Джон Сандфорд
Жертви на безумието (28)

28

Пружините на леглото се огъваха твърде лесно и поради това не можеха да се използват като надеждно оръжие. Надяваха се да получат нещо остро като върха на чукче за разбиване на лед, но не успяха да разгънат докрай пружината. Когато я притиснеха към твърд предмет, пружината поддаваше. Но въпреки че не можаха да получат желания резултат, в крайна сметка се сдобиха с три дебели игли, дълги около седем сантиметра, чиито върхове бяха заострили на гранитните камъни на стената.

Грейс стъпи на гърнето и се зае да човърка около пирона.

— Така е много по-добре — обърна се тя към Анди. — Тези игли вършат чудесна работа.

Тя поработи десетина минути, после Анди я смени за още десет и Грейс отново зае мястото си. Тя продължаваше упорито да човърка дъската, когато пиронът най-после поддаде. Грейс си помисли, че пружината го е разклатила леко и го хвана здраво с пръсти. Пиронът се завъртя в ръката й и Грейс го стисна още по-здраво. Усети как помръдва между пръстите й.

— Излиза, мамо! Излиза!

Тя не можеше да сдържи радостта си. Дръпна и пиронът излезе като разклатен зъб.

— Тихо! — предупреди я Анди, като постави пръст пред устата си.

Грейс се вцепени. Ослуша се. Не чу никакво трополене, никакви стъпки.

— Стори ми се, че чух нещо — каза Анди.

— Чудя се къде е отишъл.

Грейс погледна уплашено към вратата. Беше изминало доста време, откакто Мейл ги остави.

— Не знам. Знам само, че имаме нужда от още малко време — отвърна Анди.

Тя взе пирона от Грейс, седна на леглото и започна да остри върха му на едно парче гранитен камък. Леките драскотини по камъка приличаха на едва забележими драсканици с молив, но всъщност бяха слаби резки, които металът оставяше върху твърдата повърхност.

— Когато се появи следващия път, трябва да сме готови — каза Анди. — Той ще ме убие, ако не направим нещо, а като убие мен, ще убие и теб.

— Знам — отвърна Грейс. Беше мислила за това.

Анди спря да пили гвоздея и погледна дъщеря си.

Грейс беше отслабнала с около пет килограма. Косата й се беше сплъстила и заплела на отделни кичури. Кожата на лицето й бе станала бяла и почти прозрачна и сега като се изправи, Анди видя, че ръцете й треперят. Роклята й беше скъсана, раздърпана и мръсна. На Анди й се стори, че гледа стара черно-бяла снимка на дете, излязло от нацистки концентрационен лагер.

— Ще го направим — каза Анди и продължи да остри пирона.

Тя го обърна в дланта си и го разгледа. Ръждата беше изчезнала от острия край на гвоздея и сега върхът беше започнал да придобива формата на игла.

— Трябва да си разработим нещо като сценарий на нападението — обясни Анди.

Грейс седеше в края на леглото с прибрани до брадичката колене. На ръката й имаше синина. Откъде ли я беше получила? Мейл не я бе докосвал, все още, въпреки че последните два пъти след като беше изнасилвал Анди, той дори не си беше направил труда да се облече, преди да влезе и да я остави обратно в мазето. Показваше се на Грейс. Рано или късно щеше да дойде да я вземе.

— Ш-ш-шт. — Анди сложи пръст пред устните си.

Не се чуваше нищо.

— Какво? — прошепна Грейс.

— Стори ми се, че го чух.

— Аз не чувам нищо.

Заслушаха се напрегнато, смълчани, без да смеят да проговорят, но никой не се появи. Накрая Анди се върна към заниманието си и накъсаното з-з-зт, ззъ-ъ-т беше единственият звук, който се чуваше в стаята. Докато пилеше, Анди си мислеше за Мейл. Бяха прекарали почти пет дни, затворени в мазето. През това време той я бе насилвал… не помнеше точно колко пъти, но бяха може би двайсет. Нима е възможно?

За съжаление беше така.

Анди пилеше гвоздея и при всяко движение си повтаряше наум: „За Джон Мейл, за Джон Мейл…“.