Джон Сандфорд
Жертви на безумието (25)

25

Айс живееше в двуетажна тухлена сграда в Сейнт Пол, близо до парка Деснойер и само няколко пресечки я деляха от Мисисипи. На втория етаж светеше. Дел натисна звънеца и без да се обръща назад каза:

— Чисто е.

Лукас се беше скрил отзад в микробуса на Дел, невидим зад тъмните стъкла на колата. В едната си ръка държеше радиостанцията, а в другата — телефона. Пистолетът му лежеше на пода. Почти не виждаше в тъмното. Зад гърбовете им се издигаше висока ограда, а зад нея се намираха игрищата за голф, притежание на Градския клуб. Лукас говореше по телефона:

— Човекът на верандата не е забелязал нищо.

— Мога ли да сляза? — попита Айс.

— Не, почакай! Той ще се качи при теб. Входната врата отключена ли е?

— Би трябвало.

— Изчакай така — каза й Лукас и после се обади на Дел по радиостанцията.

— Можеш да влизаш. Тръгваш право напред към бялата врата и като минеш през нея завиваш надясно, там са стълбите.

— По дяволите, цялата тая каша започва да ми харесва!

Дел носеше шапка и бяла риза, пусната свободно над панталоните, които му бяха прекалено широки и прекалено къси. Върху ризата беше нахлузил памучно яке. През рамото му висеше калъф за китара. Като го гледаше човек отдалеч, и при тази тъмница, лесно можеше да мине за млад двайсетгодишен музикант.

— Влизам — каза той.

Дел отвори входната врата. Лявата му ръка беше някак странно сгъната отпред, пред корема.

Носеше оръжие, пистолет марка „Рюгер 357“ и се стараеше да го държи така, че да не се забелязва от улицата.

След като Дел влезе в къщата, Лукас се промъкна до страничното стъкло на колата и погледна навън. Бързо огледа улицата и в двете посоки. Само няколко прозореца светеха в съседните къщи. По улицата не се виждаше жива душа. В къщата на Айс един прозорец светна и след малко пак угасна. Дел се обади по радиостанцията.

— На стълбището съм. Не чувам нищо. Качвам се горе.

— Идва — съобщи Лукас по телефона и си помисли: Изчезнал е.

 

 

Мейл още не бе решил какво да предприеме спрямо Айс. Искаше му се да я покани на среща. Щяха да си паснат страхотно. Но знаеше, че това е невъзможно, особено след всичко, което се беше случило. Вече усещаше напрежението и чувстваше, че планът му започва да пропада. Позволяваше си да мисли за други жени, освен за Анди Манет и нейното тяло.

В момента, в който го осъзна, той разбра, че подсъзнателно се е подготвял за това „после“ и това го обърка и потисна. Двамата с Анди бяха стигнали до определен момент в отношенията си, между тях се беше заформила особена връзка. В случай че се наложеше да замине, тогава ще трябва да направи нещо с Анди и с хлапето. Беше започнал да обмисля тази възможност.

Реши, че най-добрият начин да го направи, ще бъде да изведе Анди от мазето, да я качи горе, да я изкара на двора и да я застреля. Така нямаше да останат следи в къщата, а той можеше да изхвърли тялото в цистерната. После идваше ред на хлапето. Щеше да слезе долу, да отвори вратата и да приключи с него. След време можеше да засипе цистерната с боклуци. В двора имаше тежко желязно колело, което можеше да завлече дотам, и разни други метални отпадъци, които никой няма да си направи труда да размести. Ако ли пък някой друг наемеше мястото, дори и да реши да погледне в цистерната, едва ли ще му се иска да я разчисти. Щеше просто да я засипе с боклуци и да построи нещо отгоре.

Времето за това приближаваше.

Незнайно защо, самата мисъл за това го потискаше. Последните няколко дни му донесоха най-голямо удовлетворение. Но той беше млад и щеше отново да се влюби. Може би в някоя като Айс.

Мейл бе оставил колата в пресечката преди дома на Айс, пред една къща, в чийто преден двор стоеше табела с надпис „Продава се“. Когато минаваше оттам, жената от бюрото за недвижими имоти дръпна завесата на малкия кухненски прозорец, за да покаже гледката на едно младо семейство от Седър Репидс. Мейл забеляза, че къщата е необзаведена и че в нея не живее никой. Когато жената си замина, той мина с колата по алеята към гаража, спря там и необезпокояван от никого се загледа в осветените прозорци на къщата на Айс. Познаваше разположението на къщите в квартала, тъй като вече повече от петнайсет минути беше обикалял край игрището за голф. Знаеше, че ако реши, лесно може да се спусне надолу по алеята, да мине отзад и да разбие задната врата. Само че не беше сигурен дали наистина го иска. Не му беше съвсем ясно какво точно прави в момента, но образът на Айс не преставаше да изплува в съзнанието му. Стоеше така и чакаше, когато забеляза как един малък микробус спря пред къщата и от него слезе едно момче с китара. Когато той и Айс излязоха, Мейл все още стоеше на мястото си. Необичайно време за излизане.

Той ги проследи от разстояние.

Айс и Дел тръгнаха по тротоара. Айс беше с клин и маскировъчно яке на пехотинец от войната в Корея. Пушеше цигара. Захвърли угарката на улицата, изпусна кълбо дим и се качи в колата.

 

 

Връщаха се обратно в компанията на Лукас. Докато пътуваха, тя се извърна настрана, за да може да говори с него. Той се учуди колко млада изглежда, на гладкото й лице и на начина, по който се въртеше на седалката, развълнувана, далеч от мисълта за каквато и да е била обвързаност.

Тя говореше, като леко натъртваше думите.

— Трима души са го видели. Двама са го забелязали пред къщата и един го е видял да се навърта край алеята. Карал е микробуса и господин Търнър, който живее в къщата зад нас, каза, че е успял добре да разгледа лицето му. Показах му скиците, които изготвихме с описанието на Мейл и той се спря на тази, на която състарихме лицето му. Каза, че това е човекът, когото е видял на алеята.

— Мейл те е видял по телевизията — заключи Лукас. — Мислех си, че ще се захване с компанията, но не съм и предполагал, че може да предприеме нещо лично срещу теб.

— Но защо точно аз?

— Заради външния ти вид — изпусна се Дел след настъпилата тишина. — Имахме долу-горе изградена представа що за чешит е и решихме, че може да се закачи за теб.

— Ето защо искахме да си в центъра на камерите — обясни й Лукас. — Ти трябваше да изпъкнеш на фона на останалите от екипа.

Тя погледна Лукас право в очите.

— Затова ли толкова настояваше да участвам?

Лукас се засили да каже „не“, но промени решението си.

— Да — призна си той.

— Ясно — заключи тя, като се обърна напред.

Лукас улови погледа й в огледалото за обратно виждане.

— Чудя се, дали моментът е подходящ да поискам повишение?

Лукас се засмя.

— Можем да го обсъдим.

— А ти защо не влезе заедно с Дел? — заинтересува се Айс.

— Той е чувал за мен, знае, че правя игри и предполагам, че ме е виждал веднъж — каза Лукас. — Всъщност аз самият, без да знам, съм се сблъскал с него в деня след отвличането.

— Сега поне сме сигурни, че души наоколо — каза Дел.

— Да — съгласи се Лукас и погледна назад през стъклото.

Зад тях имаше друг микробус, а на един завой малко по-нататък се виждаше още един.

— Той е някъде там.

— Слава богу, че имам пистолет — каза Айс.

— Какво? — Лукас я погледна учудено.

Айс бръкна в панталона си и извади оттам малък син автоматичен пистолет, повъртя го в ръката си на слабата светлина и освободи предпазителя.

— Ей, я ми дай това! — Лукас я погледна ядосано и протегна ръка към нея.

— Я си гледай работата! — сопна му се тя. — Ще си го задържа.

И тя се пресегна и напъха пистолета обратно под колана на панталона си.

— Търсиш си белята — предупреди я Лукас. — Кажи й, Дел!

Дел повдигна рамене.

— Аз наскоро купих един за майка ми, но не такъв боклук като тоя тук — и той се обърна към Айс. — Щом си решила да си вземаш пистолет, по-добре си намери нещо по-голямо.

— На мен моят си ми харесва. Готин е.

— Зареден ли е?

— Не.

— Това е добре. Няма защо да се страхуваш, че може да си пръснеш топките, като го носиш така.

 

 

Мейл ги следеше отдалеч, като изоставаше на повече от две пресечки разстояние. Кара след тях от Сейнт Антъни до Кретин и после до Юнивърсити авеню, но се отказа, когато след завоя колата сви наляво.

От хората на Дейвънпорт, помисли си той. Връща се на работа.

Чудеше се кой е музикантът с нея, дали й е гадже или просто излизат. Искаше му се да разгледа сградата отвътре, но отдалеч му намирисваше на капан. А може би пак го хващаше параноята. Мейл се изсмя сам на себе си. Всички твърдяха, че е параноик. И все пак, ако възнамеряваше да влезе вътре, щеше да е добре да изпрати някой глупак да огледа предварително. Сети се, че може това да е Рики Бренън. Да…