Джон Сандфорд
Жертви на безумието (22)

22

Андерсън влезе запъхтян. Носеше огромен куп досиета и папки, а физиономията му на изполичар се бе изкривила в постоянна намръщена гримаса.

— Слоун каза — започна той — да ти кажа, че ще докара колата. Дан е тръгнал и ти трябва да се размърдаш оттук.

— Продължавай да работиш по случая с Манет — каза Лукас, докато нахлузваше палтото си.

Андерсън започна да брои нещо на пръстите си.

— Сега издирваме приятелите му, за да разберем дали някой не го е срещал след инцидента на моста, ако въобще може да се намери такъв човек. Опитваме се да разберем на кого всъщност е тялото, но това никак няма да е лесно. Трябва да е бил някой от клиниката, някой който има зъбна отпечатка, който е бил на долу-горе същите години като Мейл и с такова телосложение, и който е бил пуснат по същото време, но сигурно има стотици такива, всички те са с психични отклонения и много от тях е просто невъзможно да бъдат открити. Опитваме се да издирим родителите на Мейл — майката и втория му баща. Смятаме, че може вече да не живеят заедно. Знаем, че са се преместили в Сиатъл, но един от приятелите на бащата чул, че там се били разделили, а майката може би се е омъжила за друг.

— А имаме ли скорошни снимки на Мейл?

— Изпратиха ни снимки от клиниката, но всички те са отпреди няколко години.

— Да, но все пак, ако разполагаме с нещо конкретно ще можем да изготвим портрет, на който да го състарим с няколко години. Ако искаш, ги изпрати до компютърната компания. Тази сутрин свършиха доста добра работа.

— Добре. Но ти трябва да питаш шефката дали да ги дадем за публикация в пресата. Ако наистина е стигнал толкова далеч както смяташ…

— Да. Виж, ще се върна след малко. Не прави нищо, преди да сме го обсъдили. И ако нещо излезе наяве, каквото и да е, просто ми се обади по мобифона.

Слоун вече се бе отправил към сградата, когато Лукас изтича навън. В ръката си държеше бейзболна шапка.

— Къде е? Къде е Дан?

— Точно сега идва откъм града — поясни Слоун през рамо, докато се обръщаше, за да се върне обратно по улицата. Слоун имаше сив шевролет на четири години, който сега стоеше насред движението с включен двигател.

— Ще трябва да измислим добър мотив.

Радиопредавателите, които бяха получили от федералната служба, бяха стандартни. Лукас се обади да провери паролата, при което му обясниха, че „зебра е в подземието“ и че „обектът е бил забелязан“.

— Това означава, че виждат колата от вертолета — обясни Лукас.

— Направо великолепно!

— Поне е по-добре от тия прегрупирания. Никога не съм ги разбирал.

— Донесе ли картите?

— Да, и съм взел и една за района около Хъдсън, в случай че се наложи.

По радиото се чу сигнал: „Наближава пресечката на Уайт Беър авеню“.

— Това е наистина идиотско, не мислиш ли? — отбеляза Лукас. — Седя си тук и ми се струва, че е малко странно.

Докато преминаваха през града и покрайнините, Лукас разказа на Слоун за това как е била установена самоличността на Джон Мейл.

— Само че още не сме го пипнали.

— Ако наистина е той, ще го пипнем — заяви уверено Слоун. — Веднъж само да разберем как изглежда.

— И аз на това се надявам.

Вече бяха извън града. Пухкави бели облаци хвърляха сенки над прясно окосеното сено от последната реколта за годината. Доколкото Лукас можеше да прецени, фасулът и царевицата бяха най-добрата реколта, която някога са произвеждали в Минеаполис. Между листата на кочаните се виждаха редове златни зърна, а фасулът вече беше узрял и започваше да съхне.

На няколко мили от Сейнт Пол един свръхлек самолет описваше кръгове над магистралата. Пилотът едва се забелязваше в кожените си дрехи и черната каска. Още по-нататък в посока към Сейнт Кру пет-шест ярко оцветени въздушни балона се носеха на изток към Уисконсин.

По радиото някой говореше: „Тръгна по 95… връща се на магистралата и се отправя на изток“.

„Тук е номер пет. Виждаме го да идва.“

И гласът на Дъмбо: „Всички да заемат позиции“.

— Излез по главен път 15 — каза Лукас, като посочи на Слоун една табела за изход. — Давай на север, намери някое място, където да обърнем, и се върни обратно. Няма да седим и да си губим времето. Ако Мейл се навърта наоколо и ни види, ще ме познае.

Слоун отби нагоре по отклонението, спря на височината и после подкара на север по покрития с черна настилка път.

— Един микробус се движи зад нас — обясни Слоун.

Лукас се сниши надолу по седалката и Слоун отби в първата пресечка вляво. Микробусът продължи по главния път.

— Руса. Жена е — каза Слоун, като хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане. После обърна и пое обратно.

„Вътре е. Пазим го от всички страни.“

— Добре се справят. — Лукас беше нервен.

— Дай им време — каза Слоун. — Федералните са в състояние да уловят всичко.

И двамата погледнаха навън едновременно.

— Още пет минути — пресметна Слоун и Лукас измуча недоволно. Бяха се насочили към спирката. Наоколо не се виждаха други коли. Нови крайградски бунгала, в светли и мръснопастелни тонове загрозяваха пейзажа наоколо. Тук-там някоя нива се простираше край пътя. Стадо овце пасяха на една ливада.

— Зелени пасбища — каза Лукас.

— Какво каза? — погледна го Слоун.

— Зелените пасбища от псалмите. Ел беше права. Обзалагам се, че той ни води към Стилуотър. Колко далеч сме оттам? Десет мили?

— Долу-горе толкова.

— Дай да минем по тоя път — каза припряно Лукас. — Тук и без друго сме безполезни.

— Ако наистина ни води натам, може да се окаже нещо различно от това, което си представяхме.

— Да, да — съгласи се Лукас. — Абсолютно вярно.

По радиото някакъв глас казваше: „Имаме потвърждение, имаме потвърждение. Няма го, изчезна Джими, свържи ме с… какво? Имаме потвърждение за мобилен телефон, но нямаме разпечатка. Станало е много бързо. Може ли да проследим това, Джими? Джими? Обектът излиза от спирката и се отправя към колата си. Можем ли да се намесим?“.

— За какво, по дяволите, говори той? — попита Лукас. — Как ще реагира Мейл на това?

По радиото гласът продължи: „Обектът получи указания да отиде до една маса и да вземе бележка, закрепена отдолу, и да действа според инструкциите… обектът е до масата, обектът се връща към колата, чете бележката, разбрал е инструкциите“.

— Хайде, по дяволите, трябва да тръгваме — каза Лукас. — Това е Стилуотър.

„Обектът се движи с колата по I-94.“

— Не е избрал верния път — измърмори Слоун.

— Оттам няма друг избор. — Лукас се плесна по челото. — Я си помисли само, помисли: тоя тип се обажда първия път на мобифона на Дан и го праща на обществен телефон. Защо ще го прави? Защо пак не му се обади по телефона? Тогава няма да се притеснява, че още някой може да използва уличния автомат? Защо ще го прави, Слоун?

— Не знам. — Слоун се замисли и се намръщи. — Може пък… не е. Ако сега се е усъмнил в мобифона, защо пък ще му се доверява вчера.

— Не че се е доверил. Може би е разбрал, че го подслушвате. Може да го е направил за да ни държи наблизо, но и да знае къде сме. Обзалагам се, че точно сега копелето е в Стилуотър. По дяволите! Какво прави там?

Минути по-късно радиоапаратът се включи.

„Обектът напусна шосето на главен път 15. Навлиза в друга пресечка, пак се връща.“

— Какво прави? — учуди се Слоун. — Защо не продължи по този път?

— Ще се спусне надолу по 95-та към Стилуотър. Съвсем просто е — обясни Лукас, — ако нямаш карта. За колко време можем да стигнем там?

— За шест-седем минути. Той ще е там след десет минути, в случай че се окажеш прав.

— Прав съм.

— Да, знам. — Слоун вдигна на деветдесет, профуча край летището на „Лейк Елмо“ и огромните хангари и излезе на магистрала номер 5, която водеше към Стилуотър.

— По дяволите. Трябваше да ни изпратят с полицейска кола за Стилуотър. Само няколко души, които да стоят там и да наблюдават. Там може да размножим някои снимки на Мейл.

Слушаха как на изток полицейския кордон се придвижва. После Лукас се свърза по радиостанцията с Дъмбо.

— Тръгваме към Стилуотър. Мислим, че разиграва онези редове от библията, които ни изпрати. Може би ще е по-добре да изтеглите колите си от 95-та и да тръгнете на север. И не бързайте. Остават още два стиха, но в последния се говори за някакъв капан.

— Обградили сме всичко — отговори Дъмбо. — Вие не се бъркайте. Не ни трябва тълпа зяпачи.

— Благодаря за техническия съвет — изломоти Слоун.

Докато Дан и парадът от федерални съгледвачи правеха завой на границата на щата, Слоун прелетя край един пикап додж в началото на магистрала 36. Камионът отби встрани, когато минаха покрай него, и шофьорът — един младеж с дълга коса, натисна клаксона и се впусна да ги преследва, докато си проправяха път из върволицата коли надолу по пътя и преминаваха покрай заведения за бързо хранене и за готови храни.

— Идиот! — изръмжа Слоун в огледалото за задно виждане.

— Да се надяваме, че няма да сгази някои деца по пътя.

— Да, а и никак не ми се занимава с тъпо попълване на документи точно сега. Наближаваме един светофар. Искаш ли да излезем и да си побъбрим с него.

— Освен ако ти не държиш да се заемеш с това.

— Нямаш проблеми!

Като стигнаха до светофара, намалиха скоростта, камионът ги застигна, приближи се застрашително до задната броня на колата и хлапето пак натисна клаксона.

Лукас се обърна назад да погледне. Шофьорът беше поставил ръка на кормилото, а с другата натискаше клаксона. На седалката до него седеше млада жена и изглеждаше така, сякаш крещи. Виждаха се краищата на кучешките й зъби. Но Лукас не можеше да разбере дали крещи на шофьора, или на него. Тя му показа среден пръст и Лукас реши, че именно той е бил обектът на гневната омраза. Шофьорът смени предаването и изключи двигателя, отвори вратата и тръгна да излиза, докато Слоун премина на червено.

— По дяволите! Тоя минава на червено. — Слоун гледаше към огледалото.

„Намира се на две мили от Бейпорт. Движи се спокойно и бавно“ — звучеше гласът по радиото.

— Ще трябва да предприемем нещо с този приятел — каза Слоун, докато двамата гледаха напред към широката извивка на пътя, водещ към Сейнт Кру. Бяха избегнали заобиколния път, по който се движеше Дан, и сега наближаваха магистрала 95 далеч преди него.

— Дан е на не повече от пет мили от нас. Ще се забави, тъй като ще трябва да мине през Бейпорт, но тоя тъпанар тук…

Слоун погледна в огледалото и видя, че камионът продължава да ги следва неотлъчно.

— Ето какво ще направим — започна Лукас. — Напред има един яхтклуб. Спри там. Ще ни настигне и аз ще го спра на паркинга.

Лукас извади пистолета си от кобура, преметнат през рамо. Освободи затвора, извади и изпразни пълнителя и пъхна останалите патрони в джоба на якето си.

— Каква досада!

— О, нима? — попита Слоун.

— Ами да! Носиш ли белезници? В случай че ми потрябват.

— В жабката са.

Слоун продължи да кара със същата бързина, докато стигнаха до отбивката за яхтклуба, после натисна спирачките и отбиха встрани от магистралата.

Пикапът без малко да ги блъсне, шофьорът изви в последната минута и подкара, криволичейки надолу по пътя зад тях. Слоун продължи да кара, докато стигнаха до паркинга, после се опита да обърне, но пикапът им отряза пътя и двете коли се заковаха почти на сантиметри една от друга.

Лукас отвори вратата и излезе от колата. Пистолетът беше в кобура. Шофьорът на пикапа вече беше излязъл и сега мина тичешком отзад, протягайки ръце да вземе нещо от отворения багажник. Лукас изтича към него и шофьорът измъкна една дълга двуцевка, при което Лукас му извика:

— Полиция — и в същото време му показа значката си в лявата ръка, а с дясната извади пистолета. — Лягай долу! Лягай долу, скапаняк такъв! — изкрещя той.

Шофьорът погледна объркано пушката, като че ли тя сама се бе озовала в ръцете му по погрешка, после я захвърли обратно в пикапа.

— Вие ми препречихте пътя — изломоти той.

— Лягай веднага на земята! — изкрещя му Лукас.

Жената също се опита да излезе, но като видя пистолета, се върна обратно в кабината и заключи вратите. Слоун излезе от колата и показа значката си така, че тя да я види.

Шофьорът сега лежеше на асфалта и гледаше нагоре към Лукас.

— В момента имаме спешен случай и страшно бързаме — изкрещя му Лукас, — иначе хубаво щях да ти сритам задника. А сега само ще запиша номера на камиона ти. Искам да останеш тук и да изчакаш половин час. Можеш да си седиш и в колата, но ще трябва да мине половин час и чак тогава можеш да вървиш. Ако тръгнеш преди това, наистина ще съжаляваш. Ще те тикна на топло по обвинения в най-малко петнадесет нарушения на правилника за движение и още закононарушения, включително и възпрепятстване на работата на полицията. Ясно ли ти е?

— Да, сър, разбирам. — Шофьорът беше станал съвсем кротък.

— Добре тогава. Влизай в камиона и сядай там! Половин час.

Лукас побърза да се качи в колата. Слоун направи един кръг и когато вече се бяха отдалечили достатъчно от паркинга, двамата избухнаха в луд смях.

— Смешно е наистина, но ми се искаше това да не се беше случвало точно сега — каза Лукас, докато презареждаше пистолета си. — Казаха ли нещо по радиото?

— Да, казаха, че… — но Слоун не успя да довърши, защото гласът по радиото го прекъсна.

„Движи се по Бейпорт все още в посока север. Следим го.“

— Имаме на разположение пет минути — пресметна Слоун.

— Мейн Стрийт минава през десет пресечки оттук. Да се спуснем надолу и да видим какво има да се случва.

Стилуотър беше малко градче с развит дърводобив, където повечето от старите търговски сгради бяха от началото на века и още можеха да се видят на Мейн Стрийт. Постройките бяха обновени, очевидно с цел да се насърчи туризма и сега в тях се помещаваха малки тухлени ресторантчета и барове в стар каубойски стил и антикварни магазинчета. Тухлената фасада на сградите контрастираше с бялата мазилка на гарата.

Лукас се сниши надолу в седалката. Слоун нахлупи бейзболната си шапка и само очите му се подаваха над стъклото. Надяваше се, че така изглежда като малко дете, но не беше съвсем сигурен в това.

— Тук сигурно има два милиона микробуса — изломоти той. — Накъдето и да погледнеш виждаш все микробуси. Ако тоя мръсник е наистина толкова глупав, че да кара този микробус наоколо…

„Обектът продължава да се движи през Бейпорт“ — този път информацията идваше от хеликоптера. Минаха бавно през града, но не видяха нищо интересно. Магазинчета, препълнени с туристи, тийнейджъри, които се мотаят по улиците, едно момче, което приличаше на Мейл, но се оказа, че не е. Беше застанало пред осветената витрина на една пицария и на светлината лицето му изглеждаше поне с пет години по-младо. Когато стигнаха до северната част на града Лукас каза:

— Имаме четири минути, за да се приготвим. Да се върнем в другата част и да намерим място, откъдето да наблюдаваме улицата. Ако завие направо, трябва да го видим. Ако тръгне оттам, можем да тръгнем след него. Майната им на федералните.

— Майната им! Тук нещо става.

Слоун обърна колата на паркинга пред дълга сграда, пред която се мъдреше макет на каубойски ботуши. Но боята върху макета вече беше започнала да се излющва.

Изчакаха движението да спре и подкараха обратно към южния край на градчето, спряха на паркинга, където успяха да намерят едно празно място за паркиране, предназначено за инвалиди. Мястото гледаше към улицата.

— Може би ще трябва да си вземем билет — каза Слоун, докато вкарваше колата на свободното място.

— Не знам — каза Лукас. — Аз лично винаги съм си мислил, че ти си инвалид.

„Обектът напуска Бейпорт и продължава да се движи на север“ — чу се по радиото.

— Защо говори по такъв начин? — учуди се Слоун.

— Нали с него пътуват от телевизията. След малко ще го чуеш да казва и „закононарушение“.

От позицията си на паркинга можеха да виждат през дърветата колите, които влизат в града по магистрала 95. Дан караше мерцедес 500S, цвят металик и когато по радиото от хеликоптера съобщиха, че „обектът навлиза в Стилуотър“ Лукас веднага забеляза мерцедеса сред потока от коли.

— Виждаш ли го?

— Да, видях го.

— Остави го да мине покрай нас.

Слоун даде назад и изкара колата от мястото за паркиране.

— Чудя се къде се губят федералните.

— Вероятно не са много близо.

Изчакаха скрити зад дърветата, докато мерцедесът ги подмине, после Слоун изкара колата от паркинга и тръгна пак по Мейн Стрийт. Две коли ги деляха от Дан. Лукас, който се бе снишил на седалката не можеше да го види.

— Какво прави? — попита той, когато спряха на червено.

Слоун, леко изправен, за да вижда по-добре, каза:

— Нищо. Гледа напред.

— Как мислиш, дали Дан играе честно?

— Ако не е така, значи трябва да са планирали всичко предварително.

— Той е доста умен.

— Не знам — замисли се Слоун. Колите пред тях се раздвижиха. — Би било много хитро наистина.

— Да.

След малко Слоун добави:

— Изглежда така, сякаш се готви да мине по целия път през града. Освен ако целта му не е старата гара. Или някои от запустелите места.

— По дяволите. Надявам се да не вземе да се качи на някоя лодка. Федералните дали са се сетили за това? Ако копелето вземе че тръгне да плува по вода…

— Можем да измъкнем една лодка от някого — предложи Слоун.

— Давам десет долара, за да хвърля един поглед на бележката, която е взел от масата.

— С твоите пари би могъл да предложиш и повече. Ей, ето че намали! По дяволите, сега обръща точно там, където ние завихме.

— Мини покрай него.

Лукас се поизправи малко и видя как мерцедесът обръща на асфалта на паркинга пред сградата с изрисуваните каубойски ботуши. Слоун спря на другия паркинг и намери свободно място само две коли по-нататък от Дан.

„Обектът спря. Обектът спря. Номер 5 виждате ли го.“

„Виждаме го. Ще спрем на паркинга надолу по улицата.“

— По дяволите! Целият паркинг ще се напълни с ченгета — ядоса се Слоун. — Това трябва да са те.

Един тъмен форд спря на паркинга и Лукас забеляза, че вътре имаше хора само на неговата възраст.

— Можеш ли да видиш как се казва това място? — попита Лукас. — Къде е сега?

— Много е тъмно — отвърна Слоун.

На отсрещната страна на улицата Дан тъкмо излизаше от колата си. Погледна към магазина за обувки и се запъти натам с тромава походка. Носеше куфарче и се огъваше от тежестта му, като че ли тежеше сто килограма.

Лукас се обади на федералните по радиото.

— Тук е Дейвънпорт. С вашите хора се намираме на един и същи паркинг. Ако Дан се опита да влезе в тази сграда, аз ще го спра. Имаме нужда от помощта на вашите хора. Нека да се пръснат наоколо по улиците, да сформират мрежа и да внимават за Мейл. Той е някъде тук.

Дъмбо цял се запени от ярост.

— Дейвънпорт, ти стой настрана, стой настрана, чуваш ли? Ние контролираме нещата.

Слоун наблюдаваше Лукас с нескрито любопитство.

— Лукас, не мисля, че трябва да…

— По дяволите! — извика Лукас и отвори вратата.

— Лукас — сега Слоун шептеше, въпреки че Дан беше далеч от тях.

Отпред пред сградата в каубойски стил имаше складови помещения за товаро-разтоварване и Дан с тежка стъпка изкачваше стълбите в единия им край. В сградата нищо не светеше и не се забелязваше и най-малък признак за движение. Дан се приближи до вратата, а Лукас се измъкна от колата, държейки в ръка радиостанцията.

— Лукас… — прошепна Слоун.

И Лукас приближи радиото до устата си и каза:

— Трябва да го спра. Разкарай хората си. — И той захвърли радиото в колата и се затича, като същевременно викаше: — Дан! Дан! Почакай! Джордж Дан!

Дан спря с ръка на дръжката на входната врата към склада. Лукас му махна и погледна назад. Видя, че Слоун върви след него.

— Мини отзад — извика му Лукас.

Слоун изкрещя нещо в отговор и се отдалечи. Лукас изтича до Дан, който просто стоеше и чакаше.

— Слизай оттам — извика му Лукас, докато приближаваше.

— Мръсен негодник. — Дан извика в отговор. — Той току-що уби децата ми.

— Разкарай се от там! — крещеше Лукас.

Той изтича нагоре по стълбите, видя през тъмния прозорец едва забелязващите се думи „оглавник и юзда“ и извади пистолета си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Лицето на Дан се бе изопнало от напрежение и страх.

— Тук има нещо нередно! — обясни Лукас — Всичко това е просто цирк.

— Цирк ли? — извика Дан. — Цирк, така значи? Ти, мръсен пе…

И преди Лукас да успее да го спре, Дан сграби бравата и отвори вратата. Лукас изтръпна. Нищо не се случи.

— Ти, ти убиваш децата ми!

Лукас измъкна пистолета си и последва Дан вътре, пресегна се да открие ключа за лампата, намери го и го натисна. Магазинът беше празен и изглеждаше, че е стоял така доста време. Пред него имаше дълъг празен тезгях с празни рафтове отзад. Всичко тънеше в дебел слой прах.

Един федерален агент изтича по стълбите.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя той към Лукас.

Лукас му махна с ръка да се разкара.

— Ти си стой на улицата — каза той — и гледай за Мейл. Той сигурно наблюдава отнякъде.

— Какво наблюдава?

— Това, което ни е подготвил тук! — обясни Лукас. — Това място преди се е казвало „Оглавник и юзда“. В един от стиховете в библията се споменава нещо за оглавник и юзда. Всичко е прекалено просто.

Агентът огледа празната стая, пресегна се отпред и извади изпод якето автоматичен „Смит и Уесън“.

— Искаш ли да опиташ тая врата или мислиш, че е по-добре да изчакаме отряда по взривовете?

— Дай да погледнем! — предложи Лукас. — А ти чакай отвън — обърна се той към Дан.

— Няма да стане.

— Казвам ти да излезеш навън!

Дан пусна куфарчето и каза:

— Искаш ли още сега да разбереш дали ставам за тая работа.

— О! По дяволите! — Лукас се отказа да спори с Дан, обърна му гръб и тръгна към вратата, която водеше към задната част на сградата.

Вратата беше открехната само сантиметър. Лукас застана от едната страна, бутна я леко и тя се отвори с още един сантиметър. Нищо не се случи. Агентът от ФБР застана от другата страна, там където беше бравата, провря ръка през отвора, опипа за ключа за осветлението и пусна лампата.

В сградата цареше мъртва тишина, докато Дан не обади:

— Няма го тук. Отишъл си е.

Лукас надникна през пролуката, но не видя нищо. После бутна вратата и тя се отвори първо наполовина, а после цялата. Стаята приличаше на склад. На една от стените имаше наредени рафтове, покрити с прах. По пода се търкаляха куп празни касови бележки. На стената висеше календар от 1991 година.

— Някой е идвал тук — обади се федералният агент.

Той посочи с пистолета си към пода, където в праха се виждаха следи от стъпки. Стъпките идваха от врата в далечния край на стаята. Вратата беше леко открехната. Лукас се изправи до нея и извика.

— Мейл! Джон Мейл?

— Кой пък е този? — попита Дан. — Това ли е той?

— Да.

— Има ключ за лампата — забеляза агентът. — Ще се опитам да го стигна. Внимавай!

Той щракна ключа и три крушки по тавана на сградата светнаха. Самата сграда явно е била реконструирана от времето, когато е била използвана за складиране на жито и сега целият хамбар беше разделен на отделни малки складови помещения и приемна. Отделните стаи нямаха самостоятелен таван, а гледаха към покрива на сградата. Светлината беше слаба, таванът — твърде голям и трите крушки не бяха достатъчни.

Но в сенките над тях нещо се движеше. Тримата го забелязаха едновременно и агентът и Лукас веднага се залепиха до стената с готови пистолети.

— Какво е това?

— О, господи! — извика Дан, като се въртеше на място с поглед, прикован в тавана. — Господи, това е Анди!

Тогава и Лукас я видя. Клатушкащото се тяло на жена, облечена в черно, окачена с краката надолу на едно жълто въже, спуснато от покрива. Вратата, която все още не бяха отворили, водеше към приемната и към най-широката част от тавана. Дан се втурна натам с разперени напред ръце, готов да я разбие.

— Почакай! Недей! — изкрещя Лукас.

Той се хвърли през стаята, за да го спре, сграбчи го през коленете и го събори на земята. Агентът стоеше като парализиран, докато двамата се търкаляха по пода и Лукас, който не изпускаше пистолета от ръката си и едновременно с това се опитваше да озапти Дан, извика ядосано.

— Хвани го, за бога!

— Това е Анди — изстена Дан, когато федералният агент остави пистолета си настрана и го сграбчи за палтото. — Пусни ме.

— Това не е жена ти — каза Лукас. — Тази жена е Кросби.

— Кросби ли! Каква Кросби?

— Приятелка на Мейл — обясни накратко Лукас. — Опитвахме се да я открием, но той ни е изпреварил.

Лукас се изправи на крака, прибра пистолета в кобура си и отиде до него. През вратата се усещаше леко течение, но нищо друго. Лукас се пресегна, намери още един ключ, поколеба се за миг и го натисна. Осветлението и този път светна. Той погледна през пролуката вътре, но не видя нищо. Никакви жици, нищо, което да прилича на бомба. Бутна вратата навътре и вече беше готов да влезе. Но за една десета част от секундата той усети, че вратата не подаде, запъна се съвсем леко, сякаш беше закачена за конец и после се отвори. Но това беше достатъчно да накара Лукас да отскочи назад.

— Какво има пък сега? — Агентът от ФБР се беше ухилил насреща му.

— Стори ми се, че усетих…

Лукас пристъпи напред и протегна ръка към вратата. В същия миг почти се приземи на пода и вратата се взриви в лицето му.

Усети, че не вижда нищо и че държи ръцете си вдигнати отпред, но нищо не го болеше.

— Какво! Какво! Какво беше това? — крещеше агентът, който сега пак беше извадил пистолета си и го държеше насочен към разбитата на трески врата.

Пепел и сажди се посипаха над тях и Лукас почувства, че устата му е пълна с прах, а в очите си има песъчинки. Дан се беше извърнал инстинктивно, но сега се обърна към тях. Раменете и косата му бяха потънали в мръсотия.

— Какво беше това?

Лукас приближи до вратата, побутна я, бутна я пак, после още веднъж, но по-силно. Отвори се наполовина и той погледна вътре. По пода се търкаляха гранитни остатъци и големи каменни късове.

— Капан — каза Лукас.

Той бутна вратата още веднъж и един камък падна отгоре. Лукас пристъпи навътре и видя въжето, което започваше от вратата и се губеше нагоре в тъмнината.

— Доста са тежки. Ако нещо такова ти се стовари на главата, ще се чувстваш сякаш те е ударило гюле.

— Но това нали не е Анди? — попита Дан, който беше последвал Лукас вътре и сега гледаше към тялото. На по-силната светлина сега можеха да се видят босите ходила на жената, поклащащи се над главите им.

— Не, това е било само за примамка — обясни Лукас. — За да ни накара необмислено да се втурнем през вратата.

— Гадно копеле! — промърмори агентът, като изтупваше праха от дрехите си. — Някой можеше да пострада.