Джон Сандфорд
Жертви на безумието (18)

18

Глория се бе запътила към предната веранда на къщата на Мейл, когато колата на шерифа отби и спря на алеята. Тя се обърна, усмихна се и зачака. Полицаят написа нещо в някакъв бележник върху предната седалка, после излезе от колата и също се усмихна, като кимна вежливо.

— Добър ден, госпожо. Вие ли сте собственичката?

— Да? Някакъв проблем ли има?

— Само проверяваме документите за собственост на къщите в района — обясни полицаят. — А вие сте…

Той погледна в бележника си и зачака.

— Глория Ла Ду. Съпругът ми се казва Мартин, но в момента не си е вкъщи.

— В града ли работи?

— Да. — Тя бързо помисли и се спря на най-отегчителната работа, за която можа да се сети. — Работи в големия универсален магазин на щанда за обувки към фирма „Брадърс“.

Полицаят кимна, отбеляза нещо в бележника си и попита:

— Да сте забелязали нещо, което да ви се е сторило необичайно по пътя? Издирваме един мъж с микробус.

 

 

Мейл караше към къщата с огромен пакет хранителни продукти, поставен на седалката до него, когато от около половин миля забеляза спрялата кола пред алеята. Той спря встрани от пътя и за момент затвори очи. Познаваше този ръждивокафяв шевролет. Беше на някакъв тип на име Боб Еди-Кой-Си, който ходеше с опашка, носеше халка на носа си и гризеше ноктите си чак до живеца. Боб не знаеше къде живее, но затова пък Глория знаеше и когато й потрябваше кола, обикновено вземаше колата на Боб.

Глория.

Тя се бе оказала полезна в болницата. Работеше в клиниката. Можеше да отмъква оттам цигари, пари на дребно, бонбони, а понякога дори и успокоителни. Но навън Глория му създаваше само неприятности. Беше му помогнала наистина, като използва името на Мартин Ла Ду, беше подменила доклада от експертизата със зъбните отпечатъци, беше прибрала и парите от застраховката на Мейл, след като бе започнала да му опява за техните взаимоотношения. И въпреки че никога не го бе заплашвала открито, все пак му намекна, че това, което й беше известно за Мартин Ла Ду, я прави по-специална.

Това го тревожеше. Не беше предприел нищо до момента, само защото и тя като него беше сложен случай, а и тя беше достатъчно умна да осъзнава това. От друга страна, на нея й харесваше вътре в клиниката. Беше му казала, там се чувства в безопасност.

А и тя обичаше да говори.

Ако се беше досетила за отвличането на Манет, нямаше да остави нещата така. Рано или късно щеше да каже на някого. Глория непрекъснато се подлагаше на разни операции. Никога не й омръзваше да говори за проблемите си и да слуша как някой ги анализира.

По дяволите, Глория!

Мейл отби от бордюра и подкара колата надолу към къщата.

 

 

Глория Кросби се чувстваше размекната като парцал. Вече седмици наред имаше усещането, че живее в затворена кутия. Всеки ден беше същия като предишния, а тя все очакваше нещо да се случи, да се появи някаква цел, която да преследва. И ето че сега моментът бе дошъл. Джон държеше Анди Манет и по всяка вероятност той вече беше измислил план как да се доберат до парите на Манет. След като ги вземат, ще се наложи да заминат. На юг, може би. Джон беше умен, хрумваха му разни идеи, но не беше добър в изпипване на подробностите. Тя щеше да се заеме с това, както направи и в случая с Мартин Ла Ду.

Мартин Ла Ду беше глупак и то от най-тъпите, плашеше се от всеки, изпитваше алергична непоносимост към всичко, чувстваше се притиснат от другите, които бяха в състояние да го държат буден цяла нощ за да му говорят за проблемите си. Представата, която беше запазила за Мартин, бе за висок, слаб мъж, с лице, покрито с пъпки, и кърпичка в ръка, с която триеше червения си като чушка нос, а очите му се навлажняваха при злощастните му усилия да се усмихне.

Беше безполезен дотогава, докато държавата не реши, че всички трябва да бъдат изписани от болницата с медицинско осигуряване и застраховка живот — един сам по себе си неразумен жест на щедрост към тяхната предполагаема психическа стабилност. Едновременно с това им предоставиха места за живеене в специален осигурителен център, с цел по-лесното им приспособяване към нормален живот. Застраховката живот се бе оказала пагубна за Мартин Ла Ду.

 

 

Глория седеше на верандата и чакаше Мейл съвсем търпеливо. Вратата беше заключена, но Джон беше някъде наоколо. През прозореца отпред във всекидневната се виждаше един поднос с остатъци от готова храна за микровълнова печка.

Въпросът беше къде държи Манет и децата. Къщата изглеждаше празна. Сякаш никой не живееше вътре. Чувство на безпокойство обхвана Глория. Възможно ли беше вече да се е отървал от тях?

Не. Тя знаеше за Джон и Манет. Беше сигурна, че той ще я задържи поне за известно време.

Глория седеше на стъпалата пред къщата и дъвчеше стръкче трева. Когато Мейл спря колата в двора, тя се изправи и тръгна бавно към него. Така както беше облечена цялата в черно, имаше вид на вещица.

— Как си Джон? — поздрави го тя. Лицето й беше бледо, слабо и изнежено, лице на болен човек.

— Добре. — Джон беше кратък. — Какво става?

— Отбих се да видя как я караш. Имаш ли бира?

Той се загледа за миг в нея и лицето й грейна съучастнически в очакване. Тя знаеше. Джон кимна в отговор.

— Да, разбира се. Защо не влезеш.

Тя го последва в къщата и след като се огледа наоколо, каза:

— Същата стара дупка. — Настани се на стола пред компютрите и се загледа в празните немигащи екрани на мониторите. — Имаш ли нови? Някакви нови игри?

— Приключих с игрите — отвърна Мейл.

Извади две бири от хладилника, подаде едната на Глория. Тя натисна капака, за да я отвори, без да сваля поглед от него.

— Имаш ли някоя от игрите на Дейвънпорт? — попита тя, докато разглеждаше една кутия от софтуера. Вътре имаше сгъната рекламна книжка и три дискети.

— Да-а. — Мейл отпи от бирата си. — Как е главата?

— Добре. — Тя започна да прелиства книжката.

— Още ли си пиеш лекарствата?

— Ъ-ъ, да… понякога. — Тя се нацупи. — Само че ги оставих в апартамента.

— Така ли?

— Да. Не ми се вярва, че ще мога да се върна там.

Каза го, за да подразни любопитството му. Искаше той да я попита защо. Захвърли книжката обратно в кутията и го погледна.

— И защо?

— Ченгетата бяха там — и тя отпи от бутилката с бира. Очите й бяха приковани върху него. — Питаха за теб.

— За мен?

— Ами да. Носеха и скица с твоя портрет. Не знам кой им е казал, че те познавам, но знаеха. Успях да ги разкарам и да се измъкна.

— Господи, сигурна ли си? Сигурна ли си, че не са те проследили?

Мейл погледна през предния прозорец, сякаш очакваше там да види колите на отряда за спешно реагиране.

— Да, сигурна съм. Те са глупаци, беше лесно. И знаеш ли кой беше единият от тях?

— Дейвънпорт.

Глория кимна.

— Да.

— По дяволите, Глория!

— Скочих в един автобус, слязох на осмата спирка, минах пред блока на Джанис и после тръгнах по алеята към Боб, взех назаем ключовете от колата и…

— Каза ли му, че идваш при мен?

— Не. — Тя очевидно бе горда със себе си. — Казах му, че трябва да си пренеса някои неща от училище вкъщи. Във всеки случай успях да взема ключовете, слязох в гаража и изкарах колата. Никой не ме видя, когато излизах.

Той я наблюдаваше, докато говореше и когато приключи, просто кимна.

— Добре. Напоследък си имах проблеми с ченгета.

— Знам — отвърна тя и после изстреля следващото изречение за изненада. — Те бяха тук.

— Тук ли? — Сега вече наистина беше изплашен.

— Един полицай се появи, тъкмо когато дойдох. Проверявали всички ферми в околността. Мисля, че едва ли му се е сторило подозрително след като му казах, че съм ти жена и че двамата живеем тук.

Мейл я погледна внимателно за момент и каза:

— Така ли му каза?

— Да. И той си тръгна.

— Много добре — заяви Мейл с равен глас.

Тя хвана краищата на дрехата си и се поклони престорено и глуповато като клоун, който прави дълбок реверанс.

— Ти си отвлякъл онази Манет и децата.

Мейл беше шокиран от смелостта на това твърдение. Опита се да се съвземе.

— Какво?

— Хайде, Джон, това съм аз, Глория, не можеш да ме излъжеш. Къде ги държиш?

— Глория, аз…

Но тя поклати глава.

— Прибрахме петдесет хиляди долара, спомняш ли си?

— Да.

— Не ни беше зле. Искам да ти помогна да оберем и Манет. Ако ми позволиш да го направя…

— Господи! — Той я изгледа и се почеса по главата.

— Може ли да ги видя? Нали разбираш, мога да си сложа чорап на главата или там нещо. Предполагам, че те не знаят как изглеждаш.

— Глория, не става въпрос за пари — прекъсна я Мейл. — А за това, което тя ми причини през ония години.

Това я спря.

— О! — възкликна тя. — И какво правиш с нея?

Мейл се замисли за малко и после каза:

— Каквото си поискам.

— Боже! Това е толкова… — Тя се размърда в стола си… — толкова перфектно.

Сега вече Мейл се усмихна и каза:

— Ела. Ще ти покажа.

 

 

Вървяха навън към задния двор, когато Глория каза:

— Нали ми каза, че си престанал да мислиш за нея.

— Да, но пак започнах.

— И как така?

Мейл си помисли да не й отговаря, но Глория беше там, вътре заедно с него. Такава зловеща и непривлекателна, тя беше една от малкото хора, които наистина можеха да разберат какво мисли и как се чувства.

— Една жена започна да ми звъни — започна Мейл. — Някоя, която не обича Анди Манет. Не знам коя е, само знам, че е жена. Каза, че Манет продължава да говори за мен, за това какъв съм бил. Каза, че според Манет аз съм имал сексуални мераци към нея и че тя усещала това сексуално излъчване в мен. Звъня ми сигурно петнайсетина пъти.

— Господи, това е доста странно!

— Така е. — Мейл се почеса по брадичката и се замисли. — Най-странното е, че ми се обади тук. Знае кой съм, но не иска да ми каже коя е тя. Това не мога да проумея. Но със сигурност не харесва Анди. Тя продължи да ми натяква и аз започнах да си мисля и съвсем скоро… нали разбираш как става. Както когато в главата ти е влязла някоя песен и не можеш да си я избиеш оттам.

— Разбирам. Както когато броях до хиляда.

Глория беше прекарала една година в броене до хиляда, без да спира. Докато един ден броенето не престана. Не мислеше, че сама беше отговорна за това — нито за началото, нито за края на броенето, но се радваше на тишината, която настъпи в главата й.

— Направо ме побърква — ухили се Мейл.

Докато слизаха надолу по стълбите към мръсното мазе, Глория се досети коя е жената, която звънеше на Мейл. Помисли си да му каже, но после промени решението си. По-късно. Това наистина беше нещо, с което ще може да го държи в ръце, а не просто да си играе. Джон имаше нужда да бъде контролиран в известна степен, за да се поддържа равенството между двамата.

— Построил съм стая — обясни Мейл, като посочи към металната врата на мазето. — Преди е било зимник. Направо щях да умра, докато работех в тая дупка. Трябваше да излизам през десет минути и да тичам навън.

Глория поклати глава. Знаеше за неговата клаустрофобия.

— Отвори я! — каза тя.

 

 

Анди и Грейс бяха използвали закопчалката от сутиена на Грейс, за да се опитат да извадят пирона от гредата над тях. Но само след половин час кожата на пръстите така ги болеше, че те се отказаха да продължат. Но имаха напредък. Вече половин инч от гвоздея се подаваше навън, но Анди си помисли, че вероятно ще им трябва още седмица, за да го извадят. Не вярваше, че разполага с толкова време. Мейл ставаше все по-неспокоен. Можеше да усети демоничните сили, които го разкъсваха, и да види пламъчетата в очите му. Той губеше контрол.

— Никога няма да го измъкнем — каза Грейс. Беше стъпила върху гърнето. — Никога няма да успеем, мамо.

Тя пусна закопчалката, седна върху гърнето и зарови лице в ръцете си. Не заплака. Сълзите и на двете бяха пресъхнали, сякаш се бяха свършили.

Анди клекна до нея, хвана ръката й и започна да я разтрива. Там където беше държала тъничката закопчалка, кожата й беше възпалена и зачервена, прикривайки една по-дълбока синина.

— Трябва да престанеш. Недей да опитваш повече, поне докато възпаленото не мине — и тя погледна нагоре към гредата, като сама разтриваше с палец обелената кожа на показалеца си.

— Ще опитам още малко.

— И без това е безсмислено — каза Грейс. — Той е твърде силен, за да се справим с него. Той е чудовище.

— Трябва да опитаме. Само да можехме да намерим някакво средство…

Чуха трополенето на нечии крака над главите си.

— Идва — извика Грейс, като в същия момент се сви в ъгъла на матрака.

Анди притвори очи за миг, после ги отвори и каза на Грейс:

— Запомни, не го гледай в очите.

Тя се изплю в шепата си, избърса с пръст мръсотията от единия ъгъл и като се пресегна, зацапа с тази смес от слюнка и прах обеленото място в гредата, където Грейс беше човъркала около гвоздея. Сега вече не си личеше. Когато бе доволна от усилието си и когато вече стъпките бяха съвсем близо, тя не можеше рискува да продължи. Анди слезе от гърнето, избута го встрани до стената и седна отгоре.

— Недей да говориш, освен ако той не те попита нещо. Аз ще започна да говоря с него веднага щом влезе. Ясно ли е? Грейс, разбра ли?

— Да. — Грейс се претърколи на матрака с лице към стената и опъна окъсаната си рокля над коленете си.

Мейл се появи на вратата.

— Джон — започна Анди с приглушен глас.

Лицето й беше видимо спокойно. Тя отчаяно се опитваше да изглежда обезверена и апатична. Мейл влезе в стаята и когато Анди се изправи, той я хвана за ръката и тя се повлече след него към вратата.

— Може ли да дойда и аз? — обади се тънкото гласче на Грейс.

Сърцето на Анди се сви.

— Не — каза Мейл.

Той никога не бе поглеждал към момичето и сега Анди бързо се намеси, за да не му даде възможност да се замисли:

— Кой е с теб, Джон?

— Една стара приятелка от лудницата.

Мейл я избута през вратата, излезе след нея, затвори вратата и заключи. На горния край на прашната стълба беше застанала жена, облечена цялата в черно. В едната си ръка държеше дълга тънка пръчка от дърво. В другата ръка беше стиснала за гърлото една бирена бутилка.

Вещица — помисли си Анди. — Палач.

— Не мога да повярвам, Джон. — Жената дишаше учестено.

Тя приближи и мина зад гърба на Анди, като я оглеждаше отгоре до долу, като че ли беше някакъв манекен.

— Често ли я биеш?

— Не. През повечето време я чукам.

— Тя дава ли ти, или го правиш насила?

Жената стоеше само на няколко сантиметра и Анди можеше да усети дъха й и киселия мирис на бира.

— Просто го правя — каза Мейл. — Когато ми се противи, я удрям от време на време.

Анди стоеше между тях и се чувстваше глупаво, защото не знаеше какво да прави.

— Опитвам се да не й счупя нещо. Обикновено й удрям шамари. Ето така.

И той зашлеви силно Анди през лицето. Тя падна, но не загуби съзнание. Почти всеки път, когато я извеждаше от стаята, той я удряше и тя се бе научила как да предугажда удара. Като се отместваше съвсем леко, едновременно с движението на ръката, силата на удара се омекотяваше. С падането всичко онова, което го караше да я удря сякаш се изпаряваше. Понякога дори й помагаше да стане. Но този път не го направи. Този път стоеше надвесен над нея заедно с жената в черно.

— Донесъл съм въже — каза той на Анди и й показа сгънатото на няколко ката жълто найлоново въже, подобно на това, което използват при карането на водни ски. — Вдигни си ръцете! Не ставай! Просто си вдигни ръцете!

Анди направи това, което й каза и той завърза двете й ръце през китките. Въжето беше здраво и се вряза в кожата й.

— Джон, не ми причинявай болка — промълви Анди, колкото се може по-внимателно.

— Няма.

Прекара въжето втори път през сгъвките на китките й, провеси го през една кука на тавана и издърпа свободния край, докато ръцете на Анди не се вдигнаха над главата й, после го завърза.

— Готово — обърна се Мейл към Глория. — Точно както искаше.

— Боже! — възкликна Глория.

Тя заобиколи Анди. Анди се извърна заедно с нея, за да я наблюдава.

— Не се обръщай или наистина ще си го получиш — озъби се жената.

Анди спря и затвори очи. След миг тя дочу бързо, кратко изплющяване във въздуха и в същия момент клонът я удари през гърба. По-голямата част от удара беше омекотена от роклята й, но я заболя и тя извика. Изви се далеч от другата жена.

Гласът на Глория беше възбуден и оживен.

— Боже! Можеш ли да й махнеш роклята? Искам да я шибам през гърдите.

— Ами, давай — каза Мейл. — Тя нищо не може да ти направи.

Глория тръгна към Анди и се пресегна към блузата й.

— Трябваше да й махнеш дрехите. Сега ще трябва да ги разпорим с ножа, а също и тези на детето…

Мейл се бе приближил зад гърба й и третото парче от въжето беше в ръцете му. Хвърли го около врата на Глория и го стисна силно. Въжето се вряза в гърлото й и тя се опита да се извърне, за да го хване. Очите й се изцъклиха точно пред лицето на Анди. Анди се опита да се извърне и да не гледа, но Мейл изкрещя:

— Не, гледай сега! Гледай!

Тя се обърна. Сега езикът на жената беше излязъл от устата й и тя затанцува по пода, краката й трополяха по земята, ръцете ръкомахаха във въздуха, после се вкопчиха във въжето и пак заудряха въздуха.

Мускулите по лицето и по ръцете на Мейл бяха изпъкнали, докато увиваше здраво въжето и едновременно крепеше тялото на жената. Накрая той само държеше отпуснатото тяло като марионетка на конци, държеше и държеше, докато пикочният й мехур не се изпразни и стаята се изпълни с миризма на урина. Продължи да я държи така още десетина секунди, но сега вече наблюдаваше лицето на Анди.

Анди гледаше почти безучастно, усещането за страх се бе стопило в нея заедно с последните й сълзи. Беше си представяла как Джон Мейл убива нея или Грейс по подобен начин. Анди сънуваше Дженевиев, но не у дома, а заровена някъде в гроб, облечена в рокличката си от първия учебен ден. Затова убийството на Глория й се струваше почти незначително.

Мейл отпусна въжето и Глория падна по лице на пода с широко отворени очи, без дори да потрепне, когато тялото й се удари в цимента. Мейл притисна гърба й с коляно, затегна отново въжето, задържа го за секунда, после го върза на моряшки възел, изправи се и изтри ръцете си една в друга.

— Създаваше само проблеми — каза той, като погледна надолу към тялото. После се усмихна на Анди. — Виждаш ли? Аз се грижа за теб. Тя щеше да те съдере от бой.

Анди все още стоеше с високо вдигнати ръце.

— Болят ме раменете — оплака се тя.

— Наистина ли? Кофти работа. — Мейл мина зад нея, обви ръце около кръста й, притисна зъби до рамото й и погледна надолу към тялото. — Мисля, че това е една доста… — търсеше подходяща дума и се сети за това, което беше казала Глория — доста перфектно свършена работа.