Джон Сандфорд
Жертви на безумието (20)

20

Когато Лукас най-после се прибра вкъщи, Уедър вече спеше дълбоко. Той се съблече на светлината, която се процеждаше през леко открехнатата врата откъм хола. Метна якето, ризата и панталона си върху един стол. След това се промъкна на пръсти до банята и после обратно в спалнята.

Лукас си свали часовника, остави го на нощната масичка до леглото и се мушна под завивката при Уедър. Тялото й беше топло и приятно, но Лукас не можеше да заспи. След няколко минути стана безшумно и отиде в кабинета си, седна в стария кожен стол и се опита да размисли.

Твърде много неща се случваха едновременно. Твърде много. Качи краката си на бюрото, затвори очите си и остави мислите си да блуждаят.

И така: Дан, Тауър и Хелън Манет, Улф.

Разбира се, съществуваше вариант, макар и съвсем незначителен, информацията да не изтича от семейството. Можеше да бъде и вътрешен човек, например някой полицай, но Лукас се съмняваше да е така. Този, който ги бе отвлякъл, определено беше луд. Един полицай не би рискувал да се забърка с ненормален, дори да е член на семейството. На тях просто не можеше да се разчита.

Не. Някой се опитваше да извлече полза от това.

Улф. Улф спеше с Манет. Манет нямаше много, що се касаеше до парите.

Лукас се намръщи и погледна часовника си. Всяка нощ Дан стоеше до късно. Той се пресегна към бележника със записките на Андерсън, намери телефона на Дан и му се обади. След второто позвъняване Дан вдигна слушалката, доста изплашен.

— Ало?

— Господин Дан. Тук е Лукас Дейвънпорт.

— Дейвънпорт. Изплаши ме. Помислих си, че по това време на нощта може и да е той. — Обясни на някой до него, че се обажда Дейвънпорт и после добави: — Какво мога да направя за теб?

— Когато говорехме в нощта след отвличането — започна Лукас, — ти ми каза, че Тауър и Анди Манет участват заедно в някакъв тръст.

— Така е.

— Ако с жена ти и с децата ти се случи нещо, какво ще стане с този тръст?

Дан се позамисли и след доста дълга пауза каза:

— Не зная. Зависи от уговорените условия и от учредителите. Единствените облагодетелствани в случая ще бъдат Тауър и неговите наследници. Предполагам, че всичко ще вземе Тауър.

— И, ако Тауър хвърли топа… извинявай…

— Да, ако Тауър хвърли топа?

— Жена му ли ще получи парите?

— Не. Не и ако Анди и децата са живи. За бога, чуй ме как говоря. По дяволите! — И телефонът заглъхна.

Лукас погледна озадачено слушалката, без да разбира какво точно се е случило. Набра номера отново. Един полицай се обади веднага след първото позвъняване и направо попита:

— Дейвънпорт?

— Да. Разговарях с Дан…

— Не знам какво сте му казали, сър, но той се разстрои страшно и се прибра в спалнята си.

— А-ха.

— Искате ли да го повикам?

— Не, не, остави. Кажи му просто, че съжалявам.

— Да, разбира се, ще му кажа.

— И като се съвземе, попитай го дали мога да се сдобия с копие от договора на Манет с тръста. Трябва да им е останало някое.

Когато пак си легна в леглото, все още не можеше да заспи. Загледа се за момент в тавана, после се претърколи на една страна, хвана Уедър за рамото и прошепна в ухото й:

— Можеш ли да се събудиш?

— Ммм — измънка тя нещо в полусън.

— Ще оперираш ли сутринта?

— В десет.

— А-а…

— Какво има? — Тя се обърна по гръб, пресегна се и докосна лицето му.

— Иска ми се да поговоря с теб за случая. Трябва ми мнението на жена. Но ако утре си на работа…

— Всичко е наред — отвърна тя вече напълно разсънена. — Разкажи ми.

Той й разказа и накрая добави:

— Тауър може да умре по всяко време. Ако с Анди и децата стане нещо, жена му ще получи доста тлъста сума. Всичко, което има, плюс, може би, дяла от тръста. Вероятно четири милиона, плюс къща за един милион долара. Въпросът е способна ли е Нанси Улф на това? Или пък Хелън?

През цялото време Уедър го слушаше внимателно.

— Не зная — каза тя, — може да е всяка една от тях. Аз лично бих отписала Улф. Дори и да има нещо между нея и Тауър, тя не може да е сигурна, че той ще се ожени за нея, за да прави планове още отсега. Не и чак дотам, че да стигне до убийството на трима души. Хелън… м-да-а… Хелън не е вложила никакви пари в Анди и децата. Връзката им с Тауър беше започнала още преди майката на Анди да се спомине, така че вероятно тя и Анди не се обичат особено. И ако Хелън знае за връзката му с Нанси Улф, тогава може би…

— Да. И ако с Анди и децата стане нещо, тя ще получи много повече, в случай че се стигне до развод. Ако с Анди и децата се случи нещо и Манет вземе, че пукне, от преживения стрес или от стреса, който ще изживее преди развода, или пък и от двете, тогава още по-добре за нея. Хелън остава на чисто.

— Като предположим, че…

— Какво че…? — повтори Лукас.

— Като изключим, че не знаем почти нищо за отношенията между Анди Манет и Улф. Те са съдружници в бизнеса и стари приятелки, но точно там обикновено можеш да се натъкнеш на дълбока, подхранвана с години и отдавна потискана омраза. Нещо, което е започнало преди години. Моята най-добра приятелка от гимназията се омъжи на деветнадесет, народи сума ти деца и сега прави бургери в един мотел. Последният път, когато я видях, разбрах… струва ми се, че ме мрази. Анди винаги е била богата, а Улф никога не е имала пари. Анди се омъжва за човек, с когото Улф се е запознала преди нея и който по-късно става милионер. Анди има две прекрасни деца, а Улф се намира в такъв период от живота си, когато е принудена да се изправи пред възможността никога да няма свои деца. А може би Анди не одобрява връзката с баща й. Чудя се дали знае. Както и да е. Излиза, че тук са намесени много лични чувства и нещата са доста заплетени.

— Да. Има и още нещо — добави Лукас. — Ако някой реши да прати на Анди един побъркан убиец, кой по-добре от Улф ще знае кого да избере?

— Може би не сте тръгнали на прав път. Може би трябва да се заемете с Нанси Улф. И, разбира се, с Джордж Дан.

— Той вече не ми се струва подозрителен. В противен случай би трябвало да е голям лъжец и много добър актьор.

— С други думи, обществен психопат — каза Уедър.

— Радвам се, че ти го каза.

— Голяма част от преуспелите бизнесмени са такива или поне така се разправя във вицовете. Като тези за хирурзите, например.

— Веднъж Нанси Улф го нарече обществен психопат.

— … и ако е изправен пред развод, който ще му отнеме половината имущество… На колко казваш, че възлиза състоянието му сега?

— Ако не ме е излъгал, някъде над трийсет милиона.

— Което значи, че смъртта на Анди Манет може да му спести петнайсет милиона — заключи Уедър. — Знаеш ли, че богатите наистина се привързват към парите си. Сякаш те са част от тях и дори нещо повече. Ако попиташ повечето хора, които притежават два милиона долара, дали предпочитат да изгубят един милион, или единия си крак, мисля, че повечето биха предпочели да загубят крака си.

— Да, но тази версия остава само в случай че наистина се опитват да изгладят нещата между тях.

— А какво друго очакваш да каже? Че я ненавижда и че се радва, че са ги отвлекли…

— Права си — съгласи се Лукас.

Проблемът не беше в липсата на мотив. Проблемът беше в това да избере само един.

— Не забравяй последната възможност — напомни му Уедър. — Тауър — бащата.

— Ти имаш болно съзнание, Каркинен.

— Няма да е първият случай, когато баща заговорничи против дъщеря си. Ако наистина го е закъсал…

Лукас лежеше по гръб, сключил ръце върху корема си.

— Когато имах пристъп на депресия, не помня точно кога, най-лошото беше да лежа буден по цяла нощ и в главата ми да се въртят всевъзможни мисли и да не мога да ги спра. Сега не е същото, но нещата са свързани. Господи! Имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг — Дан, Улф, семейство Манет, Дан, Улф, семейство Манет. Ключът се крие някъде там.

Уедър го потупа по крака.

— Сигурна съм, че ще го откриеш.

— И нещо друго ме тревожи. Видях нещо в апартамента на Глория Кросби, но не мога да си спомня какво. А знам, че е важно.

Тя се надигна.

— Забравил си?

— Не точно. То беше там, но като че ли не съм го видял съвсем. Същото е като да видиш някой на улицата и чак след час се сещаш, че е бил твой стар съученик. Това е почти същото. Видях нещо…

— Наспи се — посъветва го тя. — Може би подсъзнанието ти ще заработи и ще се сетиш.

След като мина известно време и Уедър вече се бе преместила на собствената си възглавница, Лукас каза:

— Знаеш ли и тези два псалма от библията ме побъркват. Трябва да е Стилуотър. Иначе стават твърде много съвпадения или пък е някакъв трик. Но за какво всъщност говори той?

И Уедър измърмори нещо, което прозвуча като „Нн-знн-ам“.

 

 

Когато се събуди, още преди да отвори очите си се сети за стиховете от библията. Може би отговорът се криеше в това „не“. „Не бивайте като коня или като мулето, които нямат разум, и за чиито челюсти трябва оглавник и юзда да ги държат, иначе не биха се доближили до тебе.“ Но дори и да беше така, от това не му ставаше по-ясно. И кой при кого отива?

Мислеше за това, докато се бръснеше, докато си вземаше душ. Нищо блестящо не му хрумна и той започна да се облича. Времето беше прекрасно — слънчевата светлина се процеждаше през дървените пръчки на щорите във всекидневната и създаваше усещане за чудесен есенен ден. Докато си обличаше ризата и си слагаше вратовръзката, Лукас гледаше сутрешното телевизионно предаване „Отварачки“. Синоптикът съобщи, че „ниският атмосферен фронт, причина за дъждовното време, се е отместил на изток и се изцежда над Охайо. Отделни обърквания се очакват над Ню Йорк, в случай че имате път натам“. Синоптикът, разбира се, не каза нито изцеждане, нито обърквания, но трябваше да употреби именно тези думи, помисли си Лукас. Биха били съвсем на място. Усети се, че си подсвирква и без да се пита защо, реши, че хубавият ден си е хубав ден. Отвличането не беше причина да си разваля настроението, но Лукас спря да си подсвирква.

 

 

— Значи сме в задънена улица? — попита Роу и си запали цигара, като забрави за горящата в пепелника до нея. Кабинетът й миришеше на никотин и всяка година трябваше да сменя щорите. — Можем само да седим и да се чудим.

— Изпратих тези редове от библията до Стилуотър — каза Лукас. — Може би полицаите там ще могат да ни кажат нещо.

— А може би добрата фея ще ме цуне отзад — обади се Лестър.

— Отвратително! — извика Роу. — Направо ужасно!

— Ще трябва да притиснем голямата четворка — семейство Манет, Дан и Улф. Да ги отделим. Някой от тях си говори с него.

Роу поклати глава.

— Все още не съм съвсем убедена. Сложили сме микрофони, но още не съм готова да действаме по всички линии.

— Кой подслушва микрофоните? — попита Лукас.

Лестър се прокашля.

— Какво има?

— Лари Картър, а вечерта ще е, ъ-ъ, Боб Грийв.

— О, по дяволите! — измуча Лукас.

— Той ще се справи — оправда се Лестър, — не че е глупав, просто… — и той се опита да намери подходящата дума.

— Слаб в разследванията — подсказа му Роу.

— Точно така.

Лукас се изправи.

— Прегледах всичко от събраната информация за Дан, Улф и семейство Манет, но искам да погледна и докладите от болниците и всички вероятни кандидати от картотеката на Анди Манет. Ето откъде трябва да излезе всичко, ако късметът ни проработи.

— Добрият късмет. Той е в изобилие — обади се Лестър. — А ти по-добре да се сдобиеш с ново копие от записките на Андерсън. Там има още нови неща. Получих списъци по факса.

 

 

Лукас прекара целия ден в четене като същински монах от средновековието. Всичко важно каквото откриваше, той изваждаше на ксерокс и го поставяше в отделна папка. До края на деня беше натрупал петдесетина листа, които подлежаха на допълнителна обработка, плюс една огромна купчина с папки, които смяташе да отнесе вкъщи. Тръгна си в шест, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи, като съжаляваше за пропуснатия ден, който беше безвъзвратно загубен.

Такъв един ден би бил прекрасен да заминат двамата с Уедър на север и да научи нещо повече за ветроходството от нея. Мислеха да си купят скутер и да го карат. Може би догодина.

Прекараха спокойна вечер — една миля бързо бягане и лека вечеря, с много моркови. След това Лукас се зае с домашното си, докато Уедър четеше автобиографията на Лари Ривърс „Какво направих“. От време на време тя му прочиташе по някой параграф на глас и те се смееха заедно. Така както беше седнала в червения си стол и жълтата светлина от лампата осветяваше наполовина лицето й, тя му напомняше на една картина, която бе видял в Ню Йорк. На Верниер или на Ван Гог — но Ван Гог си беше побъркан, така че най-вероятно е била на Верниер. Както и да е. Спомни си светлината на картината. И той си мислеше, че тя изглежда точно по същия начин на тази светлина.

— Ще си лягам вече — каза тя със съжаление, малко след девет. — Утре трябва да стана в пет и половина. Трябва да го правим по-често.

— Кое?

— Нищо. Просто да прекарваме времето си заедно.

След като Уедър излезе от стаята, Лукас пак се захвана с купчината папки. Стигна до една, на която пишеше „Джон Мейл“ и видя, че след името някой беше надраскал „починал“.

Този му се бе видял подходящ. Отвори папката и се зачете.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало.

— Лукас — беше Грийв, — направо ще се гръмна. Нашият човек говори с Дан.