Джон Сандфорд
Жертви на безумието (34)

34

Мейл пое на север, прекоси магистрала I-694, която ограждаше Туин Сити, кара така известно време в посока на изток, после промени курса си на юг и мина през I-94, там, където номерацията се променяше и магистралата продължаваше с нов номер — I-494.

Караше колата на старата жена и главата му пулсираше, изпълнена с всевъзможни мисли за последния разговор с Дейвънпорт, за измамата на ченгетата, за унижението от изпражненията, за русокосото момиче с обеца на ухото от компанията на Дейвънпорт.

Нима Дейвънпорт беше използвал момичето за примамка? Толкова добре ли беше успял да го прецени? Припомни си нападението над полицая, приятното усещане, което изпита, когато го удари с дръжката на лопатата, а също и старата жена — когато я видя за последен път, тя лежеше на пода в кухнята с единия крак изпънат под стола, до главата й се търкаляше счупена чиния, а върху гърба й лежеше филийка препечен хляб. Образът на Глория изплува в съзнанието му. Вратът й беше изкривен встрани под тежестта на тялото й, увиснало на въжето. Краката й се поклащаха над главата му като някакво странно махало, докато закрепяше камъните, за да се задейства капана. Мяркаха му се различни части от тялото на Анди Манет — гърдите й, краката, лицето, задникът, гърбът. Начинът, по който говореше, начинът, по който се отдръпваше уплашено от него.

За малко да се блъсне в камиона отпред. Сви наляво и тогава видя задръстването. Коли и камиони се трупаха в дълга върволица в продължение на половин миля от моста на реката. Сините светлини от полицейските автомобили осветяваха пътя.

Мейл остана така цели пет минути, заклещен сред уличното задръстване, изнерви се, цветните видения в съзнанието му почти изчезнаха. Далеч напред някакъв джип се качи на тротоара. Мейл си проправи път да види какво ще направи. Джипът продължи бавно напред и после сви в някакво отклонение към шейсет и първа магистрала. Мейл го последва. Не искаше да се връща на север, но нищо не му пречеше да направи обратен завой и да продължи на юг. Но затова щеше да му е необходимо много повече от обикновен късмет. Навсякъде бъкаше от ченгета.

Той се промъкна през отклонението на пътя и се отправи на север. Направи обратен завой, пренебрегвайки всякакви правила за движение и продължи на юг. Цялото движение в района около моста беше блокирано, но освен този мост имаше и друг, по-малък от първия и по-малко използван, който се намираше близо до Нюпорт.

И още ченгета. След рафинерията продължи на изток по шейсет и първа магистрала.

По радиото непрекъснато говореха за случая. Водещия на WCCO съобщаваше новините с тържествено сериозен глас: „… целият район на юг от метрото движението е спряно, докато полицията издирва заподозрения по случая Джон Мейл, идентифициран като похитителя на госпожа Анди Манет и двете й дъщери, Грейс и Дженевиев. Полицията проверява по-голямата част от основните автомобилни маршрути в Дакота Каунти, както и всички мостове на река Мисисипи. Молим гражданите да проявят търпение, докато органите на реда изпълняват своите задължения. Полицаите работят усилено, но въпреки това движението по главните платна на магистрали I-35Е и I-35W продължава да се осъществява трудно и бавно. Същото важи и за всички мостове в долната част на Сейнт Пол, в това число Хай Бридж, моста Уабаша, Робърт Стрийт Бридж, моста на магистрала 3, включително Мендоута Бридж и двата моста на I-694“.

По дяволите! Няма как да се добере до къщата.

Караше надолу в посока към Хейстингс и без малко да се натъкне на блокада. Говорителят не беше споменал нищо за Прескот, нито за Сейнт Кру Бридж в Уисконсин. Ако наистина проверяваха колите по всички тези мостове, значи още не бяха открили къщата и жените и все още не бяха разбрали за името Ла Ду.

Изостави магистрала 61 малко на север, след Хейстингс, премина през моста Сейнт Кру в Уисконсин, направи един завой южно от Уисконсин и прекоси отново Мисисипи през Минесота, минавайки по неохранявания мост Ред Уинг. От Ред Уинг се озова пак на 61-ва и продължи на север, докато накрая не се насочи към околностите на Фармингтън.

Не видя никакви полицаи по магистралата, нито в града, никъде. Почти не се чуваха шумове. Дори на север магистралата изглеждаше безлюдна. Когато стигна до Нейтив Американ Трейл, зави на изток, намали скоростта и се огледа за някакви светлини, автомобили или други признаци на движение. Не забеляза нищо подобно.

Мейл натисна педала на газта с облекчение, сърцето му биеше силно, можеше да си отдъхне, всичко щеше скоро да свърши. Представи си пак Анди Манет и всички онези части от тялото й и зави вляво.

Спря колата. Чу някакво бръмчене, но не можа да разбере откъде идва шумът. Ослуша се за миг, после се пресегна, взе пушката от задната седалка и излезе навън.

В този момент хеликоптерът се спусна над него. Мейл погледна на север и видя огромната машина, връхлитаща с бръмчене над главата му. Той се втурна към Анди.

 

 

Чуха го да тича по пода над тях и после стъпките му отекнаха по стълбите. Никога преди това не го бяха чували да тича. Анди се изправи в леглото и погледна дъщеря си.

— Нещо не е наред.

— Тогава трябва ли…? — попита ужасена Грейс.

— Трябва — прекъсна я Анди.

Грейс кимна, клекна на пода и повдигна единия край на матрака. Извади огромната игла, която бяха направили от пружината и подаде пирона на майка си.

Анди хвана пирона удобно между пръстите си и целуна дъщеря си по челото.

— Не трябва да чувстваш нищо! Недей да мислиш! Просто го направи! Както го бяхме разиграли преди, отиваш в ъгъла…

Спомни си, че първия ден, след като Мейл ги затвори в мазето, веднага беше усетила миризмата на изгнили картофи. След това миризмата беше станала част от обстановката и Анди беше престанала да й обръща внимание. Но ето че сега отново я усети — мирис на картофи, прах, пот и урина. Тази затворническа дупка…

— Убий го! — извика Грейс.

Очите й изглеждаха огромни и хлътнали. Кожата й беше изтъняла като хартия, а устните — пресъхнали.

— Убий го! — повтори тя.

Мейл трескаво се опитваше да отвори вратата, бореше се с ключалката. Когато се появи на вратата, Анди видя, че е въоръжен и тогава само за част от секундата тя си помисли, че ще ги убие, ей така, без да каже дума, без да им даде какъвто и да било шанс.

— Излизайте! — изкрещя той.

Лицето му — лице без възраст — беше бяло като платно. От единия край на устата му се стичаше бяла слюнка. Той размаха пушката, просто замахна, без да я насочва към тях и извика:

— Излизайте оттук! Излизайте и двете!

Анди държеше пирона в ръката си. Тя тръгна първа, усети как Грейс се пресегна, хвана се за края на разкъсаната й блуза и се повлече след нея.

— Но какво… — недоумяваше Анди.

— Излизайте! — изръмжа насреща й Мейл.

Сграбчи я за врата и я изблъска напред като продължаваше да се обръща и да гледа през рамо, сякаш се страхуваше, че някой всеки момент може да нахълта вътре. Държеше пушката готова за стрелба.

Анди избра точно този момент да го нападне. Тя заби пирона дълбоко в областта на далака, опитвайки се да насочи острието нагоре към сърцето и докато нанасяше удара, не изпусна погледа му нито за миг.

Анди започна да крещи името на дъщеря си.

— Грейс, Грейс…

 

 

Вратата на бараката беше наполовина отворена. Лукас я ритна с крак. Дел се прилепи до стената, с насочен към пода пистолет. Шерил отиде да провери къщата отзад.

Лукас пръв влезе вътре, държеше пистолета високо вдигнат, с насочен мерник. Пръстът му беше побелял от стискането на дръжката. Миришеше на гнила дървесина, а през мръсните стъкла на прозорците се процеждаше слаба светлина. През вратата отсреща се виждаше някаква счупена кухненска маса, а по прашния под имаше отпечатъци от стъпки, които водеха към вътрешността на къщата. Отляво зееше врата, покрита с паяжини, а от другата страна се откриваше някаква наклонена рушаща се стена. Именно от тази посока идваха светлината и виковете на мъжа.

Дел, който го следваше неотлъчно, го потупа по рамото.

— Да вървим!

Лукас тръгна напред леко приведен, като се придвижваше бавно, с широка крачка за по-голяма опора. Дел му прикриваше гърба. Лукас се подаде за миг, колкото да хвърли бегъл поглед надолу по стълбите и чу писъците на жената.

— Грейс, Грейс…

Когато Анди заби гвоздея в тялото му, Мейл се облещи и зяпна едновременно от болка и от изненада. Дръпна се инстинктивно назад и се обърна. Грейс се прицели в дясното му око, но точно в този миг Мейл извърна глава встрани. Острието на иглата одраска кожата на носа му и се заби на милиметри в лявото му око.

Мейл извика, отстъпи крачка назад и Анди викна на Грейс:

— Бягай, Грейс! Бягай!

Грейс побягна, но Мейл се пресегна, сграбчи я и момичето изгуби равновесие, то политна и се блъсна в полицата на задната стена на мазето. Успя да се изправи на крака и хукна към стълбите и тогава Анди видя пушката в ръцете на Мейл, извади пирона и отново го заби между ребрата му. Ръката с оръжието увисна във въздуха, Мейл заби лакът в лицето й, но преди да падне, Анди успя да види крачетата на Грейс да изчезват нагоре по стълбите. Той се обърна и я изгледа с единственото си здраво око. Другото беше цялото в кръв и Анди изпита леко задоволство, когато го видя. Цевта на пушката се издигна и се изравни с лицето й. Останаха така за миг, загледани един в друг. Лицето на Мейл беше изкривено в грозна гримаса. Тя видя как ръката му натиска спусъка, но изстрел не последва и Анди отскочи встрани от цевта.

 

 

Приклекнал, Лукас тръгна напред и започна да слиза надолу по стълбите. Чу мъжът да вика и видя момиченцето, слабичко като някакъв призрак с разрошена коса и лице, изцапано с кръв. Детето изтича към стълбите, но забеляза Лукас и се спря. В този миг прокънтя изстрел от пушка. Ударната вълна беше толкова силна, че Лукас загуби равновесие, полетя на една страна, опитвайки се да се задържи. По главата му се посипаха парчета мазилка.

 

 

Не усети силна болка, когато Анди Манет го промуши, но Мейл знаеше, че раната е дълбока. Направи крачка назад, за да се съвземе, но Манет не го пускаше и тогава се появи момиченцето. Видя приближаващата се детска ръка и проблясъка на тънкото острие между пръстите й и успя да извърне главата си встрани. Шилото се заби в лицето му. Болката беше непоносима, много по-силна от раната и тогава Манет нанесе втория удар. Тя пищеше и той забеляза момиченцето, което се опитваше да се измъкне към стълбите. Хвърли се към нея, не усети никакво съприкосновение, но видя детето да пада. Всичко сякаш се движеше пред очите му на бързи обороти, като филмова лента с прекалено бърза смяна на кадъра и мозъкът му не беше в състояние да преработи цялата информация. Огледа се за Манет, жената, която го беше измамила, и я видя на пода в краката си. Тя крещеше нещо и той насочи цевта към широко отворената й уста и стреля. Спусъкът се отмести на празно и изстрел не последва. Продължи да го натиска отново и отново, видя детето да пищи на стълбите и Дейвънпорт да полита встрани, стиснал пистолет в ръката си.

Мейл побягна. Измъкна се през огнището, през стария навес за въглища и се насочи към прогнилата дървена врата нагоре. Удари вратата с приклада на пушката, тя се отвори и ярката слънчева светлина го ослепи право в очите.

Дел стоеше в началото на стълбите, вцепенен от изстрела, с пистолет сочещ надолу, някъде покрай Лукас. Лукас се изви настрана, тялото му се олюля, хвана момиченцето, изблъска я настрани, успя да запази равновесие и се улови за парапета в края на стълбите. Пистолетът му шареше из стаята в търсене на познатото лице, на мишената.

— Грейс — извика Анди и после пак, — Грейс, бягай!

Някакъв мъж влезе в мазето, беше едър, с костюм, държеше пистолет и крещеше нещо към нея. Зад гърба му видя друг мъж, също въоръжен, който приличаше на скитник. Тя се отдръпна, но въпреки целия ужас и болката успя да различи една-единствена дума Къде? и Анди посочи с ръка към огнището. От същата посока, някъде иззад огнището, в стаята навлезе лъч светлина.

Дел вече беше изтичал до някаква врата, погледна надолу, после обратно към него. С три скока Лукас прекоси стаята, премина покрай огнището и се озова в тясна дървена стаичка, в единия край на която се виждаше отвор с капак.

Анди чу изстрелите. Няколко бързи изстрела от пистолет, последвани от звука на пушката…

 

 

Мейл изпълзя на колене по тревата, огледа се и извади пушката. Презареди и от дясната цев изскочи празна гилза. Ето защо беше дала засечка. Сред цялата тая бъркотия в мазето беше забравил да презареди.

Само че сега, навън трябваше да внимава за повече полицаи. Чу някакъв мъж да вика, после различи други викове, идващи откъм мазето. Бръмченето на хеликоптера се усили и машината се издигна от другата страна на къщата, на по-малко от два метра от земята. Огромните перки се въртяха във въздуха.

Шерил изтича зад къщата.

Видя го в същия момент, в който и той я забеляза. Тя държеше пистолета си в ръка, стреля и куршумът закачи дрехата на Мейл. Той също беше натиснал спусъка и изстрелът улучи Шерил в крака и тя полетя към земята. Хеликоптерът увисна над главата му като огромно насекомо. Мейл се прицели през стъклото в лицето на пилота, скрито зад черния шлем, но пушката пак засече. По дяволите! Той побърза да презареди, изтича под вертолета, мина край Шерил и се насочи към ъгъла.

По алеята към къщата идваха полицейски коли, най-малко три.

Мейл се обърна и се затича с всички сили през двора към царевичната нива. Прескочи оградата и потъна сред гъстите зелени стъбла.

Шерил лежеше на земята и крещеше. Вертолетът беше само на трийсетина метра от нея и жената в кабината неистово ръкомахаше с ръце към Лукас, който в този момент се измъкваше от навеса за въглища. Лукас се обърна и видя Мейл да прескача през телената ограда и да изчезва от погледа му.

Една полицейска кола спря встрани от двора. Лукас изтича до Шерил, клекна и сложи ръка на гърба й.

— Ранена ли си?

— Краката ми, краката ми… Толкова боли… Направо ме изгаря…

Дел вече беше излязъл и сега Лукас направи знак на пилота да приземи машината. Изтича до един от униформените полицаи, който стоеше в готовност до колата си, с пушка в ръка.

— Той е в царевицата — извика Лукас, опитвайки се да надвика бръмченето на хеликоптера. — В царевичната нива!

Хеликоптерът се приземи, засипвайки ги с късчета трева.

— Вземи няколко от твоите хора и влезте в нивата. Трябва да му отрежете пътя…

Полицаят кимна и изтича към останалите коли. Лукас се върна при Шерил. Дел се бе надвесил над нея. Беше скъсал панталона над раната и те видяха, че е улучена от вътрешната страна на бедрото, малко над коляното. Имаше засегната артерия, раната изглеждаше сериозна и бързо се пълнеше с кръв.

— Кърви лошо — каза Дел.

Гласът му беше спокоен и идваше някъде отдалеч.

Дел съблече якето си, откъсна ръкава и притисна парчето плат към раната.

— Дръж го там — каза Лукас. — Аз ще я вдигна.

— Зле ли съм? — попита Шерил. — Много ли е зле?

Лицето й беше станало мъртвешки бяло.

— Боли…

— Това е само един крак, не се тревожи — успокои я Дел и й се ухили със зелените си зъби.

Лукас я взе на ръце, притисна я внимателно към себе си и я понесе към хеликоптера. Шерил стенеше от болка.

Жената беше отворила вратата за качване и Лукас й извика през шума от двигателя:

— Кърви лошо, улучил е артерията. Трябва да я откараш в Рамзи.

Пилотът кимна и вдигна високо палец в знак, че е разбрала.

— Ти остани с нея — извика Лукас на Дел. — Дръж раната запушена.

— Ще ти трябва помощ…

— Скоро ще я имам. Всичко вече е игра на гоненка.

Дел кимна и те наместиха Шерил върху седалката.

Дел се надвеси над нея и хеликоптерът се отдели от земята.

Лукас се обърна и видя Анди Манет, застанала на прага на къщата. Беше прегърнала дъщеря си през раменете, а със свободната си ръка придържаше парчетата раздърпан плат, които някога са били костюм.

— Вие ли сте Дейвънпорт? — попита тя.

Изглеждаше много зле. Имаше вид на човек, който умира.

— Аз съм — кимна Лукас. — По-добре ще е и двете да поседнете. Добре ли сте?

— Той се страхува от вас — промълви Анди. — Джон се страхува от вас…

Лукас отмести поглед от тях и се загледа в посока към царевичната нива.

— И има защо — каза той.

 

 

Полицаите на Дакота и преди се бяха справяли с бегълци, които бяха намирали укритие в царевични ниви. Знаеха как да пресекат пътя на такъв човек. Самата нива се простираше на около миля дължина, но беше широка наполовина. Пътят се извиваше от едната й страна и продължаваше през други две ниви с люцерна. От другата страна се виждаше поле с необран фасул. Полицейските коли се бяха разположили от трите стани на царевичните насаждения и мъжете наблюдаваха района с бинокли от покривите на автомобилите.

Не беше изключено Мейл да опита да се промъкне през бобената нива, но тя беше твърде далеч и щеше да му коства доста усилия. Освен това, само след минути там се появи друг полицейски патрул и отцепи широката пътека, която отделяше нивата от царевицата. Патрулът спря на най-високия участък от пътя и едно униформено ченге с полуавтоматична пушка остана да пази, скрит зад колата.

Поне засега това щеше да свърши работа. След по-малко от пет минути щяха да пристигнат още двайсет полицаи, а след десет броят им щеше да нарасне на петдесет, и цялата царевична нива ще бъде оградена.

Лукас беше останал с Анди Манет и сега говореше по радиостанцията:

— С мен са госпожа Манет и Грейс. Имаме нужда от хеликоптер, който да ги откара оттук.

— Лукас, шефката иска да говори с теб.

В слушалката се чу гласа на Роу:

— Разбрах, че си ги открил.

— Да, но трябва да ги откараме незабавно оттук. Трябва ни хеликоптер.

— Зле ли са пострадали?

Лукас погледна към жената и детето.

— Състоянието им не е критично, но изглеждат много изтощени. Раниха тежко Шерил.

— Кепслок ми съобщи по радиото. Само след три-четири минути ще са в Рамзи. Изпратихме друг хеликоптер, трябва всеки момент да е при теб. Опитваме се да открием Дан.

Анди беше обвила с ръце Грейс, която не спираше да плаче.

— Дженевиев? Дженевиев при вас ли е?

Лукас поклати глава. Лицето му стана сериозно.

Анди преглътна с усилие и попита:

— Не знаете ли къде…

— Надявахме се да е при вас — отвърна Лукас.

— Той ми каза, че щял да я остави в търговския център. Дадох й четвърт долар, за да ви се обади.

— Съжалявам…

Цяла колона от полицейски коли, включително отряди от градските полицейски части задръстиха пътя към къщата, две от тях спряха на алеята за коли и отвсякъде наизскочиха униформени полицаи, въоръжени с пистолети и пушки, и обградиха царевичната нива. Някакъв началник от крайградските подразделения се приближи към Лукас.

— Дейвънпорт?

— Да, а вие кой сте?

— Дейл Патерсън — представи се той. — Сигурен ли сте, че се крие в царевицата?

— Повече от деветдесет и пет процента. Видяхме го да влиза вътре, а оттам няма накъде да се измъкне.

— Той е тежко ранен — каза Анди.

Петерсън протегна ръка към нея, но тя се дръпна назад и Лукас му даде да разбере с едно бързо кимване с глава, че не трябва да я докосва.

— Аз го намушках. Малко преди да избяга.

Анди вдигна ръка. Все още стискаше острието и пръстите й бяха изцапани с кръв. Грейс, която не се откъсваше от прегръдките на майка си, сега също погледна към тях.

— И аз го намушках. В окото.

Тя им показа пружината, заострена като шило.

— Той щеше да ни убие — каза Анди, но в гласа й нямаше и следа от емоция.

— Добре сте направили — отвърна Лукас и се усмихна. — По дяволите! Наистина се гордея с вас!

Той се пресегна импулсивно да потупа Анди по рамото, но се спря и вместо това се обърна към Петерсън:

— Ще можете ли да се справите?

— Ще се справим — кимна полицаят.

— Тогава го направете! Бих искал и аз да се включа. Той току-що стреля по един от моите хора.

Петерсън кимна.

— Чухме за това, но нали знаеш… просто внимавай.

Всъщност искаше да каже „Гледай да не го убиеш“.

— Няма проблеми — отвърна Лукас.

После се обърна към Анди:

— Госпожа Манет, тези момчета ще ви закарат до пътя и хеликоптерът ще ви вземе оттам.

— Журналистите пристигат — обади се някакъв глас от последната полицейска кола надолу по шосето.

— Дръжте ги настрана! — каза Лукас.

— Задръжте ги на завоя — намеси се Петерсън — и кажете на Ханк да се свърже с въздушните и да не пускат хеликоптерите на телевизията тук.

— Благодаря ви — обърна се Анди Манет към Петерсън. — После подкани дъщеря си: — Да вървим, Грейс!

— Ами Дженевиев?

— Ще я потърсим после — обеща й Анди.

Лукас ги придружи до полицейската кола.

— Съжалявам, че се забавихме толкова — обясни той. — Но той не е глупав.

— Не, не е — отвърна Анди.

Полицаят им отвори задната врата, за да влязат вътре. Анди помогна на Грейс да се настани отзад, после се обърна да каже още нещо на Лукас. Погледът й се спря на лицето му, но веднага след това се плъзна встрани и тя прикова очи в нещо зад гърба му. Лукас погледна назад, за да разбере какво е видяла и ръката му инстинктивно се насочи към пистолета. Дали не беше видяла Мейл? В следващия миг тя се шмугна край него, направи три крачки напред и изведнъж се затича нагоре към къщата.

Лукас извика на полицая:

— Гледай хлапето!

Забърза след нея, но като разбра къде отива, се втурна да бяга.

— Госпожа Манет, чакайте, моля ви, почакайте…

Петерсън говореше по радиостанцията, но в момента, в който видя Анди Манет да тича към къщата, той остави микрофона настрана и хукна след нея.

Тя тичаше към едно дървено ограждение, разположено върху ниска циментова платформа. Лукас беше на трийсетина метра след нея и не преставаше да вика:

— Недейте, почакайте!

Но Анди вече беше стигнала дотам. Тя се спря, хвана капака на цистерната и се опита да го повдигне. Лукас трябваше да я спре, след като осъзна това, което инстинктът й беше подсказал. Ето къде беше Дженевиев.

Куклата в петролния варел представляваше момиченцето, захвърлено в цистерната. Воден гроб, помисли си Лукас.

Веднъж, когато все още работеше като униформен полицай, се бе занимавал със случай на отвличане, при който се оказа, че детето е било застреляно и захвърлено в някакъв малък поток.

Тялото беше престояло много време във водата, влачено по бреговете, и Лукас се оказа в групата, която го намери. През всички тези години, прекарани в полицията, беше видял много смъртни случаи и вече почти нищо не беше в състояние да го развълнува. Но все още си спомняше това дете от първите години на службата си — бялото подуто детско тяло и празния отсъстващ поглед. Понякога в кошмарите си все още виждаше тези очи.

Капакът на цистерната се оказа твърде тежък за Анди Манет. Нямаше как да го отмести сама, но успя да го повдигне няколко сантиметра и докато Лукас стигна до нея, тя изблъска капака встрани, откривайки отвора на цистерната.

Лукас я сграбчи в ръцете си и я избута настрани, докато Анди Манет не преставаше да крещи:

— Не, не…

Лукас се извърна и погледна надолу.

В началото не забеляза нищо — само някакъв вързоп, който се беше закачил на стената на цистерната и черната вода на дъното. Тогава вързопът се раздвижи и той видя една ръчичка да се подава оттам. Петерсън беше хванал здраво Анди Манет, опитвайки се да я държи далеч от цистерната. Лукас се извърна към тях с широко отворени от изненада очи, махна им с ръка и извика:

— Жива е! Господи, тя е жива!

Цистерната не беше дълбока повече от четири-пет метра и вързопът беше увиснал близо до водата. Сега той отново се размърда и едно детско личице погледна нагоре към Лукас.

— Донесете нещо насам! — извика Лукас към полицаите. — За бога, дайте някакво въже!

Един униформен полицай отвеждаше Анди Манет настрана. Тя се съпротивляваше ожесточено. Друг полицай отвори багажника на колата си и извади оттам въже. След секунди той вече беше при цистерната.

Лукас съблече якето и обувките си.

— Дръжте въжето здраво — обърна се той към полицая. — Извикай още някой да ти помогне.

От всички краища на двора към тях се стичаха още полицаи.

Анди Манет молеше мъжа, който я държеше да я пусне. Сега Петерсън се провикна към него над главите на обкръжилите ги мъже:

— Нека да дойде, но не я пускай! Не я изпускай!

Лукас хвана края на въжето и започна да се спуска съвсем бавно, като закрепяше стъпалата си на циментовата стена на цистерната. Вътре миришеше на прясна пръст и влага като през пролетта. Той продължи да се спуска, мина покрай малкия вързоп и се потопи във водата. Беше плитко и водата стигаше едва до кръста му, но затова пък беше адски студено.

— Дженевиев — промълви Лукас.

— Измъкнете ме! — изхлипа детето.

Едва чуваше гласа й.

Някаква допълнителна част, вероятно стълба или нещо друго, е била закрепена на стената на осемдесет-деветдесет сантиметра от сегашното ниво на водата. Каквото и да е било, вече го нямаше, но от конструкцията бяха останали два метални лоста, които стърчаха от двете страни на бетона. Дженевиев бе успяла да изпълзи достатъчно високо по камъните, за да закрепи края на якето си на едно от железата. Увиснало така, закопчано догоре, якето образуваше нещо като огромен пашкул, прикрепен към стената на цистерната. Детето беше се мушнало вътре, беше пъхнало крачета в ръкавите на дрехата и беше останала да виси в това положение близо сто часа.

— Хванах те, гълъбче — успокои я Лукас и я взе на ръце.

— Той ме хвърли вътре… хвърли ме вътре…

Петерсън се провикна отгоре:

— Сега какво да правим? Искаш ли някой да слезе при теб да ти помогне?

— Не — извика Лукас. — Ще я оставя загъната в якето и ще го вържа за въжето. Дърпайте внимателно!

Лукас затегна въжето и Дженевиев простена.

— Внимателно! — предупреди ги той.

И Дженевиев се появи на бял свят.