Джон Сандфорд
Жертви на безумието (27)

27

Фигурата на ченгето се отдели от сянката на сградата. Държеше ръката си извита встрани.

Въоръжен е, помисли си Мейл. Нощният въздух беше тежък и прохладен, наситен с аромата на влага, а тъмнината изглеждаше особено гъста и Мейл не можеше да види добре полицая, но мъжът му се стори твърде нисък за Дейвънпорт.

И все пак се оказа капан, замислен просто и елементарно. Мейл се усмихна и тръгна да си върви, после забави крачка, поколеба се и погледна назад. Компанията на Дейвънпорт се намираше една пресечка по-надолу и Мейл я наблюдаваше с усещането за нереалност, каквото човек изпитва, когато гледа някакъв филм. Филмът тъкмо беше започнал да му харесва.

Беше открил Рики на ъгъла на улица „Хенепин“, пиян, с подпухнало лице и коса, залепнала от мръсотия като захарен памук. Само му спомена за кокаин и за шайката смотани програмисти, с които да се справи, и Рики моментално започна да му се умилква. Нямаше търпение да започне. Той имаше нужда от наркотици, за да живее. Не можеше без кокаин, спийд, LSD, трева, пейоте или алкохол, а понякога дори смесваше по две-три наведнъж. Беше прекарал няколко години от живота си по клиники и санаториуми и почти не помнеше да е имало момент, когато да не е вземал някакви медикаменти. А дори и да е имало такива моменти, той предпочиташе да не си спомня за тях. Изпитваше все по-голяма нужда от зъболекари, които да му казват: „Спокойно, няма да усетиш нищо“. Рики минаваше за смахнат дори в санаториума, където беше пълно с всякакви откачалки, с хора, които си говореха с Бог и получаваха в отговор послания, адресирани лично до тях. Но психиатрите бяха решили, че може да се адаптира в обществото и не само че го пуснаха, но и се чувстваха горди от постъпката си. В резултат на това Рики живееше, като ядеше от кофите за боклук, ходеше по нужда пред входните врати на жилищата и се разхождаше с евтин пистолет, затъкнат в гащите. Поглъщаше всяко хапче, до което беше в състояние да се докопа, да купи или да открадне.

В този миг Рики беше далеч от погледа му и вероятно изпробваше прозорците от другата страна.

Ченгето тичаше откъм гърба на сградата към мястото, където се намираше Рики. На Мейл му заприлича на затворник от някой филм, когото прожекторите са засекли, тъкмо когато се опитва да избяга покрай фасадата на сградата. Полицаят се спря на ъгъла, огледа се набързо, после се скри, пак надзърна и изтича напред държейки пистолета си напред. Тогава Мейл чу виковете, но не можеше да различи отделните думи. Обърна се да си върви, но в този миг прокънтя изстрел и той се сепна.

— Идиот! — ядоса се Мейл.

После се усмихна развеселен. Почти се изсмя на глас. Какъв майтап! Бяха опукали Рики или Рики беше гръмнал някой от тях. Полицаят, когото беше забелязал преди, сега отпусна ръката си, с която държеше пистолета, и се приближи. Значи е бил Рики.

Време беше да се маха оттук.

Изтича напряко през паркинга, спусна се надолу по стълбите и се озова на улицата. Беше обърнал колата в посока към Юнивърсити авеню. След минути вече щеше да е на миля оттук. Мейл отключи колата, влезе вътре и реше поне няколко метра да кара на угасени светлини. Когато стигна до кръстовището, той се огледа в двете посоки и тогава чу сирените и видя прожекторите. В долния край на улицата видя полицейска кола, която беше още далеч, но бързо приближаваше, а той беше решил да тръгне именно в тази посока. Ако сега завиеше надясно, щеше да му се наложи да мине край сградата на Дейвънпорт, а той не искаше да го прави. Двоумеше се. Патрулът вероятно беше тръгнал към мястото на стрелбата и той реши да изчака. Даде на заден, за да обърне, но съвсем неочаквано полицейската кола, която се намираше на пет-шест преки от него, зави встрани и мина от другата страна на улицата. Тогава забеляза още светлини от фарове отдясно и друга кола, която се присъедини към патрула вляво, за да му препречи пътя.

— Копелета гадни! — процеди през зъби Мейл.

Имаше усещането, че някаква ръка го е стиснала за гърлото и го души. Беше подценил Дейвънпорт. Капанът не беше самата сграда, а целият шибан район около нея.

Без да пали фаровете, Мейл обърна колата и се насочи към зърнохранилището в началото на паркинга. Не беше минавал отдолу и не знаеше какво да очаква там, но беше убеден, че ако веднъж успее да се измъкне от този квартал, ще съумее да се промъкне през задните улички и да им се изплъзне.

По челото му изби студена пот. Беше стиснал кормилото толкова здраво, че пръстите го заболяха. Трябваше да открие начин да се измъкне. Но липсата на фарове му пречеше да вижда добре в тъмното. Пред погледа му се плъзгаха странни сенки, силуетите на огромни трактори на вериги изплуваха отляво, мяркаха се булдозери, приличащи на големи мутанти с хищно извити нокти. Тракторите бяха паркирани пред складовете, а между тях се виждаше друг микробус, обърнат към пътя.

Мейл се наведе напред, за да разгледа по-добре, смъкна страничното стъкло на колата и се ослуша. Във въздуха се носеше миризма на смляно зърно, вероятно царевица. Продължи да се лута в тъмното, докато не излезе на участък, който беше слабо осветен от електрическата крушка, окачена пред входната врата на някакъв офис. Вътре също светеше.

Пътят свършваше пред една заключена врата, зад която се виждаха очертанията на сграда. Нима нямаше изход? Не беше видял табела, че улицата е без изход. Мейл даде заден и се озова на неасфалтиран, посипан с чакъл път, който продължаваше успоредно, в посока към зърнохранилището. В далечината отпред се виждаха светлините на някаква оживена улица, разположена малко по-високо от нивото, на което беше той сега, вероятно на нисък хълм. Само да можеше да се добере дотам. Но какво беше това?

Една полицейска кола спря отпред на хълма и сега Мейл разбра, че това там не е никакъв хълм, а обикновен жп прелез. Нямаше как да се добере до улицата. Постепенно чакълът под него свърши и сега на негово място се виждаше само пръст и кал. От лявата страна се простираше непрогледна тъмнина, подобна на огромно черно поле. Отдясно Мейл видя подредени в редица четвъртити машини, които му заприличаха на големите трактори, които забеляза до паркинга.

Той намали, подвоуми се дали да не се върне, обърна се да погледне назад и видя фаровете на полицейските коли до зърнохранилището. Дали го бяха забелязали? Налагаше се да продължи напред.

Внезапно една грамадна сянка се плъзна вляво покрай него и той изви кормилото рязко надясно.

— Какво? — извика Мейл, силно изплашен.

Стискаше здраво кормилото и се взираше в мрака.

Сянката не беше вдигнала никакъв шум, но той усети бученето. Беше се материализирала от тъмнината, подобно на някое чудовище, изскочило от японско анимационно филмче на ужасите. Едва сега Мейл разбра, че сянката не беше нищо друго, освен редица от товарни вагони, които приличаха на призраци в мрака. Не се виждаше никакъв локомотив, вагоните просто се движеха по линията.

Тогава той видя, че вляво от него, там, където мислеше, че трябва да има поле, се простираха безброй коловози. Можеше да различи някои от тях — тънки стоманени ивици на фона на черното поле, едва забележими на слабата светлина. Не можеше да прецени точния им брой, но бяха десетки.

Неочаквано от полицейската кола на хълма включиха прожектора и светлината се плъзна по коловозите, в посока от ляво надясно. Ако бяха решили да започнат претърсването в обратна посока, от дясно наляво, може би щяха да го забележат, въпреки че се намираше на половин миля от тях. Но сега успя да скрие колата в една пролука между два контейнера. Не виждаше нищо от мястото, където се намираше и се наложи да остави задните фарове включени, въпреки опасността да го видят. Прожекторът освети полето зад него и той се измъкна леко напред и откри друга редица от контейнери, разположени успоредно на тези, през които се прокрадваше сега. Пред него се изпречи нов коловоз и той реши да тръгне по него. Задните светлини на колата попаднаха на табела с надпис „Склад за контейнери на Бърлингтън Нортън — всеки нарушител ще бъде строго санкциониран“.

Контейнери, помисли си Мейл. Линията свършваше там, където свършваха и контейнерите. Напред не можеше да се надява на нищо — само пръст и трева и неизбежната вероятност да бъде заловен.

Сега втора полицейска кола се присъедини към първата на прелеза и новият прожектор зашари по коловозите. Можеше да различи фигурите на полицаите, застанали до колите като герои от екшън сериал.

— По дяволите! По дяволите! — изпсува Мейл.

Бяха го притиснали на тясно.

Той се пресегна под седалката и извади пистолета си, но допирът с оръжието не го успокои. Беше като голяма студена буца в дланта му. Наложеше ли се да го използва, с него беше свършено.

Мейл остави пистолета на седалката, между краката си, даде на заден, докато се увери напълно, че не могат да го забележат от жп прелеза, после спря и тръгна да излиза, но лампичката на тавана на колата автоматично се включи и той бързо затвори вратата. По дяволите! Какво да прави? Накрая се пресегна и разви крушката. Измъкна се от колата, пусна пистолета в джоба си и се запромъква покрай редицата от контейнери.

Отвсякъде се чуваха сирени. Никога преди не беше чувал толкова много сирени на едно място, дори в годините, когато се занимаваше с пожари. Сирените не бяха близо, но Мейл имаше чувството, че са навсякъде около него.

— Мамка му! — изруга той през зъби. — Спукана ми е работата. Мамка му!

И той ритна с крак един от контейнерите. Прекара пръсти през косата си. Ще трябва да се измъкне оттук. Изтича обратно до колата, спря се за миг и хукна надолу, покрай контейнерите.

Те бяха подредени в две редици, два по два, прилепени с гръб един към друг. На някои места единият от контейнерите липсваше, а понякога и двата, също като дупката, през която беше минал. През тези пролуки можеше да види коловозите или квартала от другата страна на зърнохранилището. Влезе в едно от тези места — липсваха двата контейнера, и се запридвижва внимателно, като се опираше с ръка в стената на съседния контейнер. Усещаше острите стърнища под краката си. Кварталът от отсрещната страна беше започнал да се пробужда. По цялата улица се виждаха светещи прозорци и някакъв мъж крещеше нещо неразбираемо. Червените светлини от полицейските прожектори се отразяваха от стъклата на прозорците. Навсякъде беше пълно с ченгета.

— По дяволите! По дяволите!

Щяха да го спипат, ако не него, то поне колата.

Мейл тръгна обратно към микробуса, когато изведнъж се сети, че ако успее да го паркира на мястото на някой липсващ контейнер, няма да могат да го открият, освен ако не тръгнат да проверяват между редиците от контейнери. Ако на някое ченге му хрумнеше мисълта само да надзърне между редовете, без да навлиза между тях, щеше да реши, че там няма нищо. Така можеше да спечели малко време.

Мейл забърза обратно към микробуса. Даде назад и след трийсетина метра успя да вкара колата в едно от местата, където нямаше контейнер. Съмняваше се, че отново ще я види някога. Щеше да се наложи да изостави и името Роузес заедно с камионетката, а най-вероятно и всичките си компютри.

Ами отпечатъците? Ако откриеха името на Роузес, всичко щеше да е наред, но какво щеше да стане, ако намерят отпечатъците му? Тогава край със спокойствието му.

Той съблече якето, ризата и тениската, после си облече само ризата и якето, а с тениската забърса навсякъде по камионетката, където предполагаше, че може да е оставил отпечатъци. Мисълта му работеше трескаво: първо дръжките на вратите, кормилото, разбира се, пепелника, седалките, жабката на колата, таблото… и да изхвърли всички тия хартии, които се търкаляха по пода. Но изведнъж се сепна. Ами компютрите? По дяволите! Навсякъде щеше да има негови отпечатъци. Ако откриеха микробуса, щяха да стигнат и до мястото, където държи компютрите и да намерят отпечатъците му. Докато мислеше всичко това, продължи да работи. Когато изчисти отвътре, излезе навън, бутна вратата с лакът и се зае да забърше отвън. Проклетите компютри!

Почисти дръжките, табелките с номерата, а после и чистачките. Никога не се беше занимавал с двигателя, през целия си живот не беше повдигал капака, за да поправи нещо, така че това не беше проблем.

Пожар, помисли си Мейл. Ако успееше да се добере обратно до компютрите, можеше да запали склада. Един пожар щеше да свърши чудесна работа. Десет галона газ и малко бензин и компютрите щяха да изгорят като съчки. Но дори и тогава, нямаше как да е напълно сигурен.

Имаше вероятност пожарът да не заличи всичко и пак да открият един-два отпечатъка. Ето защо се налагаше да изчезне за известно време, а това означаваше, че ще трябва да се справи с Анди Манет и момичето. Просто ще ги изхвърли в цистерната и цялата работа нямаше да му отнеме повече от няколко секунди. При мисълта за това го обхвана мрачно чувство, но знаеше, че е неизбежно.

Добре. Значи всичко е решено.

Мейл мина за последен път дръжките с парцала, напъха тениската в страничния джоб на якето си, промъкна се в тъмнината покрай контейнерите и стигна до една пролука, откъдето се виждаха линиите. С черното яке и тъмните си дънки беше почти незабележим. Запровира се в тъмнината, като държеше ръката си отпред за по-голяма сигурност. Внимателно опипваше с крак неравната земя, по която стъпваше. Зад гърба му, някъде откъм зърнохранилището, се чу кучешки лай, последван от друг.

 

 

Лукас се опитваше да счупи с едно паве стъклото откъм страната на шофьора, когато един капитан от патрулната полиция се приближи към микробуса. Лукас се пресегна през счупения прозорец и натисна копчето за автоматично отключване. Хейууд стоеше зад него и се опитваше да надзърне през мръсните стъкла.

— Листове — каза Лукас, като отвори вратата. Няколко розови листа, забодени върху поставка се търкаляха на пода. Той се наведе и ги вдигна. Бяха фирмени бланки на „Кармоди Фудс“.

— Пипнахте ли го? — попита капитанът от полицията.

Лукас поклати глава и смръщи вежди.

— Мисля, че тия неща тук са си на мястото. Ще проверим, но по-добре да се огледаме за друга камионетка. Тук някъде трябва да е, видяхме го да идва насам.

Полицаят заобиколи и мина отпред. Огледа колата и каза:

— Двигателят е студен.

— Значи това е друга кола — заключи Лукас и подхвърли листовете обратно в колата. — Хайде да вървим да огледаме коловозите.

— А ние какво да правим? — попита полицаят. — Тук ти си шефът.

— Оставям нещата в твои ръце — отвърна му Лукас. — Ти по-добре ги разбираш тия работи. Само кажи на хората си, че двамата с Хейууд сме там долу и ще поразгледаме наоколо.

Полицаят кимна.

— Дадено.

Той се отдалечи, извика нещо на някой и те чуха как след малко пристигна и една кола на К9.

Над главите им забръмча хеликоптер, който беше дошъл да провери района.

Лукас и Хейууд влязоха в мрачния двор на зърнохранилището. Мощният прожектор на хеликоптера и фаровете на полицейските коли осветиха двора. Тук-там все още имаше тъмни места, но възможността човек да намери прикритие в тях беше малка.

— Къде намерихте обесеното момиче? Не беше ли пак някакво зърнохранилище в Стилуотър? — попита Хейууд.

Той изви врат, за да изгледа по-добре сградата на зърнохранилището над тях.

— Чудя се дали има някаква връзка?

— Струва ми се нелогично — отвърна Лукас. — Според мен е обикновено съвпадение.

— Нали не вярваш в съвпадения? — учуди се Хейууд.

— Освен когато наистина не се случват.

Минаха зад един офицер от К9, който водеше на повод немска овчарка. Полицаят и кучето отиваха да огледат задната част на зърнохранилището.

— За какво мислиш? — попита Хейууд.

Лукас се огледа. В двора имаше няколко сгради, различни по големина, като се започне от паянтовите бараки и се стигне до голямата сграда на зърнохранилището. Част от сградите бяха разположени от близката страна на коловозите, а останалите се намираха зад линиите. На запад се издигаха други високи силози.

— Съмнявам се, че се крие — каза Лукас, — когато е много по-лесно да избяга, сега когато няма кола и всичките тези вагони заминават на изток. Вероятно се е метнал на някой от тях, за да се добере до някъде.

— Но патрулите бяха завардили прелеза и той няма как да е стигнал до там.

— Тогава е някъде в този район, между нас и патрулите на прелеза.

Първо чуха бръмченето, а после видяха и светлините на хеликоптера над главите си. Мощният прожектор на машината претърсваше коловозите пред тях.

— Да минем оттук, след прожектора.

 

 

Мейл реши да прекоси линиите и да мине от другата страна, където не беше особено оживено. Благодарение на светлините на полицейските коли, той можеше да различи в тъмнината редиците от къщи и малките задни дворчета. Веднъж да стигнеше там и все някак щеше да успее да им се изплъзне.

Мейл тръгна напред, но без малко да попадне в обсега на някакъв прожектор. Движеха се много по-бързо, отколкото предполагаше, и трябваше да легне по очи на земята, с ръце под тялото, за да се скрие от светлината. Прожекторът не го освети, а само премина през него и той се изправи и започна да тича. Тогава прожекторът се плъзна обратно и той отново се хвърли на земята. Следващия път реши да не се изправя, като вместо това се придвижва пълзейки през релсите. Спусна се надолу по насипа, после се изкачи по другия и пак премина през релсите. Камъчетата се забиваха в дланите му, но те по-скоро жулеха само ръцете му, без да му причиняват болка.

Вече беше преминал по-голямата част от двора, когато хеликоптерът се появи. Светлината от прожектора претърсваше района на петдесетина крачки по-напред. Наблюдаваше приближаващата се светлина с ясната мисъл, че ако бъде засечен от прожектора, с него е свършено. Мейл се изправи и хукна да бяга, падна, изправи се и пак побягна с приведена глава.

Светлините на прожекторите, които идваха от полицейската кола на моста, шареха около него и той продължаваше да тича. Мощният лъч от хеликоптера го следваше почти по петите му.

Светлината се плъзгаше нагоре-надолу по линиите. Пред погледа му изневиделица изникна някаква изоставена барака и той се скри във високата трева, която растеше край нея. Когато ярката светлина от хеликоптера се появи над него, Мейл се претърколи по корем и се сви до стената на бараката. Беше обърнал лице към земята, но въпреки това силната светлина мина през тревата и го заслепи, после отмина. Той вдигна поглед нагоре и видя хеликоптера, който се движеше бавно към надлеза със странни зигзагообразни движения, за да осветява района. Мейл се изправи на крака и побягна.

От другата страна на жп линиите една полицейска кола обикаляше квартала със запалени фарове, но тя се намираше на повече от една или две пресечки западно от него. Тичаше към някаква търговска сграда, заобиколена от дървета. Мейл се насочи натам. Можеше да се скрие в храстите. Полицейският прожектор от моста го освети и той се хвърли на земята. Само след секунда светлината пак го застигна, премина над главата му и се отдалечи. После се насочи обратно към линиите и това му позволи да се изправи и да измине последните няколко крачки, които го деляха от дърветата. Но откри, че пътят му е преграден от вода.

— Не! — извика той.

Не можеше да си позволи да спира.

Намираше се в малък парк с езерце в средата. Прожекторът отново се насочи в тази посока и той запълзя на колене към водата. А ръцете му се плъзнаха по тревата и някаква зловонна миризма го блъсна в носа. Какво, по дяволите, е това? Каквото и да беше, през което в момента пълзеше, беше ужасно хлъзгаво. Изведнъж нещо дребно се размърда в тревата до него и Мейл разбра, че това е патица. Пълзеше през птичи изпражнения. Светлината го застигна и той легна в изпражненията, после се претърколи надолу по брега и се потопи в студената вода. Чу гласове зад гърба си.

 

 

Очилата за нощно виждане се оказаха непотребни. Вършеха добра работа при постоянна слаба светлина, но сега ярките прожектори, които прорязваха въздуха разстройваха сензорите и Хейууд се отказа да ги използва.

— Оттук — посочи Лукас, — нагоре към онези контейнери.

Изтичаха нагоре по линията, но бяха приковани на място от заслепяващата светлина на прожекторите откъм жп прелеза. Лукас направи знак към полицаите да насочат прожекторите в друга посока и се обади по радиостанцията си.

— Нищо не виждам — оплака се Хейууд. — Никога досега не съм бил от другата страна на тия прожектори.

Лукас се мушна в едно празно пространство между контейнерите и тогава забеляза втората редица от контейнери. Между двете редици имаше пътека, но беше тъмно като в рог.

— Ако той се крие някъде там и е въоръжен, ще си бъде чисто самоубийство да минем оттук — заяви Хейууд.

— Така е — съгласи се Лукас.

Той се обади по радиостанцията и повика хеликоптера:

— Можеш ли да се спуснеш към зърнохранилището? Там има два реда контейнери. Имаме нужда от светлина над пътеката между тях.

На пилота му трябваше само минута да насочи хеликоптера и машината увисна над главите им.

Силната струя въздух от въртящите се перки ги удряше в гърбовете, докато двамата се придвижваха по пътеката между контейнерите. Намираха се на повече от петдесет метра от края на пътеката, когато Лукас забеляза отблясъка от парче ламарина, подаващо се от някаква дупка между контейнерите.

Той извика нещо по радиостанцията и дръпна Хейууд за ръката.

— Ето я! Ето я! Това там е колата! — изкрещя той.

Хейууд заобиколи отдясно, а Лукас мина отляво.

Хеликоптера продължи напред, откри дупката и я освети с прожектора.

Полицаите претърсваха квартала. Прозорците на къщите светваха един по един. До Мейл достигаха гласове. Бяха доста далеч, но се чуваха ясно. Някаква жена крещеше на съседа си:

— Да не би да е изтекъл газ? Това ли е?

— Търсят някакъв откачен — отговори й мъжът.

 

 

Мейл прецапа през езерото и стигна до разкаляния бряг, където една плачеща върба простираше клони над водата. Пет-шест патици, които спяха там, се разбудиха и закрякаха учудено.

— Я се разкарайте! — прогони ги ядосано Мейл и се измъкна от водата. Патиците отлетяха с крясъци и шум от криле.

— По дяволите, ако някой чуе това…

Мейл изпълзя по брега. Тялото му трепереше от студ. Беше започнал да се промъква между дърветата, когато чу полицаите и видя приближаващите светлини на прожекторите им. Огледа се и с нежелание се потопи обратно във водата. Главата му остана на повърхността, скрита от клоните на върбата. Езерото беше плитко, дълбоко не повече от две-три крачки, но ледената вода сякаш се опитваше да го удави. Мейл търсеше опора по брега и ръката му се закачи за някакъв корен на дървото. Той се хвана за него, за да се чувства по-стабилен във водата.

Обърна лице към града и покри главата си с черното яке.

— Може би диша през сламка.

Гласът идваше отдалеч, беше на някой от полицаите, глас на млад човек.

— Да бе, а пък ти сигурно приказваш през задника си — отвърна му друг полицай, също така млад като предишния. — Мамка му, тук е пълно с гъши лайна!

— Не са гъши, а патешки — обясни първият, очевидно фермерско чедо. — Лайната на гъските са по-големи и приличат на дебели пури.

— Я гледай! — обади се трети. — Имаме си специалист по лайната.

— Някой да разбута тия храсти.

— Аз ще се заема.

Мейл приведе глава, когато стъпките приближиха. Ченгето почна да рита с крак храстите над главата му. Стигна чак до върбата. Стига да иска, Мейл можеше да протегне ръка и да го хване за крака. Полицаят обаче се задоволи само да освети езерото с фенерчето си и отмина нататък, за да настигне останалите.

— Тук няма нищо — извика им той.

Мейл се намираше от същата страна на езерото, от която бяха и ченгетата. Той ги изчака да се отдалечат, премина отсреща и изпълзя навън. По тялото му се полепиха още изпражнения. Не можеше да спре да трепери. Какъв студ! Никога не му е било толкова студено. Запълзя напред към ъгъла на търговската сграда. Острите камъни по земята се забиваха в ръцете му. Стигна до някакъв храсталак и се спря. Сви се на кълбо, за да спре да трепери. Косата му висеше пред очите и той я отметна назад. Целият вонеше на лайна.

От другата страна на жп линиите хеликоптерът се беше заковал на място. Три полицейски коли се движеха в посока към контейнерите.

— Открили са я. — Мейл изрече думите на глас.

Открили са проклетата кола. Отново чу кучешки лай. Да не би да го издирваха с кучета? Господи!

И други кучета започнаха да лаят откъм квартала, раздразнени от полицейското присъствие там.

Трябва да се движи. Да се измъкне оттук.

Запълзя обратно през храстите, изправи се и се огледа. Изглежда, че част от полицаите бяха обградили района, а останалите го претърсваха отвътре. Рано или късно щеше да се наложи да опита да премине през кордона.

Канализацията, помисли си той, но веднага отхвърли идеята. Не знаеше нищо за каналите. Ако се опиташе да пропълзи по някой от тях, най-много да умре вътре. Представи си стените на канала, които го обграждат от всички страни. Винаги беше страдал от клаустрофобия и това се оказа една от причините да не иска да се върне обратно в болницата. Там не биеха никой, те просто знаеха как да измислят истински наказания. Още в началото бяха открили, че страда от клаустрофобия и набързо го въведоха в „тихата стая“.

Ниско приведен, Мейл прекоси една алея за коли, прехвърли се през някаква ниска ограда и се озова в двора на първата къща. Изтича през двора и мина зад къщата, където няколко прозореца светеха. Заобиколи някакви храсталаци и се прехвърли през телената ограда, която отделяше къщата от другия двор, прекоси двора и се покатери по оградата. Премина и този двор и се озова пред нова ограда и тогава чу кучето. Огромно куче, което лаеше заплашително в другия край на двора. Дали да рискува? Кучето го беше надушило веднага, обърна се към него и се нахвърли към оградата, зад която се криеше Мейл. По озъбената му муцуна се стичаха лиги. Имаше голямо черно-кафяво туловище и остри бели зъби като на тигър; не можеше да си позволи да рискува.

Мейл се върна обратно, прехвърли се през оградата и тръгна наляво, опитвайки се да намери друг изход. Една полицейска кола профуча покрай него, отвсякъде лаеха кучета. Прегракнал лай на подивели песове. Това щеше да му отнеме малко време.

 

 

Лукас съобщи по радиостанцията регистрационните номера на колата. След по-малко от минута разбра, че са открили адреса в Ийгън.