Джон Сандфорд
Жертви на безумието (11)

11

Лукас стана малко след Уедър, преборвайки се с ранния час. На изток утринното небе бе покрито с бледа светлина. Докато той се миеше в банята, Уедър приготви закуската. След като се облече, Лукас извади пръстена от чекмеджето за чорапи, повъртя го из ръцете си и после го пусна в джоба на панталона си, както беше правил почти всяка сутрин през изминалия месец.

Уедър беше на мивката в кухнята и си тананикаше, докато разрязваше пъпеша. На Лукас все още му се спеше и се чувстваше така, сякаш някой го е ударил с чукче по главата.

— Нещо хубаво за днес? — попита той.

Сутрин гласът му винаги звучеше като скърцане на ръждясала панта, но Уедър бе свикнала.

— Нищо, което да си заслужава вниманието — отвърна Уедър. — Първият пациент е жена с белег на лицето от електрошок — и тя докосна бузата си с ръка точно пред ухото, за да му покаже разположението на белега. — Ще се опитам да залича, колкото се може по-голяма част от белега, надявам се целия.

— Звучи така, сякаш има нужда от пластичен хирург.

Лукас пъхна две филийки хляб в тостера и се огледа за канелата.

— Понякога се превръщам в пластичен хирург — каза Уедър. — След това е планирано едно дете. Това наистина е интересно. Ще се наложат може би шест операции. Ще трябва да върнем главата му в нормално положение.

Обичаше да я гледа като говори, да усеща ентусиазма й за работа, дори когато нямаше и най-малка представа за какво става въпрос. Беше присъствал на десетки операции досега, облечен с бяла престилка, и се беше научил къде да стои, за да не пречи. Удивляваше го прецизността на работата, както и естествения начин, по който тя се справяше с всичко. Усети, че той самият би могъл да върши тази работа с чувство за удовлетворение.

Съществуваше една доста странна, но трайно утвърдена представа за хирурзите, нещо което и Уедър притежаваше. Тя се справяше с ръководството на операционната зала като истински старши сержант, така както ръководеше операциите и нейният настойник в работата — Джордж Хауел. Хауел беше петдесетгодишен хирург по възстановителна хирургия, който често се отбиваше в операционната, когато Уедър работеше, и тогава Лукас изпитваше слабо желание да го натика в някоя шахта на канализацията, макар че самият Хауел не беше лош човек. Все пак успяваше да се овладее.

— Слушаш ли ме? — попита го Уедър.

— Разбира се — каза Лукас и надзърна в тостера да провери филийките. — Само дето имам чувството, че скоро ще пукна.

— Нещо не е наред с обмяната ти на веществата. Как е възможно да се занимаваш с три неща едновременно в три часа през нощта, а в шест сутринта и две не виждаш! Трябва да се прегледаш. Откога си така?

Лукас направи гримаса.

— И какво, някакъв си доктор да ми свети в задника с фенерче. Това ще оправи ли нещо? — и той погледна навъсено през кухненския прозорец.

Една червеношийка подскачаше в градината, като се оглеждаше тук и там за червейчета.

— Дявол го взел! Къде е пистолетът ми, когато най-много ми трябва?

Уедър беше станала от масата и спря, за да погледне навън. Видя червеношийката.

— Ще направя от теб истински приятел на животните и в пет сутринта около теб ще щъкат разни птицелюбители и ще гугукат на верандата ти.

— Ето още една причина да си намеря пистолета.

Докато закусваха двамата разговаряха за обичайните си задължения за деня, после Лукас я целуна за довиждане, потупа я с ръка по дупето и отиде да се изтегне по корем на дивана.

 

 

Шерил и Блейк вече привършваха работата си в кабинета на Манет, когато Лукас се появи в осем часа все още с ясното чувство, че това не е точно неговото време. Блейк не изглеждаше по-добре — непрекъснато мърмореше на Шерил и клатеше глава към Лукас.

— Шест мъже. Нито една жена. Андерсън ги проверява всичките. Ще пристигнат с днешния доклад. Издирваме ги всичките, а от ФБР проверяват записките. Сега пак се връщаме назад, за да се спрем на втория вариант, т.е. на тия, които изглеждат по-малко откачени.

— Ами шестимата.

— Жестоки кретени! — отвърна Блек.

— Жестоки — иронизира го Шерил.

Подобно на Уедър и тя се шегуваше с работата си. Изглежда беше прихванала тази шеговитост от Лукас и колегата му.

— Все пак искам да съм наясно какво ще правим със сексманиаците.

— Ще стигнем и до тях — обеща й Лукас. — Само че не искаме медиите да раздухват случая. Поне не повече от това.

— Мисля, че Канал 3 постави нов рекорд по глупост миналата нощ — каза Шерил. — Нещата, за които говориха бяха толкова тъпи, че чак ми се додрайфа.

— Не ги разбирам тия момчета какво се опитват да постигнат — каза Блейк. — Наистина не мога да разбера.

— Да спечелят пари — отвърна му Лукас. — Единствено това ги интересува.

Този път, когато Лукас излизаше от кабинета на Манет, портиерката, която толкова се бе шашнала първия ден, му махна с ръка, огледа се в двете страни на коридора и Лукас веднага долови търсещия й поглед. Продължи да върви по коридора, обърна се, погледна я и после зави наляво. В дъното имаше малка ниша с автомати за кафе, кола и бонбони. След минута портиерката го намери. Лукас пиеше диетична кола.

— Не мисля, че е добре да говоря за това — започна тя.

Носеше на дрехата си пропуск, на който пишеше „Марсела“.

Жената говореше колебливо, сякаш не беше решила дали трябва да му довери, или не.

— Всичко казано може да ни е от помощ. Всичко. Става въпрос за живота на две деца — подкани я Лукас.

Тя поклати глава.

— Само че при всички тия спорове и адвокати имам чувството, че… постъпват некоректно. Не е необходимо Нанси да научи за това, нали?

Лукас кимна.

— Никой няма да разбере.

Жената погледна нервно към кабинета.

— Работата е там, че картотеката на Анди не е пълна. Тук са картоните само на хората, които идват тук.

Лицето на Лукас придоби навъсено изражение и той направи жест с ръката, в която държеше колата.

— Които идват тук? — учуди се той. — Мислех, че това е единственото място, където работи.

— Където работи сама. Но когато работеше по следдипломния си проект в университета, тя си имаше работа с много затворници от затвора „Хенепин“. Знаете, хора, затворени там от съда. Повечето от тях са били младежи. Оттогава е изминало много време и те сигурно вече са пораснали.

— Тя споменавала ли е някакво конкретно име?

— Не, беше невъзможно, нали разбирате — строго поверителна информация. Но те я плашеха. Понякога говореше за това как един я притиснал към вратата и съскал в лицето й като котка и тя чувствала, че са готови да й се нахвърлят. Най-много я плашеха сексманиаците. Казваше, че можело да усетиш сексуалните им мераци чак от другия край на стаята.

— Уверявам ви, че всичко казано дотук си остава между нас, но ако информацията се окаже полезна и ако вие, разбира се, нямате нищо против, ще информирам госпожица Манет за съдействието ви.

Лукас я остави да се отдалечи преди него, докато той допиваше диетичната си кола, после и той се върна.

— Какво има? — попита го Шерил, като го видя на вратата.

— Мисля, че са ни изиграли. Има още цял куп с картони. Все криминални прояви. Да вървим, много сме изостанали.

 

 

Не беше изключено университетът да се противопостави, защитавайки личните права на пациентите, но шефката на Лукас позвъни на губернатора, той пък се обади на академичния съвет и се свърза с директора, който на свой ред издаде заповед: „Предвид обстоятелствата, съществува възможност някои от опасните престъпници да причакват беззащитни жени и момичета и които с действията си съдействат за потискане на всички раси и полове като прави животът на улицата несигурен и опасен, ние с единодушно съгласие предоставяме на правоимащите в Минеаполис ограничен достъп до някои психологични експертизи“.

— Колко ограничен?

Лукас зададе този въпрос на библиотекаря, при който се пазеше на съхранение университетската картотека. Беше пристигнал заедно с Блейк и Шерил, защото високият пост, който заемаше в отдела, изискваше от него да си придава повече тежест.

— Ограничен до материалите, които поискате! — обясни сухо библиотекарят.

— Тези момчета ще ви обяснят какво търсим — каза Лукас, като кимна към Блейк и Шерил. — Ще ви бъдем благодарни за всяка информация, която можете да ни предоставите.

 

 

Лукас разбра за пожара в „Лодки под наем Ърв“ докато ядеше закуската на бюрото си. „Стар трибюн“ съобщаваше за пожара в обикновено малко каре. „Пожар изпепелява навес за лодки в Минетонка“. В печата цитираха мнението на началника на пожарната: „Става дума за неприкрит палеж, но все още не разполагаме с мотив. Провеждаме обществено допитване“.

Лукас се обади на началника, когото познаваше слабо от квартала в който живееше.

— Очевидно е била бомба, „коктейл Молотов“, бензин и моторно масло — обясни началникът на пожарната. — Не е работа на професионалист, но и един професионалист не би се справил по-добре. Цялата сграда е изгоряла до основи. Застраховката на стария Ърв едва ли е била повече от шестстотин долара, затова веднага изключихме възможността той да го е направил. Освен ако нещо не ни убягва.

 

 

Шерил се намираше в университета и прожектираше един микрофилм. Беше с мрачно изражение, тъй като заради остарялата техника се налагаше да управлява всичко на ръка. Очите й се бяха зачервили от непрекъснатото взиране в избледнелите фигури на екрана, от стари, десетгодишни записи.

— Боже мой!

— Какво има? — Блейк седеше на стола до нея и до крака му се търкаляха три празни кутии от бира. Беше обул светлокафяви чорапи с нарисувани сини часовници.

— Тоя тип се е забавлявал като чука ауспухови тръби — каза Шерил.

Блейк я погледна:

— Искаш да кажеш на коли?

— Честна дума. — Шерил се изкикоти, докато следеше с пръст информацията на екрана. — И знаеш ли как са го хванали?

Блейк се замисли.

— Косачката за трева е подала оплакване за сексуално насилие.

— Опитал се да го направи с гореща тръба. Изпратили го в болницата с изгаряне от трета степен.

— Господи! — измуча Блейк.

Той посегна с ръка към чашата си и се премести неспокойно на стола, после надраска нещо в бележника до ръката си.

— Нещо интересно ли? — попита го Шерил, когато го видя, че си записва.

— Някакво хлапе, замесено в сексуално насилие и палежи — каза Блейк. — Мисля, че здравата я е изплашил.

Той прехвърли на последната страница.

— Тук споменава, че показвал признаци на сексуална малформация, изразяващи се в ненормално агресивно сексуално поведение и отъждествяване с огъня.

— Мъжете са такива перковци — заяви Шерил, докато Блейк включваше копчето на копирната машина. — Никога няма да видиш жена да върши такива неща.

— Знаеш ли вица за най-добрия приятел?

— О, не! Не ми казвай!

И Шерил поклати глава, но изглеждаше така, сякаш не бе съвсем убедена в това.

— Слушай тогава. Един човек отива на работа, но закъснява и шефът му се нахвърля отгоре…

— Стига, не го разказвай — прекъсна го Шерил.

— Добре, щом не искаш да го чуеш. Нека да довърша това копие.

Върна се след минута с копието и тя не издържа.

— Добре де, дай да го чуем този виц!

Блейк остави копието до прожекционния апарат и продължи:

— Тогава шефът му вика: „Изчезвай от тук. Уволнен си. Не ми се мяркай повече“. И нашият човек се измъква през вратата съсипан, качва се в колата си и тръгва към къщи, но на средата на пътя някакъв тийнейджър го блъска на една пресечка. Свети боже, това май е на път да се превърне в най-лошия ден от живота му. Колата е смачкана и момчето няма никаква застраховка. Изтеглят я на влек и човекът трябва да си ходи до вкъщи с автобус. Когато се прибира в единайсет сутринта, чува някакви шумове от спалнята. Сякаш някой прави секс. Стенания, пъшкане и шумолене на чаршафи. Промъква се и що да види — жена му се чука с най-добрия му приятел.

— Без майтап — учуди се Шерил.

— И пичът направо побеснява. Крещи на жена си: „Махай се от очите ми, курва с курва! Вземай си парцалите, обличай се и да те няма! И да не си се върнала, че ще ти съдера задника от бой!“. После се обръща към най-добрия си приятел и му вика: „Ах, ти лошо куче! Лошо куче!“.

— Много смешно наистина — отвърна Шерил, като се извърна настрани, за да прикрие усмивката си.

— Ами не се смей тогава — каза Блейк, като разбра, че вицът й е харесал.

Обърна се и написа върху първия лист на копието: Джон Мейл.

 

 

Ърв беше широкоплещест старец с мека бяла коса и плешиво розово теме. Имаше сплескан зачервен нос, който навяваше на мисълта, че уискито явно доста му се услажда. Носеше избеляла бархетна риза и брезентови панталони. Седеше на една пейка край паркинга близо до дока. До него беше старият касов апарат.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, когато Лукас се приближи към него.

— Вие ли сте Ърв? — Отляво се виждаха обгорелите каменни основи на постройката — само пепел и нищо друго.

— Да. — Ърв примигна към него. — Ти си полицай, нали?

— Да, от Минеаполския отдел — представи се Лукас. — Как мислиш? Ще можеш ли да възстановиш всичко?

— Надявам се — отвърна Ърв и изтри с опакото на ръкава големия си нос. — Няма какво друго да подхвана, а и застраховката донякъде ще помогне.

Лукас се приближи до останките от бараката. Нямаше много следи от пожара, като се изключат саждите и камъните.

— Подпалил го е набързо.

Старецът сви рамене.

— Вътре нямаше нищо освен дърва, стъкло и няколко малки бидона. Изгоряла е като факла. Което не е изгоряло, го събориха с булдозера. Всичко изчезнало за минути. — Той свали очилата си и избърса стъклата в ризата си. — Дяволска работа!

Лукас се обърна, огледа още веднъж развалините и когато Ърв отново нагласи очилата си, той се приближи и му подаде скицата с портрета.

— Да си виждал този човек тук през миналата седмица?

Ърв отдалечи листа, за да може да го разгледа по-добре. После вдигна очи и попита:

— Това ли е мръсникът, дето ме е подпалил?

— Бил ли е тук?

— Да, струва ми се. Не беше съвсем същият. Устата не е същата, но си прилича, а и аз се зачудих, като го видях. Не беше рибар. Не можеше да запали сам двигателя. А и този ден беше студен.

— Кога беше това?

— Преди два дни, когато падна дъжда. Върна се целият мокър.

— Спомняш ли си името му?

Ърв се почеса по брадичката.

— Не-е-е. Не помня. Записах името му от шофьорската книжка и го прибрах в специална кутия, но нея вече я няма.

Той погледна към Лукас. Слънцето се отразяваше в стъклата на очилата му.

— Това е този, който е отвлякъл оная Манет и дъщерите й, нали?

— Възможно е — отговори Лукас и се замисли. „Да, същият е.“

 

 

Джон Мейл му се обади в един часа следобед.

— Ето ме и мен. Като си представиш, че ченгетата трябва да са по петите ми, а аз си купувам храна ден за ден, за да не се развали нищо. Къде сте момчета?

— Скоро ще дойдем — изсъска Лукас.

Гласът започваше да го дразни. Докато говореше, Лукас гледаше часовника си и броеше секундите.

— В момента залагаме колко дълго ще издържиш. Никой не може да се укрива повече от седмица. Май тоя път ще спечелим. Заложили сме на това.

— Интересно наистина. — Мейл изглеждаше развеселен. — Много интересно. По-добре тогава да я чукам колкото си искам, защото след това може и да не мога. Тогава ще трябва да се задоволявам с ония стари космати задници в Стилуотър.

— Може ти да станеш един от тях — обади се Лукас злорадо.

— Не мисля така, Лукас — каза Мейл с леденостуден глас.

— Какво? — попита Лукас. — Да не би да си въобразяваш, че си недосегаем?

— Нищо подобно. Но веднъж като ме опознаят, хората вече не се ебават с мен. Такава е истината. Съжалявам, но трябва да вървя.

— Чакай малко — спря го Лукас. — Кажи грижиш ли се за тия хора? Ти си ги отвлякъл, а това те прави отговорен.

Мейл се поколеба, после каза:

— Нямам време за приказки, но ще ти кажа, че не съм ги зарязал. Понякога тя наистина ме вбесява, не знам, но мисля, че подсъзнателно всъщност ме харесва. Винаги ме е харесвала, но го е потискала в себе си. Мисля, че е развила комплекс за вина, свързан с нашите отношения като доктор и пациент, но тя просто си седеше там…

Той спря и после повтори:

— Трябва да вървя.

Лукас си помисли, че при други обстоятелства думите му биха звучали съвсем човешки, но в случая той беше просто един луд.

 

 

— Огън — Лукас говореше на Блейк и Шерил — и секс. Може би е бил затварян вече, говореше за „Стилуотър“ като че ли познава това място, но не, не мисля. Вероятно просто е чувал за него.

Появи се Лестър.

— Обадил се е някъде от Удбъри — съобщи той.

— Удбъри. Това значи 49-та магистрала — каза Лукас. — Значи се движи някъде из този район, което пък означава, че се намира на юг.

— Да. Свеждаме вероятността само до един-два милиона хора.

— Тия неща с огъня и секса — намеси се Шерил, — открихме един такъв.

— Да. — Блейк затършува из купищата документи. — Ето този е, Джон Мейл. Да видим. Бил е на четиринайсет, когато го е лекувала… Хм. Сега ще трябва да е на двайсет и пет.

Лукас погледна към Лестър.

— Звучи ми доста вероятно. Най-доброто време за един психопат.

Лукас отдели папката настрана.

— Да изолираме този случай и да се заемем с него.

Лукас погледна часовника си. Наближаваше два. Бяха изминали близо четиридесет и осем часа от отвличането. Той заключи вратата на кабинета си, спусна щорите, дръпна завесите, вдигна крака върху бюрото и се замисли. И колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че телефонът е най-добрият им шанс.

Затвори очи и си представи картата на района около метрото. Добре. Ако успееха да организират полицията от различните райони, ако подготвеха всичко предварително, до какъв минимум можеха да съкратят времето за реагиране? Една минута? Четиридесет и пет секунди? Дори по-малко, ако извадеха късмет. А ако го заловяха в търговския център или в някое място с ограничен достъп и само с няколко изхода, щяха да успеят да отцепят района, преди да вземе колата и да се измъкне. Можеха да проверят всичко живо в района, всяка лична карта.

Лукас обмисляше този вариант, когато му хрумна нещо друго. Какво беше казал Дан? Че е говорил с Анди в колата й. Това означава, че Анди има мобифон. Но какъв? Дали е монтиран в колата или го носи в чантата си?

Изправи се, включи лампата над бюрото си и се обади на Блейк. Отсреща никой не вдигаше. Опита да се свърже с Шерил, но резултатът беше същият. Намери бележката на Андерсън, прелисти го набързо, откри номера на Дан и му позвъни.

Обади се полицаят.

— Сигурно ще го откриете на телефона му в колата, шефе.

Лукас взе номера и се обади. Този път вдигна Дан.

— Жена ви има ли мобилен телефон?

— Разбира се.

— Собствен телефон или е в колата?

— Носи го в чантата си.