Джон Сандфорд
Жертви на безумието (32)

32

Дел имаше вид на човек, който някого е пъхнал в чувал и после го е налагал с тупалка. Върху синьото му яке имаше петно от засъхнала храна, може би кетчуп. А може би от бира? По лицето му се четеше преумора, а от възглавницата, на която беше спал, косата му стърчеше на всички посоки.

Франклин не изглеждаше по-добре. Той беше едър негър, който носеше частична протеза на предните зъби, които били избити при някакво сбиване. Имаше навика да върти ченето из устата си когато мисли. Но това не беше най-лошото — блуждаещият му поглед го караше да изглежда като някакъв странен луд, изскочил от средновековието. Беше си сложил костюм, но краката му бяха обути в бели гуменки, а под сакото си носеше тениска, на която пишеше: „Лоуган — санитарни услуги. Изберете гарантираното качество или продължавайте да тънете в мръсотии“.

Лоринг, обаче, определено държеше първенството. Той беше много едър мъж, дебел, с глава с размерите и формата на тиква и толкова малки, дълбоко разположени очи, че почти оставаха скрити. Не беше се бръснал и брадата му изглеждаше буйна и гъста като къпинак. Тя се поклащаше в такт с главата му подобно на някой голям бодлив кактус. С този свой бледолилав костюм и мръсножълта риза видът му беше по-безумен дори и от Франклин.

В сравнение с тях Слоун изглеждаше само преуморен.

И четиримата гледаха тревожно.

— Не забравяй, че залагаш нашата кожа! — обясняваше Франклин.

Всички се бяха натъпкали в кабинета на Лукас и бюрото се изкривяваше от тежестта на телата им.

— Аз поемам отговорността — настояваше Лукас. — Вие просто изпълнявате заповеди и не възразявате. Почнете ли да възразявате, смятайте, че с Манет и детето е свършено.

Дел кимна.

— Аз съм вътре.

— Да бе, нали сте приятели с Лукас. Мамка му! — изръмжа Франклин. — Ти какво ще кажеш?

И той погледна към Лоринг.

Лоринг сви рамене.

— Майната му, какво толкова могат да ни направят!

— Да ни уволнят, какво, да ни отрежат пенсионните, да ни хвърлят в затвора, а тия мацки могат да ни съдят до стотинка!

Настъпи мълчание, след което Лоринг попита:

— И какво още?

Франклин и Дел избухнаха в смях и Лукас разбра, че ги е спечелил.

 

 

Лестър надникна в кабинета на Лукас и каза:

— Току-що видях няколко от твоите момчета да тичат надолу по улицата. Какво става?

По дяволите!

— Какво правиш тук, Франк? — попита го Лукас.

Лестър се изпъчи и се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Франк, ти всъщност изобщо не искаш да си тук. Поне за час, може би и малко повече.

— Защо да не искам?

— Ами просто не искаш.

Лестър влезе в кабинета и затвори вратата с крак.

— Я стига глупости, Лукас! Кажи ми какво става тук.

— На твоя отговорност — предупреди го Лукас.

— Добре, ще излъжа, ако трябва — отвърна Лестър. — Никога не съм бил тук.

— Сигурен съм, че някой издава информация на Мейл.

— Кой?

— Не знам, но съм готов да се обзаложа, че е или Нанси Улф или Хелън Манет. Никой друг не е присъствал и при двата ни разговора, за които Мейл е разбрал.

— Но коя от двете?

— Не знам — отвърна Лукас. — Няма как да се разбере. И двете имат мотиви — пари, емоционални проблеми, а може би и двете. Всъщност може да е бил и Тауър Манет или Дан, но някак си не ми се вярва, а и когато говорих с Мейл, той спомена, че е тя. Затова си мисля, че е една от двете — Манет или Улф.

— И какво си решил да правиш?

— Ще ги арестувам и двете — заяви Лукас. — Ще наредя да ги домъкнат в участъка и да ги претърсят, да ги облекат в затворнически дрехи и да ги натикат в отделни килии. Ще накарам Франклин, Лоринг, Дел и Слоун да им крещят, докато една от тях не издържи.

— Свети боже! — Лестър се облещи насреща му. — А какво ще стане с тази, която се окаже невинна?

— Ще й се извиня.

— Ти си откачил.

— Слушай, Мейл е на път да убие тези хора. Нали чу записите? Но той е все още далеч някъде на север, а и ние сме поставили полицейски патрули, които ще забавят движението в цялата част на юг от метрото. Ще му трябва известно време докато се добере до тях, но със сигурност ще го направи и когато стигне там, ще ги убие. Това е времето, с което разполагаме.

— Роу знае ли за това? — попита Лестър.

— В момента е неоткриваема.

— Както и аз — каза Лестър и отвори вратата. — Никога не съм говорил с теб.

И той изчезна. Лукас се почувства някак странно самотен в празния си кабинет. Нямаше какво да прави, освен да стои и да чака да доведат жените. Чу стъпки зад вратата и Лестър се появи отново.

— И как смяташ да оправдаеш постъпката си? — искаше да знае той. — Имаш ли нещо на ум?

Лукас поклати глава.

— Морални съображения. Правим всичко, което можем, за да спасим живота на Манет и момиченцето, ако още са живи.

Лестър се завъртя и прокара пръсти през косата си.

— За бога, двайсет и четири години, двайсет и четири години съм работил в полицията… Трябва да отида да прегледам някои доклади.

— Франк — обърна си към него Лукас, — можеш ли да ни докараш хеликоптер? От другата страна на улицата, на централния площад.

Лестър се замисли за миг и бързо кимна.

— Да, това мога да направя — каза той и отново излезе.

 

 

Нанси Улф пристигна крещейки. Хелън Манет дойде разплакана.

Докараха Хелън Манет първа, загърната с пеньоар. Тауър Манет тичаше на шест крачки след нея. Движеха се бързо, група полицаи водеха заподозряната, вече застаряваща Хелън. Сред тях бяха дебелият Франклин и всяващият страх Лоринг. Тауър Манет подтичваше отзад, бялата му коса стърчеше на всички посоки. Той забеляза Лукас и се втурна към него. Сбръчканото му старческо лице беше побеляло от гняв.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Манет, като се обърна да посочи към полицаите и жена си. — Казаха ми, че ти стоиш зад всичко това… зад тая идиотска пародия на справедливост.

— Жена ти е арестувана в процеса на нашето разследване — обясни хладно Лукас. — Предлагам ти да си затваряш устата.

— Адвокатът ни ще дойде всеки момент — заплаши го Манет.

Полицаите се бяха отдалечили и почти не се виждаха, когато Манет се обърна да ги догони. Той размаха заплашително пръст към Лукас.

— Свършено е с теб, свършено…

 

 

— Изглеждаше ми доволен — каза Лестър, като прекрачи във фоайето.

Лукас не можа да се сдържи да не се усмихне — една нелепа тъжна усмивка, позната на полицаите, която се появяваше винаги, след като нещата се бяха провалили и вече беше невъзможно да се поправят.

— Да… — каза той. — А какво става с хеликоптера?

— Ще дойде, на площада от другата страна на улицата.

— Чудесно!

Нанси Улф пристигна по пижама, по домашен халат и чехли. Беше ядосана и изплашена и напиращият в гърдите й гняв намираше израз в сълзи, придружени от почти нечленоразделни писъци.

— Ще ви дам под съд, всичките… Проклети да сте!

Тя видя Лукас и се задърпа от ръцете на Дел.

— Ти, ти никога вече… — започна да крещи тя, но не успя да довърши.

Дел й беше сложил белезници, но когато минаха покрай Лукас, тя изви ръката си към него и той си помисли, че ще се нахвърли отгоре му и ще се опита да го ухапе.

— Ти, ти си… — задъхваше се тя.

Но и този път не намери думи да изрази озлоблението си. От левия край на устата й се стичаше слюнка.

— Отведете я долу — обърна се Лукас към Дел. — Изпратете пижамата за изследване.

— Пижамата ми! — закрещя Улф. — Пижамата ми…

Лукас изчака, докато се изгубят от погледа му, и после забърза след тях надолу по стълбите. Дел, Слоун, Франклин и Лоринг се бяха събрали пред залата за съвещания. Хелън Манет беше вече претърсена, фотографирана и изолирана в отделна стая, а дрехите й опаковани и изпратени за лабораторно изследване. На тяхно място й бяха дали да облече затворнически дрехи.

В момента правеха снимки на Улф и на нея също й предстоеше да бъде претърсена, а дрехите й да бъдат отнети.

— За бога, човече, тая работа започва да ме плаши. Наистина ме плаши — каза Франклин. — За бога, мисля, че ще е по-добре да се откажем.

— Вече е твърде късно — отвърна му Лукас. — Всички сме вътре. Ако успеем да пречупим една от тях, значи сме спечелили. А сега ме чуйте. Като влезете вътре при тях, искам наистина да се изплашат. Трябва да им окажем възможно най-голям натиск. Никакви удари, но стоите там и се надвесвате право в лицето им.

— Виж кой е зад гърба ти — каза тихо Лоринг.

Лукас се обърна и видя Тауър Манет да минава през стъклената врата, следван от адвоката си.

— Искам да видя жена си!

— След като приключи разпита — каза Лукас.

— Искаме да я видим веднага — извика Манет, като изблъска Слоун настрана и се насочи към Лукас.

— Само смей да се доближиш до още един полицай и ще те тикна в затвора — заплаши го Лукас.

Адвокатът хвана Манет за ръкава.

— Успокой се, Тауър.

После се обърна към Лукас:

— Искаме да видим госпожа Манет и настояваме това да стане веднага. Имаме основание да смятаме, че нейните права като гражданин са били грубо нарушени.

— Искайте разрешение от съда — отвърна им Лукас.

— Ще го направим — увери го адвокатът. — Ще го имаме след петнайсет минути. Хайде, Тауър — обърна се той към Манет, — нямаме друг избор.

— Ти, копеле мръсно! — изкрещя Тауър Манет в лицето на Лукас. — Приех те в собствения си дом, отнесох с теб като… като… с равен, а ти, ти ми причиняваш това, мръсен, долен…

— Какво? — попита Лукас с нескрито любопитство. — Мръсен, долен какво?

— Боклук — процеди през зъби Манет и се обърна да си върви.

Франклин, който през цялото време не беше престанал да върти ченето из устата си, сега го намести с език, изкикоти се тихичко и каза:

— Не знаеше какво да каже. Беше му на устата да те нарече чернилка или мексиканска мутра, но ти си толкова бял, колкото него.

— Скоро, обаче, ще позеленее и светът ще му се види черен, ако нищо не излезе от тая работа — каза Лоринг, като погледна към залата за съвещания. — Дали ще успеят да измъкнат заповед от съда?

— Мисля, че ще успеят — отвърна Лукас. — Затова трябва да си като Тауър Манет, за да можеш да вдигнеш някой съдия от леглото посред нощ и да измъкнеш някое приятелче от затвора. Значи се разбрахме. Като влезете при тях…

 

 

Улф седеше в празната стая за разпити, съвсем мъничка сред наобиколилите я мъжаги, уплашена, с широко отворени очи и с разрошени коси. Тримата мъже се бяха надвесили над нея. Лоринг пушеше и димът се събираше около главата й, опита се да стане веднъж, но Дел я бутна обратно да седне. Лукас не беше виждал нищо подобно преди, приличаше на кошмарен разказ от лош филм.

— Как влизаше във връзка с него? — питаше Лоринг. — Това е всичко, което искаме да знаем. Как се свърза с него? Твой пациент ли беше? Ти ли го лекуваше?

— Не го познавам, аз не…

— Глупости, знаем, че ти е бил пациент. Ти чукаше ли се с него? Заради това ли го направи? Затова ли го прикриваш?

— Никого не прикривам — изхлипа тя.

— О, я стига! Той ще се върне там и ще убие съдружничката ти и знаеш ли какво ще ти кажа, скъпа? Ще те тикнат в някой женски затвор и сестричките там ще ти видят сметката като парче месо за закуска. Нали не искаш да прекараш остатъка от живота си завряла нос между нечии крака? Така че по-добре да ни кажеш всичко още сега.

Дел стоеше зад гърба на Улф и сега закри очите си с ръце. Лоринг преминаваше всякакви граници. Дел го избута настрана и зае мястото му, приемайки ролята на добрия.

— Чуй ме, скъпа — започна той. — Знам какво означава да си привързан към някого. Забъркала си се с човек като Мейл и…

— Не съм се забърквала! — Тя пищеше, главата й се тресеше. — Нищо не съм направила. Искам адвокат, божичко, искам адвокат веднага, не можете да правите това…

— Ще говориш с адвоката си, когато ние решим, че ти е позволено! — извика Лоринг.

Гласът му й подейства като плесница.

— А сега искам да знам как да го открием. Единственото нещо, което искаме от теб, е да ни кажеш телефонния номер или името на някой, който да ни го даде.

— Предлагаме ти сделка — намеси се Дел с по-мек глас. — Ще лежиш пет години, но сега след като знаем, че едно от момичетата е мъртво, това прави трийсет години на топло. Никакво мърдане. Когато излезеш от там ще приличаш на… на… как се казва?

— Съсухрена стара мома — притече му се на помощ Лукас.

— Една съсухрена стара мома — довърши Дел. Гласът му все още звучеше меко и убедително.

 

 

— Искам да видя съпруга си — хлипаше Хелън Манет. — Искам да го доведете тук.

През по-голямата част от времето плачеше неутешимо и беше невъзможно да я разпитват. Накрая Франклин падна на колене и като завря лицето си само на сантиметри от нейното, й заяви:

— Слушай, кучко, ако не си затвориш устата, така ще те напердаша, че да млъкнеш. Ясно ли ти е? Затваряй си устата, за да не ти завра нещо в белия задник и повярвай ми, наистина ще се позабавлявам. Твоето приятелче ще накълца госпожа Манет и дъщеря й като храна за кучета и аз искам да разбера как да го спра и ти ще ми помогнеш.

— Искам да се видя със съпруга си…

— На мъжа ти въобще не му пука за теб — изкрещя в лицето й Франклин. — Той иска дъщеря си и внучките си. Но няма да види внучките си, поне и двете, защото ти и твоето приятелче сте убили едно от децата, не е ли така?

— Е, хайде, хайде, по-спокойно, Франк — намеси се Слоун, като внимателно избута Франклин встрани. — Ще си докараш някой удар, човече. Нека аз да говоря с нея.

Слоун беше плувнал в пот, въпреки че в стаята беше хладно.

— Чуйте ме сега, госпожа Манет. Знаем, че човек изпада в стрес в определени моменти от живота си и понякога правим неща, за които после съжаляваме. Ние знаем, че мъжът ви спи с Нанси Улф и знаем, че и вие знаете. Знаем също така, че ако Тайлър Манет се разведе с вас, това, което ще се наложи да делите, никак няма да е много. Не е ли така? Затова…

Франклин погледна Лукас и поклати глава. Лукас му направи знак с ръка да продължава. Франклин му кимна и изблъска Слоун настрана.

— Ей, я стига с тия психологически брътвежи! Знаеш, че тая кучка го е направила. Остави ме само две минути насаме с нея и ще я накарам да пропее.

Той се надвеси над Хелън Манет — лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното, и започна да върти ченето из устата си.

— Мисля, че две минути ще са ми достатъчни.

Той се изсмя дълго и прегракнало и Лукас му намигна.

 

 

Улф погледна умоляващо към Лукас.

— Измъкнете ме оттук, само ме измъкнете от тук! Измъкнете ме, моля ви!

— Ще ви помогна, ако и вие ми помогнете — отвърна Лукас. — Всичко би ни било от полза. Един телефонен номер би свършил чудесна работа. Или адрес. Как въобще се запознахте с него? Не искате ли да ни кажете…

— Но аз не го познавам — отвърна прегракнало тя.

— Нека да обясня — намеси се Лоринг, като я заобиколи…

Дел стоеше зад гърба й толкова близо, че тя усещаше как ръката му се допира до главата й.

— Знаем, че спиш с Тауър Манет. Знаем, че парите ще наследи дъщеря му. Така че, ако успееш да разкараш старата от пътя си, а ти почти се справяш, и ако няма никаква дъщеря, която да се мотае наоколо, ти ще гушнеш една доста тлъста сумичка, нали?

— Но това е налудничаво — извика Улф.

— Но дори и да не успееш да измъкнеш пари от Тауър, пак ще прибереш парите от застраховката към договора за равноправно партньорство. А това са си доста пари накуп, нали така? С толкова пари можеш да си направиш колекция от поршета, ако искаш.

— Това е… — Улф се опита да каже нещо, но Лоринг я прекъсна като тикна пръст пред лицето й.

— Млъквай! Още не съм свършил. Така, разбрахме, че си излизала с Джордж Дан, преди Анди Манет да ти го отмъкне и ние тук поспорихме малко дали може това да е причината. Само заради Джордж Дан ли? Затова ли се чукаш с баща й, за да си отмъстиш на Анди Манет, защото не можеш да си върнеш обратно мъжа й? Истинска каша от психологически бълвоч, а? Какво ще кажеш? Какво казва Зигмунд Фройд по въпроса?

Улф се окопити.

— Искам да говоря с адвокат. Гарантирам ви, че ако не извикате адвокат, нито един от вас няма да остане на работа в полицията. Бих могла да забравя…

В този момент Слоун подаде глава през вратата.

— Лукас по-добре да дойдеш — каза той и като погледна Лоринг и Дел добави: — А вие я карайте по-полека.

 

 

Хелън Манет се беше отпуснала върху пластмасовия стол, беше престанала да плаче и сега си гризеше нокътя на ръката. Беше се пречупила. Лицето й беше придобило лукавото изражение на лисица или по-скоро на някакъв обигран дилър.

— Какво има — попита Лукас, а Слоун се обърна към нея:

— Госпожа Манет, кажете на господин Дейвънпорт, каквото току-що ни казахте.

— Не познавам никой с такова име, Мейл, но познавам едно момче — започна тя. — Той е наемател в една от жилищните сгради, които притежавам.

— По дяволите! — извика Лукас, обърна се и се плесна с ръка по челото.

— Лукас? — Слоун го гледаше учудено. — Какво има?

— По дяволите! Указателят, който проверихме в блока на Кросби. И двамата го видяхме. Същата синя птичка като тази в сградата, където е кабинетът на Анди Манет. Това е знакът на вашата компания, нали?

Хелън Манет кимна с глава.

— Да, това е нашата емблема — синя кралска птичка.

— Помисли си! Видяхме я още първия ден, но тогава не направих връзка. Знаех си, че има нещо…

Лукас клекна пред Хелън Манет и се вгледа в насълзените й очи.

— Значи сте познавали Мейл от блока?

— Не знаех кой е, стори ми се добро момче.

— Тогава защо му се обадихте? — попита Слоун.

— Не съм му се обаждала. Той ме потърси. Каза, че знаел какво се е случило и че искал да ми каже колко съжалява и ние… си поговорихме.

Лукас знаеше, че тя лъже, но точно сега въобще не го беше грижа.

— Имате ли телефона му? — попита той.

Тя продължаваше да се държи така, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Да, струва ми се. Мисля, че трябва да го имам записан някъде. Ако разбира се става въпрос за същия човек. Прилича на него.

— Бихте ли го потърсили?

— Мисля, че ще мога, ако мога да се прибера у дома.

— Ще ви закараме обратно — каза Лукас и се обърна към Франклин: — Вземи Лоринг и цял полицейски отряд за охрана, искам всички светлини и сирени включени. Заведете я до тях и след шест минути телефонът да е тук.

— Имаш го — увери го Франклин.

Лукас го хвана за ръка и го дръпна настрани.

— И двамата с Лоринг не я изпускайте нито за миг, каквото и да ви струва.

По пътя обратно към стаята, където разпитваха Улф, Лукас каза на Слоун:

— Ти не трябва да се появяваш на улицата с пистолет, затова остани при Улф. Бъди услужлив! Дръж се любезно, извини й се! Обясни й защо е трябвало да направим всичко това. Заведи я до тях, свържи я с адвокат, ако поиска. Намекни й обаче, че ще е по-добре да говори с мен, преди да предприема каквото и да било.

— И какво смяташ да й кажеш?

— Ще я помоля да забрави цялата работа — ухили се Лукас.

— Не мисля, че това ще помогне.

Лукас надникна в стаята за разпити и видя Дел и Лоринг, облегнати с гръб към стената. Лоринг пак пушеше. Улф седеше на стола. Очите й бяха сухи и гледаха в очакване.

— Вие двамата, да вървим! — подкани ги Лукас.

После се обърна към Улф и добави:

— Всичко е наред. Можете да си вървите. Детектив Слоун ще се погрижи.

 

 

Шерил се размина на входа с Лукас, тъкмо когато двамата с Дел се спускаха забързани надолу по стълбите. Беше с дънки, ботуши, карирана риза и старата бейзболна шапка.

— Бързаме — извика Лукас, когато двамата я подминаха.

— Идвам с вас — каза тя и ги догони.

— Не мисля, че… — опита се да я спре Лукас.

Шерил го прекъсна.

— Не ме интересува, казах, че идвам. Къде отиваме?

Прекосиха заедно улицата и изтичаха до площада пред сградата на правителствения център „Хенепин“. Един хеликоптер беше кацнал по средата на площада, перките му се въртяха и някакъв телевизионен екип снимаше с камера. Операторът веднага забеляза тримата бягащи полицаи, хвана ги в кадър и камерата ги проследи до хеликоптера.

— Да тръгваме! — извика Лукас на пилота.

— Накъде?

— Към Ийгън! Възможно най-бързо!