Джон Сандфорд
Жертви на безумието (15)

15

Гласът беше напрегнат.

— Те са по следите ти. Ще трябва да се пораздвижиш.

Мейл, който стоеше сред останките от две срутени ниски кули от играта на опасни завои, се ухили злорадо на телефона и жената, която стоеше в далечния край на линията.

— Какво точно искаш да кажеш? Нямаш предвид да се пораздвижа. Искаш да кажеш да ги убия и да се отърва от тях.

— Искам да кажа, че трябва да се измъкваш — каза гласът. — Не мислех, че нещо подобно ще се случи, но…

Чуваше дишането в другия край. Какво ли можеше да означава — раздразнение, отчаяние или очакване? Щеше му се да може да разбере. Някой ден щеше да научи кой се крие зад този глас.

— Освен това — добави той — те въобще не са стигнали до мен, не са толкова близо, колкото си мислиш. Просто искаш да се отърва от тях.

— Знаеш ли, че Анди Манет е изпратила съобщение чрез записа, който си й позволил да направи? Леля й е мъртва, починала е много отдавна. Казвала се е Лиза Фармър и живеела във ферма. Сега проверяват всички ферми в околностите на Дакота, защото благодарение на номера с мобилния телефон са заключили, че се намираш някъде там. Не ти остава много време.

Щрак и линията прекъсна.

Мейл погледна към телефона, после го остави на мястото му и закрачи из стаята, подсвирквайки си с уста, като стъпваше по разни компютърни неща. Мелодията, която си подсвиркваше, беше останал спомен от лошите дни, прекарани в болницата, където във всяка стаичка имаше вградена радиоточка на общественото радио в Минесота. Пускаха само Моцарт. Вероятно го беше слушал стотици пъти. Но Мейл нямаше време за Моцарт. Имаше нужда от темпо, а не от мелодия. Искаше му се да чува палки, удрящи в ритъма на пулсираща кръв, искаше барабани, тамбурини и маракаси. Искаше тимпани. Нямаше нужда от сладникава музика.

Но сега си тананикаше именно това, опростена вариация по Моцарт за два пръста. Не искаше да си мисли, че Анди го е изиграла, не му се искаше все още да я убива.

Наистина ли го е направила? Да. Сърцето му го подсказваше. И това го вбесяваше. Защото й се беше доверил. Беше й дал една възможност и тя го предаде. Винаги така ставаше. Трябваше да се досети. Постави ръце на слепоочията си и усети пулсиращата кръв във вените и прииждащата болка. По дяволите, ето какъв беше целият му живот. Когато се опитваше да направи нещо, някой винаги го разваляше.

Обиколи няколко пъти кухнята и всекидневната, отвори хладилника, погледна вътре разсеяно и тръшна вратата. Свирукането прерасна в дълбоко плътно гърлено тананикане, а тананикането — в мучене. Но това все си оставаше Моцарт за два пръста. Тогава Мейл излезе през задната врата и тръгна напряко през ливадата към отсрещното пасбище, в края на което се намираше старата къща. Прескочи съборената ограда, мина покрай някакво старо желязо наполовина заровено в поникналия троскот и поветица и когато стигна до средата на хълма, се затича със стиснати юмруци и изцъклен невиждащ поглед.

 

 

Мислеха си, че са постигнали нещо с Мейл. Не че беше станал по-внимателен, но Анди усещаше, че между тях се оформят някакви отношения. Ако не притежаваше власт над него, то поне можеше да упражнява известно влияние.

Продължаваха да работят върху пирона. Не можеха да го извадят, но сега вече от него се виждаше цял инч. Само още няколко часа и може би щяха да успеят да го измъкнат.

И тогава Мейл дойде.

Чуха го да тича по пода над главите им и после тежките му стъпки отекнаха по стълбите. Анди и Грейс се спогледаха. Нещо не беше наред и Грейс, която беше клекнала пред монитора, се раздвижи притеснено.

Вратата се отвори и те видяха лицето му — застинала маска с вкаменени невиждащи очи и щръкнала коса като козината на изплашена котка.

— Веднага излизай оттук! — извика той.

Грейс чуваше шума от боя. Усещаше го въпреки стоманената врата. Тя прилепи тяло до вратата и започна да удря с юмруци и да вика:

— Мамо, мамче, майко… Мамо…

И след това спря, върна се на матрака и запуши ушите си с ръце, за да не чува нищо. Разплакана, след минута тя затвори очи и запуши устата си с ръка като карикатура на малка маймунка. Почувства се като предателка. Искаше той да престане да я бие, но не можеше да извика. Не искаше Мейл да се върне за нея.

Беше изминал един час откакто Мейл беше извел Анди и сега той я върна. Преди майка й винаги беше облечена, когато я връщаше в стаята. Но този път тя беше гола, както и Мейл.

Грейс се сви към стената, като го видя да стои на вратата с лице към нея. Това, което той имаше отпред, я изплаши като нищо друго досега. Накрая тя скри глава между коленете си, затвори очи и започна да си пее сама, изключвайки напълно заобикалящия я свят. Мейл се заслуша за момент и едва забележима злорада усмивка се плъзна по лицето му. На излизане затръшна вратата зад гърба си.

Анди лежеше неподвижна.

Когато вратата се затвори, Грейс не смееше да вдигне очи и да я погледне. Страхуваше се, че може да види Мейл вътре в стаята. След секунди, когато усети, че нищо не се движи, тя се осмели да надзърне. Нямаше го.

— Майко? Мамо? — прошепна Грейс.

Анди изстена, обърна се, за да погледне дъщеря си, и от устата й потече кръв.