Джон Сандфорд
Жертви на безумието (10)

10

Джон Мейл гледаше късните новини и се чувстваше доволен. Беше сам в празната стая като се изключи широкоекранния телевизор и компютъра. Компютърът беше включен чрез телефона към Интернет и му предоставяше достъп до двайсет и четири различни информационни програми, свързани или със секс, или с компютри, а понякога и с двете. Разполагаше с две телефонни линии и три компютъра, които работеха едновременно. Докато гледаше новините, превключи на alt.sex.blondes по Интернет и от време на време избираше някоя част от потока информация и я прехвърляше на втори компютър.

Чувстваше се леко отпуснат и сънен, беше малко превъзбуден и изпитваше приятна болка в долната част на корема и топлина, която се разстилаше по коленете му. Анди Манет беше добро парче, точно на място. Разбра го още когато я видя за първи път преди десет години. Тя беше всичко, за което си беше мечтал: хубаво тяло, а освен всичко се и съпротивляваше. Това му допадаше, харесваше му да я надвива. Всеки път, когато я възсядаше, се чувстваше като победител.

И ето че сега го даваха по телевизията, на първо място в новините. Всички го гледаха. Знаеше, че може и да го открият след седмици или след месец. Щеше да се наложи да направи нещо по въпроса, за всеки случай. Остави мисълта да му се изплъзне и се завърна към своя любимец: Дейвънпорт. Дейвънпорт се укриваше. Нищо не се споменаваше за него. Нищо.

Мейл прегледа новините по Интернет, докато гледаше телевизия и групира съобщенията по теми. Изкушаваше го мисълта да пусне нещо за Манет и за това какво прави с нея. Може би щеше да го направи, ако се докопаше до някоя машина в университета. Някои хора от alt.sex щяха да оценят това, което има да сподели.

Може би само една кратка бележка сега, само един намек? Не-е. Винаги съществуваше малка вероятност да го проследят и да стигнат до него. Телефонът му към Интернет имаше реално съществуващ номер. Въпреки че името не беше неговото.

Когато влизаше в Интернет използваше имената Таб Роуст и Рейт Рейт, имена, които просто набра на клавиатурата. Долу в складовете и с товарния микробус той беше Лари Ф. Роузис. Истинският Лари Роузис се подвизаваше някъде на юг във Флорида, Луизиана. Беше продал колата и документите за пари в брой, за да избегне подялбата на имота с бившата си жена. За застрахователната компания беше Мартин Ла Ду. Притежаваше документите на Мартин и шофьорската му книжка, върху които беше залепил своя собствена снимка. Имаше също така и карта за социално осигуряване и паспорт. Плащаше данъците на Марти.

Вече не беше Джон Мейл. Джон Мейл беше мъртъв.

Мейл се изправи и бутна настрани поставката за телевизора заедно със загънатата в алуминиево фолио храна от пилешка консерва. Пиле от консерва и кола, какво по-хубаво от това. Сети се за Грейс. Изправи се, отиде в кухнята, взе си още една кутия кола и продължи да си мисли за нея.

Грейс може би никак не беше зле. Свежа. Тялото й тъкмо бе започнало да се оформя и тя щеше да се съпротивлява. Това беше добре. Отпусна се на кушетката и затвори очи. И все пак като се вглеждаше в нея, не чувстваше онзи глад, който изпитваше към майката. Това продължаваше да го учудва. Когато за първи път повали Анди Манет на матрака, почти му беше прималяло от удоволствие. Може би някой път ще опита и с Грейс… Просто като експеримент. Можеше да се обзаложи, че малката щеше да се побърка, като го види да се приближава.

Тъкмо беше изпил колата, когато телефонът на масичката над главата му иззвъня. Пресегна се и намери слушалката.

— Ало?

— Ало, господин Ла Ду. — Мейл се изправи. Този глас заслужаваше внимание.

— Търсят лодката ви. Полицията знае, че сте я наблюдавали откъм езерото.

Щрак и линията прекъсна.

Мейл се вторачи в телефона. По дяволите! Искаше му се да знае кой се обажда. Един разговор на четири очи би се оказал интересен.

Само че тази лодка… Той се намръщи. Когато нае лодката, трябваше да покаже личната си карта и шофьорската книжка на Ла Ду, името, което използваше. Старецът, който ги даваше под наем, я бе залепил на гърба на копието от разписката. Но Мейл не знаеше къде старият е сложил бланката. Не беше обърнал внимание. По дяволите! Ето как Дейвънпорт ще го пипне. Като не внимава какво прави.

Мейл стана, взе си якето и един прожектор и излезе. Навън беше студено, но облаците бяха изчезнали заедно със слънцето и Млечният път се простираше над него като да беше личният Ролекс на дядо Господ. Дали да вземе колата? Не-е. Нощта беше добра за разходка. Можеше да пусне и една вода накрая, въпреки че тестисите вече започваха да го болят.

Като осветяваше с прожектора дупките и бабуните по пътя Мейл тръгна надолу по алеята за коли към покрития с чакъл път пред къщата и провери местната пощенска кутия, просто така по навик. Пощальонът идваше винаги преди десет и Мейл беше прибрал днешната поща след като стана. Затвори кутията и продължи надолу по чакълестия път. На север светлините на града се виждаха отдалеч като оранжеви отблясъци над клоните на крайпътните дървета. Но когато се обърна на юг и погледна нагоре към съборетината, където държеше жените, нощта му се стори черна като в рог. Миришеше на царевична шума.

Мейл живееше сред останките на стара ферма. Един съсед я купил, когато фермата вече не била в състояние сама да се издържа, отделил сто и петдесет акра плодородна земя от първоначалната площ и продал останалите десет заедно с къщата и няколко рушащи се постройки. Новият собственик — някакъв алкохолик, който работел в кланицата, оставил къщата съвсем да се срути, преди сам да сложи край на живота си. Следващият собственик построил по-малка къща в близост до пътя и един обор за два коня отзад. Когато децата му пораснали, се преместил във Флорида. Собственикът след него направил от обора гараж, но се почувствал самотен през зимата и се върнал в града. Следващият по ред беше Мейл.

Когато Мейл взе къщата, тя вече беше порутена съборетина. До съборетината имаше вграден кокошарник и останките от нещо, което може би някога е било навес за инструменти, но сега представляваше купчина гниещи дъски. Все още се виждаха очертанията на малка двуетажна постройка, малко наклонена на една страна и почти изцяло погълната от царевицата. Зад нея, още по-надалеч бяха основите на плевнята.

Къщата беше порутена, но мазето и зимникът изглеждаха здрави. От къщата, в която живееше сега Мейл, беше прекаран нов кабел до мястото и цялата работа му бе отнела само 2 часа.

Първоначално се двоумеше дали да не задържи жените в къщата. Възможно беше някой търсач на антики, случайно да попадне на тях. Търсачите на антики бяха навсякъде, обираха старите фермерски къщи, старинни медни топчести дръжки за врати, скари за вентилация, стари съдове за туршии, които се намираха трудно и дори гвоздеи, ако бяха запазени и изработени на ръка.

Но тези лешояди бяха все невротици. Според съдията те бяха крадци, което си е истина, затова Мейл беше монтирал две ръчно изработени аларми, захранвани от радиобатерии и сега се чувстваше почти в безопасност. Ако някой търсач на антики се натъкнеше на алармата, моментално щеше да излети от къщата, а ако беше някой друг, например пощаджията, тази джаджа и без друго щеше да заработи и да го предупреди.

Единствената друга опасност идваше от Хект — съседа фермер. Хект беше флегматичен немец, член на някаква смахната религиозна секта. Той нямаше телевизор и не си бе поставил пощенска кутия. Никога не бе проявявал интерес към нещо различно от трактора и земята. Мейл никога не го бе виждал в близост до старата къща, освен по време на посев или когато прибираше реколтата. Тогава работеше в близкото поле. Но дотогава жените отдавна вече нямаше да са тук.

Мейл вървеше, като стъпваше в слабо осветените кръгове от светлината на прожектора. Усещаше миризма на прах и царевица. Като премина билото на хълма и насочи светлината към старата къща, тя му се стори като къщата на вещиците от някоя готическа новела. Цялата излъчваше някакво бледо, призрачно сияние, което не беше необичайно за старите къщи, измазани в бяло.

На връщане, като минаваше през верандата, Мейл усети, че по гърба му полазват тръпки. Кръвта му се смрази, като минаваше край цистерната. Драскане ли чува? Не-е.

Втурна се вътре с тежки тромави стъпки.

Грейс го чу, че приближава и се притисна до стената. Не беше сигурно дали майка й го е чула. Анди лежеше на леглото от часове, беше закрила очите си с ръка, не спеше, но не съзнаваше какво става около нея. След последното изнасилване, мислите й пак се рееха някъде другаде. Грейс на няколко пъти се опита да привлече вниманието й, но Анди не реагираше.

Грейс бе решила да нападне Мейл.

Вече четири пъти Мейл се бе нахвърлял върху майка й, биеше я, а след побоя я изнасилваше. През металната врата тя чуваше ударите на ръцете му и други по-тихи, слаби звуци, вероятно гласът на майка й, умоляващ го да спре. Той й удряше шамари. Анди й бе казала. Нанасяше ударите с отворена длан, но Анди имаше чувството, че я удрят с греда. След последния път нещо в нея се бе пречупило и Анди просто беше изключила.

Ще трябва да го нападне, дори и да не разполага с друго оръжие освен с ноктите си. Той убиваше майка й, а когато го направеше, щеше да дойде и нейният ред.

— Не. — Анди се надигна с усилие.

Около ноздрите й имаше засъхнала кръв и образуваше тънка червено-черна коричка.

Очите й гледаха празно, устата й беше подута. Но тя беше чула стъпките, беше се пробудила и сега се извърна наполовина, а от гърлото й се отрони това сподавено предупреждение.

— Трябва да направя нещо — прошепна Грейс.

Той приближаваше.

— Не! — Анди наклони глава настрани. — Не мисля… Не мисля, че ще ми стори нещо в това състояние.

— Той те убива. Мислех, че умираш.

Грейс шептеше. Беше клекнала до единия ъгъл на леглото и Анди си помисли, че прилича на куче, което се свива от страх, преди да го ударят. Очите й светеха, устните й бяха бледи, а кожата — тънка и опъната като оризова хартия.

— Може и така да е, но сега не можем да го победим. Твърде силен е. Имаме нужда от… нещо.

Тя се изправи като чу стъпките на Мейл да приближават по стълбите.

— Имаме нужда от нещо, с което да го убием.

— Но какво? — Грейс се огледа уплашено наоколо. — Тук няма нищо.

— Трябва да помислим… Но аз не мога сега. Не мога.

Анди постави ръцете си на главата, върху слепоочията, като че ли се опитваше да предпази черепа си от разпадане.

Мейл вече беше близо, на стълбите.

— Легни, както си лежеше преди — каза уплашено Грейс. — Сложи ръце върху очите си и не казвай нищо, каквото и да става.

Тя накара майка си да легне и те чуха как резето на вратата се отваря. Анди се чувстваше много слаба, за да спори сега, а и нямаше време, затова кимна, вдигна ръка и затвори очи. Грейс се отмести в ъгъла, обви краката си с ръце и ги притисна към тялото си с поглед, втренчен във вратата.

Мейл надзърна през пролуката и като ги видя освободи веригата и отвори вратата.

— Ставай! — извика той към Анди.

Грейс беше изплашена, но каза:

— Ти си й направил нещо. Откакто излезе, не е помръднала.

Думите й го накараха да се отдръпне. Челото му се сбръчка и гласът му прозвуча грубо.

— Ставай! — и той побутна с крак стъпалото на Анди.

Анди се претърколи настрани, отдръпна се от него и се сви до стената като някое момиченце от анимационно филмче, което умира от жажда в пустинята. Премести се още няколко сантиметра…

— Този път наистина си й направил нещо — каза Грейс и започна да подсмърча.

— Млъквай! — кресна й Мейл. — Млъкни, по дяволите, малка, гадна… сополанка!

Направи крачка към нея, готов да я удари, а Грейс сподави хлиповете си и се опита още по-плътно да се залепи до стената. Мейл се поколеба и отново побутна Анди с крак.

— Ставай!

Анди се премести още малко и започна да се отдръпва от него. Мейл я хвана за краката и ги изви, като я обърна по гръб.

— Вода! — изстена тя.

— Какво?

Очите й се затвориха и тя остана да лежи безжизнена като парцал. Грейс отново започна да подсмърча и Мейл изкрещя.

— Казах ти да млъкнеш! — Отдръпна се. Изглеждаше несигурен.

— Ти си я наранил — изхлипа Грейс.

— Когато я оставих, не беше така. Ходеше.

— Мисля, че си й направил нещо… на мозъка. Тя говори с Дженевиев и с татко. Къде е Джен? Какво си направил с нея? Тя при татко ли е?

— О-о, по дяволите! — извика отчаяно Мейл.

Отново срита Анди в левия глезен.

— По-добре се оправяй, защото още не съм приключил с теб. Още не сме свършили, ясно ли ти е!

Обърна се да излиза и каза на Грейс:

— Дай й малко вода.

— Дадох й — изхлипа тя. — Но всичко отива на пода!

— По дяволите! — извика Мейл.

Вратата се затръшна след него, но резето не се затвори. Грейс затаи дъх. Дали беше забравил? Не. Вратата се отвори отново и Мейл й подхвърли една хавлия. Грейс беше виждала тази хавлия и преди, когато извеждаше майка й от избата. Лежеше на земята до матрака, където я насилваше.

— Почисти я — каза Мейл. — Ще се върна на сутринта.

Вратата пак се затвори и те чуха стъпките му по стъпалата. Изчакаха неподвижно, но той не се върна.

— Беше страхотно! — прошепна Анди.

Тя се изправи и усети как сълзите потичат по бузите й, но в същото време устните й се разтегнаха в разкривена усмивка.

— Грейс, това беше чудесно!

— Едно на нула за нас — прошепна Грейс в отговор.

— Можем пак да го направим. — Анди се подпря на ръце и изви глава назад, — но ще трябва да открием нещо.

— Какво да открием?

— Някакво оръжие. Нещо, с което да го убием.

— Тук ли? — Грейс огледа празната стая, очите й гледаха безумно, но в тях не липсваше надежда. — Къде?

— Ще открием нещо — каза Анди. — Трябва да открием.

 

 

Мейл взе микробуса, който сега беше боядисан в синьо и надписът върху страничната врата личеше ясно — „Компютърни части. Роузис“. Подкара надолу към трета магистрала, сви по главен път I-494, напълни резервоара и наля малко повече от четири литра бензин в една пластмасовата петлитрова туба, която стоеше отзад в багажното отделение. В магазина купи две бутилки моторно масло и плати за всичко двайсет долара. Отне му четиридесет минути, за да отиде до Минетонка и да премисли всичко. Мейл мислеше често за престъпленията и за това как се случват нещата. Ако беше в някой филм, просто щеше да разбие склада за лодки, щеше да използва фенерче, за да разгледа бланките и после да си поиграят на гоненица с пазача.

Но това не беше филм и най-доброто му оръжие сега бяха времето и предимството да остане незабелязан.

„Лодки под наем Ърв“ се намираше на една извивка на пътя до езерото, в непосредствена близост с една порутена бензиностанция, магазин за зеленчуци и сладоледен салон. Всичко беше затворено. Мейл мина веднъж покрай магазините, като следеше движението и внимаваше за ченгета. Видя само две коли — една, която се движеше пред него, и друга отзад, но от ченгетата нямаше и следа. Никакви пешеходци. Единствената светлина идваше от фризера за сладоледи.

Спусна се на половин миля надолу по пътя до следващата пресечка, направи обратен завой и се върна по същия път. Една кола премина покрай него.

На четвърт миля от бензиностанцията имаше къща, която светеше, но наоколо не се виждаше жив човек. Подкара към магазина, паркира колата, слезе и мина отзад. Влезе вътре. Трябваше му не повече от минута, за да смеси моторното масло и бензина. От изпаренията главата му леко се замая. Не го беше правил, откакто излезе от болницата — просто нямаше нужда — но това все още продължаваше да значи нещо за него. Когато привърши, влезе в магазина и си купи евтина пластмасова запалка и кока-кола. В жабката на колата имаше фитил. Той остави фитила върху запалката, за да е готов, отвори кутията с кола, остави я на поставката отпред и подкара колата към Ърв.

Мястото беше обикновена дървена барака с док, помпа за бензин и подвижен кран отзад. Двайсет алуминиеви лодки за риба бяха спуснати във водата. Спомни си, че в бараката имаше тезгях с касов апарат, една дузина въдичарски кутии, няколко парчета евтини тежести за окачване на въдиците, подредени по рафтовете на стената, и един голям куп надуваеми възглавници и спасителни жилетки. Миришеше на моторно масло и бензин, на блатна тръстика и плесен.

Мейл заобиколи още веднъж, направи обратен завой, като внимаваше зад него да няма коли, изчака една кола да го задмине и тогава се върна към навеса на Ърв.

Пред него преминаваха автомобили. Той отби встрани и спря колата пред предните прозорци на бараката. Стъклата бяха прашни и върху тях едва личаха избелелите букви „Лодки под наем Ър“, но последната буква липсваше.

Остави двигателя да работи, мина бързо отзад, извади джобно ножче и изряза дупка с големината на грейпфрут в пластмасовата туба за бензин. Миризмата беше много силна. Вдигна тубата, готов да я извади навън, но забеляза светлини от фарове. Спря и се ослуша. Колата отмина. Излезе навън и взе запалката от седалката, нагласи я на най-висока степен, използва фитила, за да направи нещо като малка факла, после вдигна петлитровата туба и я хвърли през прозореца.

Стъклото се разби с трясък като купчина чинии, изпуснати в умивалник. Никой не извика, никой не изтича навън. Хвърли запалката вътре и бараката лумна като факел. Когато се измъкна от паркинга, вече цялата вътрешност беше в пламъци.

По дяволите! Само да можеше да остане и да погледа.

Продължи да наблюдава пожара в огледалото за обратно виждане, докато един завой не го скри от погледа му. Като дете беше подпалил една къща в северната част на Сейнт Пол и се беше върнал, за да поседи на тротоара пред жилището и да погледа пламъците. Обичаше пожарите. Но още повече му харесваше компанията и възбудата на хората, дошли да гледат. Чувстваше се като актьор, който е призван да ги забавлява. Нали той беше причината за всичко това.

И като слушаше хората, още тогава той откри, че всеки един от тях намира известна радост в това да наблюдава как къщата на съседа му изгаря.

По обратния път си спомни за Анди Манет. Може би този неин пристъп беше за добро. Чукаше я прекалено често, сега можеше да се възползва от останалото.

Утре щеше да иска нея или една от двете, без значение коя.

Усещаше го още отсега.