Джон Сандфорд
Жертви на безумието (36)

36

Слоун караше по пътя към фермата — полицай без оръжие, временно отстранен от изпълнение на служебните си задължения, който се страхуваше да не изпусне шоуто. Откри цял куп полицаи, които бяха залегнали по корем край една отводнителна тръба и Лукас, който беше седнал на стъпалата пред порутената къща.

— Искаш ли да те откарам някъде, сладурче? — пошегува се Слоун.

— Искам една цигара — отвърна Лукас. — Не разбирам защо въобще ги отказах.

По пътя към града Слоун му разказа какво се бе случило.

— Улф отказа да се разправя с мен, затова отидох с Франклин и Хелън Манет — обясни той. — Успях да я изпързалям като през цялото време се държах много мило и тя взе, че се разприказва.

— Това едва ли ще ни е от голяма полза — отбеляза Лукас. — Съдът няма да приеме нашата версия след като разберат, че е поискала адвокат, а ние не сме й осигурили.

— Не се бях замислил за това. Исках само да разбера защо го е направила.

— За пари — каза Лукас. — Въпросът винаги опира до пари.

Слоун кимна.

— Знаела е всичко за Тауър и Улф. Финансовото състояние на Тауър се оказа много по-лошо от това, което всички са си представяли. Почти нищо не му е останало. Отрязали са му заплатата от сдружението, преди пет години са ипотекирали къщата и през това време са видели доста зор с изплащането на вноските. Единствените приходи са идвали от дяловото участие в тръста, а там е имало клауза, според която, ако вложителите преценят, че не съществува вероятност последният от дарителите да има наследници, то тогава тръстът ще бъде разтрогнат и цялата сума ще бъде изплатена на последния от дарителите. Става въпрос за доста тлъста сума, която към момента наброява тринайсет милиона долара.

— По дяволите! — учуди се Лукас — Толкова много!

— А-ха. Тръстът е бил затънал в дългове. Всяка година компанията е трябвало да заделя част от приходите, за да покрива инфлацията, а останалата сума се е деляла между правоимащите — в случая — Тауър, Анди и двете й дъщери. Ако Анди и децата умрат и Тауър настоява за това, тръстът ще бъде разпуснат и той ще получи най-тлъстия пай. Именно към това се е стремяла Хелън Манет. Страхувала се е, че Тауър ще я зареже и че тогава ще получи само половината.

— И тогава се е натъкнала на Мейл в блока.

— Точно така. Той я попитал за името и й казал, че познава лекарка, която се казва Манет и го е лекувала. Споменал някои неща, които я навели на мисълта, че именно той е човекът, за когото Анди е говорила няколко пъти, и който толкова силно я е плашил. Той й казва, че името му е Ла Ду, тя проверява и намира телефона в указателя и започва да му звъни.

— Трябваше да се досетим — каза Лукас.

— И щяхме да се сетим, но за бога, имахме само пет дни! — възрази Слоун. — Пет дена, от които последният още не е изтекъл.

— Сториха ми се като цял век.

Слоун замълча и после добави:

— Знаеш ли какво ме попита?

— Не, какво?

— Дали това, че ни е съдействала ще се брои и дали ще важи за наградата, която Дан е обявил.

Някъде по средата на пътя получиха обаждане от секретарката на Роу, която ги уведоми, че шефката е тръгнала за болницата. Искала Лукас и Слоун да минат оттам.

Когато пристигнаха, видяха, че районът около болницата беше претъпкан от автомобили.

Слоун погледна Лукас.

— Май ще трябва да те оставя в бърза помощ. Изглеждаш ужасно.

— Нищо ми няма — отвърна Лукас и слезе от колата.

Обувките му се бяха скапали, а крачолите на панталона му, все още мокри от водата, се бяха залепили по краката му. И бельото, и ризата му бяха подгизнали и Лукас имаше чувството, че са пълни с пясък. Вратовръзката висеше мокра и безформена на врата му и освен това не се бе бръснал.

Слоун го огледа.

— Поне сакото ти изглежда добре.

 

 

Роу първа го забеляза и забърза по коридора към него. Хвана го в ръце и го притисна здраво в обятията си.

— Господи, ти наистина ги откри! Никога нямаше да повярвам.

Дан също беше там и сега го потупа по рамото.

— Всички… Не мога да повярвам — възкликна той, целият сияещ.

— По-спокойно — успокои го Лукас и после попита: — Как е Дженевиев?

— Премръзнала е — каза Дан и лицето му помръкна. — Нямало е да издържи до края на деня. Възможно е да има увредени нерви на крайниците. Може да не се окаже сериозно, още е рано да се каже. Но от начина, по който е висяла в якето, краката й са се обездвижили…

— А Анди и Грейс?

Дан погледна към земята, после отмести поглед встрани.

— Що се отнася до физическото им състояние, ще се оправят, но психически и двете са сериозно пострадали. Анди, тя просто… витае някъде. Господи! Направо не знам…

Дан се обърна и се отдалечи, без да спомене и дума и отиде пак да говори с лекарите, които се бяха събрали встрани.

— Разбра ли за Хелън Манет? — обърна се Лукас към Роу.

— Франклин ми каза. Не знам какво ще стане сега — каза тя, като поклати глава. — Ще трябва да говорим с щатската прокуратура. Ще я арестуваме, но не знам дали работата въобще ще опре до съда. Както и да е, Манет не е най-големият ни проблем?

Лукас кимна.

— Улф?

— Да. Имаме среща с нея и с адвоката й. — Роу погледна часовника си. — След кажи-речи четиридесет и пет минути. Добре ще е да си наблизо, в случай че ми потрябваш.

— Надявах се да ни остави на мира.

— Явно е решила друго — отбеляза мрачно Роу.

В коридора настана някаква суматоха и Лукас се обърна да погледне. Кметът идваше към тях и Роу побърза да каже:

— Трябва да вървя. А ти не се отдалечавай много от кабинета си.

— Да, разбрах — отвърна Лукас.

 

 

Роу се обади след час и завари Лукас в кабинета си да говори с Дел и Слоун.

— По-добре да дойдеш — каза тя по телефона.

Секретарката му махна с ръка да побърза.

— Чакат те. Беше страхотен тази сутрин. Ти си моят герой!

— Чудесно, но се чудя докога.

— До края на седмицата — обеща му тя.

Нанси Улф, някакъв червенокос мъж с мазна коса, отпусната кожа и лунички по лицето, Лестър и Роузмари Роу бяха насядали в кръг около бюрото на Роу. Мъжът с червената коса имаше тънки, дълги пръсти, изрядно ушит сив костюм и златна игла на ревера. Лукас веднага разбра, че е адвокат.

Роу му посочи празен стол до Лестър.

— Седни — подкани го тя. — Опитваме се да си разясним какво точно се е случило тази сутрин.

— Много добре знаете какво се е случило — избухна Улф. Тя погледна към Лукас, очите й горяха от ярост. — Въпросът е вие какво възнамерявате да предприемете.

— Вие какво искате? — попита Лукас.

— Искам ви уволнен — заяви тя. — Запазвам си правото да ви съдя, независимо от всичко, но държа да ви видя уволнен.

— Ние спасихме живота на съдружничката ви — напомни й Лукас.

— Трябваше да намерите друг начин за това…

— Нямахме време!

— … а не да се гаврите така с мен!

Лукас поклати глава.

— Просто нямахме време.

— Да си бяхте намерили тогава! — заяде се Улф.

Роузмари се прокашля.

— Лукас ще остане в отдела. Няма да го уволня. Всъщност, възнамерявам да го предложа за повишение. Съжалявам, ако са ви били причинени неприятности…

— Неприятности ли! — избухна Улф. — Бях подложена на най-позорно претърсване, накараха ме да облека затворнически дрехи и да седя на тоя стол, докато те ми крещят — устата й се разтрепери — без да ми разрешат да се обадя на адвокат, на никого!

— Роузмари, говорим за крупна сума пари — намеси се адвокатът с делови тон. — Падали са глави и то за много по-малки грешки от тази, която е допуснал Дейвънпорт в своето отношение към госпожица Улф, като в случая става дума за хора, които в много по-голяма степен са заслужавали подобно отношение. Ще изгубиш милион-два, възможно е дори и пет от това дело и с кариерата ти е свършено. Уволнението на Дейвънпорт най-малкото ще покаже, че не одобряваш постъпката му.

— Няма да стане — каза Роу като поклащайки категорично глава.

Адвокатът кимна към Улф.

— Е, това е.

Улф се пресегна за чантата си.

— Ние със сигурност ще отнесем въпроса до съда.

— Може и да стигнете до съда — намеси се неочаквано Лестър, — но не мисля, че ще спечелите. Разполагаме с основателни причини да разпитаме доктор Улф.

Лукас погледна недоумяващо първо Лестър, а после и Роу, която на свой ред повдигна учудено вежди. И тя нямаше представа за какво говори Лестър.

Адвокатът, който беше отпуснал ръце в скута си, докато разясняваше за петте милиона, сега пак кръстоса пръсти пред лицето си и загледа Лестър през тях.

— Знам какво си мислите и ако съдебните заседатели трябваше да решават сега, може би щеше да ви се размине. Анди Манет и децата й са в болница, журналистите са пощурели и симпатиите ще са на страната на детектив Дейвънпорт. Но помислете какво ще стане като се явим пред съда, след шест месеца или дори след година! Ще загубите, а госпожица Улф недвусмислено изрази своето решение да доведе нещата докрай.

На няколко пъти Лестър направи опит да се включи в монолога и накрая успя.

— Нямах това предвид — каза той. — Въобще не става въпрос за случая с Манет.

Адвокатът спря и попита:

— За какво тогава става въпрос?

— Става въпрос за Уилям Чарлз Акърс и Карлос Нерода Сончес — заяви Лестър. — И двамата са пациенти на доктор Улф, а също и на Анди Манет. Имахме намерение да разпитаме доктор Улф за тях, когато детектив Дейвънпорт разбра къде се крие заподозрения по случая Мейл и се наложи да напусне. Но ние държим да обсъдим с доктор Улф този въпрос…

Лестър беше хванал две папки, които сега подаде на адвоката. И двете бяха празни, но върху всяка една от тях с внимателен женски почерк беше изписано по едно име: Акърс и Сончес.

— Какво е това? — попита червенокосият и погледна към Улф.

— Двама мои пациенти — процеди през зъби тя. — Този човек се опитва да ме шантажира.

— Нищо подобно не се опитвам да направя — отвърна Лестър. — Съдържанието на тези папки е било временно преместено другаде, поради малки бюрократични проблеми, породени от разбъркването на папките, но ние ще открием тези липсващи страници и ще продължим нашето разследване. Убедени сме, че това може да доведе до подвеждане под отговорност.

— Какво? — недоумяваше адвокатът.

Сега той се обърна към Лукас, който на свой ред сви рамене.

— Вашата клиентка е подлагала на терапия хора, които сексуално са издевателствали над деца, и не е уведомила за това съответните органи на властта. Документирано е в записките. А ние ще намерим тези записки, дори да се наложи да обърна отдела с главата надолу.

Роу се облегна назад в стола си. Лестър изглеждаше готов на всичко, а Лукас отмести поглед встрани.

Сред настъпилата тишина, Улф процеди през зъби:

— Мошеници!

 

 

— Изнудване значи — каза Уедър по време на вечерята. Тъкмо отхапваше задната част на един омар.

— Би могло да се каже — отвърна Лукас. — Запази си правото на последна дума, но не мисля, че ще направи нещо. Просто ще се откаже.

— Не мисля, че одобрявам подобна постъпка.

— Ами тогава мога да изгоря докладите, ако изобщо успея да ги намеря. После можем да й се обадим и да й кажем, че съжаляваме и да я оставим да ни съди.

— Бил си доста груб с нея.

— Гадостите просто се случват — каза Лукас, прозя се и се протегна, — както пише на ония лепенки.

— Добре ли си? — попита го Уедър.

Бяха се преместили в хола и се бяха излегнали на дивана.

— Уморен съм — отвърна Лукас. — Чувствам се толкова уморен.

— Разбрах, че е имало престрелка и че е бил ранен полицай. Един от мъжете по поддръжката в болницата ми каза. — Думите излизаха от устата на Уедър като неспирен поток, тялото й се напрегна и тя се притисна по-близо до Лукас. — Не можех да повярвам, обадих се в Рамзи, на Фил Орис, нали го помниш… ортопеда…

— Спомням си.

— И той ми каза „Не, не е Лукас, жена е“ и на мен ми идеше да благодаря на Бога, толкова се радвах, че са стреляли по горката жена и че не си бил ти.

— Доста е пострадала, Шерил искам да кажа. Костта й е счупена.

— По-добре тя, отколкото ти — отвърна Уедър. — Достатъчно пъти си бил раняван.

Останаха да лежат така притихнали на дивана. След малко Лукас наруши тишината:

— Мисля, че трябва да се оженим.

Тя остана абсолютно неподвижна, сгушена до него и след секунда каза:

— И аз така мисля.

— Имам един пръстен за теб.

— Знам, всички само за това говорят.

Той се усмихна, но тя не можа да го види, защото седеше с гръб към него, а брадичката му опираше в главата й.

— Защо не си вземеш една вана, а после да си легнеш — предложи му тя. — Ще ти трябват поне петнайсет часа, за да се наспиш.

— Добре, отивам. Хайде, мръдни оттук.

Той я избута леко настрани, бръкна в джоба си и извади пръстена.

— Не можах да измисля какво да ти кажа, когато ти го давам — прошепна Лукас, — освен че те обичам.

Тя сложи пръстена на пръстта си и той й прилепна като по мярка.

— Можеш да се поупражняваш занапред — каза му тя. — Но това не е никак лошо като за начало.

 

 

Лукас се потопи във ваната и остана така петнайсетина минути. Никога не можеше да се отпусне истински в горещата вода. Излезе от ваната, подсуши се, облече си халата и отиде да потърси Уедър, за да й каже лека нощ. Откри я да говори по телефона и я чу да казва:

— Знаеш ли какво…

Съобщаваше на приятелите си за предложението на Лукас и за пръстена.

Той остана за миг загледан в нея. Лицето й сияеше, озарено от някаква вътрешна светлина също като лицето на Дан, когато го видя в болницата. Обхвана го внезапен страх. Всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да трае вечно. Бързо отърси тези мисли от главата си, промъкна се в кухнята, докосна с ръка косата й, погали я по бузата, а след това се наведе и я целуна по брадичката.

— Ще си лягам вече — каза Лукас.

Тя остави телефона в скута си и се обърна към него:

— Дел е направо бесен. Цяла сутрин играл на бинго, а някакъв си мъж на име Ууд спечелил шестстотин и двайсет долара.

Лукас се засмя.

— Доста романтично, не мислиш ли?

— По-добре си лягай — подкани го Уедър.

Лукас тръгна към спалнята, спря се на вратата и се заслуша.

Чу как Уедър набира нов номер на телефона, след което последва отново:

— Знаеш ли какво?