги спре, дори не виждаше как плесниците се стоварват отгоре й.

В този момент той се нахвърли върху нея. Удряше гърба й в каменната стена, разкъса сакото и блузата й, а Анди не преставаше да пищи:

— Не, Джон, недей…

Той я удари и тя се свлече на земята. Сграбчи я за косата и я повлече към матрака, стовари се тежко отгоре й и я възседна през кръста. Тя се бранеше като размахваше безпомощно ръце. Мейл ги хвана с едната си ръка, но тя едва го виждаше. Вероятно по лицето й се стичаше кръв и бе влязла в едното й око.

— Не, Джон. — Анди започна да плаче. Не можеше да повярва, че той е способен да извърши такова нещо. Но той го направи.

Когато свърши с нея, изглеждаше още по-ядосан отпреди. Накара я да се облече и да се оправи, доколкото можеше. Блузата й беше почти съдрана на две, а сутиенът й Мейл взе със себе си. После я върна обратно в избата.

И двете деца, дори и малката Дженевиев, разбраха какво се е случило. Когато Анди се отпусна на матрака, те веднага се сгушиха до нея и хванаха главата й с ръце. Зад тях резето щракна и вратата се заключи.

Анди не можеше да заплаче. Щом се сетеше за Мейл — не за лицето или гласа му, а за специфичната миризма, която лъхаше от него — моментално й призляваше. Понякога стомахът и гърлото й се свиваха конвулсивно. Но тя не можеше да заплаче. Тялото я болеше. Имаше синини навсякъде и усещаше мускулите си разтегнати от опитите си да се съпротивлява. Нямаше кръв. Тя провери, но въпреки ужасната болка не откри никакви разкъсвания.

Когато Мейл се върна, Анди стоеше като зашеметена, но очите й бяха сухи. И трите бяха доловили приглушения звук от стъпки, движещи се по пода над тях, и бяха разбрали, че Мейл идва. Седяха на леглото, вперили погледи във вратата. Когато вратата се отвори, Анди подпъхна полата под краката си.

Мейл беше с карирана риза и джинси. Чифт очила се крепяха на челото му. В ръката си държеше пистолет. Остана за момент до вратата и после каза:

— Не мога да ви държа тук и трите. — Мейл посочи към Дженевиев. — Ела, ще се поразходим малко!

— Не, не! — извика Анди. Хвана Дженевиев за ръка и детето се притисна до нея. — Моля те, Джон, не я вземай! Аз ще се грижа за нея, тя няма да създава проблеми, моля те, Джон!

Мейл погледна встрани.

— Просто ще я заведа до Уолмарт и ще я оставя там. Достатъчно е умна, за да се добере до ченгетата и да им каже да я заведат вкъщи.

Анди се изправи.

— Моля те, Джон, аз ще се грижа за нея, честна дума, тя няма да пречи — умоляваше го тя.

— Тя вече пречи. Само като се сетя за нея и виждам, че пречи.

Той насочи пистолета към Грейс и детето се отдръпна встрани.

— Нея ще я задържа, защото е достатъчно голяма и може да домъкне ченгетата. Но не и хлапето. Ще й завържа очите и ще я заведа до колата, а после ще я оставя в Уолмарт.

— Умолявам те, Джон, недей! — Анди не спираше да го моли.

Мейл се озъби на Дженевиев:

— Излизай от тук, хлапе, ако не искаш да ти съдера задника от бой!

Анди се свлече на колене и протегна ръце към Джон.

— Джон…

Той отстъпи назад, ръката му се спусна над нея, хвана я за гърлото и само за част от секундата Анди си помисли, че вече е мъртва. Стисна я силно за миг и после я блъсна назад.

— Разкарай се от пътя ми!

Мейл погледна към Дженевиев.

— Излизай през вратата, хлапе!

— Почакай, почакай! — извика Анди. — Джен, вземи си палтото, навън е студено.

Дженевиев беше сгънала палтото си на топка, за да го използва като възглавница.

Анди го взе от леглото, разгъна го и като коленичи пред дъщеря си, й облече палтото и закопча копчетата, без да откъсва поглед от очите на детето.

— Просто бъди послушна! — каза тя. — Джон няма да ти стори нищо лошо.

Дженевиев тръгна. Вървеше така, като че ли подметките й бяха намазани с лепило.

Анди извика след нея:

— Джен, миличко, потърси някой полицай! Когато стигнеш до търговския център, намери някой полицай и му кажи коя си! Той ще те заведе при татко.

Вратата се затръшна пред лицето й. До слуха й едва доловимо достигаха отдалечаващите се стъпки в коридора, но никакъв друг шум не се чуваше зад металната врата.

— Тя ще се оправи — промълви Грейс, но моментално избухна в плач и думите трудно излизаха през сподавените й ридания. — Тя вече много пъти е била в големи магазини. Сигурна съм, че ще намери някой полицай и ще се прибере вкъщи. Татко ще се погрижи за нея.

Анди се строполи на матрака и покри лицето си с ръце.

— Боже мой. Боже мой — Грейс!