Джон Сандфорд
Жертви на безумието (3)

3

Шефката на полицията живееше в един квартал в Минеаполис, източно от езерото Хариет. Къщата, изградена от масивни тухли в стил 20-те години беше заобиколена от дървета и се намираше в непосредствена близост до половин дузина подобни къщи, чиито обитатели заемаха важно място в политическия живот на града. През 1978 година човек трябваше да е на необходимите години, за да си позволи подобен лукс.

През вратата долитаха викове от някакъв футболен мач, който предаваха по телевизията. Лукас натисна звънеца и само след минута на прага се показа съпругът на шефката и го изгледа с късогледите си очи; очилата му бяха закрепени на челото.

— Влизай, влизай — подкани го той, след като отвори вратата. — Роузмари е в кабинета си.

— Как е тя? — попита го Лукас.

— Не изглежда много доволна.

Мъжът на шефката беше адвокат, висок мъж с начален стадий на оплешивяване, който имаше навика винаги да носи под саката си жилетка. От дрехите му се носеше слаба миризма на тютюн за лула. Лукас го последва вътре. Къщата беше пълна с меки канапета и столове и стари мебели от дъбово дърво, по всяка вероятност останали в наследство от заможни родители.

Роузмари Роу, шеф на Минеаполската полиция, се бе разположила в едно кресло в кабинета си с вдигнати на масата крака и с цигара в ръка. Беше облечена в делови тъмносин костюм и бели найлонови чорапи.

— Кажи ми, че вече са ги открили — обърна се тя към Лукас и пръстите на краката й се размърдаха.

— Да. Видели са ги да пазаруват в супермаркета. — Лукас се отпусна в креслото срещу нея. — Всички са добре, а Тауър Манет разправя наляво и надясно, че щял да предложи кандидатурата ти за Сената.

— Добре, добре. Достатъчно! — Гласът на Роу прозвуча раздразнено. Съпругът й поклати глава. — Разкажи ми каквото знаеш.

— Жената е била ударена толкова силно, че при удара обувките й са се изхлузили. По едната от тях открихме кръв. Имаме свидетел, който твърди, че е видял Анди Манет и по-малката от дъщерите й и по тях също имало кръв. Все пак не трябва да изключваме възможността това да не е било кръв, а нещо друго, като боя например. Разполагаме и с описание на извършителя.

— На лошия — включи се в разговора мъжът й.

И двамата го погледнаха. Човекът не беше влизал в съдебна зала откакто бе навършил 25 години. Полицейският жаргон бе усвоил от телевизията.

— Да, на лошия — продължи Лукас. — Описанието е повече от тривиално — едър, мускулест с тъмноруса коса.

— По дяволите! — Роу всмука дълбоко от цигарата и издиша дима към тавана. — От ФБР ще пристигнат утре.

— Знам. Агентът им в Минеаполис е разговарял с Лестър. Иска да знае дали смятаме да представим случая като отвличане. Лестър казал, че вероятно ще поддържаме тази хипотеза. Имаме свои хора, които подслушват служебния и домашния телефон на Тауър Манет. Същото се отнася и за телефона на Анди Манет и бившия й съпруг Дан.

— Трябва да е било отвличане с цел откуп. — Съпругът на Роу пак се включи в разговора. — Какво друго би могло да бъде?

Лукас го погледна и отговори:

— Може да е някой психопат, нали Анди Манет е психиатър. Може да си имаме работа с убиец. Може да е нещо, свързано със семейството. Става въпрос за доста пари. Възможни са различни мотиви.

— Иска ми се да не мисля за такъв вариант — каза Роу и после добави: — А какво ще ми кажеш за Дан?

— Шафър е говорил с него. Няма солидно алиби. Но със сигурност знаем, че не той е бил в микробуса. Казва, че по това време е бил в колата си; в нея има телефон, но не го е използвал по време на отвличането, поне не и през този половин час.

— Познаваш ли го?

— Не — отвърна Лукас. — Ще отида да поговоря с него тази вечер.

— Пада си малко чешит. Но не е лош. Освен ако нещо не се е случило, откакто го видях за последен път.

— Може би си имаме работа със семейни проблеми — предположи Лукас.

— Може би. Най-малкото има вид на човек, който си навлича такива неприятности. Но ще успее да се справи и сам. Не е човек, който лесно излиза от кожата си.

Роузмари Роу се надигна от креслото и изпъшка приглушено.

— Хайде, Лукас! Имаме среща.

Лукас погледна часовника си. Беше осем часа.

— Къде ще ходим? Трябва да се видя с Дан.

— Първо ще трябва да поговорим с Тауър Манет. Ще отидем у тях — в имението „Крайбрежно езеро“.

— Имаш ли нужда от мен?

— Да. Манет се обади и ме попита дали ти ще се заемеш със случая. Отговорих му, че вече съм ти го възложила. Иска да се срещне с теб.

Роузмари смени белите найлонови чорапи с чорапогащник, обу си ниски обувки и двамата с Лукас се качиха в поршето. „Крайбрежно езеро“ се намираше на не повече от пет минути с кола.

— Съпругът ти използва думичката „лошия“ — каза Лукас, когато вече бяха в колата.

— Въпреки това аз все още го обичам.

Къщата на Тауър Манет в голямото семейно имение се издигаше над криволичещия път. Беше разположена на западния бряг на езерото, оградена с висока стена, обрасла със зеленина. На светлините на фаровете Лукас забеляза цветовете на късните летни цветя в градината. Личеше си, че я поддържат добре и през останалите месеци на годината.

Къщата, също както и тази на Роу, беше изградена от масивни тухли на три отделни нива. Всички стаи на трите етажа светеха. Светлината се процеждаше покрай вечнозелените растения под прозорците и хвърляше снопове жълти петна по алеята за коли.

— Изглежда, че всички са на крак — обади се Лукас.

— Тя е единствената му дъщеря — отвърна му Роу.

— А старият на колко години е сега?

— На около седемдесет, предполагам. Но напоследък не е в особено добро здраве.

— Проблеми със сърцето?

— Получи пристъп. Мисля, че беше миналата пролет. Няколко дни след това преживя лек инфаркт. Според лекарите се е възстановил напълно, но вече не е същият като преди. Станал е някак, не знам, сякаш нещо в него се е прекършило, ако разбираш какво искам да кажа.

— Говориш така, като че ли сте стари познати.

— Да, познаваме се от години. Двамата с Хъмфри заедно навлязоха в политиката през шейсетте и седемдесетте години.

Лукас паркира близо до зелена мазда. Роу с усилие се измъкна от седалката, намери дамската си чанта, затръшна вратата на колата след себе си и изпъшка:

— Трябва ми по-голяма кола.

— Поршето не е много добър избор — съгласи се Лукас, докато двамата пресичаха предната веранда.

Един мъж със сив костюм и с мрачно безизразно изражение на гробокопач се появи зад стъклената врата и я отвори, когато видя, че Роу се приготвя да натисне звънеца.

— Ралф Енрайт — представи се той с приглушен глас. — Запознахме се на банкета на спонсорите.

— Да, спомням си. Как сте? — поздрави го Роу. — Не знаех, че с Тауър сте толкова близки.

— Помоли ме да действам като негов консултант по случая — отговори Енрайт.

Приличаше на мумия.

— Да, разбирам — и Роу поклати глава, сякаш за нея това беше без значение. — Тауър тук ли е?

— Да. Вътре е. — Енрайт погледна към Лукас. — А вие сте…

— Лукас Дейвънпорт.

— Да, разбира се. Трябваше да се досетя. Оттук моля.

— Адвокат! — процеди през зъби Роу, когато Енрайт се отправи към вътрешността на къщата.

Лукас забеляза как прилежно занизаната му коса блесна на светлината.

— Глупак!

Обзавеждането беше луксозно. Дебели персийски килими и мебели по поръчка, в стил „деко“, придаваха блясък на обстановката. По стените бяха окачени картини от 30-те години, в същия стил. Лукас не разбираше нищо от изкуство, но от стените очевидно се носеше мирис на пари, който не можеше да се сбърка с нищо друго.

Енрайт ги въведе в огромна овална зала с много канапета и столове, разположени в двата края. Вътре имаше трима мъже в костюми, които стояха прави и разговаряха. До тях, една срещу друга, седяха две жени, облечени изискано и с вкус. Всички имаха вид на хора, наредили се за снимка.

— Роузмари… — Тауър Манет се запъти към тях.

Беше висок, с подчертано изразителни скули и гъсти бели вежди, над които се спускаха кичури бели коси. Вторият мъж, за когото Лукас знаеше, че работи като старши агент в Минеаполския отдел на ФБР, беше набит и загорял, с леко издадена напред долна челюст. Двамата се поздравиха с кимване. Третият се казваше Дани Куличек и работеше в разузнаването. Беше съдействал на Лукас при по-специални случаи. Мъжът махна с ръка за поздрав. Двете жени му бяха непознати.

— Благодаря ви, че дойдохте — обърна се към тях Тауър Манет.

На Лукас му се стори някак по-слаб и блед, в сравнение с образа, който бе виждал по телевизията. Но в очите му проблясваше решително пламъче. Костюмът му беше скромен, въпреки френската кройка. Отдолу носеше тясна жилетка в тон с вратовръзката. Облечен така, спокойно би могъл да се яви и пред френския президент. Идеалният мъж за всяка жена.

Но когато протегна ръце към Роу, ъгълчето на устата му издайнически потрепери и когато се здрависа с него Лукас усети, че ръката му е отпусната, с изнежена набръчкана кожа, по която се очертаваха изпъкнали вени.

— А-а, Лукас Дейвънпорт. Слушал съм много за вас. Имате ли някакви новини? Нещо ново? Защо не минем в библиотеката. След малко се връщам, приятели — обърна се той към своите гости.

Библиотеката представляваше малка стаичка, препълнена с всевъзможни книги, подвързани с естествена кожа, и други, чиито корици бяха кафяви, оранжево-червени, или зелени, инкрустирани със злато. Всички книги бяха поредици от по няколко тома. Книги за паметни битки и велики мъже, събрали в себе си непреходната мъдрост на вековете.

— Имате прекрасна библиотека — похвали го Лукас.

— Благодаря ви — отвърна му Тауър и пак се върна на предишния въпрос. — Какво ново можете да ми кажете?

— Нещата се развиват не… много добре — започна Роу.

Тауър извърна глава встрани, сякаш очакваше всеки момент някой да го зашлеви през лицето.

— И по-конкретно?

Роу кимна към Лукас и той продължи:

— Току-що пристигам от училището. Открихме една от обувките на дъщеря ви под нейната кола на паркинга. По обувката имаше кръв. Изискахме справка на кръвната й група от медицинския картон, така че скоро ще сме в състояние да потвърдим със сигурност дали кръвта наистина принадлежи на дъщеря ви. Ако се окаже, че това е така, тогава вероятно след удара е кървяла обилно. Не е изключено обаче кръвта да е от някаква рана на носа или от сцепена устна, или дори от съвсем малка драскотина на главата. Рани от този тип винаги кървят обилно. Но със сигурност става въпрос за кръв. Свидетелите са видели дъщеря ви и по-малката ви внучка Дженевиев…

— Джен — едва доловимо промълви Манет.

— … в задната част на микробуса на похитителя и твърдят, че по телата и на двете е имало кръв. Съществува вероятност обаче, похитителят да се е опитал да прикрие следите си, като е боядисал колата с някаква червена полуразтворима боя, което не изключва възможността свидетелите да са видели именно тази боя върху жертвите, а не кръв. Но засега не можем да твърдим нищо със сигурност.

— О, боже! — възкликна старият Манет и гласът му излезе от гърлото като сподавено стенание. Чувствата му бяха искрени.

— Всичко това може да завърши зле — намеси се Роу. — Надявам се да не се стигне дотам, но трябва да си подготвен за всичко.

— Трябва да има нещо, което може да се направи. Може би, ако обявя парична награда или ако се обърна с призив към хората…

— Ще поговорим за парите по-късно — отговори Роу.

— Засега е по-добре да изчакаме и да видим дали някой ще се обади да поиска откуп.

— Имате ли представа кой може да стои зад всичко това? Може би някой, който има зъб на вас или пък на госпожа Манет?

— Не, не мисля… — но отговорът му се забави, като че ли Тауър Манет се нуждаеше от време, за да поразмисли. — Защо питате?

— Възможно е да са я следили. Нападението не изглежда да е било случайно — обясни Лукас. — И все пак нещо не е наред. Звучи нелогично. Във всеки един момент нещата са можели да се развият в погрешна посока. Та той е отвлякъл трима души и то посред бял ден, а после се е измъкнал.

— Чуйте какво ще ви кажа, господин Дейвънпорт — обърна се към него Манет. Направи три несигурни крачки преди да продължи и се отпусна в едно удобно тапицирано кресло. — Имам повече врагове от всеки друг в този град. Има и поне една дузина хора в този щат, които от все сърце ме ненавиждат, хора, които ме обвиняват, че съм съсипал кариерата им, дори… живота им. Всичко е въпрос на политика. Жалко е наистина, когато такива неща се случват, но в политиката е така, особено, ако се окажеш от губещата страна. Тогава губещия си ти. Така че има и такива хора…

— Не мисля, че в случая става въпрос за политика — прекъсна го Роу.

Лукас забеляза, че тя е извадила нова цигара от джоба си и сега я върти между пръстите си.

Манет поклати глава.

— Съгласен съм с теб. Въпреки че някои от тези хора, са по-луди и от лудите, не мисля, че би им хрумнало да направят такова нещо.

— И все пак винаги съществува вероятност… — опита се да продължи Лукас.

Роу го погледна.

— Политиците винаги се стремят да избегнат усложненията. В случай като този последиците са очевидни. Дори ако предположим, че някой ги е отвлякъл с кола и после просто ги е оставил на следващия завой, това пак би означавало за него сигурен затвор по обвинение в отвличане и няколко години на топло не му мърдат. Един истински политик не би действал така.

— Освен ако не е бил луд — каза Лукас.

Роу кимна в знак на съгласие и като погледна към Манет обобщи:

— Стигаме и до тази възможност.

— Което пък ни насочва към работата на дъщеря ви — продължи Лукас. — Имаме нужда от достъп до бележките й.

— Онази жена на дивана — посочи Манет към всекидневната, — по-младата е Нанси Улф, колежка на Анди. Ще поговоря с нея.

— Искаме да се заемем с докладите, колкото е възможно по-скоро, например утре сутринта — добави Лукас.

— Иска ми се да вярвам, че е било отвличане — разсъждаваше Манет — и се надявам парите да са единствената причина. Не мога да си представя, че някакъв луд може да ги е хванал и трите.

— Какво мислите за Джордж Дан? — попита Лукас.

— Той твърди, че е бил в колата си по време на инцидента, но не разполага със свидетели, които да потвърдят.

— Това гадно копеле — изсъска Манет.

И като стана рязко от стола, старият мъж обиколи бързо стаята. От гърлото му излезе звук, подобен на кучешко ръмжене.

— Той е напълно превъртял. Никога досега не ми е минавало през ум, че би направил нещо лошо на Анди или момичетата, но сега, като се замисля, вече не съм съвсем сигурен.

— Мислите ли, че е способен на нещо такова?

— Той е едно студено, безсърдечно животно. Способен е на всичко.

Продължиха да говорят още известно време, докато двете жени не се появиха на вратата.

— Тауър, добре ли си?

— Чувствам се чудесно.

Жените влязоха в стаята. По-младата, Нанси Улф, беше слаба жена, с бронзов загар на кожата. Носеше мека вълнена рокля, но без следа от бижута или грим. В червеникавата й коса се забелязваха първите бели косми.

— Имаш нужда от спокойствие и тишина — обърна се тя към Тауър Манет. — Казвам ти го като лекар, а не като психиатър.

Другата жена беше по-възрастна и изглеждаше бледа. Лицето й, въпреки отпуснатата кожа, беше леко покрито с руж, поставен умерено и с усет точно там, където бе необходимо. Тя поздрави, приближи се към Манет и го хвана за ръка.

— Защо не се качиш за малко горе, Тауър. Дори да не заспиш, хубаво ще е да полежиш и да си починеш.

— Никога не си лягам преди два сутринта. — Манет беше раздразнен. — И сега не виждам причина да го правя.

— Но денят беше изморителен за всички — продължи тя като от начина, по който произнесе тези думи, стана ясно, че говори и за себе си и Лукас предположи, че тази жена трябва да е съпругата на Манет. Като се обърна към Роу, тя добави: — Знаете, че Тауър имаше проблеми със здравето, а и напоследък доста проблеми се струпаха на главата му.

— Искахме само да го уверим, че правим всичко, което е по силите ни. — Роу погледна към Манет. — Поверих разследването на Лукас.

— Благодаря ти — отвърна Манет и като се обърна към Лукас добави: — Ако има нещо, от което да се нуждаеш, някой, с когото искаш да разговаряш и когото познавам, само ми се обади и нещата ще се уредят. И не забравяйте да ме информирате за възнаграждението, ако прецените, че ще се окаже полезно.

— А Джордж Дан? — запита Лукас.

— Би ли се свързала с него, Хелън — нареди Манет на жена си. — Аз ще говоря с него.

— А след това, Тауър, искам да се опънеш по гръб и да затвориш очи, дори само за половин час — каза Улф, като се пресегна и леко докосна ръката му. — Моля те, помисли върху това.

 

 

Лукас закара Роу у тях и обеща да се обади в полунощ или по всяко време, в случай че изникнеше нещо спешно.

— Лестър се занимава с рутинната процедура — съобщи му Роу, когато колата намали и спря на алеята пред къщата. — Искам да се захванеш много сериозно с тая работа, Лукас, и да я разнищиш докрай.

— Такова разнищване никак няма да е лесно. Изглежда ми прекалено объркано.

— Ако не се справиш, местата ни изстиват, нали ти е ясно? Май имаш нужда от кратък урок по политика.

— Ами да чуем тогава.

— Това е един от онези случаи, за които хората ще говорят години напред — започна Роу. — Ако открием Манет и децата, ставаме герои. Недостижимите. Но ако оплескаме работата… — Тя не довърши и остави гласа си да заглъхне.

— Ще се заема с това веднага.

 

 

Джордж Дан живееше в скромно ранчо, сгушено между израслите наоколо високи дървета. Бялата къща се намираше в края на една затворена улица в Едина. Лукас паркира колата на алеята, изкачи каменните стъпала към входната врата и позвъни. Отвори му цивилен полицай с подпухнало лице. Полицаят обикновено носеше униформа, но днес бе облякъл тениска и спортни панталони.

— Господин Дейвънпорт.

— Здрасти, Рик — поздрави го Лукас. — Оставили са те да наблюдаваш къщата.

— Да — полицаят сниши глас, — а също и господин Дан.

— Къде е той сега?

— В кабинета си. Ей в онази стая, която свети. — И ченгето посочи вляво.

Къщата беше претъпкана с кашони. Десетина от тях бяха струпани в предната стая и още няколко се подаваха от кухнята и трапезарията. Нямаше много мебели — само една кушетка и стол в хола и една кръгла маса от масивен дъб в кухнята. Като се ориентира откъде идва светлината, Лукас продължи напред и откри Дан да седи на масата в една от стаите, която по всяка вероятност е била замислена като всекидневна за семейството. До една от стените се виждаше телевизор с голям екран и стереоуредба, закрепена върху три картонени кашона. Телевизорът беше оставен да работи само на картина, без звук.

Дан стоеше приведен над куп книжа и настолната нощна лампа до него хвърляше светлина върху половината от лицето му. От лявата му страна, до стената, имаше дузина двойни чекмеджета, половината от които зееха отворени. До тях бяха струпани още кашони. В най-отдалечения край на стаята се виждаше ниска стъклена масичка за кафе с три стола около нея.

Лукас пристъпи напред и каза:

— Господин Дан?

Дан вдигна поглед от масата.

— Дейвънпорт — каза той захвърляйки молива, и веднага се изправи, за да се ръкува с детектива.

Преди години Дан беше играл като краен защитник. Имаше широки рамене и похабено от ударите лице. Предните му зъби изглеждаха неестествено бели и здрави и по всяка вероятност бяха изкуствени. Носеше кашмирен пуловер с навити ръкави, златен часовник „Ролекс“, джинси и пантофи, нахлузени на бос крак. Той се ръкува с Дейвънпорт по мъжки, като здраво стисна ръката му, кимна с глава към един стол и го покани да седне.

— Е, какво ще ме питате?

— Настоявате ли да говорите пред адвоката си? — попита го Лукас.

— Преди време имах адвокат, но не си струваше парите.

Лукас седна, приведе се напред и подпря глава на ръката си.

— Казвате, че сте били в колата си по времето, когато жена ви е била отвлечена, но нямате никакви свидетели, които да го потвърдят, и не сте водили никакви телефонни разговори.

— Разговарях с жена си, докато тя е пътувала към училището. Споменах за това и преди.

— Но това се е случило близо час преди отвличането. При евентуален процес обвинението ще твърди, че разговорът по телефона само ви е насочил към точното й местоположение и следователно сте разполагал с достатъчно време, за да стигнете там или да изпратите някого. А след разговора не сте били в офиса си и просто сте изчезнали от полезрението.

— Това ми е известно. И все пак, ако аз… го бях извършил, щях да си подсигуря по-добро алиби — каза Дан и махна с ръка. — Щях да бъда на всяко друго място, но не и в колата си. Но на практика прекарвам близо една четвърт от работното си време в колата. Занимавам се с куп неща и се налага да пътувам от западния бряг на Минетонка чак до Сейнт Кру. Това се е превърнало в част от всекидневието ми.

— И през цялото време използвате телефона в колата си — подчерта Лукас.

— Не и след като приключа с бизнес обиколките. — Дан поклати глава. — Обадих се в офиса от Йорквил, тъй като бях по работа в Удбъри и след това, т.е. след като говорих с Анди, тръгнах с колата обратно. Когато пристигнах вкъщи, полицията вече ме чакаше пред вратата.

— Според вас кой може да я е отвлякъл? — попита Лукас.

Дан поклати глава в недоумение.

— Трябва да е бил някой от лудите, с които непрекъснато се занимаваше. Винаги се захваща с най-отчайващите случаи — сексуално извратени, пироманиаци, убийци. Сякаш за нея никой не беше прекалено луд.

Лукас се вгледа в него за миг. Светлината от нощната лампа осветяваше ръцете му, но лицето — това лице с черти на боксьор, оставаше в сянка. Ако за миг си представеше, че е попаднал на кадър от стар черно-бял филм, Дан без проблеми би могъл да играе ролята на Дявола.

— Кажете ми до каква степен я ненавиждате? — запита го Лукас. — Имам предвид жена ви.

— Не я ненавиждам — отговори Дан, като изведнъж подскочи от стола си — Аз я обичам.

— Хората в града разправят други неща.

— Да, да, да… — Той притисна пръсти към слепоочията си и разтри челото си с ръка. — Забърках се с една жена в работата.

Лукас не отговори. Остави тишината да падне между тях. Накрая Дан се надигна от стола, отиде до един кашон и като го отвори измъкна отвътре една бутилка.

— Уиски?

— Не, благодаря. — Лукас явно нямаше намерение да нарушава тишината.

— Говоря за истинска мацка, първокласна мадама, която се разхожда пред очите ми пет дена в седмицата.

И Дан описа фигурата й с ръце, като изрисува във въздуха нещо подобно на бутилка от кока-кола.

— Между нас с Анди имаше известни разминавания, не че бяха кой знае какви, но проблемите не бяха от скоро. После дойде кариерата, работа по цял ден, не прекарвахме много време заедно. И тогава се появи тази мацка в офиса. Отговаряше за транспортните връзки в отдела ми. И накрая аз й се нахвърлих както си е там на бюрото, с всичките му моливи и химикалки, пръснати наоколо, и разни самозалепващи се бележки по задника й. И след това тя се появява при Анди с деловия си бизнес костюм, гушнала чантичката си под ръка, и й заявява, че ние с нея сме се били обичали.

Дан прекара пръсти през косата си и се изсмя, но смехът му бе лишен от хумор.

— Божичко, предполагам, че е било кошмарно.

— Това едва ли е бил най-добрият ден в живота ти — съгласи се Лукас, като си припомни, че и той е имал такива дни.

— За бога, иска ми се да не бях го правил! — Дан подхвърли бутилката с уиски във въздуха и я улови с ръка. — В един и същи ден загубих едновременно жена си и един страхотен транспортен консултант.

Сега Лукас спря погледа си върху него по-продължително време. Дан не потрепваше.

— Според теб каква е вероятността да убиеш жена си заради парите й?

Дан го погледна, но почти не изглеждаше изненадан от въпроса.

— Дявол те взел! Въобще не си губиш времето, а?

Лукас поклати глава.

— Какво ще кажеш? Би ли го направил? Звучи ли ти логично?

— Не. Между нас казано, парите никак не са много.

— Ами?

— Чувал съм историята за Манет и неговите милиони. Корпорация „Манет“, фондация „Манет“ и други подобни глупости.

Дан махна с ръка, сякаш си проправяше път през паяжина, прекоси стаята, мина през някаква врата и запали осветлението. После отвори хладилника, пусна няколко кубчета лед в чашата си и пак седна на стола.

— Анди получава около сто хиляди годишно от корпорация „Манет“. Когато децата станат на осемнайсет, ще получат част от парите и още по-голям дял, когато навършат двайсет и пет и четиридесет. Ако те… Ако с тях се случи нещо, аз няма да получа и петак. За мен остава само къщата и това, което е в нея. Честно казано на мен не ми и трябва.

— Ами старият Манет? Ти каза, че…

— Тауър може и да е имал десет милиона през петдесетте, както и приходи от управлението на корпорацията и от запазеното му място в съвета на директорите към фондация „Манет“, само че той не се е спрял да обикаля света, да пръска пари за яхти, за къща в Палм Бийч и да се чука с всяка фуста, която успее да забърше. Освен това, смъркаше яко от белия прах и през седемдесетте беше изпаднал в силна зависимост от кокаина. Резултатът беше, че след пет години десетте милиона започнаха да пресъхват, а Тауър Манет да затъва до гуша. Точно тогава се захвана с политиката. Купи всичко, каквото можеше да се купи с пари, и затъна още по-надълбоко. Нещо като да вадиш вода от океана с чаена чаша, ако разбираш какво искам да кажа. Но трябва да е понатрупал някаква сума. После в края на седемдесетте и през осемдесетте нещата пак тръгнали на зле. По време на инфлацията затънал в дългове. Накрая успял да си разчисти сметките, но бил на загуба. Някъде по това време се запознал с Хелън.

— Хелън е втората му жена, нали? — прекъсна го Лукас. — Изглежда доста по-млада от него.

— Предполагам, че е на около петдесет и три или петдесет и четири. Не е толкова млада, колкото изглежда. Първата му жена — Бърни, майката на Анди, почина преди десет години. По това време той вече излизаше с Хелън. Тя беше красива жена, с лице на актриса и с големи цици. Тауър винаги си е падал по големите цици. Както и да е, Хелън се занимаваше с недвижимо имущество и успя да го вмъкне в „ИФНИ“ и да му помогне да възстанови загубите си.

— Какво е „ИФНИ“? — попита Лукас.

— Извинявай. Означава „Инвестиционен фонд недвижимо имущество“. Но тогава фондът се разпадна и Тауър пак се оказа прецакан. После дойде ударът на осемдесет и седем и старецът вече миришеше на гроб. Чак да не ти се иска да си край него.

— Това означава, че е разорен, така ли?

Дан вдигна очи към тавана с вид на човек, който се опитва да пресметне нещо наум. След малко каза:

— Точно сега, Тауър има не повече от милион. Разбира се, къщата е платена и струва повече, но той няма да може да се добере до парите. Все ще трябва да живее някъде, а и мястото трябва да отговаря на положението му. Да предположим, че взема шейсет хиляди от милиона и още сто хиляди от дяла си в корпорацията. Все още държи и мястото си в съвета на директорите, но то едва ли му докарва повече от двайсет-трийсет хиляди. И колко прави това? По-малко от двеста хиляди.

— Исусе Христе, та той направо мизерства! — възкликна Лукас с едва доловима нотка на сарказъм в гласа.

— Точно така, точно така вероятно се чувства и той. Харчил е по половин милион на година, когато един кадилак е струвал шест хиляди долара и един милион бяха адски много пари. А сега едва свързва двата края с четвърт милион, когато цената на кадилака скочи на четиридесет хиляди.

— Горкият човек!

— Слушай, един милион вече не са толкова много пари. — Дан се усмихна накриво. — Ако някой притежава две бензиностанции, то той със сигурност има един милион. Но обърни внимание, говорим за бензин, а не за яхти или за поло.

— Значи, ако решиш да отвлечеш жена си, няма да е заради парите — каза в заключение Лукас.

— По дяволите, ако е трябвало да отвличат някой, е трябвало да изберат мен. Аз имам петнайсет, дори двайсет пъти колкото Тауър. Но разбира се, моите пари не са толкова добри, колкото парите на Тауър — каза Дан с почти плачевна нотка в гласа.

— Това пък защо?

— Защото си ги печеля сам. Също както си направил ти с твоята компютърна компания. Четох за това във вестника. Писаха, че имаш близо пет милиона долара и че акциите ти се вдигат. Сигурно и ти имаш усещането, че парите ти са белязани.

— Аз лично не съм видял и стотинка от тях — призна си Лукас. — Засега всичко си остава на хартия — после добави: — А какво ще кажеш за застраховките? Анди има ли застраховка?

— Разбира се. — Дан се почеса по брадичката и сбърчи чело. — И застраховката никак не е малка.

— Кой ще я получи?

Дан сви рамене:

— Децата… Освен ако… По дяволите! Ако те умрат, парите трябва да получа аз.

— Т.е. ти се явяваш наследник.

— Да, освен това половин милион остава за Нанси Улф. Двете се разбират много добре в работата и са направили застраховки, които да покрият ипотеките и други такива, в случай че някоя от тях се спомине.

— Много ли са половин милион долара за Нанси Улф?

Дан се замисли и после каза:

— Да. Значителна сума. Тя изкарва между сто и петдесет и сто седемдесет и пет на година, от които не й остава почти нищо. Данъците направо ще я разорят. Така че, половин милион ще й дойдат добре.

— Би ли подписал разрешително за достъп до картотеката на жена ти?

— Разбира се. Защо не?

— Защото много хора са на мнение, че докладите на психоаналитиците трябва да са недостъпни и да се пазят в тайна. Мислят, че хората се нуждаят по-скоро от лечение, отколкото от полицейска закрила.

— Майната им! Ще подпиша. Носиш ли разрешителното у себе си?

— Ще го получа тази вечер — отговори Лукас.

От известно време Дан гледаше ръцете на Лукас и сега го попита:

— Какво е това?

Лукас погледна ръката си и видя, че държи пръстена.

— Пръстен — отговори той.

— Пръстен за подарък? Годеж, може би?

— Мисля по въпроса.

— Женитбата е хубаво нещо — каза Дан и посочи към стаята, описвайки широк кръг с ръце. — Огледай се наоколо, за всяко нещо има кашон и всяко нещо си е в кашон.

— Изглеждаш така, сякаш не си много притеснен от всичко това.

Ненадейно Дан се приведе напред и лицето му стана безизразно и студено като камък.

— Дейвънпорт, толкова съм изплашен, че устата ми е пресъхнала и дори не мога да се изплюя. Никога досега не съм разбирал какво значи това, да не можеш да се изплюеш. Мислех си, че е изтъркана фраза, но не е. Искам да откриеш моите хора!

Лукас измърмори нещо в отговор и се изправи.

— Ще си наоколо, нали?

Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Да. — Дан също стана и се обърна с лице към него. — Ти обаче си яко момче.

— Може би.

— Бил си футболист, предполагам.

— Играех хокей.

— Да, личи ти… Мислиш ли, че ще можеш да ми се опреш?

Дан се бе върнал към обичайното си спокойно състояние и сега по лицето му си личеше, че се забавлява.

— Нямаш проблеми! — отвърна Лукас.

— Добре — каза Дан така, сякаш още се колебаеше. После усмивката изчезна от лицето му. — Мислиш ли, че ще откриете жена ми и децата ми?

— Ще ги открием.

— Но не можеш да гарантираш в какво състояние ще са, нали?

Лукас избегна погледа му и се загледа в тъмнината на къщата с усещането, че нещо тягостно е надвиснало във въздуха.

— Не, не мога — отговори той на тъмнината.