Джон Сандфорд
Жертви на безумието (17)

17

Андерсън провери Глория Кросби в щатската картотека, като започна с шофьорската книжка, за да разбере възрастта й, после направи справка в националния компютърен регистър на престъпленията — два пъти задържана по обвинение в кражба от магазините на Уолгрийн — а след това прочете и съдебните заключения към системата на здравеопазването. Кросби посещавала клиники и се подлагала на лечение откакто била тийнейджърка. Живеела в Норт Оукс — беден крайградски квартал, северно от Сейнт Пол.

— Ще трябва да изпратим хора там — каза Андерсън, който тъкмо подаваше глава през вратата.

— Аз не възнамерявам да правя нищо друго, освен да седя тук и да си чета — заяви Лукас, като смъкна краката си от чекмеджето на бюрото, където ги бе качил. — Слоун още ли се мотае?

— Пиеше си кафето в отдела.

 

 

Лукас и Слоун се качиха в колата на Лукас. Слоун шофираше бързо.

— Надявам се, че Глория не е подплашила нашия човек — каза Лукас. — Ако той си помисли, че хората вече знаят…

Слоун изръмжа нещо в отговор, докато сменяше скоростите, и поршето подскочи по неравния път към Норт Оукс.

— Ако аз бях на мястото на Глория — каза той, — щях много да внимавам. Ама наистина да внимавам.

Откриха адреса, който търсеха — малка дървена къща, боядисана в червено, която изглеждаше странно сред другите големи къщи. Беше разположена на нисък хълм и имаше двор, ограден с дъсчена ограда.

— Направо отпред ли да паркирам?

— Да.

Колата изскърца по алеята за коли. Слоун натисна спирачките и в следващия момент те вече бяха навън. Лукас тръгна да заобиколи отзад. Там, където земята е била изложена на пряка слънчева светлина, тревата беше напълно изсъхнала, въпреки че това лято не беше толкова горещо и сухо. На по-сенчестите места растяха високи, неподрязвани бурени.

Слоун отиде до входната врата, мина покрай един прозорец със спуснати завеси, спря се, надникна през една пролука между пердетата, но не видя никой. Натисна звънеца.

 

 

Мерилин Кросби беше слаба, прегърбена жена с посребрени коси и подозрителен поглед. Лицето й беше белязано от безпокойство. Тя застана на вратата, като с едната си ръка стискаше ревера на палтото си.

— Нито съм я виждала, нито съм я чувала от миналата пролет. Искаше пари. Дадох й седемдесет и пет долара. Вече не сме така близки.

— Трябва да поговорим — каза Слоун с плътен успокоителен тон на гласа. — Може би се е забъркала с мъжа, който отвлече Манет. Искаме да научим колкото е възможно повече за нея, например, кои са приятелите й.

— Ами…

Жената говореше с нежелание, но накрая отвори вратата и отстъпи назад. Слоун я последва.

— Тя не се укрива тук, нали? — попита той.

— Разбира се, че не — намръщи се Кросби. — Не бих излъгала полицията.

Слоун я погледна и кимна.

— Добре. Къде е задната ви врата.

— Там, през кухнята… Но защо?

Слоун прекоси кухнята, в която миришеше на престояло кафе на зърна и плесенясали картофи, и отвори задната врата.

— Влизай Лукас.

— Значи сте ме обградили? — Кросби изглеждаше обидена.

— Наистина трябва да открием дъщеря ви — каза Слоун, когато Лукас влезе вътре. — Затова нека да поговорим. Съпругът ви вкъщи ли е?

— Той почина — каза Кросби, като се обърна и тръгна навътре. Слоун и Лукас я следваха по петите. Тя ги въведе в тъмна всекидневна с раздърпан килим и спуснати завеси. По телевизията вървеше „Колелото на късмета“. Върху малка масичка в ъгъла беше поставена нощна лампа, а до нея някаква зелена бутилка. Госпожа Кросби се настани в едно тапицирано кресло и вдигна крака върху масата.

— Беше излязъл да отреже един изсъхнал клон на ябълката. Завило му се свят и така си отиде — и тя щракна с пръсти. — Имаше седемдесет хиляди долара от застраховка и това беше всичко. Но аз нямам право да получавам пенсията му, докато не стана на петдесет и седем.

— Това е истинска трагедия — каза Слоун.

— Беше преди три години, а ми се струва, че е минал месец — каза госпожа Кросби и погледна към Слоун. — И знаете ли какви бяха последните му думи? Каза ми: „Боже, чувствам се ужасно“. Как ви се струва?

— Поне е бил искрен — промърмори Лукас.

— Какво? — Тя го изгледа с видимо подозрение.

Слоун се извърна настрани така, че Кросби да не може да види лицето му и направи гримаса, като завъртя очи. Лукас влизаше в ролята си.

— Виждали ли сте този човек? Може и да е бил по-млад, когато е идвал тук — попита Слоун, като се обърна към Мерилин Кросби. Той й подаде скицата с портрета, тя го разгледа набързо и после каза:

— Може би. Миналата зима, струва ми се, идваха у дома. Но косата му беше друга.

— Имаше ли още някой с тях?

— Не, бяха само двамата — отвърна тя и му върна скицата. — Отбиха се само за минута. Той изглеждаше едър и як мъж, с някакво злобно излъчване, като че ли всеки миг можеше да посегне и да те удари. Не беше от тези с които Глория обикновено се появяваше.

— А те какви бяха?

— Предимно скитници. — Гласът на госпожа Кросби прозвуча безизразно. — Безделници, които нищо не правеха — после прошепна поверително на Слоун: — Знайте, че Глория е луда. Наследила го е от семейството на баща си. В рода им имало и други луди, макар че аз разбрах едва когато се оказа твърде късно.

— Ще ни трябват имената на всичките й приятели — каза Лукас. — Приятели или роднини, към които може да се обърне за помощ, който и да е. Лекари…

— Не познавам такива. Всъщност има един лекар…

— Обявена е награда за информацията, която ще помогне за залавянето на похитителя. Петдесет хиляди долара.

— Наистина ли? — Мерилин Кросби засия. — Ами да отида да донеса нещата, които е оставила тук. Или може би ще искате да се качите и сами да погледнете в стаята й. Вие по-добре си знаете какво да търсите.

— Това би било чудесно — каза Слоун.

Спалнята на Глория Кросби беше тясна, с един-единствен прозорец, легло, малко бюро от борово дърво и подобен бюфет. Бюфетът беше празен, но по бюрото се виждаха всевъзможни ученически тетрадки, касети, гумички, счупени моливи, пастели, значки от рок концерти, рисунки, календарчета и още значки.

— Обичайните неща — заключи Слоун.

Той прегледа всичко. В началото Лукас му помагаше, но после откри Мерилин Кросби да пие от някаква бутилка вино в кухнята и от нея разбра името на последния лекуващ лекар на Глория. Той провери името в телефонния указател, преписа адреса и се обади на Шерил, която се опитваше да се свърже по телефона с пациентите от университетската клиника.

— Провери всяко име, до което можеш да се добереш — каза той.

Върна се в стаята и се излегна на леглото на Глория Кросби — тясно, хлътнало единично легло, което освен това беше и по-късо с пет-шест сантиметра. На стената имаше плакат с изрисуван зъб, на който пишеше с грижливо изписани печатни букви „Здрасти! Аз съм Глория“. Зъбът танцуваше върху червена линия, която би могла да бъде и инфектиран венец.

— Дотук открих три имена — каза Слоун, като кимна към купчината вехтории на бюрото. Вече беше прегледал половината. — От гимназията са.

— Дано да имаме повече късмет с аптеката. Рано или късно ще й се наложи да отиде там.

Лукас се изправи.

— Трябва да проверим клиниките, в които е била, и да направим списък на пациентите, които са били там по същото време, а след това да го сверим с имената на пациентите на Манет.

— Андерсън вече се е заел с това — отговори Слоун.

— Наистина ли? — Лукас се отпусна пак на леглото и притвори очи.

— Спиш ли? — попита след малко Слоун.

— Мисля.

— За какво мислиш?

— Мисля, че си губим времето, Слоун.

— А какво друго можем да направим?

— Не зная.

Когато вече си тръгваха, Мерилин Кросби се показа на вратата на кухнята. В ръката си държеше голяма водна чаша с нещо, което приличаше на вода, но тя го пиеше като вино.

— Открихте ли нещо?

— Не.

— Ако… дъщеря ми се обади, нали разбирате, ако иска още пари или нещо друго и ако аз ви свържа с нея, кой тогава ще получи наградата?

— Ако ни свържете с нея и тя ни даде информацията, която ни трябва, наградата отива при вас.

— Знаем, че тя познава този човек. Трябва само да каже името му.

— Оставете ми номер, на който бързо да ви намеря — каза Мерилин Кросби и отпи една глътка от чашата. — Ако ми позвъни, веднага ще ви се обадя. За нейно добро.

— Точно така — каза Лукас.

Отново Слоун застана зад волана. Лукас се отпусна на предната седалка и се загледа през прозореца, докато минаваха покрай дворове с дървета по пътя към портата.

— Слушай — проговори накрая Лукас. — Познаваш ли новата мацка от „Връзки с обществеността“? Аз самият съм я виждал само няколко пъти.

— Да, зная я.

— Тя може ли да бъде дискретна?

— Да. Защо? — Слоун сви рамене.

— Искам да пусна един материал за моята компания, но не искам да ходя и да моля някой да го направи. Предпочитам тая мацка да разгласи идеята и журналистите от телевизията сами да дойдат при мен.

— Не знам — поколеба се Слоун. — Това си е частен бизнес. Какво си намислил?

— Нашият човек, който и да е той, всъщност е доста интелигентен. Така ли е?

— Така е.

— И играе на компютърни игри. Бих се обзаложил, че е компютърен маниак. Поне деветдесет процента от мъжете играчи са такива — обясни Лукас.

Той зяпаше безцелно през прозореца, като си мислеше за Айс, програмистката, която работеше при тях.

— Приятелката му познава моите игри, защото каза, че били скапани. Така, че си мисля какво би станало, ако по телевизията и във вестниците излязат истории за това как моите момчета разбиват тоя кучи син. Чудя се дали би се заинтересувал да надникне. Нали разбираш, да се промъкне в сградата. Как ли ще реагира, ако към него се обърне жена с доста модерен външен вид.

— Звучи малко плоско — отговори Слоун. — А и след онази радиошегичка, ще бъде подозрителен. Но не е изключено и да клъвне.

— Ще говоря тогава с мацката. Да видим дали ще излезе нещо.

— Престани да я наричаш „мацка“. Изнервяш ме, като приказваш така. Тя си носи отварачки за консерви в чантата — каза Слоун.

— Добре.

Слоун караше твърде бързо през потока от коли, а когато Лукас отпусна глава назад, той включи радиото на някаква станция за кънтри музика и те се заслушаха в Ханк Уилямс. Тогава Лукас каза:

— Имам чувството, че главата ми е пълна с памук.

— Какво?

— Нито една мисъл не минава през нея.

Той подмяташе нещо в ръката си и когато погледна надолу, видя, че бе сложил пръстена на палеца си. В същия момент и Слоун го забеляза.

— Ще й направиш ли предложение, или не?

— Всеки път, когато се прибирам вкъщи, тя вече е заспала — каза Лукас. — Когато се събудя, вече е излязла.

— Ти си полицай. Знаеш, че нещата са такива. Тя е достатъчно умна, за да разбере. Ти поне не работиш на смени.

— Проблемът е в тоя завързан случай — каза Лукас, вдигна пръстена срещу светлината и погледна камъка. — След като всичко приключи, ще можем да се върнем към що-годе нормален живот.

 

 

Лукас обсъди идеята с шефката и после говори с Анита Сегундо, отговаряше за връзките с обществеността.

— Не съм сигурен дали трябва да им кажем, че всичко е скалъпено, и че те ни помагат да хванем похитителя, или просто да им пробутаме историята — каза Лукас.

— Няма да е честно просто да им я пробутаме, но аз тъкмо това ще направя. — Сегундо беше тъмнокоса жена с гладка кожа, с матов тен на лицето и големи черни очи. Говореше с лек тексаски акцент, като изяждаше буквите, подобно на някоя каубойка от телевизията.

— За колко време ще се справиш? — попита Лукас.

— Мога да подхвърля на телевизионните станции идеята и всички ще заподскачат около мен. Вестниците разбира се ще захапят веднага след телевизията.

— Дай ми един час — каза Лукас — и после разгласявай.

 

 

Лукас откри Бари Хънт да преговаря с купувачите, измъкна го оттам и му разясни накратко основната идея. Хънт се замисли за кратко и после кимна.

— Не виждам никакъв проблем, ако, разбира се, наоколо има достатъчно ченгета, които да ни пазят.

— Полицаи ще има. Проблемът обаче е, че планът може и да се провали — каза Лукас.

— Нямах това предвид — каза Хънт. — Искам да кажа, че каквото и да стане, ние не губим нищо. Без значение дали ще заловим тоя тип, ние просто ще използваме историите, ще ги пуснем на видео и на печат и това ще е част от рекламата. Нали разбираш, цялата тая работа с преследването на един побъркан злодей, който отвлича жени и деца, и т.н.

— Ъ-хъ. — Лукас се почеса по главата.

Беше наел Хънт, за да мисли именно по този начин.

— Добре. Слушай тогава. Искам Айс да ни представи пред журналистите от телевизията.

Хънт го изгледа внимателно за момент и каза:

— Мисля, че залагаш повече, отколкото очакваш, но имаш право, ако можем да разчитаме на подкрепата на полицията.

Програмистите бяха на мнение, че идеята е велика. Айс почти заподскача от радост, когато Хънт й каза, че тя ще представи историята. Идеята съвпадаше с чувството й за хумор.

— Чуйте ме сега, момчета — и Лукас започна да обяснява ентусиазирано. — Не трябва да пресилваме нещата, в противен случай те ще се усетят. И после ще ни прецакат, защото журналистите не обичат да ги баламосват. И което е още по-лошо, този тип, тоя долен мръсник също може да се досети. Той не е глупак. Ще трябва да играем открито или поне да се преструваме. Всичко трябва да изглежда добре. Затова хайде да се опитаме да не… — Лукас не довърши.

— Какво? — попита някой.

— Е, преиграваме.

— Ето какво можем да направим — въодушеви се Айс. — Можем да преработим портрета, който ни раздаде и да направим от него стотина различни варианта на външния вид на тоя тип. Можем да се справим за час, като използваме една от оформителните програми. После ще ги покажем на телевизионните журналисти. Ще бъде много визуално…

— Направете го — окуражи я Лукас. — Мислех си, когато се опитвахме да го хванем, като засечем откъдето се обажда… — и Лукас им обясни за работата на ФБР и техните действащи екипи по откриване и засичане на разговори. — Използваха наистина сложна техника. Може пък в нея да има нещо.

— Добре, а какво ще кажете за това — обади се друг от програмистите, ниско червенокосо човече, което се разхождаше с по един молив зад двете уши. — Ще сканираме картата на Дакота, после ще програмираме местоположението на хеликоптерите и ще нанесем на графиката допълнително сигналната честота, за да изглежда така, сякаш определяме точно откъде идват сигналите на картата.

— Можеш ли да го направиш? — попита Лукас. — Искам да кажа наистина да го направиш?

Програмистът сви рамене.

— Откъде да знам. Може би, ако разполагаме с необходимата информация. Но си мисля по-скоро, че ще е по-добре, нали разбираш, да пуснем една анимация на журналистите от телевизията.

— Божичко, мога да си го представя! — въодушеви се Айс. — Ще направим целия екран кървавочервен — и тя погледна към Лукас. — Ще изглежда страхотно. Ще налапат въдицата!

— Нали точно това искаме — каза Лукас. — Ще ги заблуди поне за няколко дни.

В този момент портиерът влезе в работната зала, огледа се за Хънт и го забеляза да седи на края на една работна маса.

— Бари? Обадиха се от трети канал. Искат да направят репортаж.

Хънт подскочи от пейката.

— Колко време ще ви трябва, момчета?

Айс се огледа наоколо.

— Ще са ни необходими няколко часа, за да подготвим всичко.

— Ще се справите ли до утре сутринта?

— Няма проблеми — отвърна Айс.

— Прекрасно — заключи Лукас.