Джон Сандфорд
Жертви на безумието (16)

16

Лукас взе папката и вдигна телефона.

— Лукас Дейвънпорт.

— Ало, ъ-ъ… аз съм играч. — Гласът на жената беше внимателен, малко неясен. Изреченията й звучаха като въпроси. — Казаха ми, че трябва да говоря с вас?

Лукас беше нетърпелив. Чакаше да му се обадят от лосанджелиския отдел с информация за Франсис Ксавиер Питър, актьора-подпалвач.

— Мисля, ъ-ъ, че съм виждала човека на снимката — каза жената. — Няколко пъти играхте на „D & D“ в къщата на онова момиче? В Динкитаун?

Лукас се изправи.

— Знаете ли как се казва или къде живее?

— Не, но той беше с това момиче и ние бяхме в нейната къща, така че тя го познава.

— Сигурна ли сте?

— Нямаше да съм сигурна, ако не бяха очите му. Очите са същите, но устата е различна. Но очите са съвсем точни. И той наистина беше играч, добър „господар на тъмницата“, знаеше всичко. Но в него имаше нещо плашещо. Наистина смахнато. И от това, което момичето спомена, си помислих, че вероятно е бил подлаган на терапия.

Лукас погледна часовника си.

— Къде се намирате? Бих искал да дойда и да поговорим.

Той си записа на един лист.

— Идваш ли, Слоун?

Слабичкият мъж взе якето си, беше в нов нюанс на кафяво.

— Къде отиваме?

Лукас му обясни всичко по пътя.

— Звучеше искрено. Не мисля, че ни баламосва.

Жената живееше в общежитие срещу университета на I-494. Лукас паркира сивия плимут в района за пожарни коли и двамата влязоха вътре, следвайки една руса ученичка в къса пола и спортно яке. Спряха заедно пред асансьора. Слоун и Лукас наблюдаваха момичето с крайчеца на очите си. Беше много красива, с кръгли сини очи и чип нос, почти естествена. Момичето съсредоточено изучаваше номерата над вратата на асансьора. Никой не говореше. Асансьорът пристигна, те се качиха и тримата и се вторачиха в мигащите цифри над вратата.

Жената слезе на третия етаж, обърна се и се усмихна. Вратите се затвориха и Слоун каза:

— Според мен се усмихна на мене.

— Какво? Мисля, че се усмихна на мен.

— Глупости, ти просто застана пред мен, това е.

Синди Макферсън, която се занимаваше с игри, изглеждаше объркана и приличаше на някаква млекарка от Уисконсин. Беше едро момиче с прекрасен тен, приятна провинциална усмивка и се обличаше в черно от главата до петите. На врата си носеше звезда със седем лъча, окачена на кожена връвчица.

— Колкото повече гледах снимката, толкова повече се убеждавах, че е той.

Тя седеше в края на дивана, вероятно купен от Армията на спасението, и разговаряше предимно с ръцете си. Лукас имаше чувството, че под тези черни дрехи се бе скрил някой бивш баскетболист от училищния отбор.

— Имаше нещо особено в лицето му — като лице на койот — с тези присвити очи и високи скули. Можеше да изглежда доста секси, но сякаш нещо липсваше. Някак не беше привлекателен. Предполагам, че на Глория обаче й се е сторил доста привлекателен. Тя си играеше с него.

— Тази Глория — попита Лукас — как е цялото й име?

Тя повдигна рамене.

— Не зная. Виждала съм я с разни хора по местата, където и аз ходя. Но не ми е добра приятелка. Преди няколко години имаше разни купони в индустриалния парк нагоре към 280-ти район. Там се запознахме. После я видях в Динкитаун, а преди няколко месеца я срещнах пак и тя каза, че започвали игра. Така че аз отидох и той се оказа „господарят на тъмницата“.

— Можеш ли да ни покажеш това място? — попита Стоун.

— Разбира се. А името на Глория е на пощенската кутия. Спомням си, че тя погледна в пощата, преди да се качим по стълбите. Там пишеше Глория някоя си…

Динкитаун беше малък търговски център в съседство до студентското градче на Университета в Минесота. В двуетажните и триетажните постройки се продаваха дрехи, готова храна, компактдискове, лекарства и ксерокопия. Опитваха се да паркират на заден, когато Макферсън посочи с ръка към другия край на улицата.

— Ето я! Това там е Глория. А това е блокът, в който живее.

Глория беше слаба жена с увиснали рамене и също като Макферсън носеше амулет. Но докато лицето на Глория беше открито, с мек прасковен цвят на кожата, Глория беше с матова кожа и навъсено, притворено лице с предпазливо изражение също като на лисица.

— Почакай ни тук или отиди да си вземеш сандвич — каза Лукас на Макферсън. — Може да ти зададем още въпроси.

Двамата със Слоун успяха да преминат през потока от коли и се втурнаха през отворената входна врата. Глория тъкмо заключваше пощенската си кутия и от устата й висеше един зелен плик със сметката за електричеството.

— Глория? — Лукас й препречи пътя.

Тя извади плика от устата си.

— Да?

— Ние сме от полицията и…

— Бихме искали да ни помогнете — довърши Слоун.

Глория Кросби можеше да бъде красавица, но не беше. Беше мърлява, малко мръсна и лицето й непрекъснато изглеждаше навъсено. Тя с нежелание ги отведе в апартамента си на последния етаж.

— Работя върху една курсова работа и затова нямам време да почистя — оправда се тя.

Когато вратата се отвори, отвътре ги лъхна миризмата на доматена супа, перушина, примесена с мирис на тютюн и марихуана.

— Значи пушиш от време на време, а? — обади се развеселено Слоун.

— Аз, не-е. — Говореше почти забавено. — Марихуаната те прави по-глупав, а човек и без това си е глупав. Някои хора си избират да пушат, но аз им казвам „Окей, но аз не пуша“.

— Тук е доста поодимено — продължи Слоун.

— Няколко познати се отбиха снощи и пушиха — обясни Глория, някак вяло. — Аз обаче не пуших.

— Но не мислиш, че това е нещо лошо?

— Не. А вие?

Лукас сви рамене, а Слоун избухна в смях.

— Преди около два месеца сте играли на „D & D“ с още пет души. „Господарят на тъмницата“ е бил този мъж тук. Искаме да разберем как се казва. — И той й подаде едно копие от портрета.

Кросби го взе и дълго го разглежда. После сбърчи вежди.

— Ами… не е този, но знам за кого говорите. Приличат си, но очите не са същите. Казва се Дейвид.

Тя отпусна ръце, приближи се до един от прозорците и погледна навън към улицата. Беше хванала с ръка долната си устна.

— Какво? — попита Лукас.

Тя му направи знак да замълчи и продължи да се вглежда в улицата. След малко каза:

— Дейвид… Елърс. Е-Л-Ъ-Р-С. Боже почти бях забравила. Виждате колко държа на връзките си с мъже.

— Знаете ли…?

— Как разбрахте за играта? — попита жената, като се обърна да ги погледне.

Изглеждаше заинтересована и същевременно напълно безразлична и Лукас се замисли дали не е на някакви наркотици.

— Аз самият съм в бизнеса с игри, освен че съм ченге.

— Дейвънпорт — каза тя, като посочи с пръст към него и това беше първият проблясък на някаква емоционалност.

— Да.

— Правил си разни смотани игри, преди да се захванеш с компютрите. Но компютърните ти игри си ги бива.

— Благодаря — отговори сухо Лукас. — Знаеш ли къде живее?

— Той е отвлякъл оная мацка Манет, нали?

— Проверяваме тази възможност.

— Мисля, че сте подгонили не когото трябва. Дейвид е от Кънектикът и пътуваше за Калифорния.

— Имам чувството, че доста добре го познаваш — каза Лукас.

Тя изпусна една въздишка и се отпусна на стола.

— Остана у нас около седмица и ме чукаше всеки ден. Но не се задържа повече.

— Каква кола имаше?

На лицето й се появи нещо средно между усмивка и гримаса.

— Един комарджия, който пътува към Калифорния. Ти как мислиш?

Лукас се замисли за момент и после каза:

— Харлей.

— Именно, караше Харлей Дейвидсън, спортен модел. Опита се да ме баламоса. Каза, че с удоволствие щял да ме вземе със себе си, но че парите му трябват, за да смени мотора за по-добър. Казах му да дойде и да ме вземе след това.

Тя не му каза много за Дейвид Елърс. Запознали се в „Макдоналдс“, където тя спорела с някакви хора за „Мист“. Нямало къде да остане, а й се сторил симпатичен и тя го попитала дали не иска да отседне у тях. И той останал там една седмица.

— Не исках да си отива. Беше страстен. Каза, че идвал от Кънектикът. Техните имаха пари, струва ми се от застраховки или нещо си там. Май че беше Хартфорд.

— Какво ще кажеш — попита Лукас, когато вече бяха на улицата.

Макферсън се беше запътила към тях. Ядеше чийзбургер и носеше хартиена чинийка от „Макдоналдс“.

— Не зная — отвърна Слоун. — Ако ни лъже, значи се справя доста добре. Но не ми звучеше и като истина. Тия наркомани, трудно е да ги разбереш. На тях им липсва чувството за страх.

Стигнаха до колата заедно с Макферсън. Тя им предложи картофки и малко се подразни, когато Слоун си взе.

— Какво стана? — попита тя.

— Каза, че той просто минавал оттук.

Лукас й обясни накратко.

— Каза, че името му било Дейвид Елърс, идвал от Калифорния и пътувал за западното крайбрежие.

Макферсън тъкмо беше отхапала една голяма хапка от чийзбургера си, когато изведнъж престана да дъвче, погледна през страничния прозорец на колата, поклати глава, после продължи да дъвче, преглътна храната, облиза устните си и каза:

— Като спомена Калифорния ми хрумна… че го питах дали познава един мой приятел Дейвид, защото и двамата бяха родом от един град, Уейзапа. Но той каза, че е ходил в частно училище и не го познава.

— Уейзапа? — повтори Слоун.

— Напълно съм сигурна.

— Глория каза, че името му било Дейвид.

— Не, не е. Щях да го запомня. Нали разбирате, двама души от един и същи град, на еднаква възраст и двамата да се казват Дейвид.

Слоун въздъхна и погледна към Лукас.

— Господи, не е ли срамно, че младите хора така ни лъжат в наши дни!

— И старите също. А и тези на средна възраст.

Лукас се обърна към Макферсън.

— Да вървим да видим дали ще си спомни за него.

— Господи, никак не обичам да ме виждат с ченгета.

— На това ли са те учили в училището? — попита я Слоун, докато излизаха от колата.

— Не, учеха ме, че като се загубя, трябва да намеря полицай. Затова като пристигнах в училището и се загубих и помолих едно ченге да ми помогне, той ми предложи да ме заведе у дома си.

— Трябва да е бил някой от Сейнт Пол — предположи Лукас. — Хайде да вървим!

Те отново изкачиха стъпалата, но когато почукаха на вратата на Глория, никой не им отвори.

— Може би е отишла на гости — предположи Слоун.

Но на никой не му се вярваше. Сградата беше потънала в тишина и нищо не помръдваше. Лукас отиде до края на коридора и погледна през прозореца.

— Има аварийна стълба.

Стара желязна стълба се спускаше надолу по фасадата на сградата. Слоун провери прозореца и той се отвори.

— Прозорецът е отключен отвътре. От него може да се излезе отзад.

Надвеси се надолу. Не се виждаше нищо, което да се движи.

— Тя се опитва да ни се изплъзне — каза Слоун.

— И го познава… — отвърна Лукас. — Мини от тази страна.

Слоун хукна по стълбището, докато Лукас се измъкна през прозореца и се спусна надолу по стълбата. Когато стигна до приземния етаж, трябваше да балансира, за да се придвижи по малка асфалтова пътека между стената и съседната сграда. Пътечката беше пълна с фекалии, парчета хартия, няколко бутилки от вино и една огъната на две ръждясала табелка с надпис „недвижима собственост“.

Лукас погледна към улицата и после към алеята, която извиваше зад блока. Ако е излязла на улицата, щяха да я видят. Спусна се в посока към алеята, като прескочи разни кучешки фъшкии и една купчина, която приличаше на отпадъци от котешка тоалетна. В края на пътеката се виждаше задната врата на пицария и един прозорец. Зад прозореца седеше някакво момче и миеше чинии в умивалник от неръждаема стомана. Лукас отиде до вратата и я бутна навътре. Една жена пушеше, приведена над тезгяха. Момчето вдигна очи към него.

— Хей — извика тя, като се изправи, — не може да…

— Аз съм полицай — каза Лукас. — Някой от вас да е видял една жена да слиза по аварийната стълба на отсрещната сграда? Преди около пет минути?

Жената и миячът на чинии се спогледаха и после момчето каза:

— Мисля, че да. Кльощава, облечена в черно?

— Точно тя. Видяхте ли накъде отиде?

— Натам! — посочи момчето.

— Бързаше ли?

— Да. Изглеждаше така, сякаш подтичваше и носеше нещо като голям сак, като торбите от пералнята. Сви зад ъгъла. Какво е направила?

Лукас ги остави, без да им отговори и изтича до ъгъла. Там имаше автобусна спирка, но не се виждаше никой, който да чака. Пресече улицата тичешком, втурна се в една хлебарница, моментално извади значката си за да я покаже и попита за телефон. Един мъж, целият посипан с брашно, го заведе отпред и му показа телефона, окачен на стената. Лукас позвъни на диспечерите.

— Възможно е да е взела автобуса или да се движи пеш. Завардете всичко. Търсим висока бледа жена на около двайсет и пет години, облечена в черно, вероятно бърза и носи някаква чанта. Възможно е да е сак. Проверете дали има регистрирана кола на нейно име.

Като излезе на улицата, Лукас се огледа в двете посоки. Видя три-четири жени, облечени в черно. Може би една от тях беше Кросби. Но когато жената се обърна, за да пресече, Лукас, който тичаше след нея, разбра, че е сбъркал. Един полицай профуча с колата си и спря наблизо. Две момчета го гледаха от един прозорец. Лукас се обърна. Наоколо беше пълно със студенти. Много от тях носеха черни дрехи.

Лукас се върна към входната врата на кооперацията. Слоун се задаваше откъм ъгъла от другия край на улицата. Той поклати отрицателно глава и като си свали шапката и приглади косата си назад, каза:

— Не видях нищо.

— По дяволите, стана също като в игралната зала, а бяхме толкова близо — и Лукас присви палеца и показалеца си, за да покаже колко близо са били. Той погледна към сградата. — Да видим дали няма домоуправител.

На едно табло, покрито със стъкло, имаше указател на сградата. Домоуправителят живееше в 3А. Жена му ги изпрати в избата и те го откриха да работи над едно хвърчило във вид на кутия.

Лукас му обясни какъв е проблемът.

— Имате ли ключ?

— Разбира се. — Домоуправителят говореше със силен немски акцент. Той оправи още нещо по хвърчилото, заздрави една сглобка с помощта на скоба и каза: — Елате, оттук моля.

Дори не им поиска разрешително за обиск.

Макферсън ги чакаше в коридора пред стаята на Глория.

— Можеш ли да си вземеш такси? — попита Лукас.

— Ами…

— Ето ти двайсет долара за таксито и за вечеря — каза той и подаде една банкнота. — И благодаря. Ако се сетиш за още нещо, обади се.

— Имам телефона ви — каза тя.

Домоуправителят ги пусна в апартамента на Глория. Те огледаха набързо стаите и Лукас усети, че нещо го тревожи. Беше видял някакъв предмет, но не знаеше точно какво. Нещо, което беше забелязал. Но какво? Докато говореха с Кросби ли? Не. Току-що го беше видял. Огледа се, но не откри нищо. Помисли си, че остарява.

— Познавате ли някои от приятелите й? — попита Лукас със слаба надежда.

Немецът сви рамене, с пресилено подчертан френски маниер и после отговори:

— Аз ли? Не.

Почукаха на всяка една от вратите на сградата, придружени от домоуправителя. Много малко хора си бяха вкъщи и никой от тях не я бе видял. Появиха се двама патрулни полицаи и Лукас им каза да вървят с домоуправителя.

— Той има право да влиза в апартаментите, затова няма да ви е нужно разрешително. Проверете всеки апартамент поотделно. Не разхвърляйте нищо, просто проверете за момичето. И погледнете под леглата — извика той след тях, докато се отдалечаваха.

— Добре, шефе — отвърна единият от тях с нотка на раздразнение в гласа.

Лукас се намръщи и се обърна към Слоун.

— Намери възможно най-добрата снимка и я изпрати в отдела да я размножат. Нека Роузмари да я даде на пресата.

— А ти какво ще правиш? — попита го Слоун.

— Ще обърна това място с главата надолу да видя какво ще открия. А-а, и накарай някой да се обади в телефонната централа и да провери дали не се е обаждала на някого.

— Добре. Сигурно ще трябва да взема и разрешение за претърсване.

— Да, да, да.

Слоун се зае с претърсването, докато Лукас реши да огледа още веднъж апартамента. Имаше само три стаи: всекидневна, от която се влизаше в малка кухня, тясна баня и малка спалня.

До една от стените в спалнята имаше похабено бюро, вероятно закупено от магазина на Армията на спасението. Няколко от чекмеджетата бяха отворени. Беше надникнал в спалнята по време на разговорите им с Глория и не си спомни чекмеджетата да са били отворени. Очевидно си беше взела дрехи. Повдигна матрака на леглото и погледна отдолу. Нищо. Извади обувките й от гардероба, изтръска й дрехите. Пак нищо. Върна се обратно в кухнята, отвори хладилника и погледна вътре, издърпа поставките за лед. Провери всички листчета, разхвърляни в близост до телефона. След десет минути разполагаше с десетина телефонни номера, повечето от които бяха надраскани на гърба на употребявани пликове и няколко — записани на гърба на телефонен указател. Провери кодовете. Нито един не беше от Ийгън, Епъл Вели или околностите. Отдели телефонния указател и пликовете на барплота и каза на Слоун да ги прегледа.

После отиде до банята и надникна в аптечката. На горната полица имаше десетина шишенца с кафяви хапчета, подредени като шахматни фигури.

— Тук има странни лекарства — извика Лукас на Слоун. — Трябва да открием откъде ги взема и за какво са. Изпрати някой да провери аптеките в района и може би и Университетската клиника. Тия хапчета не изглеждат безобидни и тя сигурно ще се нуждае от тях още.

— Добре — провикна се Слоун в отговор.

Лукас отвори вратата на малко шкафче за бельо. Жените обикновено криеха разни неща в такива шкафчета, в хладилника или в чекмеджетата на бюрото. Не откри нищо, което да им е от полза.

Слоун подаде глава от другата стая.

— Явно не обича да се снима — каза той като показа на Лукас няколко снимки, направени с полароид и две-три копия.

На всичките беше облечена в черно, почти винаги сама, застанала на някакъв фон. Малкото други хора, които се виждаха на снимките, бяха все жени.

— Провери всяка една от тях — обясни накратко Лукас.

Той затръшна едно от чекмеджетата и двамата чуха как вътре някакво стъкло се счупи.

— Добре — каза Слоун и после добави: — Успокой се, човече. Ще се смахнеш. Рано или късно ще я открием.

— По дяволите! — извика Лукас.

Обърна се и ритна вратата на банята. Върхът на обувката му проби сухата мазилка. И двамата стояха и в продължение на секунди наблюдаваха дупката в стената. След малко Лукас каза:

— Тя го познава, знае къде живее този кучи син и ние просто я оставихме да ни се изплъзне.